Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНИСТИКАТА НА ДИМИТЪР ДИМОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Схематично разграничавайки трите основни творби на Димитър Димов, бихме могли да посочим, че "Поручик Бенц" е преимуществено психологически роман, докато "Осъдени души" е преимуществено философски, а "Тютюн" - преимуществено социален. Разбира се, при значителните писатели психологическото, философското и социалното се проявяват в сложната многостранност на естетическото им сцепление и не съществуват в чист вид. Предложената операция просто дава възможност за най-общо определяне на доминиращото във всяко произведение. Така става по-ясно и движението на писателя от интимно камерното изображение до епическия романов синтез.

А иначе не можем да не се съгласим, че трите създания на Димитър Димов образуват високата цялост на отличително белетристично присъствие, че "творбите му излизат естествено и логично една от друга" (Нели Доспевска). Между романите откриваме редица сходства: динамично сюжетно развитие; насоченост към катастрофичното в действителността и в човека; необичайни герои - чужденци и "фатални" жени, фанатици и трансценденталисти, резоньори и деятелни личности. Общ за творчеството на Димитър Димов е и аналитично-моралистичният патос на внушенията. Този патос се изявява в целенасочената конципировка, в композиционната структурираност на конфликтите, в логиката на развитието на характерите (често алогична, парадоксална, изглеждаща дори абсурдна, но винаги старателно мотивирана). Патетиката на внушенията се подчертава и от постоянната авторова намеса посредством обширните конкретизации на социално-историческото, националното и индивидуалното; чрез полупряката реч, доизграждаща представата за основното в потока на съзнанието на героите; чрез формулните афористични вметки и публицистичните изблици.

Очевидна е волята на писателя да бъде напълно разбран - той сякаш проявява характера си на учен анализатор, натрупващ множество доводи, за да няма съмнение в крайните изводи. Така Димитър Димов доста акуратно "попълва анкетните карти" на своите герои: външен портрет, произход, биография, морални качества и пр. Но не това ни дава ключа за тайниците на духа им. Разбира се, Елена Петрашева може да бъде обяснявана със социално-етническата й принадлежност (баща - генерал; майка - французойка), със средата й (извън България и вътре в аморалния хайлайф), с времето (Първата световна война и разгромния за германци и българи край). Достатъчно ли е това за разгадаването на образа й? И ако приемем Димитър-Димовото определение, че тя е "гибелен антипод на всяка морална идея", оправдани ли сме да заключим хладнокръвно: порокът е следствие на генетичната разбърканост и на социалното зло?! В такъв случай ще подминем винаги зачитаната от писателя функция на ирационалното в характерите и поведението на героите.

Тук ще допусна една хипотеза, която е трудно доказуема. Предполагам, че ученият, моралистът, идеологът Димитър Димов се е изкушавал от глобалната мечта да създаде художествена "менделеева таблица", включваща всичко, дори подсъзнателното и несъзнаваното. Но химия на страстите не може да има - тяхната природа е "алхимична"! И когато рационалистът претърпява неуспех при стремежа си към еднозначност, когато героите му се "изплъзват" и вече не са под неговия микроскоп, а пред нашето несъвършено зрение, печели писателят. Печелим и ние - творецът ни е подсказал повече, отколкото вероятно е искал да ни каже.

Напомняйки хипотетичността на току-що изразеното, все пак няма да се съглася с окончателността на оценките за Елена, ако те се основават единствено на детерминистичното. Как тогава ще разберем не само нея, не само демоничния фемофоб Хиршфогел или депресираните от войната Райхерт и фон Харнфелд, а и "нормално благородните" Андерсон и Лафарж? Какво ли пък ще кажем за расово чистия и мущрован в продължение на множество поколения във филистерско-равновесен дух поручик Айтел Бенц?! Струва ми се, че отличителното в романистиката на Димитър Димов не се гради върху социално-битова или обществено-историческа основа, а върху доминациите на универсално психологическото и философското, с постоянното насочване към тайнственото, странното, ирационалното у човека.

Фон, пейзаж или непосредствена художествена реалност, социумът в неговите ограничени тълкувания не може да обясни битийната сложност на героите. Димитър Димов ги поставя в определена среда, техният "аз" в крайна сметка е обусловен от обективното, от социално-историческото. Но именно - в крайна сметка! А иначе те са интересни и проблематични извън обичайната каузалност, в залутаността им сред лабиринтите на усложнения вътрешен живот, в яростните им нравствено-философски конфликти със себе си и с другите, в необичайната им способност да се променят тотално. Така благодарение на непредполагаемата страст "идеално селектираният" медик Бенц от безинтересен типов продукт се превръща в трагически извисена личност. Вероятно може да се каже, че той става роб на страстите си, ала нали чрез тях се освобождава от робството на баналността. Любовта го погубва, но му дарява горестната наслада от кипежите на човешкото. "Коридата си струва живота!", казват при подобни случаи испанците.

Споменаваме ги, защото вече сме в пространствата на "Осъдени души" - роман, който още в началото определихме като преимуществено философски. Да уточним - тази стилна творба на Димитър Димов е многопластова. Тя може да бъде определяна по различен начин и тълкувана от различни гледни точки: като екзотично сензационно четиво, в което мелодрамата се превръща в драма и завършва с трагедия; като история за гибелната сила на предразсъдъци, индивидуални и верски различия, които не допускат хората да бъдат щастливи; като социално-исторически роман за героиката и жестокостта на испанската гражданска война. Не е случайно, че различни изследователи са наричали "Осъдени души" роман-метафора, роман-есе, роман-притча. Заглавието му многократно е било привличано, за да се наименова както предразположението на Димитър Димов към болезнено сриващите се в небитието герои, така и неговото отношение към властващите в стария свят.

Творбата наистина е социално тенденциозна. Тя изразява ненавистта на писателя към традиционното общество на насилието и оправдаващия го монархично-клерикален дух. Тази тенденциозност се проявява в многократно заявеното съчувствие към страданията на социалните низини, в изтъкването на прекрасното у народа и героичните републиканци. За да подчертае още по-недвусмислено позицията си, Димитър Димов композира романа в разрез с историческата хронология. Така в първата част е изобразена Испания след победата на франкистите, а в последната - превземането на Пеня Ронда от републиканците, които изгарят тифусния лагер. Актът е символичен - заразите на старото не трябва да проникнат в новото време.

Сред тази многоплановост на романа най-съществена е философско-нравствената линия, конкретизирана преди всичко в спора Фани - Ередия. Той е в центъра на изображението и негова кулминация. Около оста му е завъртяна проблематичната сложност на творбата. Този спор започва като еротична прищявка на светска жена, продължава с манипулативното използване на любовното й безумие, завършва със страшното прозрение на героинята, че Ередия "заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена... би продал народа си, майка си, себе си!". Впечатляващата красота и спокойната увереност на героя се оказват без морална съдържателност. Зад предполагаемата святост се разкрива човешка непълноценност, зад силата - страх от реалностите; служенето на бога е опит за смазване на житейското многообразие. Мечтата за световна католическа империя е мечта за диктатура над хуманността. Видимо е как йезуитът се сближава с жестокия палач дон Бартоломео, който пък бленува за 150-милионна испанска империя. Не е случайно, че двамата са от едната страна на барикадата, че са убийци на Доминго, чиято младост Фани напразно си стреми да спаси.

Пропускайки множество важни епизоди, отричащи чудовищната идея, че целта оправдават средствата, нека отбележим, че все пак в спора побеждава слабата, грешна и съкрушена от преживяното жена. Това е важно, но още по-важно е, че при цялата реалистична релефност на представения сблъсък Димитър Димов е натоварил изображението му с висш символно-условен смисъл. Спорът и трагическото му приключване имат характер на предупредителна притча. Не може да има правда и щастие в свят, в който поробеният от догмата, институцията, властта заплашва с подобно робство човечеството. Във философски-етичното предупреждение на Димитър Димов се изразява битийният хуманизъм на "Осъдени души".

По-различни са основните аспекти на "Тютюн". Романовият синтез тук се осъществява върху социалната конфликтност. В епически разгърнатите пространства на творбата са преплетени множество сюжетни линии; очертани са характери на различни герои, съсловия и класи. Техните отношения са остроконфликтни и затова Димитър Димов построява творбата си върху принципа на контрастното противопоставяне на всички възможни равнища: битово, психологическо, нравствено, философско, идеологическо. Художественото осъществяване на този принцип определя композицията на "Тютюн" с характерните за романа противопоставно редуващи се епизоди. Така се мотивират допълнително индивидуалните различия, проявени в същността на социално-политическия избор. В съответствие с този избор се коструира и съдбата на героите. Според замисъла едни от тях (Борис, фон Гайер, Костов, Ирина и т.н.) символизират гибелта на старото, докато други (Павел, Лила, съидейниците им) илюстрират възхода на новото.

Подобна романова схема не е оригинална в литературата на 50-те години, но "Тютюн" се извисява над стандартите й. Причината е в умението на писателя да изгражда интригуващи образи на герои със сложни характери и с богат вътрешен живот. Така, макар заклеймени и исторически обречени, Ирина, Костов, фон Гайер пораждат повишено читателско внимание, а и симпатия. Трудно е наистина да останеш хладен пред нравствените гърчове на Ирина, дори когато е ясно, че някогашната обаятелна провинциална девойка се е превърнала в държанка, за която над всичко са "разкошът, парите, удоволствията". Трудно е да се потисне съчувствието към страдащия сибарит Костов, ако и да се вижда, че угризенията на съвестта му идват твърде късно - като равносметка за лекомислено пропиления живот. А рицарската мъжественост и мрачната дълбочина, излъчвани от фон Гайер, са привлекателни за тези, които ценят по-комплицираните психологичсеки състояния и философски внушения. Този интелектуален фашист, мечтаещ за "великата мисия на немския дух", е твърде далече от баналността на войнстващите солдафони и безмозъчните креатури на властта, каквито Димитър Димов също е изобразил в своя роман.

Различен от нашенските провинциални хитреци и от дребните ни "князе на тютюна", фон Гайер не прилича и на своите сънародници - ограничената партийка Дитрих, претенциозния некадърник Лихтенфелд, покорния работливец Прайбиш. Духовната му изключителност оценява Ирина, чиято интуиция по отношение на значителното е силно развита. Негова любовница, тя установява и своеобразна интелектуална близост с немеца. Във фон Гайер тя вижда не само силния на деня, но и различен тип, презиращ и отхвърлящ обикновеното еснафско животуване. Забележителен в тази насока е разговорът между двамата за немския филистер, ламтежите на когото не отиват по-далече от кренвиршите, бирата и духовата музика.

При изображението на тези свои герои Димитър Димов сякаш изхожда от вече създаденото в "Осъдени души". Една аналогия между Фани и Ирина (често правена), между Ередия и фон Гайер (с тяхното интелектуално високомерие и с безумните им имперски мечти), между Оливарес и Костов (конформисти, но честни поне пред себе си и изстрадващи своите слабости) би обогатила представите ни за типологията на характерите в прозата на Димитър Димов. Но и без да я провеждаме докрай, е ясно, че Ирина и фон Гайер, подобно на редица персонажи от романите, са движени от страстта към необикновеното.

Привлекателна е тази страст, макар че проявява и неспособността да се откриват истинските стойности на "прозаичните" явления в действителността. На такива герои не им липсва духовност, изтънченост, култура, но поставяйки себе си над другите, те губят житейската си трезвост, не са способни да приемат битието и човека в цялото им многообразие и значимост. Тяхната драма е в презрениието им към обикновеното и това води до изгубване на способността за пълноценна обич към човека. Така се достига до моралната им разруха.

Същото се отнася и за Борис, макар че неговото падение е още по-категорично подчертано. Той умира разкапан и състарен на тридесет и шест години, изоставен от всички и сам изоставил себе си. Дори някогашната му "злъч към света, натрупана от бедността", която е в основата на енергията му, в неговите последни действия се проявява като затихващ професионален инстинкт и не му носи радост. Постигнал богатство и власт, Борис е неспособен да властва над себе си. Парвенюшкото философстване на буржоазен "свръхчовек", цинизмът и хладнокръвната му жестокост, издигнатата в принцип идея, че всичко се купува и продава, са проявления на вътрешната му пустота. Твърде много е пожертвал Борис по пътя си от провинциалната мизерия и неизвестност до господството над отровната "Никотиана" - зловещия символ на смъртта, многократно изтъкван от Димитър Димов като образ на отречения свят. Разбира се, въпреки необичайното стечение на обстоятелствата при главоломното издигане на Борис, не можем да твърдим, че той е жертва на случайността, на необмислените импулси на младия човек към славата, властта, парите. Синът на Редингота е показан още в експозицията на романа като хладен, дистанциран от хората, озлобен и жадуващ за успех на всяка цена. Да си припомним как коментира пред самия себе си внезапното припламване на истински човешко чувство след срещата с Ирина - "Малко любов."

Превъртели в обратен ред лентата на живота на Борис, установяваме, че за Димитър Димов детерминисткото и психологическото обяснение на характера са в естетически синтез. Каква в случая е целта на писателя? Да покаже чрез образа на Борис крайната фаза на предопределената гибел на българската буржоазия. Наченали изграждането на държавата и търговско-финансовия й потенциал, представителите на старото поколение предусещат не само икономическата, а и нравствената гибел на своята класа. Предчувствието за подобна развръзка е изразено от умиращия тютюнотърговец Барутчиев - "А сега ни заместиха крадци, изнудвачи, раболепни парвенюта, които уронват личното ни достойнство". Тъжно е това прозрение за израждането на жизнената енергия и етичните й основания. Чрез образа на Борис аналитично е предствено не уронването, а пълното загубване на личното достойнство. Дори в очите на обичалата го Ирина той изглежда "ограничен и замръзнал филистер". (Да припомним, че и в "Осъдени души" Димитър Димов разкрива падението на героя през погледа на ужасено открилата истинската му същност жена: "Тя виждаше пред себе си един йезуит, ужасен, фанатичен, безскрупулен и жесток.")

Ясна е присъдата на писателя над циничната безотговорност към собствения духовен живот, над подмяната на човешкото с мегаломански идеи за власт, власт на всяка цена и с всички средства. Ясно е и отношението към зловещия спектакъл на стопанския и обществено-политическия живот в България, която преживява остри класови борби и достига до разруха в условията на световната война. Затова се посочва, че "Тютюн" е и роман-възмездие над историческите и новите грехове на буржоазията ни. В този смисъл е естествено, че в края на живота си мнозина от героите на Димитър Димов достигат до дъното на разочарованието и осъзнават безсмислието на идеите и действията си - такива са не само Костов и Ирина, но и уморените тютюневи асове като татко Пиер и Барутчиев, пък дори и Борис. Всеки един от тях посвоему открива нищожеството си и тази самоубийствена преценка за собствената несъстоятелност е по-страшна от всичко друго.

Между тези персонажи и цяла поредица от герои, представящи социалните низини и революционерите, лежи непроходима пропаст. Това са хора от различни светове, което ясно проличава при изображението на Спасуна, Шишко, Динко, Макс Ешкенази. Всички те загиват, но тяхната смърт - представена като неизбежна част от борческия делник - е осмислена от идеалите им. Дори и в смъртта си героите на Димитър Димов се различават: при едните тя идва като естествено следствие от идейно-нравственото саморазрушение; при другите е красиво потвърждение на борческия живот.

Но ако в "Тютюн" беше показана само враждата, основана на пълното различие, романът едва ли щеше да притежава характерната си психологическа многоплановост. Изобразявайки остри и антагонистични конфликти, Димитър Димов показва не само различията, но и приликите между носителите им. Може би представянето на Павел и Борис като братя не просто илюстрира преминаването на идеологическите граници в най-здравата общност - семейството. За майка им те се "еднакво силни и жизнени в това, що вече преследваха". Близостта на характерите им се проявява най-вече в глобалността на техните идеи. И двамата са борци и то борци за нещо голямо. Единият вижда постигането на това "голямо" чрез властта на парите, другият - чрез властта на революцията. Двамата братя са двата образа на успеха в две различни системи: в едното общество властва магнатът Борис, в другото - генералът Павел.

Паралелът може да бъде продължен - така да се каже в пространството. И за двамата братя е тесен родният градец, дори България им е малка. Стремящ се към западните пазари и гръцките тютюни, Борис жадува да владее света. В този свят странства и Павел - той е в Аржентина, Испания, Москва. Павел не се примирява с ограничеността и сляпото доктринерство на Лукан по същия начин, по който Борис не се примирява с бездарния провинциализъм на о.з. генерал Марков и Баташки. Подобно на Ередия, те мечтаят за "световна империя" - империя на парите или империя на париите. В тази мечта откриват истинската си свобода, но дали, бидейки подчинен на една безусловно приета идея, си наистина свободен? Това е сериозен битиен казус, който всеки решава по свой начин, но показателно е, че такъв казус може да се изтръгне от иначе изглеждащия твърде "ясен" като отговор роман на Димитър Димов.

В този смисъл заслужава да обърнем внимание на образа на Лила, който неведнъж е възбуждал възраженията на критиката и читателите. Още при въвеждането на този образ в преработеното издание се разпространява мнението за неуспеха на Димитър Димов, че е блед, схематичен и пр. Струва ми се, че Лила не е схематичен герой, а "схематичен човек". Дори през влюбения поглед на Павел тази девойка се вижда като "нещо далечно, недействително и призрачно". "Сектантка дори и в любовта", тя сякаш съзнателно отстранява от себе си всичко, което би й попречило в борбата. Подобно на Борис, героинята е ожесточена от бедността и няма значение, че за разлика от него жадува богатство за всички, а не само за себе си: характерът й е такъв, че едва ли гарантира постигането на щастието - личното и на другите. И ако все пак имаме основания за недоволство, за упреци по отношение на тенденциозността, влизаща в разрез с логиката на характера, към Димитър Димов, това ще трябва да се отнесе към последните "одически" страници на романа. Там виждаме една нелогично преобразена Лила, не само изживяла неправилните си партийни възгледи, но и изпълнена със светлия дух на справедливостта към всичко и всички.

С психологическо проникновение Димитър Димов разкрива чрез Лила трагедията на догматика. Това можем да установим в "Осъдени души", подобно е и постижението на Емилиян Станев с Иван Кондарев. В името на своята идея-страст такива герои са готови до унищожат човешкото у себе си. За тях то е слабост. Колко характерна в този аспект е любовта на Лила. Героинята трябва да избира между Лукан (организацията) и Павел (мъжа), между "светостта" на инстанцията и "греховността" на усъмнилия се в истините й. И съобразно логиката на своя характер Лила избира единствено възможното - за нея идеята е над всичко; сърцето й не принадлежи на любимия, а на значително по-висшите според героинята стойности, "материализирани" в партията. Няма значение, че Лукан е по-незначителен от Павел. За Лила и Лукан, и Павел сякаш не са хора, а знаци, символи на идеята. Само идеята е достойна за любов, а според организацията Павел е изневерил на тази любов - следователно той не може да бъде обичан. Фактически Лила предава любимия си - любовта към идеята е по-силна от идеята на любовта, от чувството към конкретния човек. Но не е ли така и при Ередия?! Фанатизмът има различни основания, но сходни съдържания!

Възможно е горните разсъждения да се окажат спорни, но един нов подход към образа на Лила би ни разкрил и някои по-различни от установените достойнства на романа. Разбира се, при всички случаи трябва да се има предвид, че "Тютюн" е определено тенденциозен социален роман, че тук историческото схващане за абсолютния крах на старото и неговите носители и абсолютната победа на новото и извоювалите го "диктува" повелите си на писателя. Нищо чудно няма в това, както няма нищо чудно във връзката на големите романови творби с времето им, с тенденциозно изразените идейни възгледи, с тенденциозността на техните създатели.

Любовта на Димитър Димов към катастрофичното изглежда очевидна дори и поради факта, че и в трите му романа действителността и героите са изобразени в свръхекстремните условия на войните. Но отражението на социално-нравствения апокалипсис в душевния живот на личността не е единствената причина за нейните катастрофи и трагедии. За Димитър Димов личността не е и прост резултат от винаги сложните човешки отношения. Затова и с такава страст писателят изследва душевните дълбини на героите си, детайлно ги анализира, изрича сурови присъди и оправдания. В крайна сметка той ги обича с любовта на творец, съзнаващ непобедимата греховност на човека. И още нещо - сам рационалист, писателят показва опасностите от рационализма, който може да ограби хуманистичната енергия на личността, способността да се върши добро не в името на доктрината, а заради конкретния човек.

И тук можем да установим странните преображения на Димитър Димов от "прокурор" в адвокат на човешките страсти, усилия, гибелни крайности. И още по-точно - в адвокат на живота, на неговото разноезичие и многобразие, сред които и великият (често стигащ до нищожество), и обикновеният (достигащ понякога до истинско величие) съществуват. Това съществуване е и трагическо проклятие, но и възможност за пречистване на човека. В своята романистика Димитър Димов представя и двата варианта на бурното и загадъчно битие.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.