ИВАН НИКОЛОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Тракиец, виждащ винаги пред себе си необятната равнина с нейните заоблени форми, с хармоничното й плодородие, той е вътрешно убеден, че трудът е в основата на щастието. Едва ли иначе би отбелязвал толкова често: "глад за работа ме мъчи"; "работа за цял живот ми трябва"; "има смисъл единствено жеста, с който тънката четка държиш"...

Едва ли биха били написани и тези стихове:

Бягай в черната работа,
в денонощния труд -
твойто сетно отечество, зверска бърлога,
доброволна каторга и небесен приют.

Трепетно възторжен е неговият химн за "началото на вълшебствата", за изгряващия ден:

Пронизвай дните ми всецяло,
възторг неизтребим и лют.
Въздигай ме с любов, стъпало,
към празника, наречен труд.

За цял живот... Не съм допускал,
че има празник цял живот.
Владей ме бяс. Труди се, мускул.
Едрей, солена капка пот.

До утре съм безсмъртен - с проста
и сладка работа зает...

И тегне в дланите ми лоста,
необходим на Архимед!

Поетът сякаш се стреми да преодолее законите на "прозаичното притегляне", за да битува в безкрайния етер на вдъхновението. За него като че ли не съществуват написаните преди това стихотворения, той изглежда не помни своето трудово вчера и подхваща с упорство и радост същата работа и днес.

Той е най-вече певец на радостта, на изобретателния оптимизъм, който винаги намира начин да заобиколи подводните камъни на болезненото, меланхолично-потискащото, скръбното. Неговият лирически морал води началото си от усещането за продължаемост на делото на предците, от ведрото убеждение за значимостта на създаването. Светла е родовата памет дори и тогава, когато в миналото се крият упреци към днешното, към самия себе си:

И някъде дълбоко в мен ще се роди, ще се повтаря
родът на майстори, които ме гледат с укорни очи:
сеяча вдига шепа зърно, подхваща песен гъдуларя,
зографа зографисва слънце, каменоделеца мълчи.

Спокойно усещане за човешкото предназначение, житейска хармония излъчват представите на поета. Той е уравновесен, дълбоко в него са темелите на унаследената философия, според която човек може да преодолее и преодолява всичко - там е и мъдрата вяра, че смисъл има и е грешно да се съмняваш в конкретно-зримите начала на заобикалящото. Затова поезията на Иван Николов е пластично-сетивна, тя не познава зигзагите, раздвоението, болезнеността. Неин антипод е създаваното от някои лирици - с тъмното недоволство, с философската рефлексивност, с липсата на опиянение от протичащото сега и тук.

Напротив - Иван Николов е поет на сега и тук! Ако той отива в миналото, ако се позовава на бъдещето, то е все в името на това, което открива днес, което тук е привлекло вниманието му - пейзаж, случка, човек, идея... Поетичното му виждане е конкретно, духът му е трезв и реалистичен, несмущаван от метафизично-апокалиптични видения. Той е рожба на Аполон, а не безутешен обитател на Хадес. Усмивката, а не сълзата са емблематичният израз на лирическите му изживявания. Неунищожима, макар и често горчива, е тази усмивка, преобразяваща и хармонизираща конфликтното битие:

Мила, не в съпровод на флейта и лира,
а под грубото скърцане на бездушен метал,
бъди ми слушателя,
който единствен разбира
моя авторски рецитал.

Това е изповедта на поета - "безпомощно къса, като звук от тояжката на сляп човек", но в нея няма да доловим безмерността на отчаянието, безверието, отровното съмнение. Не че подобни усещания не съществуват, но те са облагородени от оптимистична въпреки всичко природа на чувството. Познати са съмненията и терзанията, но те са пресъздадени в по-светла тоналност; не с огрубено нервен щрих, а пластично окръглено. Това е въпрос на подход, в основата на който е религията на простите неща:

Там са прости и разбрани
тайните на този свят:
любовта остава рани,
хлябът утолява глад.

С остри бръчки край устата
мъдростта те връхлетя...
Връщай се към простотата -
сложна работа е тя.

Зад безизкусната мелодия на тези стихове се разкрива кредото на Иван Николов, несъкрушимостта на възгледите му за нещата. Затова макар и да констатира "имам белези от рани", неговият герой сякаш притежава чудодеен балсам, който спира кръвотечението и затова устата му никога не изричат проклятия, от които вселената да потрепери. Пък и една вродена деликатност е присъща на емоционалните реакции на този герой, който не познава площадно-ораторските буйства. Неговата увереност е увереността на победител, син на победители:

Ние сме неизтребимо племе
и ще минем с непривити колена
през черешово, през ябълково време...

И през всички други времена!

Подобна императивност не крие в себе си мрачен стоицизъм, отречение от сладостите и краските на битието - тук има зряла и хармонична вяра, неунищожима поради земността и човечността си.

Още в едно от своите сравнително ранни стихотворения Иван Николов отбелязва, че "никога Монтеки с Капулети няма да се помирят", но това за него е естествено - няма да го принуди да надигне стъкълцето с отрова при каквито и да е обстоятелства, да се поддаде на унищожителното страдание, да изгуби почвата под краката си. Действеният оптимизъм на неговия герой е свързан преди всичко с волята за съзидание и творчество. Затова не е чудно, че и най-големите драми се преодоляват чрез упованието в стойността на делото:

Но в твоя друг живот възхожда знака
на труд и пот, на дух неизтребим...
Дий, шекспировска кранта:
път ни чака,
чергилото скрибуца...
Да вървим!

Нищо не може да смаже, да отчая, да отклони героя на Иван Николов - проекция на лирическия оптимизъм, с който поетът гледа на света. И не само на днешното. В покъртителната съдба на отлъчения от Рим поет например той открива свой акцент, който в действителност е твърде далеч от мрачното отчаяние на Овидий в Томи. "Светът и без Рим е просторен", сентенциозно отбелязва Иван Николов, за да заключи:

Нека Рим е далече, но Рим ще те чуе,
макар че отдавна не мислиш за Рим.

Ерудицията на Иван Николов и неговата способност за превъплъщение в други творчески светове води до оригинални художествени резултати, проявяващи се и в афористичната многоизмерност на словото, и в художествената недомлъвка, изразяваща безкрайността на духовните пространства. Ето как е реализирана тази особеност на поетическото отношение в прекрасното "Болдино":

Гърмът във небесата и гърмът
в душата ти
звучат единогласно
там, в Болдино - единственият кът
на творчеството яростно и ясно.

И денем - светлина, а нощем - мрак
затваря в равни кръгове дървото...

Ще кажа пак
и ще повторя пак:

Не отминавай Болдино!
Защото...

Финалното многоточие струва повече от което и да е пространно обяснение.

В последните книги на Иван Николов действителността не събужда само порив за лирическо опоетизиране, а и отпор на тенденции и начала, които не удовлетворяват жизнената му позиция. Той се противопоставя на нивелиращия духовен провинциализъм, на примиренчеството и лекомислената безнравственост. В съответствие с това се проявява интересът към психологически състояния със сложна природа, в които етичното и философското са дадени в синтез, ненарушаващ романтичната фактура на изказа. Поетът навлиза в дълбочината на явленията, които обикновено се разкриват в драматичните опозиции живот - смърт; творчество - бездуховност; реалност - желание.

Тук често се разработва мотивът за смъртта. Без да достига до преоценка на житейските ценности, на които остава верен, Иван Николов проявява интерес към "нещото" в небитието. Той отказва да приеме абсолютите на смъртта, но открива присъствието на загубеното в себе си, в действителността. Така е в кратката "Нощна стража", където смъртта е намерила тъжно, но мъжествено изображение:

Това са неоплакани души,
които скитат като нощна стража
и всяка иска нещо да ни каже...

Макар че няма да ни утеши!

В лирическите размисли за смъртта се ражда вярата в доброто, в стойността на съзиждането. Промисълът води до афористична самооценка, до сливане с обобщения образ на изграждащите:

Ако някой пресмята какво ще загубим,
ние мислим какво да спасим!

Така и усещането за болката, за "доброволната каторга" на творчеството, се трансформира в съдбовна жертвеност, където "страдание, съвест и труд" са първоелементите на самочувствието, реализирано в пресичащите се представи за "състрадание, милост, прошка". Извън тях едва ли съществува нравственост. Иван Николов налага образа на герой, способен да се пребори за правдата, но неспособен да заглуши бунта на хуманното:

Две крачки място - ще ги прекрача
и макар че юмрукът ми не е толкова лек,
удрям и плача,
удрям и плача...

Защото за пръв път удрям човек!

Подобна "свръхчувствителност" би изглеждала повече плод на поетическа хиперболизация, ако не се защитава от цялостното нравствено звучение на зрялото творчество на Иван Николов. Тук е прокарана идеята за абсолютната връзка между труд, творчество и хуманизъм. Поетът е апологет на съхранените етични пориви на човека.

Това е откроено в стихосбирката "Стълба в небето". Тук има една "Въздишка":

Сега забравям думичката: слава.
И си припомням думичката: труд.

Втвърдява се ръката ми, втвърдява
от тънкото предчувствие за студ.
На свойто кръгло блюдо натежа
животът ми - единствен и последен...

И през въздишка ще прибавя: беден.
За мене - истина, за вас - лъжа!

Твърдението за бедния живот наистина ми се вижда лъжа. Не може да бъде беден животът на щедрия духом поет...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.