Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Какво поколение само - Александър Вутимски, Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов ("ранният"), Веселин Ханчев ("късният") и... Александър Геров - всякогашният! Само едно друго толкова значително поколение познава поезията ни - това на символистите. И ако техният предтеча беше Яворов, то истинският зачинател на поетите от 40-те е Далчев. А подранилият им събрат - Разцветников.

Схемата е почти готова, но как да вместим в нея съвременника на "родените между двете войни" - Вапцаров?! Когато го разстрелват, той е вече мъж, докато поетите от поколението, с което той дебютира, са още момчета. Нима!? ("Момчето" Геров пише през май 1944 във Военния затвор: "О, свобода, миличка свобода, ти вече си тъй близко". А поетът Геров ще бъде многократно разстрелван през десетилетията...)

*

Ала трябва ли да извеждаме твореца от предходниците му? Или да го въвеждаме в твърде условната категория "литературно поколение"? Нима поетът не е сам баща и рожба на себе си?

Поетът е вселена, която се самозаражда и саморазрушава. Ние виждаме малка част от тези гигантски процеси. Само прашинките от тях.

("Прашинки" е една от книгите на Геров. Там в "Непризнат поет" се казва: "Не искам вече върху себе си да свиря. Така е по-добре подобно всички хора". Странно ли е това желание, дори и когато си признат поет?)

*

Геров, който неизменно живее в и чрез поезията (негова или на другите - не е от значение: той превръща всяко истинско слово в свое), е най-нелитературният български автор? Дотолкова е нелитературен, че дори и стиловото изящество не му е грижа.

Стиловото съвършенство е преодоляно от "несъвършенството" на интуитивното философско прозрение.

*

Мисълта на Геров е проста и дълбока. Дотолкова проста и дълбока, че не са й нужни литературни одеяния. Тя е гола.

Гола като смъртта.

Като истината.

А истината и смъртта - това е животът.

*

Геров многократно е бил в смъртта. Той сякаш е сприятелен с нея. Доказателства за това са разпръснати в цялата му поезия:

Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейният велик покой.
...
Смъртта подготвя хората и нежно
ги моделира в своите ръце.

Какви стихове - с придиханията на анжамбманите, с липсата на кокетиране със смъртта: тя и така си е достатъчно естествено и сложно нещо.

Ето още: "Най-хубавото на смъртта е туй, че идва ненадейно"; "Смъртта ме люлее на своите скути и нещо красиво разказва ми тя".

И удивителното:

Тя не е ни грозна, нито страшна,
както я рисуват по света -
тя е целомъдрена и ясна:
проста и спокойна е смъртта.

Не е отвратителната вещица с косата, а девствена девойка. Тя е весталка без истерии - "проста и спокойна".

*

И пак за нея:

Аз чрез смъртта измервам
колко струва в света
сладката тръпка на нерва,
живота, мисълта.

Смъртта е инструментът на поета. Тя е необходимост за словото му.

Необходимост!

Както отвесът за зидаря, както ножицата за шивача, както слушалките за лекаря...

Смъртта е сечивото на Геров.

Като човек и поет той не може да не обича своето сечиво.

Така Сент-Екзюпери е обичал самолета си.

*

"Сладката тръпка на нерва" - това вероятно включва и любовното усещане.

Шокиращо откровен е Геров при изживяването на еротичното. Той е сантиментален и груб, плах и решителен. Той е колкото слят с любимата, толкова и отдалечен от нея.

Пък и самата любима не е еднозначно определена. (Тя е дори "мършава проститутка с ужасен смях и змийски студена кожа".) След наивните и страстни признания за нейната красота и чистота могат до последват и такива признания: "Твойте думи ме дразнят. И при теб ми е пусто. И е скучно със теб - и аз пак съм си сам". Но подобна безпощадна искреност съвсем не зачерква неизтощимата жажда за ласка - "Погали ми очите, ръцете и до гроб ще ти бъда покорен". Тогава усещането е такова - "сякаш цялата земя... милва и прегръща".

Геровата любима е проекция на драматичното отношение на поета към света. Тя е и дух, и материя; предизвиква ту експлозиите на чувствата, ту хладната проницателност на мисълта. Казано е:

И влече ме твойта утроба
с вълшебния пулс на светът
тъй насилствено, както гроба
иска нашата гаснеща плът.

Не съвсем успокоително влечение. Но какво можем да очакваме от този храбър до лудост хидалго, който знае, че "във всичко сляпата природа е хвърлила коварен атом" и който в пристъп на отчаяние заявява едва ли не с гордост: "не бях извършил престъпление - деца не бях създал".

Всъщност Геров враждува, примирява се и боготвори любовта. Неговата най-възвишена представа за щастието е: "мъж и жена, споени с обичта". Но това не означава, че той допуска вечната монолитност на спойката.

*

Храбростта на Геров не е толкова в отрицанието на света, а в приемането на многообразието му. Тя е в неспособността на душата да бъде равнодушна - в неспокойствието на съзнанието му.

Неговото възприемане на света е винаги кризисно страстно - за поета не съществуват маловажни житейски факти. Всяко чувство, всяка мисъл са максимализирани, изживяват се и се преосмислят екстазно. И което е най-важното - те неизменно се конкретизират чрез познатото и обичайното. Никаква абстрактност, никаква риторична поза!

Наистина е храброст да кажеш: "Мой живот, ти, зъл вълк, ти, снежнобял гълъб, обичам те тъй хищно..." И сега - внимавайте как се обича животът: "... като паразит".

А ето какво е казано за човешкия мозък: "мислите му като хищници се облизват и ръфат, и търсят смисъл, надежда, забрава".

И как няма да бъде казано? Как няма да е убедително, след като излиза от устата на човек, който задава въпрос на самата вселена:

Има ли разум във тебе, вселено?

И изобщо не очаква отговор, а категорично утвърждава:

Никакъв разум няма...

*

Този, който може да обиди Вселената, не може да не е обиден от хората. И безапелационно да отреагира: "Хора страшни и зли, хищни хора, бъдете проклети". Но и да търси спасение: "Кажи, че хората все пак са си добри - аз искам в твойте думи да повярвам". И да се намери смисълът "във дръзновените и страшните - в горящите до смърт сърца".

*

Чрез Александър Геров българската поезия достига до зрелите форми на страданието. Това не означава, че преди него поетите не са страдали. Но означава, че след него глупашкото страдание изглежда наистина анахронично.

*

А пълноценният стремеж към щастие и дълбокото усещане за радост от битието могат да се родят само от страдащото сърце. Затова Геров има и моралното основание да пише:

Но аз съм живо същество. Аз още
от ласки имам нужда, от копнеж,
от ясни дни, от ароматни нощи,
от огнен устрем и от въздух свеж.

*

Той не е поет, който се е научил веднъж завинаги да пише стихове. Сякаш не е постигнал сръчността на версификаторството. (Макар че стихотворения като "Военен кон" и "Чувство" са "изпипани" във всяко едно отношение.)

Геров е поет, който пише всяко свое стихотворение не като поредно или последно, а като първо. Ако поезията не съществуваше, Геров щеше да я измисли. И то точно такава - неизмислена.

*

Колко естествени са лирическите афоризми на Геров.

В поезията му те са толкова много, че би могло да се състави цяла книга от тях. И което е учудващото - тези афоризми не се отделят от цялото на лирическата тъкан, не са пришити като крещящи кръпки върху нея. Те излъчват не студения блясък на умело подбраната брошка, а горещините на духа.

Това са афоризми и за най-глобалните проблеми на битието, и за най-обикновените неща на бита. Бит и битие при Геров са единосъщни и свързани. Това се осъществява и посредством лирическата афористика. Да кажем така: "Алкохолът консервира мисли, блянове и чувства. Той ги прави постижими".

*

А римите на Геров... Какво богатство! И каква естественост.

Не личи никакво усилие при любовното обвързване на думите. Някак не върви да се каже, че Геров е майстор (твърде ограничено, твърде малко е това признание за него). И все пак: Геров е сред най-големите майстори на асонансните рими в нашата поезия.

*

Най-ненавижданото състояние в поезията на Геров е слабостта. А силата - най-трагическото! "Ако бях слаб, безгрижно щях да си живея. Щях хубаво да си живея. Щях весело да си живея. Но аз съм силен - тежко ми!".

Темата за страданието в интерпретацията на този поет е тема за силата, а не за слабостта. Тема за усилието да бъдеш човек въпреки всички противодействащи обстоятелства.

Затова най-автобиографичните стихове на Александър Геров са:

Усилието -
това е твоята съдба.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.