Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВАН ТЕОФИЛОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Той е творец, немислим извън духовните пространства на вещественото. Откровенията му са непосредствено свързани с "това наоколо". Оттук идва и изобразителната насоченост на лирическото. Извън сетивното, материалното няма и не може да има духовност, опит, прозрение - сякаш иска да ни внуши поетът и затова Градът при него става и родина, и мярка за мисълта, чувството, волевите устреми. Създаден от творци, той е и еквивалент на творчеството - единственото доказателство за човешкото присъствие.

Творчеството е красота, стихия, начин на живот, но преди всичко нравственост. То е, което ражда интелектуалната патетика на поезията, създавана от Иван Теофилов. И затова не е случайно възклицанието му:

Човешко творчество,
освобождавай ни от празни страсти! Вземай
съкровищата на ръцете ни! Прекланяй ни
пред бременния въздух и не ни оставяй -
обличай ни със изгревни желания!

Преклонението пред творчеството, пред осезаемата и вътрешната му същност определя светлата очарованост, с която върви през познатия и тайнствен свят героят на Иван Теофилов. Самата природа е издигната в ранг на първотворец, на жрец-пазител и умножител на красотата. С нея мери ръст човекът, който умее да осезава, но и да създава. Оттук идва и усещането за вечност, за участие, за ценността на мига.

Героят има чувството, че е "надмогнал възрасти, неща и време" именно защото участва в техния "вечен кръг и прелестна игра", където мигът и вечността са двете проявления на пълноценното изживяване. Така се изразява деликатната неопровержимост на позицията му. Иначе в поезията на Иван Теофилов рядко ще открием директното противопоставяне, изведената на преден план социална конфликтност. Доколкото все пак такава конфликтност съществува, ще я видим преди всичко в сферата на нравствените ценности и най-вече в абсолютната убеденост в тяхната непобедимост. В този смисъл е особено характерно "Бърнамската гора":

Създадени са много поговорки
за възмездието.
Страхливите, глупците, хитреците,
бъбривците и подлеците - всички
получават своето възмездие.
Изглежда,
Бърнамската гора, която отмъсти на Макбет,
още съществува.
В един прекрасен ден, когато
най-малко се надяваш,
тя тръгва и ти се отплаща...

"Верен на своята постоянна екзалтация - Пловдив" (Яко Молхов), Иван Теофилов пресъздава в поезията си с почти топонимична точност всичко, сред което е живял. В неговото изображение Градът е и този, който осезаваме, и съвършено различен, непознат, странен, тайнствен. Иван Теофилов притежава дарбата да "остраннява" нещата, да извлича от материалното неговата душа, нетленната му духовна същност. В това отношение чудесна илюстрация е "Капана". След стихотворението Капана не може да бъде сива кръпка върху празничното одеяние на града. Пленени от странните закони на поезията, ние сме готови да се закълнем, че "не би могло да се измисли даже по-духовито и по-сложно нещо от веселите тайни на Капана", че уличната асма е същинско чудо, че тук тържествува нечие, а и нашето, детство. Това остава за цял живот -поетът ни е подчинил на всевластното и сътворяващо въображение.

Иван Теофилов открива с "такова смайващо усърдие" "пътечките на свойта всеотдайност", защото е от племето на романтиците, които са вечно мамени от музата на духовните странствания сред познатото. Своя Град поетът вижда "през изворчето на духа" и това придава очарованието и внезапността на визиите. Спокойната, изградена в доста големи ритмико-интонационни отрязъци лирическа реч побира в себе си мозаечните късове на ярките детайли, привличащи с естествеността и непринудеността си. Ето - ходжата е "като топлийка върху минарето", железничарите влизат в крайградската кръчмичка и тя "загърмява като влак", мостът е "забоден гребен над Марица", "сини магаренца пасат тишината наоколо", а когато "мракът изгрява", те "тичат по лунните покриви".

Някаква сладостна изнемога и ориенталско пъстроцветие излъчват стиховете на Иван Теофилов. В тяхната весела хармония не можеш да не отпуснеш изнурената си от сражения, катаклизми и вътрешни противоречия душа. Но не за да я отдадеш на леността, а за да я извисиш над тленното, да я калиш чрез красотата за нови сражения, които тя - възторжената - ще спечели, защото има основания, светини, убеденост в безсмъртието на сътвореното.

Цивилизацията за Иван Теофилов е начин да се достигне до завоеванията на духа, човешки съдържателна способност да се осезава вечното и истинското. Тя не е непробиваема броня, зад която се е укрила страхливата същност на отчуждения, а "метален ангел", откриващ божественото тук, на земята. Тя е и памет, в която причудливо се сгласят история и настояще, реалност и въображение, житейски и културни представи. По този начин светът се превръща в интимен дом, в родина, където човекът на изкуството и изкуството на човека празнуват своето тържествено сливане. Ето например как е видяна голямата страна:

Русия видима - звънящо чувство
за сняг и за горички край калаени реки,
и пак за сняг с отминал хоризонт,
разпънат върху баса на Шаляпин.

Натежалата от култура, но асоциативно-пластична мисъл на поета обединява в едно разнообразни представи, впечатления, интелектуални импулси и така се получава картината на единосъщното битие. Ето го острова на запад от Ламанша:

Това е Англия,
бучаща от мъгли, драстично бърза,
търкулната в кълбото от представи,
театър на конци
с подскачащи пастелни къщички и крави,
над който всеки миг завесата на облаците пада...
Това е Англия в рисунките на призраци,
разтурен Панаир на суетата,
разхубавена и изтриваща се памет,
купища играчки,
забава за очи...

Поетът представя своя театрализован образ на света и този образ не претендира за изчерпателност, но побира в себе си непреходната и непобедима сила на красотата, която тържествува и като обект на изображение, и като вътрешна същност на извисения човек. Този човек не се уморява от възхищението и радостта, с които открива света, той не отегчава с емоционалните си изблици, защото в него няма нищо от мързеливата маниловска недоученост и претенциозност. "Нестройните ми сетива се лутат", "бедният ми ум напълно се предава" - често признава поетът безсилието си да предаде с думи онова, което го обзема при допира с човешките творения, но в това безсилие се крие и силата на проникновението в духовните пространства.

В късната поезия на Иван Теофилов все по-отчетливо си пробиват път съмнението, болката, неудовлетвореността. Тук ще открием засилен интелектуален драматизъм, изненадваща дисхармоничност, която се определя от противоборството между конкретното и духовното. Затова редица творби представят света не само в пищната му многобагреност, но и в графичната му строгост и контрастност. Светла е неговата печал, но това не я прави по-малко драматична. В нея няма да открием скептицизма, мизантропията, отчаянието от прекършването на илюзиите, но тя е вече отдалечена от естественото очарование, с което е въоръжена младостта.

Виденията на Иван Теофилов сякаш стават все по-"апокалиптични", свързани с драмата на себевглеждането, със загадките на битието и контрастите на съвременния свят:

И изведнъж светът задъхано се втурва
в дълбоките пространства на душата ми,
копирайки в обезумели фотоси
настръхналите си страдания:
призраци на разрушени градове,
тресавища на резки земетръси,
пейзажи на отровени морета,
потоци на батални наводнения
и... господи!
Нима
това стои зад думите, които
обхождат зоркостта на тоя двор,
природните му тържества, духа му
с отсенки на човешка добродетел?

Страшни изживявания, страшни въпроси! Сякаш от царството на красотата, на творчеството и възвишеното другарство героят изведнъж е попаднал в свят, където властват разрухата, пустотата, отчаянието. Неспособните за бърза адаптация сетива са поразени:

... разбъркано у мен
се блъскат разкривените руини
на купища злословия и корист -
кошмари в изтощената ми кръв
(останки от горчивото ми време)

Дори и природата с нейната извечна хармония се рисува в по-"диаболичен" план:

Зад млечната тъма кънти с тревожно
звънене пашата: за миг отваря
уста на пес, озъбва се безбожно
и се затваря в кълбовидна пара.

Пътеката страхливо криволичи
покрай приумици на храсталаци,
обърква се в очи и сенки птичи
и търси камъни за пътни знаци.

Тези нови за Иван Теофилов усещания по странен начин се съчетават със способността да открива основания за радост от живота. Не е случайно, че той продължава да опоетизирва "щастливото и споделено битие", че открива себе си "отново: звук, светлина, съзнание и обич". Дори социалнодраматичните му творби завършват знаменателно:

Очите ми накъсо ловят
отблясъци и затаено вярват...
Въпреки страха!
Все по-дълбоко
и по-дълбоко,
звънко...

И все пак Иван Теофилов открива в "пейзажа на душата си" множество плашещи и тревожещи новообразувания. Те явно са породени от усещането на интелигента за сложното и конфликтно битие, от неговото тревожно чувство за вина и опасност. Има ли тогава някакво спасение, някакъв лек срещу бръчките на помъдряването, срещу втвърдяващата емоциите сила на разума, срещу помръкването на багрите пред втренчения в света взор? Едва ли можем да отговорим лесно, а и сам по себе си въпросът е безсмислен, защото фаустовската жажда по вечна младост е все пак жажда и на интелекта. Ще ни помогне може би сам поетът, съхранил в себе си онова, което ни е накарало да го заобичаме и да му вярваме. В стихотворението си "Вървейки" той възкликва:

И все така край мен трептят природни
и прелестно менливи интериори
и дълго и безбройно разгласяват
владенията на духа! И вече в тях
кръжи - и по човешки засиява -
свенлива светлина...

Тази светлина Хораций е нарекъл "мечта на подсъзнанието" и поетът отново я открива. Аз бих я нарекъл по-просто - очарование от света в нас и около нас, очарование, което душата на лирика изживява и по невидимите пътища на най-стойностното човешко общуване - поезията - предава и на нас.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.