ИВАН ПЕЙЧЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Той духовно и естетически е свързан с талантливото поколение на поетите от 40-те години на ХХ век - Александър Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Валери Петров, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Радой Ралин, Невена Стефанова... Ала в сравнение с повечето от тях Иван Пейчев по-късно разкрива значителността на лирическата си индивидуалност. Познати на малцина, ранните му стихове, изразяващи духа на страдащия романтик, не получават по-ярко художествено развитие в дебютната книга "Стихотворения" (1948). Почти до средата на 50-те години само отделни творби съдържат в завършен вид лирическия психологизъм и интимната драматичност, отличаващи Иван Пейчев.

Сред тях са "Последният марш" и "Този, който не стана моряк". Тук тематичните ограничения са преодолени от изразителната естественост на внушенията. Ето как императивите на "великата тема - омраза" получават хуманистична интонираност в стиховете за разплатата над хитлеризма:

В обратния път,
в обратния път
дърветата черни стърчат.
Край гибел и смърт
в колони вървят,
вървят
хитлеристи,
вървят.
Те крачат в конвой
те крачат под строй
и крият очите си празни.
Със страшен покой,
с ужасен покой,
просторът огромен ги смазва.

Това е само началото на "Последният марш", но и то е достатъчно, за да се почувства - тези мрачни, насечени в острия и бавен ритъм на крачещата колона стихове, не са патетичен апотеоз на силата. Тук няма гръмки заклинания над победените, отблъскващо мъстително тържество; няма го дори радостното усещане за страведливост и свобода. Потресът от войната, от оглушалата човечност и ослепялата красота определят емоционалните доминанти на творбата. Такъв е истинският поет - той изстрадва световните трагедии като лична съдба, болезнено отреагирва на човешкото несъвършенство, живата му съвест се проявява в напрегнатата изразност на словото.

Зрелият Иван Пейчев сякаш отново се завръща към романтичните начала на ранните си стихове, но вече открил формите на художествен изказ, в който личността, природата и висшите ценности са свързани в тревожно единство. Лиризмът и дълбочината на изживяванията, "опредметени" от оригиналната метафорична образност, разкриват характерното Иван-Пейчево скръбно и нежно отношение към битието.

Темите за родината, любовта, морето, човешката участ при този поет се претворяват в размисловата пластика на елегичното настроение. В стихотворението "Родина" интимното докосване до значимото е осъществено в духа на съкровената естетизация, характерна за поети като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Ник. Вас. Ракитин, Атанас Далчев, Валери Петров... Откриваща се с риторичния въпрос "Защо не ме оставиш сам,/ защо навсякъде ме следва твоят поглед/ и ме обгръща с топлотата си?", творбата се разгръща в пространствата на себеукора и усещането за вина. Така се достига до изявата на сдържания и затова силно въздействащ лирически есктаз:

Нежна моя,
самата нощ е тъмният сукман,
с корави гънки очертал снагата ти,
и облакът е твоята забрадка;
ветрове заплитат твойте плитки,
в горите на самотния балкан
целуват дъждове дланта ти грапава,
с която даваш хляба.
Синевата
в очите ти огромни се разтапя
и в скута ти глава небето слага
и слуша как ти дишаш ускорено,
заченала звезди и пролет.

Високоестетическото олицетворение на родината е постигнато с характерната за Иван Пейчев трепетна интимност на отношението към света. "Родина", "Земя" и "Път" представят усещането за отечество като върховно откровение и съдбовна връзка с хората и историята.

Вроденият лирикоромантически дух на поета най-ярко се проявява в стихосбирките "Далечно плаване" (1962), "Лаконично небе" (1967), "Есен на брега" (1968). С тях Иван Пейчев се налага като значителна фигура в модерната българска литература. Сложен и комплициран е характерът на неговия лирически герой. Той жадува за "далечно плаване" по "посоките на безпределността" и болезнено съзнава ограничеността на човешкото съществуване. Трескавата обич към красотата е драматично подсилена от усещането за самотност и обреченост на поривите. Ту потиснато меланхолни, ту романтично приповдигнати, състоянията на духа опонират на баналното. Така в углъбената психологическа лирика на Иван Пейчев се проявяват и саркастични интонации. Те са израз на протеста срещу еснафската прагматика:

Нямах право на здрач,
съседите го бяха отдавна прокудили
с прахосмукачки,
телевизори и хладилници.
Тъгуваш ли, здрач,
замразен в различните
марки хладилници?

Това се реакциите на личност, отстояваща правото си на собствена участ и собствена болка. На автоматизиращата цивилизация поетът противопоставя нуждата от интимно общуване. В разгърнатата повторителност на класически мелодичните или ритмични свободни стихове се изразяват ескпресивните състояния на съсредоточено търсещия дух - непримирим, драматично откликващ на предизвикателствата, съхраняващ при всички обстоятелства своята автономност.

В есента на живота си Иван Пейчев достига до изразната зрелост на битийния промисъл. Копнежният характер на лириката му се обогатява от многозначното нравствено-философско отношение към света. Приемана и отричана, действителността се осиява от духовните светлини на страданието и това я представя в загадъчната й сложност. Тя се изобразява в интензивните преплитания между живото и мъртвото, земното и небесното, мига и вечността. В приливите и отливите на емоционалните състояния кристализира мъдрото разбиране за природния и житейския кръговрат:

И ми става по-близък самият живот
със растежа, със вечното тление,
който тежките форми на зрелия плод
разрушава за ново рождение.

Това интимно приближаване към вечността намира своята конкретизация в образа на морето. Лирическите пейзажи на Иван Пейчев (с акцент върху тяхната "есенност") не го представят като обикновен художник маринист. Той живописва морето, но в пластическата изобразителност на стиховете му то се превръща в битиен символ на мирозданието. Всевечната подвижност и красивата загадъчност на морето, привличането и оттласкването от устойчивата твърд на брега, тържеството на живота и заплахите на смъртта са разкрити от поета със сдържан възторг и интелектуална прозорливост. Тук той достига до лирическия универсализъм - субективното изживяване се съприкосновява с философската и етичната проблематика, непосредствено свързана с естествения живот. Така се внушава предствата за безграничността на свободата в реалността и фантазията. Безначалната и безкрайна стихия включва дори и смъртта в движението си:

И когато живота докрай
с твоя порив изпълниш,
а самият той в теб
е до капка налян,
ти ще стигнеш морето,
дето сребърни мълнии
мята сетната равна,
тържествено-бавна вълна.

Темата за морето е отправна точка за пътуването на Иван Пейчев към най-съкровеното. Затова не е странно, че в последните му стихове тя е свързана с красивото и мъчително изживяване на любовта. Не с юношеска страстност, а с мъжка горест и спотаена надежда са пропити интимните признания на поета. В изображението му жената е лишена от конкретни очертания, от телесност - тя не се показва, а се изживява в нейната "единственост". Известният сантимент на подобно отношение не звучи шлагерно, защото драматичните прояви на чувството свързват духовния образ на любимата с дълбоко изживяваните битийни проблеми.

"Секундите на любовта,/ откраднати между две войни,/ две граници/ и две страдания", се превръщат в истински значимото време за героя, в нравствен коректив на грозното и злото. Затова отправеният към любимата призив "Не си отивай" от популярното стихотворение на Иван Пейчев придобива широк символен смисъл. Ако си отидат красотата и чувствата, които тя поражда, животът губи значението си. Трагическото отчитане на отсъствието им в човешкото всекидневие изпълва последните стихове на поета с мрачна печал. И тогава той съкрушено констатира: "Не съществува твоето море"; "и никога за никъде не ще отплуваш"; признава: "Съкрушава ме страшният смисъл на всеки абсурд" и дори призовава: "Свикни със грозотата на света./ Свикни със нейната жестока неизбежност".

Най-малко от Иван Пейчев биха могли да се очакват такива внушения. Така както Атанас Далчев не съумя да научи "на зло беззлобното сърце", и той не свикна с "грозотата на света". Поезията му доказва точно обратното - в нея драматичното възприемане и откриване на красотата определя посоките на лирическото движение и "отвъд дълбоко синята черта, навеки свързала сърцето ти със хоризонта".

Романтичните стихове на Иван Пейчев увеличават копнежните пространства на българската поезия, в които духът тържествува над злото и грозното.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.