ЗА "СЪСТОЯНИЕ ТРЕТО" НА БОЖАНА АПОСТОЛОВА

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

"Нестинарска орис" (1978) - посвещението на Божана Апостолова в лирическо звание, е под знака на традиционното в българската поезия - една жена емоционално изповядва себе си чрез подчертаване на връзката с родното, чрез изразяването на интимните си вълнения, чрез стихове за радостите и тревогите на майката. По сравнително подобен начин бе посрещната от критика и читатели и втората книга на Божана Апостолова "Необетован свят" (1986).

Оттогава до днес поетесата издава още четири поетични книги, организирани по своеобразен антологичен принцип - подборка на вече познати и "апробирани" творби и на нови стихотворения. Композирането и циклизирането на такива книги не е лесна работа, но е правено отговорно - вероятно заслуга на авторката на "Както мама се кръсти" (1995), а и на редакторите Костадин Чонов, Николай Заяков, Георги Борисов на стихосбирките "В питието на мрака" (1998), "Вселюбов" (2001), "Състояние трето" (2002).

При подобно композиране очевидно функцията на заглавието и на първата творба е с повишена знаковост. Така "Както мама се кръсти" се открива с драматичното стихотворение "Вина", което е сред отличителните за Божана Апостолова. Тук върху основата на спомена се достига до такова усещане: "понесох вината световна,/ понесох плача/ на всяка смразяваща болка,/ на сина,/ на съседката,/ на куршума, пресякъл живота,/ на цвета, избуял от кръвта,/ на надеждата ослепяла.../ Виновна съм даже,/ че отново нощта се ражда,/ че съм жива/ и душата си изповядвам."

Ако темата на тази творба е свързана с проблема за вината (в скоби казано, Достоевски е постулирал - "Всеки за всичко пред всички е виновен" и така е разкрил един много характерен не само поетически комплекс), то първата творба на "В питието на мрака" развива друга характерна лирическа тема - за милостта. А поантата на стихотворението, откриващо книгата "Вселюбов" е представително за екстериорната, отворена към света поезия на Божана Апостолова: "Много хора живеят между нас,/ за да живеем себе си". Има обаче едно движение на поетесата от оптимистичната виталност към по-комплицирани и елегични настроения, което е видимо дори от внезапното преакцентиране на вече познати творби при размесването им с новонаписаните. Така началното стихотворение от "Състояние трето" характеризира онази типична за съвременните усети колебателност на отчаянието, включително и от смисъла на словото, и опитите за бягство от света на компрометираната метафизика към "физиката" на простите неща.

Обръщам внимание на подобен род движения в стихосбирките на Апостолова, за да кажа, че въпреки това тя е авторка с рано установен поглед върху нещата, с усети, които не подлежат на кардинални изменения. Независимо дали прибягва към класическия или към свободния стих, тя защитава поетиката на емоционалното изповедно начало. Видимо е това във всички случаи - и в кратките поеми, и в творбите с по-разсъдъчен характер, и в някои избухвания на гнева, водещи до гротескна заостреност. В тези и в редица други случаи виждаме лирическа рефлексивност, възбуждана от текущото, от злободневното, но изхождаща от установени нравствени принципи. Моралната недвусмисленост на посланията, независимо дали се визират интимни отношения или обществени състояния, отрича етичния релативизъм, разиграването на същностите, търсенето на решения, изключващи идентифицирането на лирическия субект с определена позиция.

Тук е причината създаденото и вероятно онова, което ще създаде поетесата, да не се вписва в "новояза" на съвременния лирически дискурс - Божана Апостолова не се гримира според изискванията на модата. Вълнува я "съвършенството на простотата", както е казано в "Състояние трето" - творбата, дала заглавието на последната поетична книга на Божана Апостолова, представяща стихотворенията й в паралелен превод на руски.

"Третото" състояние е предхождано от други, в които усетът за неуютност и неудовлетвореност е силно подчертан. Така е в "Състояние първо", където "неволна победителка/ на победените в чистилището на живота", героинята изповядва - "Вървя на крачка от самата себе си/ и никога не стигам до самата себе си". В "Състояние второ" пък усещането за непоправимо изтеклото време се налага над опита за философско осъзнаване на преходността на живота, за края като начало и началото като край.

Въобще - изправени сме пред драматични състояния, пред усещания за кръговратността на битието, в което "пропада времето", в което "студ душата пука" и самовзривени от лошотията си, вървим към смъртта като към хепиенд.

Да отбележим - темата за смъртта в различни вариации отчетливо присъства в книгата на Божана Апостолова и е най-представителна за лирико-рефлексивния дух на стихосбирката. Ето как тази тема е разработена в "С дуло върху слепоочието":

Страшно е да очакваш
диагнозата си,
когато си явно, безвъзвратно обречен.
Но още по-страшно е
да те преследва смъртта,
ако всъщност отдавна си мъртъв вече.

По тази линия се върви към решението за смъртта като милост: "Трижди свята/ е смъртта, която ни наказва/ с любовта си". За мен обаче най-болезнено, макар и неназовано директно, усещането за смърт е представено в "И накъде?" с твърде неприемливото - от моя и от гледна точка на характерното за създаденото от Божана Апостолова - "И сякаш губи смисъл всякакво завръщане/ към себе си,/ към себе си,/ към себе си". Аз лично не виждам друг по-характерен смисъл на творчеството от самозавръщането, но разбирам отчаянията, породили подобно изгубване на смисъла. Тези отчаяния са достатъчно ясно изразени в развиването на лирическия сюжет на стихотворението.

Ще призная, че именно защото подобен род отчаяние са ми познати, защото се сгласят със собствената ми душевна нестройност, която напразно се опитвам да хармонизирам, с особена благодарност към авторката препрочитам творбите й, познати от предишните стихосбирки. В тях намирам онази - уви, временно! - доза непреднамерен оптимизъм, който ми е все по-липсващ, ако не чужд. Затова изпитвам своеобразно облекчение, когато се срещам със запомнените от отдавна стихотворения като "Страх" с поантата - "Просто веднага ще рухне света,/ ако някой откъсне цвете"; "Лов" (винаги съм мислел, че неговата първа строфа е излишна - иронико-гротескното "коремче" в нея е в разрез с психологическите доминанти на творбата); "Ателие" с образа на четката в пръстите на художника, "свити точно така, както мама се кръсти".

В този дух дори една по-лесна и позната като състояние творба "Минава времето, минава" ме кара да съжалявам и да се самосъжалявам за изгубени усети от рода на клетвеното пожелание: "И когато вървим през живота нагоре -/ не да се кланяме, а да се борим". Връщат ми хубавите предишни усети и творби като "В пустинята цвете изгряло е...", "Просто време е", "Зарезан", "Делник". А едно от великолепните стихотворения, което - простете асоциациите, ми напомня съдбовно-изповедната лирика на Ахматова, ще процитирам изцяло:

Откъде, ми кажи, светлинка да си взема
и кого да помоля за глътка вода?
Няма име животът. Прищявката земна
Прикова ме към кръста - ненаситна и зла.

И разпъната сякаш на всички посоки,
все умирам, а още живея. Нима
на това се надявам и това е порокът -
безсловесната моя душа да спася?

Но каква е душата сама без човека
и човек без душата си? Неразчетен афиш.
Тебе питам, любими, от няколко века.
Ти обичаш самотен и самотен мълчиш.

Многократно съм чел това стихотворение и съм се чудел как простата му сякаш направа така релефно представя сложни състояния, защо не ме дразни иначе почти винаги предизвикващото отрицанието ми прибягване до бедните рими в първите две строфи: "вода - зла"; "нима - спася", с какво поантата е така запомняща се. Чуденията ми не престават, а за мен това е читателският признак за стойността на всяко добро стихотворение.

"Състояние трето" е чудесно издадена - без типографични фанфаронства - стихосбирка, за което трябва да благодарим на художественото оформление на Христо Гочев, с адекватни преводи на Валентина Ярмилка, със стабилна редакторска подборка на Георги Борисов и с професорското следговаряне на Светлозар Игов. Доста слагаеми, които определят успеха на книгата и подчертават присъствието на Божана Апостолова в съвременната българска поезия.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.