ИВАН ДИНКОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Да почиташ, значи да препрочиташ. Мълком. Не си библиотекар, попълващ фишове като некролози, не размотаваш насам-натам книжни ковчези. Всичко свое носиш със себе си - рушат се мукавените Вавилони, пламтят хартиените пантеони. "След смъртта на Димчо Дебелянов, ангелите вече нямат хор." Томища научни писания за символиста са претопени в двата стиха на Иван Динков. Помня му усмивката, когато казах: "Критиците не са неуспели поети - поетите са критици, които понякога успяват."

*

Проклел е безкрилите ята "сладководни поети". Словото му кънти и стихва в трагичните пространства, където тътнат и глъхнат Ботев, Яворов, Фурнаджиев, Вапцаров с неговата "мъка ненаписана". Той обитаваше тези пространства, често пресичаше границите им, за да влезе в обречени битки със стръвното население, което искаше да види народ, с държавата, отказваща да бъде отечество. Стръмно е словото му през мрачините. Слово, заекващо от напрежение, разкъсващо се от възмущения...

*

По страниците на "Антикварни стихове" на няколко пъти съм отбелязал: "Героичност, изразила се в стихова графичност." (Претенциозна младост... "Ах, друг Аркадий, вы говорите слишком красиво.") Вярно е, че "онзи" Иван Динков е график, а не живописец. Всъщност - и "късният": "И седи тази сган - Населението - на софри - и одумва, одумва"; "България - лирично - ласка, но все ги ражда, все ги тръшка едни такива - ситни, сластни - Бог вижда! - като листни въшки"; "Ама - вика някакъв селянин пред лечебницата срещу някаква нещастна крава,- как можа отечеството ни да се падне в такава държава?!" А какво да кажем за такива псевдоживописни стихотворения:

И отново си грабва елечето лятото,
и отново се стряска от първия дъжд -
като пиле - отритнато с химни от ятото
сред полето - заспало над спомен от ръж;
и отново стадата се спускат по стръмното,
озлобени и гладни като всички стада;
и отново довличат вълмата на тъмното
до нетрайния стих на дъжда;
и в пороя - пред мрачните селища - лятото
тихо слага за помен ръце и сърце.
Българите не вярват на бели лястовици.
Българите вярват на черни овце.

Тук пейзажът се срутва, размива се в тъмните пороища на националното битие. ("В модерната лирика на предметите винаги им се случва нещо, което е по-значително от самите тях", посочва поетът.) Присмехът застива в гримаса, иронията се вледенява в гротеска... Впрочем - последното се отнася по-точно до други стихотворения, но Иван Динков сякаш не може да се чете "на парче" - върху ти оказва давление цялостният масив на поезията му. Чел съм току-що отпечатаните негови работи - стиховете му от различни години и книги непрекъснато са ми напомняли за себе си, прораствали са в новите. А рядко, съвсем рядко съм имал усещането, че се повтаря...

*

Поетът се вбесява от хорицата: "дъвчат си хлебеца, сърбат си супата - с няколко устни в устата". Подобни страховити стихове за обичайното ме карат да мисля, че Иван Динков не е голям според собствената си формула: "Големият поет възприема Гетсиманската градина като обикновена квартална градинка." При него е обратното - той и кварталната градинка възприема като Гетсиманска.

*

Исках някога да обясня докрай поезията му, да достигна до съставните й части, да я разложа до радикалите й. Провалих се - премного обичах, за да боравя с аналитичния скалпел. Пък и стиховете му "запазват дълбоко в себе си една неразложима ядка", както сам определя големите творби. Вероятно все някои и някога ще се опитат да стрият тази ядка в хаванчетата си - хайверът им е хвърлен отдавна, ще се ройнат пираните, за да оглозгат стиховете до скелет. Но анатомията на поезията не може да обясни нейния дъх, дикцията й. Като че ли до тези стихове не се достига посредством изостреното зрение, а чрез халюцинациите на слуха. Те не могат да се преведат на рационален език. Фурнаджиев, цитиран от Иван Динков: "Трагедиите не се обясняват."

*

След разговор с поета в една пловдивска кръчма съм записал за него: "Псува българина, ама доста странно. (Няма да е достатъчно, ако кажа - ругае, но с любов. Нали по начало е "в развод с иконите"!) Много по-достойно, отколкото да го поучава. Учители - бол, той не е от боллука. Не е нито публичен, нито пасторален човек. Мястото на поета не е в президиуми, медии, кокетни вилички... То си е определено открай време: в кръчмата! Ще умре, за мой ужас, дано съм мъртъв, някога. ("Човек и безсмъртно да пише - умира.") Може и от черен дроб да умре, но не от черно сърце. Иван Динков се стресна на родопското: "Син си ми огин наклала на моено бело сърчице." Замълча. Може би защото е писал, че "фолклорът търси в хората не различия, а сходство". А ако в думите от родопската песен има сходство, то е комай само със сюрреализма."

*

В една книга е споменаван на няколко пъти. Включително и така: "Всичко, което докосваш, се натъжава. А си гладен за усмивки..." Но го впечатли, че след като цитира мрачната му констатация "Няма вече коне, има понита", авторът пише: "Всяка клетка в мен разкъсва клетката." Навярно е имал предвид Иван-Динковото: "Докато гриза решетката, съм жив." А Кафка беше писал за летящата клетка, която търсела птица. Няма да измами пилето от Смилец.

*

До какви ли не салтоморталета са прибягвали стихотворците, за да излъжат публиката. Някои са успявали, но до следващия цирков сезон. Когато са идвали други подобни им. Не става тая работа с трапеца на поезия, под която има осигурителни мрежи. Иван Динков го е казал просто и заковано: "стих, който иска да няма двойници, той не играе двойни игри." И още по-преди: "Тъй както с въглена, така и с думите не става комкане."

*

Какво са България и българите за него: "страна, в която винаги е имало мъжко месо за враните", но и "един народ подхвърля кости и гарвани опитомява"; "мой скептичен, мой лъган, мой достоен народ", но и "Господи, който си вечен, този народ е обречен"; "Проклет да бъде моят стих! С народа си се разродих!", но и "Страна, в която се родих, проклета да си в моя стих"; "народ - измислен, друг път - реален, на глас прочетен, но неразлистен, веднъж прехвален, друг път прежален - по тъмно ходи и тъмно мисли", но и "в надеждите му за България с цафара свири всяка вечер и пее българският стих". Отношение, което учените хора ще определят като амбивалентно, а самият той като "представа за родината, напръскана по веждите с катран".

Всъщност - този канон е зададен от Ботев с неговото "Отечество мило любя, неговия завет пазя, но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя". Това е формулата на трагичното наше родолюбие: "Отечество, плюс "но"! Иван Динков не се подмазва на народа си - той на жените не се подмазва, дори в "Признания пред Белла Цонева", та на нас ли.

*

Някога съм писал, че Иван Динков, "се е превърнал в своего рода етичен коректив, ако не за всички, то поне за онези, които мъчително преживяват инфлацията на словото и жестовете на нашето съвремие". Лошото е, че словото и жестовете на днешнотията са навлезли в спираловидна инфлация. Хубавото е, че Иван Динков е жив. Значи възприелите от него, че "След съвестта и стиховете едва ли има трети ад", че "Гражданският морал е третото око на писателя", разполагат със стабилна естетическа и нравствена валута, която няма да заменят за нищо.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.