Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА РОМАНА "ТАРПАНИ" НА ДИМИТЪР АТАНАСОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Със съсредоточена самовзискателност той достига до творческа зрелост във време, когато литературата не се радва на особено внимание. Последното е по-скоро минус за обществото, в което останалите все още читатели на сериозна литература са като динозаврите преди изчезването им. Или - като тарпаните, герои на романа на Димитър Атанасов: след унижението им, след жестокото им избиване и малко преди доброволно приетата смърт на успелите да оцелеят. Доста песимистично, но да не забравяме, че все пак остава свободата. Свободата в един от върховните й варианти - да пишеш и четеш въпреки всичко. Всъщност истинското писане и четене е нещо по-скоро въпреки, отколкото поради.

Мисля, че последното се доказва и от творческото поведение на Димитър Атанасов. Неговият дебют е определено надежден. Сборникът разкази "Пентакон" (1988) представи физионимичен белетрист - със своя проблематика и свой почерк. Авторът й не побърза да "осребри" ласкавите оценки и отличаването с наградата "Южна пролет" чрез щурмови литизяви. Така се предпази от изхабяването, застигнало доста от връстниците му и почти всички от журналистическите му събратя.

Вярно е, че благодарение на вестникарската си дейност Димитър Атанасов през 1996 издаде две книги с разговори и наблюдения върху духовния живот на изтъкнати български интелектуалци: "Изкуството като спасение" и "Среднощни портрети". Очевидно е обаче, че както проблематиката на тези издания, така и специфичният авторов подход към портретуваните от него събеседници, не се вписват в представите за ефимерно журналистическо четиво. Тук е налице писателското интелектуално вдълбочаване.

Нещо сходно може да се каже за внезапно избухналата, но трайна страст на Димитър Атанасов към драматургията. Пиесите "Небесна кръчма", "Зелено" (поставена под името "Зелено диво"), "Куче в банята", "Бацили", "Няма страшно", "Несклопено хоро" (известна и под името "Сметището"), "Водното момче" (2006) представят драматург, предизвикал вниманието на режисьори като Николай Георгиев и Пламен Панев, на талантливи актьори и зрящи театроведи.

За съжаление, не така стои въпросът с излезлия през 1996 година роман "Сметище за надежди". Тази гротескна творба за нашата Нова земя не е позната на мнозина, малко отзиви получи и от специализираната критика. Макар по своята стилистика и пародийната си злост "Сметището" да стои някак встрани от представите за автора, това е книга, заслужаваща проблематизиращо анализационно внимание.

На такова внимание до известна степен се радва средищната творба на Димитър Атанасов - малоформатният роман "Тарпани". Излязла през 1992, по-късно преработена - композиционно, стилово и в някои свои епизоди, тази творба може би трябва да има и своя нова съдба. (Да вметна, че някои от сериозните български писатели и критици дадоха доста ласкави оценки за романа, че той има и своите верни читатели.)

Тарпаните са избягали от общуването с хората, вторично подивели коне. Една щастлива писателска находка, която сама по себе си е изпълнена със символика. В повествователните решения тази символика е многозначно разпластена. Става въпрос за избора, за героизма да отстояваш извоюваната от самия теб свобода, за трагиката на това отстояване. Директните и подтекстовите внушения в тези посоки вероятно ще бъдат уловени и усвоени от опитния читател и тълкувателят няма защо да ограничава самостоятелния му достъп до тях.

Има обаче смисъл да се обърне внимание върху богатите познания на писателя за специфичната действителност, която изобразява. Става дума за чисто природния и анималистичен пласт на "Тарпани". Тук сме впечатлени от света, в който ни въвежда Димитър Атанасов. Асоциации с класическия Йовков и модерния Емилиян Станев бездруго ще бъдат предизвикани, но при мен възникна усещането за близост с по-малко познатата традиция на Георги Райчев. Авторът на "Грях" и "Карачакал" предлага идейно-концептуалните внушения, които се пресичат с доста от предложенията на съвременника ни. (Интересна е и близостта между диаболиста от 20-те години на миналия век и някои решения в "Сметище за надежди".) Разбира се, не става дума за вторичност, а за творчески самостоятелно продължение на една прекъсната линия на интереси към човешкото.

В "Тарпани" особено остър е конфликтът между изродената (а може да се каже - и все още неродената) цивилизация и природното, съхранило своето привлекателно органично състояние. В това отношение на пръв поглед романистът е категоричен мизантроп - комай нито един от хората не се радва на симпатия, равностойна на тази към конете. От друга страна обаче, става ясно, че за писателя тарпаните са колкото реална, толкова и идеална проекция именно на човешкото. Без да достига до сантименталност, без да губи художествената мяра в психологическото си подхождане към тях, Димитър Атанасов представя отделните образи (тук централно място заема Сребристата) и събирателния образ на стадото с хуманистична нравствено-философска тенденциозност. Особено силно това е постигнато в епизодите при бягството от регламентирания и жесток свят, при конституирането на отношенията в новия "социум", при избиването и окончателната смърт на конете. В тези страници се срещаме с органично модулирана романтична стилистика и с екзистенциално-трагедиен патос.

Обратно - снизяващият предметно-битов рисунък е преобладаващ при представянето на основните човешки персонажи. Отвратителен в самодоволната си бруталност е Цакаляна, осакатил по зверски начин собствения си брат. Хижаря е въплъщение на войнствения прагматизъм, пред който не съществуват никакви нравствени прегради. В образа на Лесничея се разпознава полуинтелигентът с неговите полуморални и винаги лесно разрушими "принципи". В случая заострям внимание върху доминиращото у героите, като отчитам, че в името на тяхното човешко пълнокръвие писателят съвсем не ги е лишил от разбирането за мотивите на действията им и дори на места - от защита. Така например във финала авторът се "смилява" пред Цакаляна: той внасял всичките си пари в Дома за сираци, а за душата му е предположено - "там сигурно се таяха не само прегрешения".

Крайно интересна от гледна точка на смяната на стиловия ракурс в романа е последната част - "Вместо епилог". Романтико-поетичното и битово-предметното тук са загърбени за сметка на условно-символното изображение. С деликатно поднесена пародийност са представени лица-маски като Протокола и Държавната комисия. Те са външности без образи, без вътрешно съдържание. Затова и макар впечатлени от загадъчната смърт на стадото, едва ли ще са в състояние да приемат свое лице, да достигнат до оличностяването на тарпаните. Предлагам само един вариант на тълкуване на тази част, съзнавайки нейната многовариантност, която би следвало да предизвика и други възприятия.

Точно в обръщането към читателската инициатива, към предизвикването на разноредни усещания и в разчитането на разнородни тълкувателски техники е една от сериозните заслуги на "Тарпани". Без да безотговорничи с безкрайните семиозиси и диферансите на постмодернизма, нейният автор е професионално наясно с възможностите на модерното писмо и ги прилага с художествена убедителност.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.