ЙОРДАН РАДИЧКОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Ако някой поздрави: "Бъди невероятен!"; ако заразправя как Гоца Герасков отива ту до Париж, ту до Луната, но не открива там бог знае какво, та се връща в село, за да подхване по-важни работи - разговор, подготовка за клане на прасето или размисъл за жената, изплела му пуловер; ако пише разкази и ги завършва така: "Тогава кучето скочи и изпълнено все още с патос и вдъхновение, изяде собственика на тази история", или така: "Пушката се блъсна в кладенеца, изгърмя и застреля село Черказки заедно с всичките му жители"...

Този някой не може да бъде никой освен Йордан Радичков!

От сборника разкази "Свирепо настроение" насам той създаде такава суматоха в литературата ни, че тя едва ли ще възвърне благопристойния си дух. "Суматоха" е ключова дума в прозата на Йордан Радичков - тя широко разтваря вратите към живота, какъвто го знаем и малко наопаки: с вероятното и невероятното в него, със закономерностите и абсурдите му, с тъжното и смешното, с високото и низкото. Суматохата изключва равномерното движение по права линия, рязкото разграничение между минало и настояще. За писателя битието е в магмената си форма, в динамични и непридвидими изменения; то е упояващо и унищожаващо, но винаги интересно. Видяно, чуто, измислено се апликират в асоциативeн порядък върху света, в който нещата се назовават и преназовават, подреждат и преподреждат от сладкогласото слово и трепетната мисъл.

Принципите на подобно отношение към действителността могат да се извлекат от множество предпоставки - историкополитически, народохарактерологични, личностни. Редица тълкуватели на писателя са изтъквали и анализирали тези предпоставки, но сякаш най-точно и впечатляващо ги е охарактеризирал Радичков. В неговата разрушила класическата дистанция между изобразител и изображаемо проза автобиографичният момент, представен сериозно или пародийно озвучен, често изразява естетико-етичните възгледи на твореца. Така, без да му се доверяваме напълно, защото той обича да играе на криеница с читателите си, нека предположим, че Йордан Радичков изразява своето отношение към света, човека и словото в този пасаж:

Чичо Гаврил много смело боравеше с всякакви думи, не помня дума да го е изплашила, колкото и непозната да е. Всички останали пред вида на непознатата и странна дума се стъписваха или минаваха на пръсти край нея, сякаш това не бе дума, а смок, усойница или пепелянка, свита коварно в тревата. Чичо Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя заставаше там и оставаше за вечни времена. Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума, опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство. Тъй и в природата се съчетават умело въодушевените и невъодушевените предмети и стават едно хармонично и одухотворено цяло.

Самият писател е този чичо Гаврил. Като благ, но дяволит архангел снизхожда той към читателя - не да му вземе душата, а да му я вдъхне по начина, по който даваме от своя дъх на шареното глинено петленце от панаирите и то пронизителна запищява.

За Йордан Радичков думите не са обикновено средство за комуникация. Много често те дори объркват общуването между героите му, пък и с читателя, защото творецът им смесва различните смислови кодове. Думите са одухотворени "същества" и затова непредсказуеми. Те са винаги в динамично съотношение - връщат се към първоначалните си значения и се "деметафоризират", съчетават се в странни комбинации, за да зазвучат сериозно и трогателно или комично и абсурдно. Върху тяхната "сеизмична" основа се гради Вавилонската кула на Радичковия език. В неговата стилова "мешавица" няма йерархична подреденост и строго проведено разграничаване между архаичното и модерното слово, между просторечията и "поетизмите", между диалекта и неологизма. За писателя думите са непосредствено съотнесени към природата, в тяхната ефимерност се оглежда нейната спокойна и тревожна вечност. Те самите са природа, при тях няма нищо без смисъл и значение, колкото малко и несъществено на пръв поглед да изглежда то.

Подобно е отношението на Радичков и към жанрово-тематичните различия. Прозата му е разположена в широк жанров диапазон - от анекдота, очерка, фейлетона, притчата до разказа, новелата, повестта и романа; от пътеписа и хрониките до фантасмагоричните предания, вярвания и "страшни" истории; от произведенията за "сериозни" читатели като "Барутен буквар" и "Всички и никой" до книги за "непретенциозния народ" като "Плява и зърно", "Как така", "Ние, врабчетата", "Малки жабешки истории".

Сред всичкото това многообразие винаги проличава характерното радичковско отношение към действителността. То не е подчинено на причинно-следствената определеност. Няма го педантичния догматизъм на самоуверения и знаещ отнапред какво става в света и какво ще стане в прозата му автор. Така се разбиват втвърдените жанрови граници, разорават се синурите между "престижния" роман и "непрестижната" историйка.

Радичков е немислим като писател вън от постоянното му учудване от живота, от магията на съществуването. При него всичко е интересно и всичко е безгранично. Той с еднаква любовна съсредоточеност и нежна ирония може да разказва за пъпчивата жаба и за северното сияние, за "примитивния" селянин, за бореца и за интелектуалеца. Така в сюрреалистично изградената новела "Таралеж" Радичков "изравнява" бодливото животинче и писателя Е. С. Незначителното (макар че при този автор "такова животно нема") се издига в ранг на значително (всичко е значително!). Причината не е в това, че са изгубени привичните ориентации, както твърдят някои интерпретатори на Радичков, а защото подобни ориентири не се смятат за валидни.

Интензивната и пластична органика на възприемането се стреми към изобразяването на съществуващото във всичките му проявления - битийно и битово, високо и ниско, тайнствено и явно, празнично и мизерно. Затова и прозата на Радичков не е локализирана в определено пространство и времедействието при него протича в миналото или в настоящето, в селото, града, България, Европа, Азия, Америка, Космоса.

Тази хронотопна "суматоха" представя пресичането на архаичното и модерното в единното творческо съзнание. Едва ли трябва да се учудваме, че е така - достатъчно е да се потопим в себе си, за да установим, че у нас съжителстват архетипи и генотипи, собствен и възприет опит, рационално и ирационално. У самите нас отношението към миналото и текущото е нееднозначно, а опитаме ли се формулно да го фиксираме, винаги остава нещо несхванато и недоизречено. Заслугата на писателя е, че се "досети" за тази извечност и съвременност на човека и с художествена последователност защити правото на точно такова сложно и естествено отношение към него. След като хората и природата в тяхната безграничност се пресъздават в самата им "живост", естествено е светът на Радичков не просто да гъмжи от "малки" и "големи" герои и конфликти, а да се гледа на този свят от различни страни.

В многозначната притчовост на неговата проза действителността се вижда така, както се виждат цветните стъкълца в калейдоскопа от очарованите очи на децата. В динамичните преподреждания на елементите на живото е самият живот - наш и чужд, реален и фантазен, винаги незавършващ и пронизан от очакването на поредното чудо и поредната "суматоха". И ако този живот не се разпада, ако не губи енергията на сцеплението си, то се дължи на деликатно проявяваната хуманистична воля на твореца. Светът се променя, но човешкото не отпада и в това е неговото тържество.

Тържеството на живота опоетизирва Радичков - оттук особеното усещане за празничност в прозата му. Ту трагическа, ту комическа, най-точни ще сме, ако я определим като трагикомическа, тази празничност е породена от писателското желание да разказва "красиви приказки на човечеството".

Но защо е необходимо подобно разказване?

Вероятно защото, макар и единствено възможен, животът е преди всичко несправедлив. Самият Радичков пише, че той е "глух и с двете си уши и да му крещим в ушите, няма да ни чуе". Природата е безразлична спрямо всичко друго, спрямо самата себе си. Тя е лишена от разум и единственият начин да победиш нейната отвъдразумност е да й се подчиниш. Природата е стихия, "а в стихията няма милост".

Естествено, човекът не може без милост към себе си и към другите - затова се противопоставя на безразличната стихия, очовечавайки я чрез любопитството си. Опасно и прекрасно е това любопитство. То създава и руши едновременно и тук е причината Радичков да признае в "Ноев ковчег": "Аз и досега не знам дали животът се е получил и ще може ли един ден изобщо да се получи."

На това свое "незнание" писателят отреагирва чрез "опитите си за летене" сред привичното и над него - в пространствата на фантазията и мечтата. Неговата цел е литературата да е не толкова човекознание, в такъв случай бихме могли да намерим себе си и в точните науки, а човеколюбие. В това човеколюбие има болка, има риск, има надежда. Така, представяйки света като божие и дяволско творение, тоест, като творение човешко, поради което и се отнася нееднозначно към него, Радичков се опитва да разгадае същността му.

Писателят знае, че никога няма да проникне докрай в тайните му, още повече че и сам създава свои тайни. По този начин той примамва читателите по пътищата на героите и размишленията си. Те не са определени като единствената възможност към самопостигането ни, но в призивите да открием себе си като невероятни звучи един императив: "Все пак по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата."

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.