АЛЕКСАНДЪР БАНДЕРОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Винаги когато чета отделни негови стихотворения, когато разлиствам книгите му, си задавам едни и същи въпроси - откъде е у Александър Бандеров тази мъчителна горчивина, къде са впити корените на поезията му, която ражда плодове с така непривични форми? Стипчив, болезнено разяждащ е сокът на тези плодове; литературните "гастрономи" едва ли ще пожелаят да ги включат в упоително ленивите пиршества на изискания си вкус. Но поезията не е дама приятна във всяко едно отношение, нали? Затова и стиховете на Бандеров - "силни, но сдържани, сякаш процедени през стиснати зъби" (О. Сапарев), привличат тези, които търсят в изкуството не мимолетното наслаждение, а съдбовния израз на мрачното чувство, болката на мисълта, накипялата енергия на волята. Казвам това, ала признавам, че дълго време съм се съпротивлявал срещу внушенията на този предимно тъжен поет, чиято територия е "в пустинята на есенните чувства" и който твърде последователно защитава своя девиз - "Човекът е роден и да тъгува". Бих продължил съпротивата си, бих отрекъл правотата на Александър Бандеров, ако не бях открил основната според мен причина за горчиво болезнената и драматично рефлексивна природа на създаваната от него поезия. Тя е чисто българска, тази природа, формирана историко-психологически през превратностите на националното ни битие, кодирана е в характера на Бандеров. Неговите изповеди нямат самоцелно ексхибиционистка основа, те не са рожби на изнежено съзнание - тяхното отечество е България.

Да, България - с мъката на зачеването, с мъжеството на отстояването, с езическо-християнските и народоплемените си смешения, с ужасите на пораженията и гордостта на победите си, е извор на поетическото вдъхновение на Александър Бандеров. Съдбата на родината при него не е само тема, сюжет, начален тласък за въображението, а дълбока, осъзната и драматична връзка с всичко и всички. Ето нейния образ:

Измъчена, разкъсана, сред снегове,
сред бликащи потоци и сред слънце,
безпомощно в очите ни се вглежда
и се напряга, за да долови,
че страдаме зарад една надежда.

Това е казано за Македония - вечната орис на родината, а ето как разкрива връзката между голямото и личността поетът:

България разкъсана се мята
през граници и през сърца, след зов,
от който в мен възкръсва опозната
като страдание, като любов.

И в двата цитирани откъса се съдържа жестоко, но трагически точно определение за историческата съдба на родината - "разкъсана". Да не се впущаме в подробни екскурзии в миналото, за да оценим правдивостта на поетовото определение. Важно е другото - син на своята земя, на своя род, Александър Бандеров особено интимно, болезнено вътрешно усеща "разкъсаността" на целостта, на времената, на националното и човешкото битие. И точно това придава специфична острота на възприятията му, сродява мъжествената му позиция с жертвоготовното мъченическо предчувствие. Неговата клетва не е пред могъществото, пред силата на незастрашения, а пред изстрадалия, заплашвания, познаващ най-тъмните бездни на поражението народ. Героят на Бандеров се осъзнава като негов воин, нищо не е в състояние да отнеме любовта му, да го отклони от участие в боя, ако и да няма никакви шансове за победа. Нещо фанатично, богомилско има в този герой, но то е оплодено от интелектуалния промисъл за необходимостта от подобна позиция. Затова и клетвата на Александър Бандеров е значително по-различна от множеството декларации на поети, нямащи щастливото нещастие така дълбоко да усещат връзката си с родината:

Българийо, майко, добре ме разбираш.
до тебе ще бъда дори да умираш.
Българийо моя, най-верните войни
за тебе лежат по полетата бойни.
И тяхната гибел, и тяхната слава кърви,
а отровата в мене остава.

В трагическата етика на българската история са корените на поетическото индивидуално битие. Героят се осъзнава като част от своя род, осъзнава се не в сантиментално самовлюбен план, а с цялата отговорност и сложност на духовната си принадлежност. Поетът има право да каже "горестта не е абстрактна", защото за него това не е логически постулат, а изстрадано чувство за непрестаналото да боли минало, за земята ни, която "сънува митовете си трагични". Във въображението си и съвършено зримо Александър Бандеров винаги вижда "сянката на гълъб, връхлетяна от сокол" и това не е просто художествен образ, а вик, роден от мистерията на неотболелите исторически превратности.

Затова поетът не е устроен да види в карнавала на живота само пъстротата, багрите, етнографията. В песента на родопчанката той чува отгласите на "старинни орфики", но това не го настройва гордо патетично, пренася вниманието му върху жестоката и естествена връзка между живота и смъртта, плача и смеха, смисъла и безсмислието:

Гайдите плачат, хорото се дипли навън,
а смъртта отстрани се усмихва
невидимо-зрима.

Веднага бързам да отбележа, че този цитат не е от стихотворение на историческа тема, а от "Ловът" - творба с изстрадано притчово внушение, едно от най-ярките постижения на Александър Бандеров. Значи и в съвременността поетът е пренесъл горчивата тръпка на усещанията си. Не би могло да бъде иначе - той е единен в отношението си, независимо от това към какво се насочва вниманието му. Нищо капризно, лекомислено, нищо като плод на случайност и мимолетност. Може дадени творби да са несполучливи, да не удовлетворяват, но те автентично отразяват викащия дух на творец, който е така устроен, че остро възприема всяка гибел, всяко отдалечаване. Така е и с времето - Александър Бандеров не философства върху неговата преходност, върху непостоянството му, върху човешката краткост. Времето боли, времето кърви; то не е толкова прибавяне, колкото отнемане и в този парадокс от гледна точка на вечността има много истини от гледна точка на нашата съдба.

Мисля си, че именно в тази връзка е крайно интересен мотивът за завръщането в поезията на Бандеров. Това е традиционен за поезията ни още от Найден-Герово време мотив (да си спомним само Ботев, Славейковците, Дебелянов), който при нашия поет получава многостранна интерпретация - завръщане към детството (без отсянка на сантименталност), към селото (без мелодраматичност), към спомена (за същността на "завръщането" в историята говорихме). При Александър Бандеров завръщането е по същество отдалечаване от днешното, от "тукашното" - отдалечаване с определена нравствена характеристика - "сега" и "тук" очевидно не са негов идеал. В същото време подобно завръщане е отиване в бъдещето - като мисъл, като усещане за продължаемост, като съдба.

Нов парадокс?

Нищо подобно - и в този случай опираме до концептуалната монолитност на Бандеровата поезия - в нея времето протича бързо, то е единно и затова болката отпреди векове е и днешна болка. Вярно е - "нашият живот е времето,/ което в нас изтича/ завинаги и безпощадно". Но това е само за нас, отделните смъртни създания. Имаме ли тогава някакъв шанс? Имат ли смисъл усилията ни, щом "целите са все така далече"? Възможно ли е щастието, нали - "Добре е да си истински щастлив,/ макар че щастие едва ли има"?!

Да! Имаме шанс, има смисъл, има щастие... Аргументите? Първо - аз съм личност и никой друг освен мен не може да ме изживее:

Друг не може да мине през моите дни преброени,
вместо мен да откъсне безумния пролетен цвят,
вместо мен да целуне с усмивка, от мраз оскрежена...

Тоест - не само "аз не мога без грубия, яростен свят". Той не може без мен така или иначе, за добро или за зло, за малко или за голямо, но не може!

Второ - аз не съм само аз, за себе си. Аз съм и още някой, този, който е бил, и този, който ще бъде:

Човек принадлежи на спомените,
на звездите и дъжда,
на себе си и хората след него.
И ако някой в мен се преоткрие,
когато вече няма да ме има,
чрез себе си и мен ще съживи.

Трето - нека "глухарчето на нашия живот/ очаква своя неизвестен вятър", разпилян или не, цялостен или на части - аз съществувам и ще съществувам, защото:

Самичък вечност - време и пространство,
аз се опитвам сам да разгадая
космическата си неясна цел.
Освободен, неуязвим, свободен!

Значи - човека по има, той присъства в този изпълнен със смисъл свят, където "всеки час пак ражда някой Юда/ и някой Хус да бъде изгорен". Човекът е свободен да избира - сребърниците или кладата, и в това е неговият голям шанс - сега и тук, утре и другаде! И в този смисъл завръщането към рождените начала на битието е от абсолютна необходимост, то е проверка, то е осъзнаване на присъствието във всичко, на умирането и възкръсването на времето.

При Александър Бандеров подобна свръхчувствителност за връзката и разкъсването на връзката между времената е характерна, тя определя и почти мистичното усещане за продължаемост на живота в други измерения. Така в "На двора се разпръснаха искри" той вижда:

... сенки от време, което е друга планета,
с други хора, родени под други, жестоки слънца,
и говореха древен, забравен от всички език.

В горчиво сладостната Задушница на своята памет поетът открива основанията на съществуването си. В съзнанието му все по-отчетливо кристализира зрялата концепция за човека, там се ражда и афористичната самооценка, която ще намери своето трайно поетическо преображение:

Животът ме научи да му вярвам.
Той ми откри отблъскващите тайни
на всеки лъч в човешката душа.
И ето ме - разсъдъчен неверник.

Не само неверник обаче! Разсъдъкът, мисълта, интелектът за Александър Бандеров са и проявления на вярата, на жестокото щастие, че живее, на осъществената връзка с хората. Той познава проклятията на познанието; раняващото острие на историческото съзнание завинаги е впито в ахилесовото му сърце, но болката е една от формите на самоосъществяването и самоизразяването, на общността с другите. Затова е намерена и тази формулировка - "разсъдъчен неверник". Бих я разтълкувал така - поетът има множество основания да не вярва в празношумните клетви и в показността на мнимото гражданско поведение; той не е склонен да приема без проверка уверенията в честност, духовност, патриотизъм; преживяното като национално и индивидуално битие го предпазва от евтиния оптимизъм и затова при него дори съдбовно изреченото е изкрещяно чрез шепота, иначе не би могло. Той е болезнено чувствителен не защото е оскърбяван многократно себелюбец, а защото е виждал многократно неправдата да побеждава, защото нейното оръжие е било често насочвано не срещу отделната личност, а срещу рода, нацията, човечеството изобщо. Той е убеден, дълбоко в себе си е убеден, че подобни победи са временни, че човекът ще надмогне всичко, но това не го заслепява, не го отдалечава от съзнанието за дълг, най-сетне - не отнема нищо от поведението му на мрачномечтателен стоик, който страда многократно повече и по-истински и от най-излъгания в очакванията си епикуреец.

Биха ли били родени в противен случай знаменателните, изпълнени е прозрение и сдържан оптимизъм стихове:

На разума великото богатство
не е в насилието и страха.
Да бъде тържеството на духа,
на мъдростта, на истинското братство!

Тече реката, тихата вода
на времето, и кал зловонна влачи.
Нима светът не може без палачи,
ако жадува мир и свобода?

Защо се ражда на света човек,
ако не може радост да изпита?
Тя в свободата на духа е скрита
и ражда мъжество и в моя век.

Изненадващо за целия дух на Александър-Бандеровата поезия стихотворение? Едва ли, въпреки че зрелият поет рядко изразява своята позиция, своята вяра и надежда така открито, въпреки че миньорните интонации, свързани с интелектуалния промисъл и емоционалната болка, са характерни за него. Но промисъл в какво и в името на какво? И от какво породена болка? Само отговорите на тези въпроси биха ни дали право да говорим за истинския поет, разпознаваем зад драматичния си нравствен максимализъм. А отговорите ги е дал сам той. "Лесно ли е сам да победи/ неверието в себе си човека?!" - се е запитал той, за да намери отговора в "изцеждането" на "вековната отрова/ на робството, на миналия ден", в оптимистичната мъжествена вяра, че "пак ще бъдеме и дух, и слово!".

Стоик? Да, но обладан от жаждата за мрачна самоизолация, за непрекъснато доказване на своето духовно и нравствено превъзходство, стоик е Александър Бандеров. Просто за него поезията съществува, за да живее трудно. Останалото е литература - лекомислена наздравица на бездуховното, което е щастливо, защото е лишено от памет. Затова и "Отвъд сините планини" (1986) е книга на страдащата памет. Тук времето не е изобразено, а изболяно. Върху него не се философства - то е осезаемо, материално, чува се:

Чуй времето, което в нас преваля,
и приеми скръбта, която зрее...

А ако не искам? Откъде накъде ще приема скръбта, всичките тези мрачни нашепвания: "лавината на времето се свлече", "отмина времето по своя път,/ най-истинското, изживяно време", "сега везните все клонят към "Вчера", "и времето загуби своя смисъл"... Каква е наистина тази антология на отчаянието, според която "животът все тъй си тече и през нас като луда вода си отива..."? Не, така не бива! Предлагам да дискутираме! Но поетът не желае да участва в никакви "кръгли маси" - той е животът:

Не мисли голият живот
какво не бива.
Напива се, пролива пот
и кръв пролива.

И все така несъвършен
и неизбежен,
ще бъде зъл, ще е студен
и ще е нежен!

Толкова! Мисля, че се разбрахме - Бандеров не е поет на отчаянието, а на драматичния размисъл за истинските стойности на живота. Затова и "Отвъд сините планини" наистина е книга, създавана "между спомена и самотата", но в нея няма хленч, сантименталност, фриволна жалостивост. Не юродив вой, а мъжка болка има в стиховете и есеистичната проза на Бандеров. Затова, размишлявайки върху характера на близките си по дух, той изразява и своята същност: "И хората тук приличат на родната земя. Те не понасят да бъдат глезени, затова са издръжливи, уважават достойнството си и ценят достойнството на другите". Тук са разкрити най-съществените начала на литературното осъществяване на Бандеров - връзка с родното, лирическа "издръжливост" (вярност към собствената естетическа линия), гражданско достойнство.

Завидни и редки са тези качества, те намират израз и в своеобразния дневников характер на "Отвъд сините планини", където лирическите творби съжителстват с есеистико-публицистични. Ще сгрешим, ако приемем последните като прозаични коментари към поезията. Есетата нямат илюстративно-приложна функция, те са равностойни и самостоятелни спрямо стихотворенията и допълват впечатленията от съдържателната компактност на книгата. Там, където лаконичното слово загатва, прозаичните "опуси" откриват по-голям простор за социалнопсихологически обобщения. Есетата са близки по дух на лирическите творби с драматизма на размислите си, с остротата на вътрешното зрение, с разкриването на сърдечната връзка с историята и психиката на родното. Така жанровата разнородност става път към идейно-стиловата монолитност на "Отвъд сините планини".

Последното е важно за отбелязване, защото Бандеров не е от поетите на случайните хрумвания - неговият лирически автентизъм е израз на страдащо самосъзнание. На този фон изненадват някои "омекотени", пластично-живописни стихотворения. Поначало поетът няма вкус към наситено метафоричното, към "цветното" и уравновесено виждане на живота, но в "Отвъд сините планини" има стихотворения, изразяващи новородена поривност към живота, жената, природата. Тук драматичното отстъпва под напора на естествената жажда за хармония, раждаща такива "симетрични" стихове:

И каква чистота и първичност -
тържествено ясна!
Просто сняг е валял.
И все още вали и вали...

Бих нарекъл подобни стихотворения творби на лирическите паузи, ако и в тях не съществуваше макар и по-завоалирано характерното за Бандеров вътрешно неспокойствие. Такъв е поетът, така е устроен, че дори и сред пролетта ще види как "сенките все повече се удължават", любовта няма да го обсеби докрай, а ще го доведе до тъжната констатация, че "няма никога да се повтори, и няма никога да се роди". Дори и един прекрасен, изпълнен със слънчева прелест планински пейзаж е видян с "нежна тъга". "Навсякъде светът е красота", възкликва очарован поетът, но веднага допълва - "но е и болка". Епикурейството му е напълно чуждо, той не умее да се наслаждава на мига, на обстоятелствата, на обикновените човешки радости. Той и в кръчмата няма да отиде, за да се разтуши, да подхване кротка разговорка ("Трифоне, забрави тази вечер"), пред очите му ще са винаги отминалите хора и събития, наивно екзотичната картина за борбата на китоловци с разгневени моржове и бяла мечка, висяла някога на стената, ще го подтикне към размисъл за "червения цвят на раждането и смъртта" ("Плаха земя").

"Животът, който ни обгражда, непрекъснато ни дава примери за равновесие и съвършенство - отбелязва Бандеров, за да продължи, - но ние като че ги забравяме, въпреки наследствената памет и натрупания опит". Не ние, а поетът забравя тези примери. За него по-истински и по-страшни са примерите за неравновесие, за дисхармония, които възкръсват и в исторически кървящата му памет; и в психологическия самоанализ. Изобщо Александър Бандеров никога няма да достигне до равновесие, до съгласие със себе си и света, до "прекрасното далече" на спокойствието. Той винаги е страшно близко до съмнението, терзанието, раздвоението и затова предположението "А може би моят живот е преминал/ отвън сините планини" е невярно. По-вярно е това:

Няма никога извор със жива вода да намеря.
Нито златната ябълка ще откъсна.

Естествено е, че няма - поетът сам си ги е отказал. Не като стремеж, а като възможност за себе си е отхвърлил щастието, в което вярва като "разсъдъчен неверник". Сам си е отнел шанса да постигне дори моментната хармония. Той може да се освободи от всичко, което го потиска, ето така:

Далеч от златните окови на духа,
от звънките коварства на езика,
в простора, под откритото небе -
свободен сред стихиите, на воля.

Ала не може този герой да се освободи от самия себе си, от жаждата да се саморазгадава, от волята за противопоставяне срещу узаконено пошлото и лекомислено безтрепетното. И с това именно е ценна поезията на Александър Бандеров. "Аз не вярвам, че с мен моят свят си отива" - с болезнен стоицизъм изповядва поетът и повече от ясно е, че този стих няма алтернативни варианти - не може да си отиде светът на сурово нежния българин, за когото идеалите са наистина реалност, а не метризирано празнодумство.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.