ДАВИД ОВАДИЯ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Потърсим ли специфичното за Давид Овадия, ще го открием в засиления документално-автобиографичен характер на стиховете му, в стремежа към субективизирането на факта, в неговото "оличностяване". Той акцентува върху житейски достоверното, за да извлече от него не само историко-философската и етичната му обективност, но и за да достигне до собствената си индивидуалност. В този смисъл са особено значими постиженията на поета в "Историята пише се със кръв" и "Помня, вдигаше прах побеснелият вятър". В тях просто и естествено са заложени началата на живот, отдаден на свободата. И на един характер, на който са органично чужди както духовното слабоволие, така и псевдогероичната претенциозност.

А тъй като тези две стихотворения днес са заобикаляни със страхлива старателност, заслужава си да бъдат припомнени. Ето как е изведена истината за историческото значение на подвига:

Историята пише се със кръв...

Аз мислех, че е туй изтрита фраза.
Но плаках аз, задъхван от омраза,
но падаха другарите убити,
но плискаше ме топла кръв в очите.

Повярвах аз във тези прости думи,
когато срещу вражите куршуми
вървяхме не за слава, не за злато -
когато ни разстрелваха, когато

историята пишехме със кръв.

Трикратното анафорично "но" (съюз за противопоставяне) всъщност утвърждава истината, вярата в "тези прости думи", които имат стойност само тогава, когато личността чрез собствената си съдба постигне великия им смисъл. Така се достига от безличността на констатацията "Историята пише се със кръв" до драматично гордото й съотнасяне със съдбата на най-чистата част от поколението на 40-те години - "историята пишехме със кръв". И това не е празнословно убеждение, а същност на житейската съдба, усещане за непреходност на изживяното и извоюваното.

А ето го и второто стихотворение:

Помня, вдигаше прах побеснелият вятър
по смълчаните улици, пусти съвсем.
Беше пролет, тревожна и страшна, когато
ние отивахме да умрем.

Помня, газехме тежко и с мъка в нивята
(с упоителен мирис на млад чернозем!)
Бе студено, беззвездно небето, когато
ние отивахме да умрем.

Помня, крачехме дълго, безкрай през полята,
все така, все така, цяла нощ без да спрем.
Бяхме пълни с предчувствия мрачни, когато
ние отивахме да умрем.

О, завидна съдба! Да творим, да работим,
безвъзвратно отхвърлили всеки ярем!
И врага победили, да видим живота,
за който отивахме да умрем.

Вижда се - отличителното за подхода на поета към темата за Съпротивата (както и да се отнасяме към тази тема и към разработването й, тя е същностна за мнозина автори) се изразява в отказа от всякаква "красивост". Конфликтността на сблъсъка не подвежда Овадия към кресливо одическо опоетизиране. В изображението на борбата поетът е преди всичко суров. Това е и причината за почти пълната липса на баладно-романтични елементи в стиховете му.

Поезията на Давид Овадия не е застинала във формите си, тя доста чувствително реагира на промените във времето. Така в стихосбирките "Омразата не бива да угасва" и "Трябва да се живее" особено впечатляващ е мотивът за историческата и моралната равносметка. Изненадващите интерпретации на темите от Съпротивата изпъкват като сполучлив опит да се осмислят сложността на съвременното битие, мястото на отделния човек в света. С драматична смелост поетът изповядва интимните си пориви и страдания. В зрялата му лирика отпада песенното за сметка на ориентацията към белия стих, на привидно неутрално звучащата интонираност, на сатирико-саркастичното и откровено интимното.

Така е например в едно "странно" стихотворение - "Отдавна аз съм мъртъв". От парадоксалната ситуация - героят представя себе си като загинал - се извежда идеята:

Не могат ме засегна
ни удари коварни,
ни думи, ни куршуми.
О, аз неуязвим съм
за подлости и доноси,
за жалки клевети.

Не е ли подобно "умъртвяване" най-сигурен белег за живот в името на идеала? И не трябва ли именно в този идеал да търсим засилването на саркастичните интонации в поезията на Давид Овадия. Болката, породена от гибелта на "невинно опозорените", в зрялата му лирика се съюзява с презрението към еснафщината и равнодушието. Поетът отправя своите предизвикателства към злорадстващата бездуховност:

Не вярват в нищо те. Какво е
за тях най-светлата мечта?
Какво са падналите в боя?
Какво - викът на съвестта?

Не са те врагове. С куршуми
не биха стреляли във нас.
О, зрители дълбокоумни!
О, как ви ненавиждам аз!

Достигането до новото социално прозрение при Давид Овадия се изрази в създаването на най-представителните творби на поезията му. Той прави сполучливи опити в областта на късата поема, а стихотворенията от "Белият снежен килим" са сред постиженията на поезията от 70-те години. Тук повратът в художественото мислене е очевиден. Ориентацията към сюжетно-притчовото, както и към по-сгъстени психически състояния не зачертава, а обогатява предишните постижения. Стихотворения като "В първия ден на войната", "Омраза", "Царят", "Градчето", при цялата своя интелектуалност, разрушават мита за краткотрайното местожителство на емоционалното в живота на човека и обществото.

Социалнополитическият подтекст на тези стихотворения е ясен - в неговата оригиналност трябва да търсим и причината за художествената пълноценност на тези привидно неутрално звучащи спомени от детството. Малко по-различен е случаят в "Моята първа любов". Тук ефектът на учудването носи по-сложна характеристика. Тя е свързана и с опозицията на автохарактеристиката. Не, човек, който има "беден и ограничен ум" (както споменава за себе си героят), никога няма да си зададе въпроса за "страшния съюз на красотата и жестокостта". Всъщност "учудването" тук има функция на неприемане, на тотално интелектуално и емоционално отричане на възможността красотата да бъде жестока и жестокостта - красива.

В този цикъл възроденият за нов поетически живот Давид Овадия отрича сам една от твърде самоунищожителните си констатации:

Не мога вече тъй силно да мразя...
Нито пък - да обичам!

Интимната лирика на поета изненадва свикналите с художествените му пристрастия. В нея той е елегично мъдър, но и неотстъпчив пред съблазните на всяко мнимо щастие. Това не са стихове, родени от младежкото опиянение, а творби на емоционалната равносметка. Любовта за Овадия е нравствен коректив, повод за мъжествена самопроверка. Както борбата, тя не е свързана с външната изява на чувствата - очевидно дълбоки, щом са така лаконично изразени:

Аз вярвам в мълчаливата любов...

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молеща уста
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.

"Аз вярвам в мълчаливата любов" е изписано на неговия щит и той по рицарски храбро, но не с куртоазна велеречивост защитава девиза си чрез императивното изискване:

Нека любовта не бъде вечна,
но да бъде истинска любов.

А скръбта от раздялата, от несподелеността на чувствата и от изминалото време не прерастват в песимистично самозатваряне. Стиховете изразяват убеденост в смисъла на любовното чувство, свързано с гражданския идеал. Ако го нямаше това, границата между лъжата и чувството, между страха и вярата, между предателството и нравствеността едва ли щеше да бъде така категорично прокарана. Нямаше да ги има и тези драстично декларативни, но искрени стихове:

Ако в бой нов ни хвърли светът на лъжата -
като звяра, преди да умре -
ако гръмне часът за последна разплата,
няма твойта любов да ме спре.

Героят на Давид Овадия печели преди всичко с това, че е пресъздаден с привлекателна човешка пълноценност. Суров и честен, той е от войнството на рицарите без страх и упрек. Презиращ лакейството на духа, поетът контролира себе си, за да не се поддаде на идейно-нравствената ерозия:

... страхувам се аз да не би като някои други
с отегчена душа да подиря удобен покой,
важен пост завладял, да напомня за свойте заслуги,
равнодушно да гледам как край мене разгаря се бой.

Давид Овадия винаги се е боял да не достигне до състояние, в което "сляп за новите дни, мъртъв поглед да впери назад". Това е причината да разрушава удобството на творческото си спокойствие (ако спокойствието изобщо може да бъде творческо!) в името на правдата, на непрекъснатото си себизграждане като човек, отстояващ със страстна суровост своята позиция. Той е поет с будна и неспокойна съвест, неспособен на компромиси и полуистини. Това определя и единството между личността и поезията му.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.