Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Из "Паметник на книжовността и художествената литература в Пловдив от ХІХ век до наши дни. Енциклопедичен пътеводител"

ПЛОВДИВСКИ КНИЖОВНИ ДЕЙЦИ И ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО.
ПИСАТЕЛИТЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

Владимир Янев

web

ПЛОВДИВСКИ КНИЖОВНИ ДЕЙЦИ И ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Големи са трудностите, през които преминават българите в Пловдив, за да осъществят своята историческа мисия. Националната им поривност намира конкретен израз в борбите и духовността на забележителни дейци. Сред тях се откроява изключителният

Найден Геров (1823-1900)

Той е роден в град Копривщица, дал на отечеството "пречестни и значителни" личности, както се изразява Константин Фотинов. Придобил начално образование в България, включително и в гръцкото училище в Пловдив, където учи през 1834-1837 (след което се завръща в Копривщица, за да се занимава две години при големия преподавател Неофит Рилски), той е изпратен в Одеса. Тук с отличие завършва гимназия (1839-1842) и административни и стопански науки в Ришельовския лицей (1842-1845). В този руски град трайно са се установили благодетелите на българското образование Васил Априлов (1789-1839), Палаузови, Тошкови. Тук се учат и много връстници на Найден Геров, станали малко по-късно известни в страната си - поетът Добри Чинтулов (1823-1886), високоинтелигентните учители и книжовници Димитър Мутев (1818-1864) и Елена Мутева (1825-1854, смятана за първата българска поетеса), вече споменатият Ботьо Петков - баща на гениалния Христо Ботев (1847-1876).

В Одеса Найден Геров пише стихове, създава първата българска поема "Стоян и Рада" (отпечатана в руския град през 1845 г.). Автор е и на басни, а пътеписните му бележки, макар дълго време останали неизвестни на българския читател (публикуват ги чак през 1914 г.) са сред значимите ранни постижения на жанра в литературата ни. Получил с почести дипломата си за висше образование, придобил и руско гражданство, Найден Геров се завръща в отечеството, за да стане учител в родната Копривщица. Педагогическото умение, с което изгражда тук първото българско класно училище през 1846 г., го превръща в известна личност, за която се изважда и песен:

Прочул ми се Найден граматик,
че знае Найден да чете,
да чете, още да пише,
повече от владиката,
от владиката пловдивския.

Просто и наивно изглежда, но такава горда сърдечност има в тая вероятно първа народна песен за прослава на интелектуалеца, на учителя. А когато през 1850 г. Найден Геров идва в Пловдив, той, според литературния историк Георги Константинов (1902-1970), "заварва един град едва ли не изцяло погърчен. Българският език и българското образование тук са гонени и прогонени. Гръкоманията на пловдивчани по това време е прочута, тя е заклеймена от всички български писатели. Срещу нея Геров е трябвало да устоява преди всичко. Всички средства на клеветата и подлостта са били пуснати, за да бъде той прогонен от това гръцко средище. И в тая жестока борба Геров намира подкрепа преди всичко от неколцина придошли из Средногорието, главно от Копривщица, първенци".

В Пловдив Найден Геров става главен учител в Епархийското класно училище, където преподава български език, църковна и обща история, математика, физика, естествена история и търговия. За повечето от предметите той пише и учебници. Всеотдайността му довежда до изумителни резултати. След време многозаслужилият деец с умиление разказва:

Достигнал съм до голям чин и почести, радвам се на добро име и, слава Богу, нищо не ми липсва, но никога няма да забравя 20 юли 1851 лето. Една неделя преди тоя ден гърците имаха изпит в своето главно училище, дето бях поканен да присъствувам и аз. И сега, а тогава още повече, учението в гръцките училища се състоеше само в изучаване стария гръцки език, когото накрай пак не научаваха... На тоя изпит присъствуваше цветът на пловдивските гърци начело с владиката. На всички се четеше на лицето една гордост, една предвзетост: само гръцкият език е приспособим за учение, напусто се мъчите с вашия дебел български език, вижте каква дълбока наука се крие в нашия език! След изпита аз поканих владиката с всичките присъствуващи първенци гърци да дойдат на моя изпит, на българския изпит в българското училище. На 20-й юли, св. пророк Илия Гръмовник, след божествената служба, нашето училище беше препълнено с народ, когато гръцкият владика ведно с гръцки първенци дойдоха на изпита. Разнообразието на преподаваните предмети, разбраните отговори на учениците, решението на много математически и физически задачи, точното показване на географически места слисаха присъствуващите гърци... Гръцкият владика се навъси и подкачи да пита гръцките учители защо тези предмети не се учат в тяхното училище. След изпита гърците си отидоха като попарени, те се изпокараха и промениха учителите си, а моите ученици и нашите българи тържествуваха. Тоя ден е най-радостният в живота ми...

Успехът на учениците е признат и от униатския епископ Андрея Канова. "Господа, казал той, откровено си признавам, че отговорите на много от зададените от мен въпроси сам аз съм научил в Европа във висшите учебни заведения". Това е звезден миг в историята на родното образование: в училището, наречено по настояване на Найден Геров на светите братя Кирил и Методий, по бляскав начин се демонстрира духовното израстване на българите. Пловдив се превръща в притегателен център на просвещението. Да припомним, че по инициатива на неговия голям просветител тук на 11/24 май 1851 за пръв път се отбелязва денят на първосъздателите на славянската азбука. В града Найден Геров издига и идеята за възстановяване старото славянско име на Пловдив, наричан от турците Филибе. Неговата борба за българско училище и за българска църква го поставят в челната редица на националните будители.

По време на Кримската война (1853-1856), която Русия води с Турция, подкрепена от Великобритания и Франция, Найден Геров е в Санкт-Петербург. Тук се отдава на науката, печата части от започнатия тълковен речник на българския език. Завръща се от северната столица, за да стане руски вицеконсул в Пловдив през дълъг и наситен с остри конфликти период - от 1857 до 1876 година. От неговите писма и доклади (над 10 000) през тези две десетилетия се вижда, че той всецяло е ангажиран със съдбата на народа си. Заради това е всеобщо обичан, което е изразено в спомените на Иван Вазов от времето на ученичеството му в Пловдив:

Той беше руски консул. Какво обаяние имаше за нас тая дума: руски консул, и това име - Геров! В унижението на робството това име звучеше на юношеските ни души сладко и чудно, то изглеждаше тъй благородно, като че предопределено да го носи представителят на руския цар. С каква дълбока почит срещахме Герова на Узунчаршия - и с почит и гордост - че той е наш, че той е българин, пред чието слово се прекланят пашите... и у когото смееше да нощува дякон Левски! И дълго ний го изпращахме с възхитени погледи, гледайки с трепетно чувство златните ширити на консулската му фуражка, като се мяркаше между червените фесове на уличний върволяк.

От тези спомени блика съхраненият юношески възторг. А детайлът за самотната фуражка между множеството фесове е представен с паметна пластична символика.

Вицеконсулът активно подпомага изпращането на ученолюбиви деца в Русия. Сред тях израстват видни личности като първият голям български историк Марин Дринов (1838-1906), първият български литературен критик Нешо Бончев (1839-1878), Христо Ботев. Когато през 1876 г. е потушено Априлското въстание, Найден Геров остро реагира срещу изстъпленията на османската власт. Действията му са повече на българин, потресен от народната трагедия, отколкото на хладнокръвен представител на руската дипломация, поради което е отзован в Цариград. Но и тук той продължава активната защита на националната кауза и организира системното уведомяване на европейските сили за положението на поробените си братя.

Специално внимание заслужава и един малко познат факт, изнесен от Юлия Николова през 1977 г. В архивите на Найден Геров от 1877-1878 г. изследователката открива и публикува озаглавения от самия автор "Ръкопис на драма по сюжет от Перущенската епопея". За тази творба Юлия Николова отбелязва: "Отзвук на събитията от Априлското въстание, пиесата е достигнала до нас в четири сцени, които се отличават със своята достоверност и конкретност. Две от тях изобразяват събития, станали в Пловдив. Трето и четвърто действие на драмата са само щрихирани".

През 1877 г. Найден Геров става управител на Свищов - първия български град, освободен в резултат на войната на Русия с Турция. Дейността и заслугите му предполагат бляскава политическа кариера в свободна България. Той обаче се отказва от тази възможност, завръща се в Пловдив и се отдава на упорита научна работа, разнообразявана от петъчните филологически вечери, които всяка седмица се провеждат в дома му. В резултат на това се появява забележителният "Речник на блъгарский език с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров". Първият том от речника излиза през 1895 г., вторият - през 1897 г. По време на работата върху третия том Найден Геров заболява, но делото му се поддържа от вече обучения за целта негов племенник Тодор Панчев. Той съумява да издаде, още когато Найден Геров е жив, третия том през 1899 г., а четвъртият (1901) и петият (1904) излизат след смъртта на великия възрожденец. Продължителят, чието име за съжаление рядко се споменава, издава през 1908 г. и "Допълнение на българския речник от Н. Геров. Събрал, наредил и изтълкувал Т. Панчев", като в края на предговора си отбелязва:

Най-накрай аз не мога да сложа перото и да туря точка върху предлагаемото полувековно дело, без да изкажа моите чувства на благоговейна почит и възвишено удивление към славния покойник, незабравимия ми уйка Найден Геров, на когото трудолюбието, родолюбието и изпълненият с най-високи добродетели живот ми са служили за пример и постоянно насърчение в тоя тежък и многогодишен труд. Ние със слабите си сили направихме, щото можахме и както можахме: други подир нас ще направят онова, което трябва и както трябва!

Шестте тома на речника съдържат около 80 000 думи. Изчислено е, че за илюстриране на значенията им са използвани около 26 400 изречения от народната реч, близо 5000 откъса от народни песни, над 4000 фразеологични и идиоматични словосъчетания, около 15 500 пословици, поговорки, гатанки, клетви, съхранили бита и психологията на българите през вековете.

Нетленно духовно дело! Неговите корени са във великата възрожденска епоха, когато редица родолюбци се мъчат да систематизират и представят хубавините на българското слово чрез единен тълковен речник. Но опитите на Петко Р. Славейков, Иван Богоров и Любен Каравелов остават незавършени. Те предприемат нещо, което излиза "вън от мярката и по-горе от силите", ако използваме думите на Неофит Рилски.

В условията на свободата Найден Геров и Тодор Панчев успяват да дарят на народа си това, което той е създал и съхранил през петвековното робство. Съзнанието за значимостта на успешно завършеното начинание като "неизчерпаем източник от богатство на езика ни" идва още от Иван Вазов, изрекъл: "Гордост е за нас, че имаме такъв богат език... Трудът е неоценим!". Дал мощен тласък на науката и литературата ни, речникът на Найден Геров и Тодор Панчев получава признанието на езиковедите, на писатели като Пенчо Славейков, Елисавета Багряна (1893-1991), Емилиян Станев (1907-1979), Николай Хайтов. Той е живо свидетелство за изразителността и неизчерпаемото богатство на българския език.

Паметта за писателя, учения и енциклопедиста, за педагога, политика и големия българин Найден Геров в Пловдив е увековечена в гранитната скулптура сред Цар-Симеоновата градина. Името на почетния гражданин от 1897 г. носят улица и училище, на мястото, където някога е било Руското консулство (на централната в Стария град "Съборна" № 43), е поставена паметна плоча, припомняща родолюбивата му дейност. България дължи много на своя будител. Признанието за заслугите му е изразено в писаното от неговия ученик Христо Г. Данов:

Преди да ида при Герова, учил бех в няколко училища, но никакво понятие за наука нямах, защото ме учеха на неразбран език, всичко беше тъмнина за нас, учениците. При Герова чух майчиния си език и видях що е наука: тогава ми се отвориха очите, светна ми и разбрах, че съм бил българин, че има с какво да се навдигаме и ние българите и че трябва да радим за бащиния. На Герова аз отдавам не само духовното събуждане на Пловдивско, а и политическото, той имаше особена дарба да вдъхва всекиму любов към всичко, що е българско; дето отидохме неговите ученици, се огън за свобода пръснахме.

Тази дарба учителят предава и на своя ученик, впоследствие и деен съратник, на родения също в Копривщица просветен деец, книжовник и общественик

Йоаким Груев (1828-1912)

В Пловдив той учи в гръцкото класно училище през 1844-1847 г. Тежко време е било за българите тогава - бъдещият будител бил записан тук под името Йоакени Груриу. Но копривщенецът устоява на елинизацията, а със завръщането на Найден Геров в града интелектуалният отпор срещу отродяването става все по-мощен. Вече като учител в пловдивското Епархийско класно училище "Св. св. Кирил и Методий" през 1856-1868 г. Йоаким Груев взема дейно участие в борбата за църковна независимост. Убеден, че училището е от огромно значение за националното осъзнаване, той пише множество учебници по основните дисциплини. Така застава сред създателите на пловдивската езиково-правописна школа - още един национален принос на града. Нормите на тази школа са фиксирани в "Основа за блъгарска граматика" (1858) - дълго време най-популярен и авторитетен учебник, претърпял множество издания.

Продължител на създаденото от своя учител Найден Геров, на 11 май 1857 г. Йоаким Груев организира първото публично "празнувание паметта на българските първоучители" Кирил и Методий, подето година по-късно от много селища в страната. През 1860 г. той произнася вдъхновена реч за делото на братята, която след отпечатването си обикаля цяла България.

Известно е и стихотворението "На праздника на Св. Кирила и Методия" от Йоаким Груев. Неговите простички възторзи се изливат в изпълняваната и до днес песен:

Тоя празник нам дарява
нова дързост, нов живот,
към наука ободрява
наший българский народ.

На любимия си учител народният поет Иван Вазов посвещава глава от своите "спомени из ученишките ми години", озаглавени "Даскалите". Той посочва колко обичани са били побългарените преводи и училищните стихотворения на Йоаким Груев, като документира, че песента "Поискал гордий Никифор" - "един вид българска марсилеза", е "съчинение" на учителя. Според Вазов "Пловдивската шестокласна гимназия /.../ по уред и плодотворна дейност" е "най-прочутото учебно заведение в България", "буйно огнище на просветата, разсадник на наука, духовна фабрика за учители и апостоли на народното свестяване". За педагогическата дейност на Йоаким Груев той пише:

Под неговото ръководство гимназията цъфтеше и изкарваше ежегодно десетки учители, разпалени работници по делото на народната просвета.

Ученикът, патриархът на българската литература, сам е доказателство за подобна разпаленост. Сред видните възпитаници на големия просветител са и писателят Любен Каравелов, великият революционер Васил Левски (1837-1873), заслужилият следосвобожденски политик Константин Стоилов (1853-1901) - два пъти министър-председател на България, братовчедите Гешови, Константин Хаджикалчов, Костаки Пеев - заслужил кмет на Пловдив, Яков Змейкович... А Никола Еничерев - един друг достоен ученик на Йоаким Груев, като подчертава заслугите му за "громкото име на Пловдивското централно училище", специално отбелязва, че преподаваните тук езици и науки привличат ученици от всички краища на България. Забележителен е авторитетът на заведението в града. "Училищата от Мараша, Каршияка и св. Троическото испращаха всяка година доста ученици", пише мемоаристът, за да изрече с ирония: "Благородството на махалите: св. Богородица, св. Константин, св. Димитрия, св. Неделя и св. Марина захванаха и те да испращат синовете на новопокръстените благородни българи челебийчета". Еничерев споделя:

Груев беше на времето си цяла енциклопедия. Той служеше за гордост на българщината и показ пред пъстрото пловдивско население и пред чужденците, като какъв може да бъде и какво може да направи образован българин.

И още нещо, което е представено със сдържана емоционалност от Тодор Панчев:

Плодовете на тази многополезна обществена деятелност бяха узрели в сряд тихи, мирни, просветителни грижи, свободни от всякакви шумове и врява, окичени само със знаковете на Петела и ликовете на св. Кирил и Методий. Но тези мирни символи никак не значеха равнодушие към зововете на други един образ - към риканието на Лева с разчорлената коса, които бяха си избрали по-късните и по-млади апостоли на българската революция и политическа свобода.

Последното с трагическа мощ се проявява у възпитаника на големия родолюбец - саможертвения Тодор Каблешков (1851-1876), чието прочуто "Кърваво писмо" от Копривщица на 20 май 1876 г. дава сигнала за избухването на Априлското въстание.

Автор на стихотворения в "Гуслица или нови песни" (1858), някои от които станали изключително популярни, Йоаким Груев е книжовник, публицист и преводач, отдаден изцяло на мисията за образователното и културното издигане на съотечествениците си. Създателят на първата българска история на литературата Димитър Маринов справедливо възкликва:

Като писател Йоаким Груев е развил такава плодотворна деятелност, пред която ние благоговеем; тая негова голяма заслуга за книжнината ни става още по-скъпа за нас, когато се сетим, че той се трудил изключително върху съставяне или превеждане учебници, които, ако и да са забравени днес, но в свое време те бяха първите, които постигнаха целта си повече, отколкото които и да било други учебници.

В Пловдив великолепно владеещият турски език Йоаким Груев заема различни чиновнически служби в османската администрация, списва "Летоструй или домашен календар" (1870-1874), издава и поредицата "Книжици за народа". В мемоарите си той изтъква "напредъка на българщината в Пловдив", за което има открояващи се лични заслуги. Това не остава незабелязано - след разгрома на Априлското въстание той е затворен, осъден е дори на заточение в Диарбекир, но патриотични българи успяват да го спасят.

През първите свободни години Йоаким Груев активно се включва в строителството на нова България (в Областното събрание чудесно се изразява и на трите официални тогава езика: български, турски и гръцки), пет години е директор (министър) на просвещението в Източна Румелия, редактира педагогическото списание "Училищен дневник" (1883-1884; 12 книжки), става директор на Пловдивската девическа гимназия, редовен член е на Българската академия на науките. Виден възрожденски и модерен образователен деец, той е автор и на ценните изследвания и мемоари: "Спомени за Чалъковци" (1896), "Епархийското в Пловдив училище "Св. св. Кирил и Методий" (1896), "Спомени от затвора ми" (1898), "Моите спомени" (1906).

На 14 септември 1908 г. пловдивчани честват 80-годишния юбилей на големия просветител, книжовник и обществен деец. Погребан е в двора на църквата "Св. Богородица". Това е заслужена почит към сътвореното от него, но понастоящем, след закриването на училището на централния Понеделник пазар, само плочата на дома му на днешната "Христо Г. Данов" № 33 (където е детската градина) и една улица са материалният израз на уважение към родолюбеца - автор на 33 книги.

А колко трудно е било с тези книги, печатани къде ли не, но все извън пределите на града! Съхранен е споменът за дядо Стоян Чарчия с неговата първа в Пловдив книжарничка на Узун чаршъ. Неугледните му книжки рядко се търсели, печалбата била никаква, ала той упорствал в отстояването на дюкянчето си, за да стане част от позабравения местен фолклор. Незабравим и завинаги свързан с високото духовно битие на Пловдив е роденият в Клисура

Христо Г. Данов (1828-1911)

Той идва в града през 1842 г. с надеждата, че ще придобие солидно образование. Уви, поради липса на средства младежът се принуждава да работи четири години. Следват нови житейски перипетии, за да се завърне през 1853-1856 като учител в града. Тук подготвя своята първа книга "Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, която има 366 дни, с прибавление правила за холера. Нарядил Х. Г. Данов". Това календарче съдържа стихотворно приветствие за новата година от Йоаким Груев, а покрай всичките практически съвети, които дава, съставителят му се обръща към българите:

Дайте на вашите чада надалеч и много време да се учат, та да станат достойни синове.

През следващата година енергичният просветител основава с учителя Ячо Трувчев и с книговезеца Нягул Бояджийски "Дружествена книговезница" - 1857 се определя като началната от летоброенето на първото българско книгоиздателство. Но мащабната дейност на "българския Гутенберг", както го нарича влюбеният във всичко пловдивско Никола Алваджиев, начева през 1858 г. Тогава той отпечатва 8 книжки и тръгва да ги разпространява из страната.

Получил поддръжката на Йоаким Груев, амбицираният радетел създава фирма "Христо Г. Данов и дружина". Книгите, отпечатани първоначално в Белград, а след това в Пеща и най-вече във Виена, разпространява из цялата страна. Скоро разкрива книжарски клонове в Русе, Видин, София, Лом. Според данни от тефтерите на "дружината" само за периода от 1861 до 1874 година били издадени и продадени всичко 549 947 екземпляра книги, от които 494 411 били учебна литература. Покрай многообразните книги за просвещението на българския народ той издава и прочутото списание "Летоструй или домашен календар" (1869-1876). То е насочено към най-широк кръг от читатели, дава "полезни знания за всички рядове на обществото". Така Дановото издателство и книжарница "се превръщат в национални културни институции в България до Освобождението", според определението в "Енциклопедия на българската възрожденска литература" (1997).

В "Летоструй" Данов се изявява като пламенен публицист. Впечатляваща е публикуваната тук през 1871 г. негова статия "Що правят хората и що правим ние?", в която се казва:

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още не е било никога досега, а именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? От светската учителска премъдра книга!

Енергичният издател остава верен на така необходимото "всестранно просвещение, което да проникне всъду, във всякой пол и възраст и във всички съсловия, дори и във колибата на многоотрудений тегловник и прост селянин, а не да бъде само за охолния гражданин". С какъв чист демократизъм са пропити тези негови убеждения! С каква енергия будителят се грижи за осъществяването им - като се започне от писането и печатането, та се достигне до разпространението на книгите чрез подходящи и влюбени в професията си учители, които самият Христо Г. Данов подбира и препоръчва.

Не е случайно, че са наричали неговата книжарница в Пловдив "негласно министерство на народното просвещение", както информира Маньо Стоянов. Никола Еничерев, за когото става дума и по-нататък, също разказва за огромното значение на Дановата книжарница, която "не служеше само за продаване на книги, но служеше още за сборен пункт на българската учаща се младеж и въобще на българската интелигенция". За въздействието на самия издател върху подрастващите той допълва: "Въобще, може да се каже, че материалът, който изсхвърляше централното училище, втори път се преработваше в Дановата книжарница, дето му се удряше и известно лустро".

И в условията на новата държавност неуморният труженик продължава славното си дело. По инициатива и настояване на пловдивския вицегубернатор Тодор Бурмов (1834-1906; учител през 1865 г. в Епархийското класно училище "Кирил и Методий", заслужил възрожденски книжовник и публицист в Цариград, през 1879 г. - министър-председател на първото българско правителство в София) Христо Г. Данов става издател на вестник "Марица" (1878-1885). Големият родолюбец наставлява редакторите с единственото:

Пишете и знайте, че над вас стои само един господар - интересът на народа!

През 1890 той напечатва тритомната "Христоматия за изучаване на словесността" от учителите Стефан Костов (1857-1917) и Димитър Мишев (1856-1932). Това помагало е многократно допълвано и преиздавано, за да достигне до обем от 1276 страници с текст в две високи колони. По свидетелството на Маньо Стоянов "десетилетия наред тя бе домашната литературна библиотека на българската интелигенция и по нея поколения наред се запознаваха със световната литература, учиха се на литературен труд и култура". През 1899 г. Христо Г. Данов дава път и на голямото съчинение на Константин Иречек (1854-1918) "Княжество България. Част 1. Българска държава" и "Княжество България. Част 2. Пътувания по България". (Преводач на Иречек е публицистът и редакторът на пловдивски вестници Георги Бенев (1843-1909), съидейник на Захарий Стоянов, активен борец за Съединението.)

На българската книга, на образованието и културата Христо Г. Данов посвещава 65 години от живота си и повече от 1000 издания. Като публицист и мемоарист той е автор на статии, спомени и писма, събрани в "За теб, мили роде!" (1968) - книга, публикувана от издателството, носещо неговото име. Паметта за него се съхранява в къщата музей "Христо Г. Данов", в която има експозиция, посветена на българското книгоиздаване. Тук се връчват авторитетните национални награди за особени постижения в различни области на литературата и книгоиздаването. Един от хълмовете на Пловдив е наречен в чест на родолюбеца, който като кмет на града през 1897-1899 г. е инициатор на залесяването на града. Училище, читалище и улица също носят името на големия просветител, обявен за почетен гражданин през 1905 г.

В Пловдив се установява и друг голям книгоиздател

Драган Манчов (1834-1908)

Родом от Батак, той е учител, въвел модерни методи в образованието. През 1855 г. преподавателят в Марашкото взаимно училище издава "Църковно песнопение", последвано от други книги, сред които историколитературно значение има "Български народни стихотворения" (1861). През 1862 г. Драган Манчов окончателно напуска преподавателската си дейност в Пловдивското епархийско училище, за да се отдаде изцяло на книжовната и издателската си мисия. В града той създава собствена книжарница, разкрива нейни клонове и в различни селища на България.

Всяко издание на Драган Манчов отговаря на образователните потребности на българското училище. Особено популярни стават букварите и читанките "Бащин язик", чието първо излизане е през 1869 г., за да претърпят 20 издания само до Освобождението през 1878 г. Възрожденецът умее да привлича хората. Негови сътрудници са едни от най-видните български майстори на перото. Замесен и в революционните борби, той е затворен в Одринския затвор, а след това емигрира в Румъния. Тук наследява печатницата на Христо Ботев, печата 7 книги, поема и издаването на вестник "Стара планина", а година по-късно и на първия български всекидневник "Секидневний новинар" (1877). В Букурещ Манчов дава път на начинаещия поет Иван Вазов - отпечатва първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла" (1876), за да стане най-ревностния му издател през годините.

След Освобождението Драган Манчов завинаги се установява в Пловдив. Тук основава вестник "Народний глас" (1879-1885) - "горещ по вдъхновение и пропит с поетически ентусиазъм", както го характеризира Симеон Радев (1879-1967) в "Строителите на съвременна България" (1910). Това се дължи на привлечените за списването му видни български писатели и публицисти. В романа си "Нова земя" (1896) Иван Вазов колоритно изобразява издалия близо петстотин книги родолюбец, известен на пловдивчани с прякора "Народът". Прав е Атанас Мосенгов, когато в своята книга "Отгласи. Пловдив в света на книгата" отбелязва: "Малцина са тези, които по направеното за своя народ могат да се сравняват с него". Името на Драган Манчов носят училище и улица.

Делото и образите на родолюбивите издатели Христо Г. Данов и Драган Манчов са тясно преплетени. Това е показано в множеството посветени им изследвания. Но като че ли най-въздействащо си остава изреченото за тях от Иван Вазов:

Как живо гледам аристократическото и сериозно лице на Данова, въплотена честност, олицетворение на безкористно родолюбие и идеализъм /.../ И ти, мой драги Манчев, здрав син на Родопите, с душа наивна, с поглед мечтателен, и тебе виждам като жив с твоята черна брада и голяма коса на библейски пророк! /.../ О, добрий Манчев! Ти с Данова бяхте два просветителни факела, черпещи светлината си не от много знания, а от вътрешния огън на вашите чисти, здрави български души!

Друга изключителна личност, пребивавала в Пловдив, е

Иван Богоров (1820-1892)

Роден в Карлово, той останал без баща съвсем малък. Будната му майка го провожда да учи в местното училище при Райно Попович. След време д-р Богоров (истинската му фамилия е Богоев) си припомня трогателното й обръщение към прочутия даскал: "Ето наш Иванча, тебе го придавам и те моля да го изучиш, да стане човек и... да бъде полезен. Моля те не го жали, той като сирак и беден не е научен на галене". Жалил ли го е даскалът, или не, но ученикът му наистина става полезен човек. Жадният за знание младеж учи в Цариград, Одеса, преподава в България, следва в Лайпциг, където издава първия български вестник "Български орел" (1846-1847). Междувременно смогва да отпечата "Български народни песни и пословици" (1842) и "Първичка българска граматика" (1844) - явления в ранното ни езикознание.

Неспокойният му път пак преминава през Цариград, където основава първия траен български вестник - "Цариградски вестник" (1848-1872) и през Румъния, за да го доведе до Париж. Тук Иван Богоров завършва медицина. Именно като лекар (по-късно и аптекар) той идва в Пловдив през 1859 г. В града основава "Журнал за наука, занаят и търговия" (1862), а през 1867 г. отива в Букурещ, откъдето посещава Петербург и Виена. Отново отива в Цариград и оттам се завръща в Пловдив. Тук покрай лекарската практика издава поредицата "Книговище за прочитане", книгата "Селският лекар" (1873). Пак тук печата образователни брошури, както и езиковедските списания "Чистобългарска наковалня за сладкодумство" (1878) и "Българский язик и неговото поражданье" (1885), чрез които се бори за утвърждаване на говоримия език в книжнината и срещу чуждиците, затлачващи българската реч.

През 1868 г. Иван Богоров публикува любопитните бележки "Няколко дена разходка по българските места. Пътувал през 1865-1866 л.", в които нестандартно се изразява за "Пловдив или Филибе" - "средулек на Румели". Ето саркастичното му повествование за битието на типичния тогавашен гражданин:

Стани сутрена, пил-непил кахве у вас, иди си на дюкяня, стои там вес ден, на обед хапни малко сирение и хляб, вечер иди у дома си, пийни чаша мастика, навечеряй чтото намериш сготвено, легни си да поспиш и пак стани - това е всичкий пловдивский живот.

Твърде неутешително представяне на човека от ориенталското безвремие!

Авторът противопоставя на бавното течение на живота динамиката на модерната промишленост - според него от построяването на фабрики и железница зависи "доброто поминувание и благоденствието на всичките жители". Оттук идва и наставлението към добре познатите му хора:

Пловдивци, вместо да ся изнемощяват да търсят, дето няма цяр за лошотиите, от които страдат, тии можеха до го търсят повише там, дето е, сиреч, у тях същите и у тяхното умствено и нъравствено развитие. Да постигнат това по-скоро и по-лесно, тии имат нужда от едно систематическо училище, наредено с неколцина професори по европейский начин.

А през 1887 г. д-р Иван Богоров публикува автобиографията си "Животът ми, описан от мене", завършваща с установяването му в Пловдив, за да изпише, че за българите градът е като "Парис за французите и Липиска (Лайпциг) за немците".

Това е само част от удивителната биография на неспокойния родолюбец, издавал 14 различни вестника и списания, работил в други четири, превел и написал 34 книги, брошури и речници. Поради неуседналия си живот д-р Иван Богоров остава малко встрани от компактната маса пловдивски интелектуалци, но градът го помни: името му носят професионална гимназия по кожени изделия и текстил, както и улица, а в ДИ "Христо Г. Данов" излиза най-цялостната подборка от творенията му - "За народна свяст, добро поменуванье и родна реч" (1970).

Своеобразните виждания на колоритния пурист и днес предизвикват лакърдиите на субекти, не кой знае колко надарени с чувства (включително и с чувството за хумор). Те и не подозират, че ако не беше този Мюнхаузен на българското слово, щяха още да казват "сахат" вместо "часовник", "харчове" вместо "разноски", "касапница" вместо "кланица", "ответник" вместо "отговорник". А какво ли щеше да е, ако Иван Богоров не беше дал на всинца ни думи като "чакалня", "вестник", "пратеник", "дейност"... Прав е вездесъщият Иван Вазов, когато се обръща към делото на пуриста, за да предупреди:

Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват - те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега - турям и себе си в това число - грешим против чистотата на езика.

Представянето на свързаните с Пловдив писатели и книжовни дейци от епохата на Възраждането няма да е пълно, ако не се отбележи, че оттук, от училището на Найден Геров, поема своя истински духовен път и големият български писател, революционер и просветител

Любен Каравелов (1834-1879)

Роден в Копривщица, той живее в "един от най-замечателните градове в Европейска Турция" от 1850 до 1853 година. За своя учител писателят се отзовава в посветените на града глави от "Записки за България и българите" (1867):

Аз смело мога да кажа, че до учителствуванието на г-на Найдена Герова в Пловдив (до 1851 г.) ни един от тогавашните пловдивски граждани не е имал самосъзнание и нелицемерна любов към своето национално отличие.

Колко се различават думите на внука от оценката за великия учител на неговия дядо Либен (великолепно претворен в шедьовъра "Българи от старо време"): "Да ти кажа право, многоучените хора са глупави добичета. Погледайте на Найден Геров и ушийте му аба /.../ Седя в Русия толкова години, изхарчи толкова пари, остаря под даскалската тояга, а донесе празна кошница"!

Наистина - това са два толкова различни свята. И те не са световете на подбалканското селище и на мегаполиса, а на самодоволния меркантилен консерватизъм, отричащ търсещата духовност. Дядото си е дядо, но в Пловдив младият българин среща много по-назадничави, по-смешни и неизмеримо по-страшни хора от колоритния си дядо. Тук, в дома на кир Янко Ушаклият, където е настанен, волнолюбивият балканджия веднага е задължен да се поклони "унизително на своя бъдещи възпитател и на неговата мила съпруга", да им целуне почтително ръка и да изслуша наставления, които да го ръководят в "действителния живот на щастливите азиатци". Ето как предава тези първи уроци по градска етикеция Любен Каравелов: "Кир Янко ме посъветва да не подсмърчам, да се не смея, да се не чеша, да не гледам право в очите на богатите и на старите хора, да го слушам, да изпълнявам буквално неговите заповеди и да му не противореча. А ако аз дръзна някога да наруша неговите постановления, то той ще да употреби и за моята полза същите средства, които той употребява за средствата на синовете си, т.е. че той ще да въведе и мене на "път истинни" с тоягата". Цялата тази реч завършва с дебело подчертаното: "Ако бъдеш човек, то аз ще да те обичам като свое дете; а ако захванеш да чапкънуваш, ще те мешиня като цигански даул". Педагогика!

Разправиите с иначе благодушните хазяи на Каравелов са нищо в сравнение с изпитанията в прославения гръцки гимназион. По това време "духовен архипастир на невежественото Христово стадо" е митрополит Хрисант - омразна личност в българската история на града, което и обяснява защо "в тукашното училище учителите повече лудееха и биеха, отколкото учеха". Любен Каравелов начева разказа си за тях простичко и лаконично: "Гръцките учители ме приеха високомерно, дадоха ми название "вулгараки", присмяха се на моите полуселски дрехи и запретиха ми да говоря в училище български". Тук главният учител, възпитаник на Виенския университет, познавач на елинските класици е "един от ония незабвенни учители, които оставят после себе си страх и отвращение". (В повестта "Децата не приличат на бащите си" Каравелов художествено претворява чертите на този "педагог" в образа на кир Петкиди, който бие и псува учениците си "крайно фамилиарно".) Подобни са всички преподаватели, в резултат на което мемоаристът обобщава: "Ако аз изнесох нещо из тоя гимназион, то това нещо не беше нищо друго, освен следующите няколко новогръцки качества: аз се научих да превивам гръбнакът си, да лъжа, да лъстя и да се унижавам, защото само с подобно средство беше възможно да умаля ученият ентусиазъм на моите учители". Би било твърде печално, ала Каравелов добавя:

Но и тука моята планинска, свободна и здрава натура излезе победителница, защото по-бързо ще да избелите арапинът на европейското слънце и по-бързо ще да лишите тигърът от неговите рождени дамги, нежели да прекроите от балканския свободен казак светски фанариотски или пловдивски роб.

Всичко това обяснява тласъците на онази "невидима сила към българското училище", където младият човек се спасява от "разяждащата ромейска философия". Своята ненавист към пловдивските "нищожни потомци на велика Елада", които "нямат в себе си нищо гръцко и нищо европейско или човеческо", Каравелов съхранява през целия си живот. Той не може да прости фанатизма и лукавството, с които "цинцаро-фанариотската цивилизация" довежда дотам, че българите "да се срамуват от своето име и народност, да прекръщават имената си и да скриват произхождението си".

Писателят жигосва отродителството през целия си творчески живот, а гъркоманите предизвикват най-яростните изблици на художествения и публицистичния сарказъм на Каравелов. Така в стихотворенията си "На пловдивските гърци" (1873) и "Пловдивски грък" (1874) сатирикът дава израз на чувства, които в някои негови изказвания стигат до унищожителни съждения: "Пловдив е бил и още дълго време ще бъде чума за тракийските българи"; "В Пловдив няма нито искрени патриоти, нито чисти души". А в повестта "Децата не приличат на бащите си" учителят, водещ битката срещу гъркоманството (прототипът е Найден Геров), възкликва: "Да, тоя град е за нас Содом и Гомор и ако българският народ иска да живее, то Пловдив не трябва да съществува".

Страшни думи, с които друг от ярките герои в повестта - докторът (негов прототип е д-р Стоян Чомаков), се съгласява до известна степен, но и на които опонира:

Аз ненавиждам ония дебелчовци, които смучат хорската кръв, а вардят се да се не облажат със шарлаган и да не прегрешат в понеделник; ненавиждам ония госпожи, които говорят за целомъдрие, хвъргат камъни в дворовете на явните блудници и представляват се въздушни ангели, а ядат ближния си и продават телата си по мрачина. /.../ Но вие знаете, че моето мъчение не е едностранно: аз съм длъжен да се боря с гръкоманите, с философите, със шугите и с нашите собствени красти. /.../ Но Пловдив, да ви кажа право, е за мене много по-добра школа, нежели московският университет. /.../ Да, аз благославям съдбата, която ме доведе в тоя Вавилон. Тука аз изучих онова, което се не изучава ни в една школа: аз познах своя народ, опознах се с неговите страдания, защото видях с очите си неговите помощници и покровители.

Върху своята повест "Децата не приличат на бащите си" Каравелов работи през 1876 и 1878. Според свидетелството на Захарий Стоянов той възнамерявал да продължи творбата си с изображението именно на такива апостоли от типа на доктора, но смъртта пречупва перото на големия писател. В многостранното му творческо дело "пловдивската" тема има особено присъствие. Преживяното в града фокусира разбирането, че "безчестието царува в Турция със всичката своя сила и че за него днес е облегнато главното здание на империята". Представяйки цяла галерия от "себепродавни личности", "ортаклъка" на османската администрация "с местните разбойници", в своите "Записки" Каравелов достига до внушението за "немислимото възрождение на турската империя", в която не може "да се появи даже и сянка от какъвто и да е социален напредък".

Изводът се натрапва от само себе си, той ръководи цялата революционна и просветителска дейност на Каравелов, в чиито художествени творби "Тук му е краят", "Стоян", "Децата не приличат на бащите си" могат да се намерят основания за съждения от типа на това, че "нашето пловдивско "благородие" е ламя, която има огнен език, орлови ногте, яки зъби и трион опашка: който й не се покорява и който й противоречи, него тя хваща насила между челюстите си и поглъща го". Така се изразява Нончо, променил името си на Яковаки - един от героите на "Децата не приличат на бащите си". А друг герой от същата творба, идеалистът учител, резоньорства: "Аз не мога да разбера тоя свят и неговите създания, а Пловдив с неговите жители - никак. Тоя град е толкова шарен, щото аз не мога да намеря в него нищо цяло, нищо определено и нищо свещенно; в него е всичко полуцветно, сиво, излизано, каквито са и неговите първенци, плесенясало и прахунясало, каквито са и неговите кокони".

Никакъв криворазбран локален патриотизъм не трябва да зачертава или инкриминира тези родени от страданието жлъчни отрицания. Толкова по-силно въздействащи са пронизаните от свещена патетика утвърждения на Любен Каравелов:

Но при всичките злини, които врат в тоя град и които разнасят по българските крайове турски разврат и ромейска безнравственост, в Пловдив се е появила първата планета на българското възрождение. Първата дума против фанариотското иго и първият протест против гръко-азиатската гангрена са се родили в Пловдив и в неговите окрестности. Аз и до тая минута помня честните лица на Атанаса Вълковича, на Стояна Чомакова, на Георгия Стояновича и на Найдена Герова, които изрекоха първата свещена дума: "Ние сме българи и желаеме да живеем български." Нека говори кой що ще, а България е обязана твърде много на тия четири гражданина и на техните велики души. Тия първи произнесоха с гордост и с благонаклонност името българин и повдигнаха гласа си за защитата на това име; тия първи откриха фалшивостта на фанариотите и посъветоваха българският народ да се не каля вече в ромейското блато; най-после, тия първи отделиха живото от мъртвото, честното от безчестието, лъжливото от истината, къклицата от загарията и своето от чуждото. Освен това цената на техните заслуги се увеличава и с това, че тия честни мъже бяха окръжени с яростни противници, с безхарактерни дебелчовци и с равнодушни чорбаджии, които не желаеха или не можеха да разберат каква причина е накарала българските патриоти да се борят с гърците, да искат българско учение и да се хвалят със своето българско произхождание, с които евгенастите ромеи се подиграват така несправедливо.

Това е най-темпераментното слово за "първата планета на българското възрождение", където днес училище, читалище и улица напомнят за изключителния творец Любен Каравелов.

Нищо обаче не напомня за един друг, малко познат, а удивителен възпитаник на пловдивското българско училище -

Никола Еничерев (1844-неизв.)

Той е роден в семейството на панагюрски заселници в махалата Мараша - "люлката на българизма в Пловдив". От 1853 г. учи в Централното българско училище при Константин Геров (1829-1863), Христо Г. Данов и Йоаким Груев, на когото от 1862 до 1865 г. е и помощник-учител. След това 11 години Никола Еничерев е апостол на българската просвета в град Прилеп, където ръководи битката за църковна и духовна независимост, довела до отхвърляне на гърцизма.

Мъжественият и инициативен учител превръща деня на светите братя Кирил и Методий в общоградски празник, създава читалище "Надежда", което се превръща в голямо духовно средище за целия Прилепски край. Еничерев провежда основни образователни реформи и училището в града процъфтява. Уви, след Берлинския конгрес Прилеп остава в границите на Османската империя. Учителят се преселва в София - столицата на свободното княжество България. Тук той издава мемоарната книга "Някои възпоменания от моето ученичество" (1899), която, изцяло свързана с Пловдив, дава ценни сведения за града и неговите будители, и "Възпоменания и бележки" (1906). В предходните страници от тези спомени бяха цитирани пловдивски епизоди и оценки на Еничерев. А печатаните в Сборника за народни умотворения през 1904 г. "Спомени от моето учителство в Прилеп" са документалната основа, върху която изгражда забележителната си романова поредица вдъхновеният епик на българщината в Македония Димитър Талев (1898-1966).

Ярка личност е Никола Еничерев - дали най-сетне пловдивчани ще направят необходимото, за да отбележат присъствието му в българските духовни и просветни начинания?!

Голяма част от заслужилите деятели и книжовници в града са свързани и със следосвобожденското битие на Пловдив. Към тях се присъединяват и множество жадни за дейност български интелектуалци. Ето какво отбелязва по този повод Юлия Николова в книгата си "Записки по българска възрожденска литература" (2004):

В годините непосредствено след Освобождението най-значимото културно средище е Пловдив, град с утвърдени традиции, в който амбициите за просперитет на Източна Румелия и извоюване правото на самостоятелност благоприятстват условията за духовно въздигане. По стечение на обстоятелствата Пловдив става съсредоточие на интелектуалния елит, състоящ се в голямата си част от емигранти (вече от Княжество България).

 

ПИСАТЕЛИТЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

Като столица на Източна Румелия Пловдив достига до изключителен духовен подем. Причините за това са посочени красноречиво от Светлозар Игов:

Докато Княжеството е заето в административно устройство и почва да събира жадните за облаги люде, поради незавършеността на победата именно в Източна Румелия се събират борците и - заедно с тях - поетите, които трябва да продължат делото на Възраждането. Чистият пламък на възрожденския дух лумва с нова сила, макар че и тук започват да се появяват първите симптоми на политикански борби и обществена поквара. Показателен е този инстинкт - да се остане именно в областта, където освободителният национален процес не е завършен. Поривът да се остане във Възраждането е свързан и с типично възрожденската нагласа на пловдивския кръг - К. Величков и Вазов. И в същото време тук започва да се гради "новата земя", именно тук е първият разцвет на новата българска държава.

През 1879 г. в Пловдив се създава голямата национална библиотека, учредяват се и заработват първият български професионален театър (1881), първият български Археологически музей (1882, днес съхраняващ над 60 000 паметника и 350 000 монети). Филип Перец (Франтишек Перец, неизв.-1888) издава първото българско юридическо списание "Законоведец" (1880-1881). Тук швейцарецът Люсиен Шевалас (1840-1921), живял 40 години в страната ни, създава първата българска обществена градина. (В нея днес са паметниците на великите български творци Иван Вазов и Захарий Стоянов, както и бюстът на руския капитан Александър Бураго, чийто ескадрон пръв влиза в града през 1878 г.) През 2007 г. на наричания с любов от пловдивчани "министър на цветята" Шевалас (почетен гражданин от 1901 г.) е издигнат характерен бюст в централната Цар-Симеонова градина.

В Пловдив се поставят основите на модерната национална култура. В града излизат забележителни вестници и списания. Иван Мърквичка (1856-1938), чех по произход, избрал за своя втора родина България, и Антон Митов подреждат тук първата художествена изложба в страната. Първият български хор с диригент Ангел Букорещлиев (1870-1950) също е основан в Пловдив. През "румелийския" период в града се събират толкова велики за България личности, че предизвикват емоционални аналогии като "българската Атина" (израз на парижкия професор-славист Луи Леже, наричан често от българите Леге) или "българския Ваймар" (Маньо Стоянов).

Така на 5 октомври 1880 г. тук пристига вече известният

Иван Вазов (1850-1921)

За него Пловдив не е непознат град - през 1866-1868 младежът от Сопот постъпва в четвърти клас на Епархийското училище, където му преподава Йоаким Груев. Учител по френски език му е Спас (Сотир) Зафиров (1816-1885) от Пещера, който го запалва да чете поезията на Беранже, Юго, Ламартин. Самият Зафиров е автор на сбирката любовни песни "Блъгарска гъсла" (1857), които ученикът знаел наизуст. Тук юношата Вазов познава първите влечения към перото. Ала строгият баща иска да види у първородния син продължител на търговското си дело, та го връща при себе си в Сопот. Скоро започват митарствата на поета из Румъния, Цариград, Мустафа паша (Свиленград), Перник, за да бъдат последвани от участието в революционния комитет в родния град и в букурещкия Централен благотворителен комитет. След Освобождението Иван Вазов работи в Русе и в Берковица.

Новото му идване, вече в столицата Пловдив - "чудния град, в който дълги години, в турско време, бе бил пулсът на българското сърце, дето се бях учил да обичам България!" - съвпада с житейската и творческата зрелост на писателя. Авторът на три стихосбирки е посрещнат ласкаво от главния управител на Източна Румелия Алеко Богориди с думите: "Вие сте една от славите на България". Вазов веднага се включва активно в обществения и културен живот в столицата на областта, за която французинът Лавеле пише, че "е най-културната и най-българската област в Балканския полуостров". Депутат в Областното събрание, където по думите му "областта беше изпратила всичките си достойни синове, всичките си громки имена - там бяха Кръстевич, Ив. Ев. Гешов, Величков, Чомаков, Груев, Вълкович и други видни българи", творецът проявява изключителна енергия.

Заедно с Константин Величков той редактира вестник "Народний глас" (1880-1885), а като председател на пловдивското Научно книжовно дружество е главен редактор на списание "Наука" (1881-1884), разпространявано и в Княжество България; в Русия, Прага, Лайпциг. След години Иван Вазов споделя: "Цялата тежест на списанието падна върху мене, тъй като другите членове бяха заети със своята политическа и служебна дейност, тъй че аз бях принуден да търся материал за всички отдели на "Наука", и даже сам да бъда коректор. Но аз с голяма любов вършех своята тежка работа, за която ми се плащаше шест лири месечно". Малко или много са били тези лири, няма да съдим, както и няма да се спираме на множеството интересни публикации в "Наука". Но не може да не се отбележи, че в списанието Иван Вазов обнародва 26 стихотворения, някои от които са сред най-популярните в обемистото му творчество, първите си белетристични творби, пътеписи, множество критически материали. Тук печатат "сериозно умствени произведения и поучителни статии" Петко Р. Славейков, Константин Величков, Захарий Стоянов, Марин Дринов, Светослав Миларов, Никола Начов и много други тогавашни автори. Главният редактор успява да разкрие "пред нашите още неразвити хуманитарни науки цяла една програма, в чиято основа лежи схващането, че те трябва да бъдат тясно свързани с живота и нуждите на нашата страна и нашия народ" (Милена Цанева). През 1885 г. той и Константин Величков основават "Зора" - първото чисто литературно списание в България, от което излизат 6 книжки. Обликът му се определя преди всичко от публикациите на Вазов и сътрудничеството на Величков, но има интересни публикации и на други творци.

Двамата съмишленици съставят и прочутата двутомна "Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всички родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели" (1884). Обемистата христоматия (870 страници), откриваща се със стилния "Кратък исторически преглед на новобългарската литература", запознава с повече от сто чужди и български автори. Тя се радва на голяма популярност сред читателите от различни възрасти.

В Пловдив Иван Вазов се намира в изумителен творчески подем. Той създава стихотворения с остро изразен социален критицизъм. Но по-характерен за него е патосът на утвърждаването, излял се в знаменитите 12 оди, образуващи цикъла "Епопея на забравените". Вдъхновените творби завинаги оставят в българската памет делото и подвига на духовните и революционните водачи. Без тези изключителни по своята романтична мощ стихотворения е невъзможно вникването в героичния национален дух от епохата на Възраждането. Вазов създава и десетки други стихотворни възхвали за езика, природата, миналото и настоящето на България. Той се усеща като органична част от народа си, а както сам твърди:

Един народ, който няма в миналото си велики спомени и в живота си велики дни, той не може да разчита на себе си, той няма вяра, защото няма примери, които въздигат, които ободряват и раждат големите стремления.

Във времето на усилено национално и държавно изграждане подобно апелиране към всеобщи национални пориви е особено мобилизиращо.

Поетичните книги на Вазов следват една след друга в смайващо темпо: "Майска китка" (1880), "Гусла" (1881), през 1883 излиза поемата "Загорка" (по нея е съставена драмата "Руска", обираща овациите в пловдивския театър "Люксембург"). През 1884 г. той създава лирико-фантастичната поема "В царството на самодивите", която цени особено високо. Зареждат се стихосбирките "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница. Стихотворения за войната ни със сърбите през 1885" (1886). Ориентацията към прозата е белязана от художествените спомени "Неотдавна" (1881) и "Хаджи Ахил" (1882), за да се достигне до шедьоврите: повестите "Немили-недраги" (1883) и "Чичовци" (1885).

С бляскава творческа продуктивност Вазов публикува множество разкази, очерци и журналистически творби от всякакъв жанр, пътеписи, критически статии, сатирични творби. При едно свое тридневно пребиваване в родния Сопот той откликва на молбата на Драган Манчов и написва изцяло книгата "Стихотворения за малки деца" (1883). Творецът се оказва най-верният последовател на собствения си призив в "Народний глас":

Ние трябува да бързаме. Това, което другите са имали време да направят в няколко десетки години, ний трябва да го постигнем, да го направим в няколко години.

През този период народният поет "поставя най-здравите основи на своето писателско величие", както се изразява Светлозар Игов. Независимо от това, че той е подценяван и остро нападан от определени литературни среди, вече нищо не може да попречи на славата му на класически творец. А иначе градът, характерните му личности и събитията в Източна Румелия намират пространно епическо претворение в по-късната работа на писателя "Нова земя. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението" (1896). Това е широкообхватна картина на обществено-политическия и нравствения живот на модерното българско общество, представяща движенията на Вазовите интереси от патриархалното към идеологическото. Тази творба е най-подробното "пловдивско" произведение на Вазов, а в писмените си спомени и в разговорите си с професор Иван Шишманов той многократно се връща към столицата на своето ученичество и на голямото му признание като народен поет. Хубаво изследване за това е написала професор Милена Цанева - "Иван Вазов в Пловдив" (1966).

Признанието на пловдивчани пред колосалното дело на патриарха на българската литература намира израз при тържественото честване на 70-годишнината от рождението и 50-годишнината на литературната му дейност. На 22 ноември 1922 г. хиляди посрещат на гарата народния поет. Още тук провъзгласяват писателя за почетен гражданин на Пловдив. Възкачен на колесница, окичена с лаврови венци, Вазов, следван от придружаващите го, преминава по улицата към Централния площад. Тук е издигната трибуна, от която класикът развълнувано отговаря на приветствията.

Иван Вазов казва, че Пловдив му е мил "като втори роден град", защото е "прекарал няколко от най-хубавите години на младостта си, под първите благодатни лъчи на свободата, огрела радостно нашето отечество". За него тук "във времето на робството още биеше най-живо пулса на българското сърце, огнище на светлината, което изпрати пожарни искри по всички кътища на България, който пръв вдигна знамето на църковната свобода и роди плеяда народни деятели. Пловдив, който учуди и чужденците със своя всестранен напредък". Изпаднал в споменен екстаз за сътвореното тук, Вазов споделя, че тогавашният му "духовен подем всецяло се дължи на Пловдив, на неговото общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие, на пловдивската природа, която ме въодушевляваше, на пловдивското небе и въздух". С характерния си романтичен патос творецът благодари:

Ето защо аз се чувствам щастлив в Пловдив, където получих най-чистите си вдъхновения, гдето моята муза укрепна и моят дух се укрепи. Ето защо всичко ми е родно и мило тук - и тия горди хълмове, и тия скали, и тая Марица, напеваща с шума си легендите на старата българска слава.

Поетът заявява, че идването му е "едно благочестиво поклонение на град роден, скъп, мил, архибългарски и вечно български", за да завърши с възклицанието: "Слава на България. Ура!". Вълнуващо!

За голямата признателност пред делото на твореца днес в града свидетелстват имената на Народна библиотека "Иван Вазов", на читалището, създадено през 1904 г., на една от езиковите гимназии и на романтичната улица до Централна гара (бивша "Станционна"), по която е обичал да се разхожда. Паметта за великия писател е жива в скулптурни и живописни произведения; на мястото на отдавна съборената къща (на днешната улица "Бетховен" № 7), в която е живял, е поставена паметна плоча. Подобна плоча има и на сградата, където са издавани вестник "Народний глас" и списание "Наука" - тук е днешното кметство на Район Централен (улица "Христо Г. Данов" № 39). Славата му се утвърждава от всяко ново българско поколение, а в Сопот, близкия до Пловдив роден град на Иван Вазов, се връчва авторитетната национална награда, носеща неговото име.

Приятелят и съратникът, роден в близкия Пазарджик, също е оставил ярка следа в живота на източнорумелийската столица.

Константин Величков (1855-1907)

попада в града още като пленник след разгрома на Априлското въстание от 1876 г. За преживяното в турския затвор той пише в една от най-значителните български художествено мемоарни творби "В темница" (1899). Вече се спомена за съвместните му изяви като журналист, редактор и съставител на "Българска христоматия" с Иван Вазов, който в Пловдив го вижда "пълен с живот и лъчи, здрав, енергичен, жизнерадостен, винаги възторжен, възмущаващ се от най-малките грозоти в живота, художествена красива душа". Близките го наричали с признателна шеговитост "monsieur de beau" - господина на доброто. А той лично обичал да казва:

Полезното не е цел, а хубавото. Първото трябва да служи за постигане на второто.

Всеотдаен общественик и пламенен оратор, заслужил директор на просвещението в Източна Румелия, Константин Величков обнародва множество публицистични статии и памфлети по актуални въпроси. Пише лирически стихове, литературни очерци и рецензии, отделя време и за прозаични творби като отпечатаната в сп. "Наука" повест "Жертви и отмъщение". В Пловдив създава и драмите "Господин Мортагон" (1881, в съавторство с Вазов), "Отечество" (1881), "Вичензо и Анжелина" (1882). Придобил солидно образование, учил право в Париж, владеещ и превеждащ от няколко езика (забележително е претворил Дантевата "Божествена комедия"), министър на образованието и академик, Константин Величков е сред най-обаятелните и енергични интелектуалци на България. Поетичните творби и ерудитската му есеистична проза от зрелия творчески период не са оценени по достойнство. Днес името му носят улица и училище в Пловдив.

Приятелството на този духовно извисен идеалист с народния поет Иван Вазов е предизвикало емоционалното предложение на Маньо Стоянов в книгата му "Когато Пловдив беше столица. Очерци за Източна Румелия" (1974):

Пред немския национален театър във Ваймар стои двойната статуя на класиците в немската литература Гьоте и Шилер, работили дружески там. Мисля, че пред бъдещата сграда на Пловдивския народен театър също трябва да се издигне паметник на двамата румелийски литератори и приятели Вазов и Величков.

Това красиво предложение остава неосъществено. Дали в бъдеще идеята ще намери своето въплъщение?!

Близки до "вазовско-величковския" дух са и хората от техния политически кръг - изтъкнати деятели на Източна Румелия и България, последователни русофили, познали и гоненията заради неизменните си чувства към освободителката от петвековното иго.

Значителни фигури в политическите, стопанските и интелектуалните изяви на Източна Румелия са братовчедите

Иван Евстатиев Гешов (1849-1924) и Иван Стефанов Гешов (1854-1932)

Двамата са родени в Пловдив, където активно функционира търговската къща на бащите им "Братя Гешови", успешно работеща с Виена, Цариград, Манчестер. Именно в известния град на английската промишленост завършва образованието си Иван Евстатиев Гешов. Завърнал се в Пловдив, той сътрудничи на вестник "Таймс". Заради поместените си тук дописки за жестокостите при потушаването на Априлското въстание е арестуван и осъден на смърт през 1877 г. Спасява го намесата на международната общественост. По впечатляващ начин това е описано в "Записките на един осъден" и в "Спомени из години на борби и победи", които публикува през 1916 г.

Активни политици и държавници в България до Първата световна война, братовчедите са оставили мемоарни свидетелства за битието и дейността си, сред които особено впечатляват тези на Иван Евст. Гешов. Ето пример как ярко представя той своя учител Йоаким Груев: "Когато, с вирната глава, с наметната, зиме, връхна дреха, с бърз ход, той влизаше в салона, за да мине през него в класните стаи, неговото отеческо назидание - "не гълчете" - действаше толкоз бързо, колкото и ефикасно. Ние всички се смълчавахме. Салон и класни стаи чувствуваха, че не учител гръмовержец, а жрец на храм влизаше, за да свещенодействува в него". След това пластично изображение авторът обобщава:

Милият еклектизъм, който председателствуваше при избора на предметите, що Груев ни преподаваше, като че разви у мене и у моите другари оново всестранно любопитство, оня ненаситен глад за разнообразна наука, които отпосле тъй много допринесоха, за да се развием ние и да се приготвим за това, що станахме.

Големи, значителни хора са станали!

Странно защо в града липсват знаци за присъствието на тези мъже, паметни личности в пловдивския и в националния живот. (Като се изключи една улица, наименувана погрешно "Иван Стефанов ГешЕв"!?) Нищо тук не напомня и за близките до тях двама приятели, от които с изключителни духовни заслуги е юристът, публицистът, големият интелектуалец и общественик

Стефан Бобчев (1853-1940)

Той пристига в града 27-годишен, вече натрупал удивителен педагогически, журналистически и обществен опит. Още в родната си Елена, прочула се със своята "даскалоливница", юношата е помощник-учител на големия просветител Никифор Попконстантинов. Ученик в Цариградското медицинско училище, той е активен читалищен деец, превежда и съставя книги, сътрудничи на множество български вестници. За книгата си "Пътуванье около света" (1873) е даден под съд, по-късно е обвинен и в революционна дейност и е принуден да емигрира в Одеса, откъдето заминава за Сърбия, за да подпомогне войната на съседите с Турция. Попада и в Румъния, където редактира вестник "Стара планина" (1876-1877), а през Руско-турската война е в администрацията на княз В. А. Черкаски, съставя "Материалы для изучении Болгарии", пише и история на войната. Завършва право в Москва, където влиза в кръга на видните славянофили И. С. Аксаков и М. Н. Катков. Тук сътрудничи на най-престижни издания, присъства и на откриването на паметника на Пушкин (където държи знаменитата си реч Ф. М. Достоевски), за което българинът дава ценни сведения в три броя на вестник "Марица". С. С. Бобчев се среща в Париж с автора на романа "В навечерието" Иван Сергеевич Тургенев. Големият писател му дал разрешение за превод на български, обещал е и предговор към изданието.

Ето какъв човек идва в Пловдив през 1880 г. като председател на Окръжния съд, за да стане депутат, а по-късно и директор на правосъдието в Източна Румелия. Сам той обяснява избора си така:

Аз се любувах отдалеч на Пловдив - център културен, гдето се работеше толкова мъдро и хубаво за българското дело. Туй ме подбуди да дойда и да се заселя в Пловдив. Мен се ревнеше една мирна, тиха обществена работа.

Тук С. С. Бобчев заедно с Михаил Маджаров е един от редакторите на вестник "Марица" (1878-1885), тогава определян като "българския "Таймс". Приятелството между двамата е неизменно през десетилетията. Произхождащи от богати и просветени български семейства, със солидно образование и ерудиция, те са сред най-ярките и обществено активни личности в живота на Източна Румелия.

През "румелийско" време С. С. Бобчев публикува в списание "Наука", издава учебници по българска история, юридически изследвания, обществено-политически брошури. Литературната му дарба проличава в публикуваните тук книги: многократно преиздаваните "Кратки разкази из българската история" (1883), "Свети равноапостоли Кирил и Методий" (1885), както и в по-късните му дневникови бележки "Четири недели в Херкулесбад" (1897) и "Поклонение на Светата Рилска обител" (1898).

След завръщането си от емиграция в Русия, през 1889 г. С. С. Бобчев отново се установява в града, където като адвокат основава списание "Юридически преглед" (1893-1933). С голямо значение за българската литература е умело редактираното от него и от включващия се да му помага Михаил Маджаров месечно списание за книжнина и обществени знания "Българска сбирка", издавано в Пловдив от 1894 до 1900 г., а след това продължило да излиза в София до края на 1915 г. Да обърнем внимание на началния период от живота на изданието - то започва да излиза в бившата столица на Източна Румелия тогава, когато градът не е предишният духовен център на страната. Вече София е водеща във всички области на живота, тя привлича най-значимите личности от различни краища на България. В столицата излизат и най-важните литературни списания от това време като "Мисъл" (1892-1907), "Български преглед" (1893-1900), "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество (1882-1910).

Редакторите на "Българска сбирка" обаче заявяват, че и в провинцията не е "лишно едно такова списание", то "също може да каже и покаже нещо", за "да даде отбрано четмо по книжнината до колкото може на своите четци и когато се падне случай да поразгледа някои обществено-икономически въпроси". Скромно казано, но съдържанието на списанието е твърде богато - тук се помества оригинална и преводна художествена литература, отделено е сериозно място на историята и мемоаристиката, културната стойност на множество публикации е несъмнена, обществено-политическите статии са на високо равнище. Редактор от голяма величина, опитният С. С. Бобчев иска "Българска сбирка" да е "нито политическо, нито партизанско, нито класово" и определя изданието като "арена истински свободна, в която за никого няма стеснение".

Подобни нагласи обясняват защо тукпечатат почти всички видни български писатели от края на ХІХ век. Голямата фигура в списанието е Иван Вазов, който продължава да се намира в невероятния по дълготрайността си творчески подем. Той печата множество стихотворения, сред които и знаменитите "Легенди при Царевец", вдъхновени от Търново и от народните предания, които "се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета, за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата". Активно публикува и гневният изобличител на обществените пороци Стоян Михайловски, а Константин Величков печата тук някои от прекрасните си "Цариградски сонети". Свои творби поместват Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Димитър Подвързачов, Михалаки Георгиев, П. Ю. Тодоров. Справедлива оценка за издаваните от активния редактор списания, които сравнява с "Мисъл" на д-р Кръстев, дава професор Стефан Младенов (1880-1963), отбелязващ, "че с "Българска сбирка" и "Юридически преглед", които успоредно издава близо четвърт столетие, С. С. Бобчев също си създаде име и дигна траен паметник". Паметник на автор, който от първата си публикация "Сегашний наш език" във вестник "Македония" през 1871 г. до края на живота си е публикувал повече от 4000 публицистични и научни статии и книги, на човека, написал през 1897 г.:

Който иска да му спори работата, който желае да се радва на добри плодове на деятелността си, който ламти за истински успех - трябва преди всичко да вярва в своето дело, а щом вярва в него, той ще го обикне, както обича и трябва да обича Отечеството.

Пловдив би играл по-значителна роля в литературата ни, ако през 1900 г. С. С. Бобчев не премества "Българска сбирка" в София. В столицата той заема ключови ръководни постове и е сред видните личности в българския обществено-политически живот. За жалост като министър на просветата през 1911 г. "Сесето", както са го наричали противниците му, придобива печалната слава на гонител на Пенчо Славейков. Това не омаловажава заслугите му към Пловдив, а днешна България оцени личността му, когато на 21 май 2007 г. издигна паметник пред Университета за национално и световно стопанство на Стефан Бобчев - първия негов ректор.

Със заслуги към Пловдив е и близкият му приятел

Михаил Маджаров (1854-1944)

Копривщенецът е дълбоко свързан с града на тепетата, където учи в гимназията. За нея е оставил подробните спомени "Две години в първата пловдивска семинария" (1931). През младостта си Маджаров предпочита злободневните журналистични изяви във вестник "Марица". Известен е като директор на финансите в Източна Румелия, страстно увлечен е и от политическите борби. Убеден русофил, той е първият български преводач на Толстоевия роман "Война и мир".

Активен държавник в София, главен редактор на вестник "Мир" през 1894-1912 г., посланик в Лондон и в Петербург, едва в средата на 20-те години на ХХ век Михаил Маджаров издава книги, в които оживяват двете епохи: на Възраждането и на перипетиите на нова България. Ценни сведения съдържат "Източна Румелия. Исторически преглед" (1925), "На Божи гроб преди 60 години" (1929), "Последните години на Константин Стоилов" (1930), "Дипломатическа подготовка на нашите войни" (1932), "От самовластие към свобода и законност" (1936), както и публикациите му в списание "Златорог" - "Първият бунт на Бенковски" и особено "Спомени за Пловдив", в които представя ученическите си години (1871-1873) в града. Чувствително допъленени, тези журнални варианти са включени в "Спомени на М. Ив. Маджаров около епохата 1854-1878" (1942). Преминал през множество исторически превратности, старецът загива при последната бомбардировка на София.

Сладкодумството и белетристичната му дарба личат в неговите "Спомени (1854-1889)". Издадени цялостно едва през 1968 г., те са многопосочно увлекателно четиво. В тях възкръсва неповторимото време на пловдивското ученичество, за което Маджаров пише: "Прекараните в Пловдив две години развиха у нас силни патриотически чувства, които се изразяваха в омраза и към гърци, и към турци. В нас се вкорени съзнанието, че докато тежи над нашия народ турският режим, той не ще може да направи голям успех, нито духовен, нито материален".

В спомените си Маджаров акцентува върху събитията в Източна Румелия - тази "малка балканска демократична република", както я нарича. Активният строител на нова България не крие политическите си пристрастия, което не пречи да представи със специфично сладкодумство образите на Георги Бенковски, на главните управители на Източна Румелия Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич, на Александър Батенберг, който в своето "ефимерно князуване" е определен като "безскрупулен в своите действия и авантюрист". Много страници са посветени на Иван Евстатиев Гешов и на близкия приятел Стефан Бобчев, за отношенията си с когото мемоаристът отбелязва: "Аз не си спомням да се среща друг пример в нашата нова история на политическо другарство тъй дълго и непрекъснато". Ценни са спомените на Маджаров за Иван Вазов - те представят общата им дейност в Пловдив, съвместното им пътуване и пребиваване в Италия, емигрантските им неволи в Одеса.

Днес нищо в Пловдив не напомня за този "старинен, дошъл от някогашно време - и жив, живеещ с нас" (Веселин Андреев) голям обществен деец и даровит автор.

Енергичен политически противник на този влиятелен кръг в Пловдив е изобличителят на техния "зетьо-шуре-баджанакизъм" -

Захарий Стоянов (1850-1889)

Той е роден в старопланинското село Медвен, до двадесетата си година е овчар в Котленския край. След това пребивава в Русе, където попада под влиянието на пламенни български родолюбци, посветили се на освобождението на отечеството. Участник в Старозагорското и Априлското въстание, следващ апостола Георги Бенковски до самата му трагична гибел, Захарий Стоянов по чудо остава жив, за да се превърне в уникален летописец на епохалното народно движение. Съхранил бунтарския си нрав и след Освобождението, заради острите си протести срещу властта публицистът е принуден да напусне Княжество България. Той се отправя към Пловдив, който му е познат от времето на революционните сбирки в хана на братя Търневи и от пребиваването му в зловещия затвор Таш капия.

Още с пристигането си в града през септември 1882 година Захарий Стоянов развива бурна дейност. Следовател е в Пловдивския окръжен съд, но това е дребен дерт в сравнение с доброволно поетите длъжности. Той прославя живота и безсмъртието на Хаджи Димитър, Христо Ботев, Любен Каравелов; защитава учениците от консервативните им преподаватели; енергично създава тайни революционни комитети срещу васалната зависимост на Източна Румелия. Ръцете го сърбят да се захване с журналистиката. Не сполучва с вестник "Независимост", който по това време спира, а с "чорбаджийската невеста" "Марица" не иска да има вземане-даване. За известно време публикува в "Народний глас", но "плебеят Джендо" не може да мели дълго с "аристократите" Вазов и Величков, та издателят Манчов го изритва от редакцията. Кой знае - може чувствителният Вазов да е разбрал, че именно Захарий Стоянов е анонимният автор на разгромните отзиви за ранните му белетристични работи "Митрофан" и "Неотдавна".

Затова пък има "Южна България" (1883-1885), вестник, "в който умението му да си създава врагове достига завидна висота", както находчиво отбелязва Тодор Ташев в тритомното си изследване "Животът на Летописеца" (1985). Тук Захарий Стоянов издига недвусмисления лозунг: "да живее острата критика, долу фалшивите хвалби и авторски гъделичкания, от които имат нужда само кърпачите книжевници и жалките бездарности!". И се започва една... Не е мястото да представяме надълго и нашироко сблъсъците на острослова с кого ли не, разбира се - и с Вазова. По-късно пред душеприказчика си професор Иван Шишманов народният поет споделя: "Той жестоко ме нападаше в "Южна България", органа на казьонните, но повече по партизанска омраза. Тогава го считах само за един духовит дърдорко, който изобилва с пословици и фрази, взети от речника на простолюдието - във всеки случай не за велик стилист /.../ Но аз не бях прав /.../ Захарий Стоянов беше един силен човек и отличен публицист".

Изречено от дистанцията на времето, това признание за редактора на знаменития вестник "Борба" (1885) е твърде спокойно, ала в романа си "Нова земя" Вазов дава много по-експресивна характеристика на Захарий Стоянов: "Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярний език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден. Жилото на Свифта не е било по-опасно. С една дума той убиваше една репутация; с един епитет - една партия... Никой по-гениално не умееше с една фигура, да насъсква спящето винаги в душите на тълпата чувство на недоброжелателство към правителството". Няма как да не е така, след като организаторът на борбата срещу васалната Източна Румелия е изписал злобния, но паметен афоризъм: "Съединението ще стане само тогава, когато полите на Гавраил паша дойдат къде Ихтиман в хоризонтално положение".

Този "паша" е Гаврил Кръстевич - главният управител на Източна Румелия, а в "Борба" Захарий Стоянов задава набрания с едри букви въпрос "ТРЯБВА ЛИ ДА СЪЩЕСТВУВА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ?". Отговаря му с категоричното "Не!", в седем броя мотивира по неотразимия си начин отрицателния вот и никакви подсказвания за никакви Велики сили не го интересуват. "Ние не издаваме вестник да служим на висша политика, ние издаваме вестник да защищаваме човешко право", отсича големият пропагандатор и ръководител на успешно извършеното и защитено Съединение. Паралелно с "Борба" енергичният поборник редактира и вестник "Самозащита" (1885) заедно с Димитър Ризов (1862-1918), който издава спомените си за онова време "Княз Батенберг и Съединението" (1895).

Оттук до края на живота си Захарий Стоянов, чиято съдба напомня авантюрен роман, е видна политическа фигура в София. Но най-изумяваща е трескавата му творческа дейност в Пловдив. Сякаш на един дъх той създава "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" (1883) - първата цялостна биография на великия български революционер. Още тук проличава бляскавата дарба на автора при създаването на ярки и паметни герои. Той не следва статичната иконописна канонизация, изцяло е воден от пристрастието към многообразни, противоречиви и с това привлекателни явления на живота.

Оттук нататък сътвореното от Захарий Стоянов е коригирано, оспорвано, отричано, забранявано дори, но няма да престане да привлича и вълнува. Той многократно е обвиняван, че не разбира "правилно" идеите на епохата и на героите си, че деформира образите и дава превратно тълкуване на проявленията им, че принизява, фалшифицира и дори измисля фактите. Всуе - именно неговите творби се сочат като неизчерпаем източник на ценни сведения, именно те се четат с любопитство, със стаен ужас и с неудържим смях, предизвиквайки читателското въображение и активност. Това важи и за темпераментното изследване "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868" (1885), за публикуваната в отделна брошура реч "Чърти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов" (1885) - "създал епоха в нашия политически живот", "направил революция и в литературата ни". С този пръв по-цялостен очерк, със събирането, редактирането и издаването на съчиненията му Захарий Стоянов полага основите на изучаването на големия писател.

Забележителни са неговите "Записки по българските въстания. Разказ на очевидци", чийто първи том излиза през 1884 г. в Пловдив. Художествено-мемоарната творба с основание се смята за чудо на литературата - тя е и откровение за българския национален характер. Най-вече заради нея професор Александър Балабанов (1879-1955) го нарича "българския Тукидит". (Именно в Пловдив професорът е създал знаменития превод на Гьотевия "Фауст", той е чест сказчик в града, за което осведомява Никола Алваджиев.) Смятани от съвременниците ту за еднозначно документални, ту за твърде свободни и олитературени, "Записките" дори изпадат от полезрението на читатели и специалисти, за да възкръснат с митотворящата си мощ и с реалистико-поетичната си органика. Отдавна те са сред "задължителните" любими творби на писатели, учени и широк кръг читатели. С право Светлозар Игов посочва: "Тази книга има /.../ историко-познавателна, народо-психологическа и философско-историческа стойност. Това е и първата капитална /.../ историография на Априлското въстание, и един най-могъщ ескиз върху още ненаписаната философия на българската история. Тук има цели етнографско-психологически очерци /.../, обобщения за регионална и национална психология, човешки характери, социални съсловия". Тълкувателят патетично обобщава:

Ако е вярно, че "Записките" отразяват "най-българското време" на нашата история (и защото в него най-ярко живеят и бездните, и върховете на българското битие, диапазоните на българския дух, фениксовата същност на българската история, и защото това е българското "време над времената"), още по-вярно е, че "Записките" са най-българската книга.

А най-"пловдивската" творба на писателя е "Чардафон Великий" (1887). Представящ оригиналната личност на своя герой, чието истинско име е Продан Ташков (1860-1904), Захарий Стоянов с впечатляващ усет за трагикомичното пресъздава подготовката и осъществяването на Съединението. Забъркал "невероятен коктейл от изобразителни похвати", както се изразява Иван Русков, писателят "по непознат за литературата ни начин /.../ извършва пародийно пресичане на ежедневно битовото с политическото; на историята (приключението, случката) с Историята; на анекдота с идеологията, на национално и локално; на камерно и широко пространство". "Чардафон Великий" е по-особена изява на автора, но е равностойна на най-добрите му постижения. Тук характерното за биографа смесване на патетично и иронично, на драматично и пародийно, на реализъм и романтика представя сложното отношение към герой, неотделим от връзката с плебса.

Делото и творчеството на Захарий Стоянов са увековечени в един от хубавите паметници на Пловдив. Паметна плоча е поставена на дома на улица "Антим І", където е живял през 1882-1885 г. Името му носят улица, училище и читалище в пловдивския квартал Коматево.

В столицата на Източна Румелия от есента на 1881 до края на 1883 г. пребивава и прочутият писател, учител, журналист и политически деец

Петко Р. Славейков (1827-1895)

В Пловдив той, избягал от заточението си в Трявна, и политическият му приятел Петко Каравелов (брат на писателя Любен Каравелов, кмет на града, два пъти министър-председател на България) продължават борбата за принципите на либералната партия чрез вестник "Независимост". Тук като талантлива фейлетонистка се изявява и Екатерина Каравелова (1860-1947) - съпруга на П. Каравелов, а журналистичните творби на писателя представят блясъка и остротата на перото му. Публицистът издава и хумористичния "Кукуригу". За тези вестници Симеон Радев отбелязва: "Дописките от София бяха твърде интересни, те бяха преработвани с голямо майсторство. Дядо Славейков /.../ внасяше в тях своя повествователен дар, своя хумор, една голяма сръчност да дава комичен релеф на нещата и хората. Той пръв лансира израза "дирекция на обществените грабежи" (вм. градежи)".

Петко Р. Славейков отдавна е свързан с пловдивчани. През 1852 г. най-будните сред тях са спомоществуватели на книгите му "Басненик" и "Смесна китка", а борбите за църковна независимост намират широк отзвук в редактираните от него издания. Назначен за учител в града, поетът става любимец на възпитаниците си. Един от тях (Богдан Митов) споделя след време: "Той беше човек с велика душа и любещо сърце, с непринудени и сърдечни обноски, обладаващ магнитна сила, която е достояние на твърде малко избраници в човешкото общество". За нуждите на обучението Петко Р. Славейков създава учебни помагала като "Малка хрестоматийка за образец на бъдущите издания от христоматия" (1882). В годишника на гимназията заслужилият просвещенец публикува темпераментното научно изследване "За изучавание на българский язик", където в свойствения си маниер обобщава:

Само изучяванието на народний, существующий у народът язик, на духът и свойствата му може да ни избави от тойзи хаос и да ни ръководи по-безопасно в този не толкоз лек път към правилното му развивание. /.../ У нас е настанъло днес пословичното онова:

Мъж е секи, който носи гащи,
А писател, който знай да дращи.
Така се язик не създава,
А народ без язик народ не става.

В града Петко Р. Славейков публикува народни песни, стихотворения, белетристични творби, статии, очерци, преводи. Ценни са неговите изследвания "Няколко думи за Пловдив", "Нещо за Виссапара" (за археологическите находки около Малко Белово, Перущица и пътя за Пазарджик), "Рупското или рупаланското българско население и наречие", публикувани в списание "Наука". В Народна библиотека "Иван Вазов" се съхраняват ценни ръкописи на писателя, между които 29 негови писма и неотпечатани приживе 3 стихотворения. Тези свидетелства за активен книжовен труд в града се подкрепят от отпечатаните в Пловдив книги на Петко Р. Славейков: "Календарче" (1882; 1883) и "Ново календарче за високосна 1884" (1884), "Христоматийка" (1882), "Две писма до бившите мои избиратели от Селджиковската избирателна колегия" (1883), "Последното ми ходене в София" (1883), "Читанка за І и ІІ отделение" (1883). В Пловдив са отпечатани също така "Дребни стихотворения за децата от отделенията" (1888) и двете части на знаменитата сбирка на народната мъдрост "Български притчи или пословици и характерни думи" (ч. І - 1892, ч. ІІ - 1897).

Училище и читалище в Пловдив носят името на големия поет и общественик. Откъм югоизточното подножие на Джамбазтепе се намира наречената в негова чест улица. Тя започва от още съхраненото "Славейково" кафене (днес кафе-клуб "Старинно", източно от Понеделник пазар), където пламенният общественик всяка сутрин е бистрел новостите. На същата тази улица са поставени паметни плочи на местата, където писателят е живял (там сега е пловдивският Регионален педагогически център - на № 4) и преподавал (понастоящем - хотел-ресторант "Спортна среща" на № 5).

За съжаление малко се знае за пребиваването в града на учителствалия преди това в Болградската гимназия, в родната си Браила (където активно работи за създаването на Българското книжовно дружество - днешната Българска академия на науките) и във Велес писател и интелектуалец

Васил Попович (1833-1897)

В Пловдив той пребивава от 1874 до 1879 г. Заема мястото на починалия директор на гимназията Димитър Н. Благоев, чиито педагогически и ръководни умения са получили подобаваща историческа оценка. Тук Васил Попович публикува трикратно преиздаваната от Христо Г. Данов "Детска гусла - 31 стихотворения за ученици от народните училища" (1879). Оттогава до ден-днешен всички български поколения са отраснали с неговите популярни творби "Цвете мило, цвете красно", "Облаче", "Пролет мила, животворна". Това е първата цялостна стихосбирка за деца в литературата ни. Снабдена с умен и целенасочен предговор, книгата представя лирическата дарба на автор с недооценени заслуги пред литературата и културата ни.

В едно по-пространно изложение могат да се споменат още редица имена на творци от "румелийския" и "пострумелийския" период. Да припомним, че тук през 1887 г. излиза и първата "История на българската литература", характеристики от която на няколко пъти вече бяха използвани. Тя е дело на

Димитър Маринов (1846-1940)

Резултатите на проучвателската дейност на бъдещия голям етнограф, автор на изключителния труд "Жива старина" (1891-1914), се основават на разбирането, че литературата е "сбор от всичко онова, което е изработила умствената деятелност на образованите народи". Няма данни за по-продължително пребиваване на Димитър Маринов в града, но Пловдив и най-вече неговите заслуги за българското образование и в борбата за самостоятелна българска църква вълнуват изследователя. Свидетелство за това е патосът, с който представителите на пловдивската духовност са представени в "История на българската литература".

Във връзка с явния интерес на писатели и обществени дейци от Източна Румелия към документалното може да се спомене и стореното от родения в Жеравна

Петър Димитров (1848-1919)

Завършил Робърт колеж, той е преводач на дипломата Юджин Скайлер и на журналиста Дженерариъс Макгахан в тяхната анкета за потушаването на Априлското въстание. В резултат на това след време се появяват "Спомени по изследване на турските свирепства при потушаването на Българското въстание през 1876 година" (1901) и "Лични спомени по изследването на печалните събития в България през времето на Българското въстание през 1876 година от цариградския американски генерален консул Евгений Скайлер и по неговите заслуги към българския народ" (1918). Участник в Съединението, Петър Димитров публикува и "Моите спомени и моята дейност по Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 година" (1918).

С града е свързана публицистичната дейност на

Светослав Миларов (1850-1892)

Неговата книга "Спомени от цариградските темници" (1881) е горещо препоръчвана от тогавашните пловдивски литератори. Той сътрудничи на "Марица" и "Народний глас", публикува в списание "Наука", редактира през 1885 г. пловдивския вестник "L’Echo des Balkans". В Пловдив издава "История на българския народ 679-1877" (1885) - според Иван Вазов това е "пръв опит към написванието критическа българска история, в която сухите събития се оживяват от смелите суждения и оценения на критикът".

Отличително в Пловдив е присъствието от 1881 г. на острия политически публицист

Димитър К. Попов (1855-1908)

Роден в Калофер, учил и в пловдивската семинария, той публикува в "Народний глас" и "Наука" преводни статии и стихове. Владеещ 8 езика, Д. К. Попов по великолепен начин открива на българските читатели Джордж Байрон. Публикува социално интонирани стихотворения и разкази, а през 1886 г. с псевдонима Правов издава в Пловдив сборник "Фейлетони". Д. К. Попов редактира силно изобличителните вестници "Будилник става либерал" (1881), "Ред" (1882), "Вестниче" (1884-1885), "Борба за кокал" (1885).

В Пловдив известно време пребивава и

Стоян Михайловски (1856-1927)

Той е прогонен от Княжество България заради русофилството си, проявено в редактирания от него вестник "Софиянец" (1879). Затова приема да стане пръв редактор на пловдивския вестник "Народний глас" през 1880 г. От февруари до април той се изявява най-вече като публицист - автор е на повече от 30 политически статии с полемичен дух, предимно насочени срещу "виенския двор" на княз Александър Батенберг. В някои от публикациите му се загатва за творчески път, по-различен от журналистиката. Той пише: "И днес народната ни книжнина се храни само с трохите от старата производителност, от останките и възпоменанията на една историческа вече и отминала епоха". В същото време устременият към злободневното автор отбелязва:

У нас талантът остава неоценен, невъзнагражден, често е презиран /.../ Литературата е най-неблагодарното, най-скръбното, най-горчивото поприще.

От Пловдив Стоян Михайловски поема към завършване на образованието си във Франция, откъдето се завръща в България, за да придобие известност като "божествен размирник" - ерудиран и борчески настроен поет и сатирик, публицист, мислител от европейски ранг. Тогава е и сред най-активните сътрудници на списание "Българска сбирка" на С. С. Бобчев. Училище и улица в града носят името му днес.

С по-трайно присъствие в града е

Никола Краварев (1856-1920)

Родом от Голямо село (днес Говедарци), той е сред редакторите на пловдивския вестник "Съединение" (1882-1886). Изявен публицист, Краварев е издател-редактор на хумористичния вестник "Кукуригу" (1882-1883; 1886), на списанието за преводни прозаични творби "Зимни нощи" (1888), както и на вестниците "Правда" (1894) и "Стара планина" (1895-1896). Пристрастен към театъра, участва в любителски представления, издава преведени и побългарени от него комедии "Комарджията" (1890), "Букет" (1890), "Ще се самоубия" (1893), "Инатът на жените" (1896), "Влюбените воденичари" (1897).

Към имената на тези деятели следва да прибавим и това на рано изявилия се в обществения и публицистичен живот на Пловдив и страната

Никола Генадиев (1868-1923)

Синът на книжовника и църковния деец, на учителя в пловдивското "Жълтото училище" Иван Генадиев (1830-1890) е роден в Битоля. Като ученик в гимназия "Св. св. Кирил и Методий" той взема активно участие в Съединението. Завършил право и политически науки в Брюксел, две години е главен редактор на основания в Пловдив от брат му Харитон Генадиев (1861-1914) всекидневник "Балканска зора" (1890-1894), а през десетилетията е сред най-талантливите политически публицисти и редактори на сериозни вестници. Прочут адвокат, виден член на стамболовистката национал-либерална партия и неизменен депутат, до преди Първата световна война той на няколко пъти е министър. Характеризиран противоречиво от политически врагове и от съпартийци, д-р Никола Генадиев получава висока оценка от Симеон Радев в "Политическото красноречие в България" (1909) за "елегантното изкуство на оратора, който мери своите ефекти", за словото му - "с въображение, с дълбока чувствителност", синтезиращо "лиризма с иронията и находчивостта". Авторът на "Строителите на съвременна България" е активен сътрудник в списание "Художник" (1905-1909), чийто основател и редактор е третият брат - Павел Генадиев (1873-1959).

Убит през 1923 г. след деветоюнския преврат, д-р Никола Генадиев е автор на живо написаните "Мемоари" (1923), в които най-емоционални и вълнуващи са пловдивските му спомени. Генадиевци са забележителна фамилия в духовния, публицистичния и политическия живот на България. Днес пловдивска улица носи името на най-отличителния сред тях - д-р Никола Генадиев.

Очевидно това е израз на съвременната оценка за личността на политика, но твърде малко се знае за публициста и белетриста, чиято дейност дава най-богатите си плодове именно в Пловдив. Д-р Никола Генадиев и следващите няколко автори, за които става дума до края на тази глава, са фактори в града, когато Източна Румелия вече е история, а градът отстъпва първенството си. Те обаче изразяват характерни национални търсения.

Популярен още по време на педагогическата си дейност в родния Самоков,

Христо Максимов-Мирчо (1867-1902)

пребивава в града на тепетата от 1891 до 1899 г., където е учител във Френския колеж. "Съвременен белетрист, рисувач на селския бит" (Антон Страшимиров) и страстен просветител, той е безкористно отдаден на идеята за духовно издигане на народа. Това проличава в цялостната му дейност. Учителят активно публикува във вестници и списания със социална насоченост, а в Пловдив създава "Целина" (1892-1895), орган на основаното от него дружество "Селски приятел". Още в уводната статия на списанието Христо Максимов заявява: "Ако искаме да се ползуваме сами от нашия труд, а не да го даваме на друг да се гои с него, то трябва да се учим, да се учим без умора, без спиранье".

Това е характерен възрожденски лозунг, откроен и в художествените творби на автора. Така в разказа "Кой ни е крив" се възкликва: "Хорските изедници се плодят сред невежеството. Светлина дайте! - Мракът е родител на всяко зло". Писателят представя с остър критицизъм поробването на селските маси от богаташите и от държавата, трагическата безпътица на малоимотните и разорените труженици. Изходът от положението той вижда в просвещението и в ролята на интелигенцията - най-вече на селския учител. Това го налага като характерен изразител на народничеството в българската литература.

Най-ценното от творческото си дело Христо Максимов-Мирчо представя в белетристичния двутомник "Тъмен свят" (1895), издаден в Пловдив. Пак тук той основава обществено-педагогическото списание "Учител" (1893-1895), а като притурка към него и вестник "Учителска дружба" (1895). Тогава пише популярния "Учителски марш". Останал без финансова подкрепа и лишен от сериозни сътрудници, редакторът е принуден да закрие изданията си. В книгата на Стефан Памуков "Сто неизвестни писма" (1981) е публикувано писмото на Христо Максимов от 12 април 1895 г. до приятеля му Тодор Влайков (1865-1943). Тук той споделя: "Съзнавам, че трябва сериозно да се церя, необходима ми е една добра почивка, трябва да напусна за няколко време прашния и вонещ Пловдив, но... Като си помисля колко задължения тегнат на плещите ми, че тия задължения трябва непременно да бъдат изпълнени, че, че... просто невъзможно ми се вижда да изпълня съветите на лекарите и ония на здравия разум". Уви, писателят не се е вслушал в здравия разум, макар че все пак напуска града, основава в София списание "Просвета" (1901), но скоро умира.

Нищо в Пловдив не подсказва за пребиваването му, а много малко внимание се е обръщало на печатаното в града списание "Дума" (1890-1894), редактирано първоначално от колоритния и своенравен, роден в Белово, Пазарджишко

Никола Йонков-Владикин (1862-1918)

Корицата на всяка книжка на "Дума" се краси от мисълта на английския философ Роджър Бейкън "Знанието е сила". Просветителският и остро критичен дух на списанието и сътрудниците е очевиден. Тук се печатат предимно реалистични, насочени към широките народни маси творби. Основни автори са Никола Йонков и Христо Максимов-Мирчо, публикуват и хора с посредствени възможности. Известен интерес представляват историческите творби на Владикин: повестите "Старини" (1890) и "Червената кула" (1891) - за живота на българите от Северните Родопи през ХVІІ в., както и някои разкази "из народния живот под турско робство". В "Дума" положително се оценяват автори като Ив. Вазов, К. Величков, Ст. Михайловски, Т. Г. Влайков, а отношението към "коронования казанлъшки философ" д-р Кръстьо Кръстев и модерните му начинания е предизвикателно иронично.

В списание "Дума" може да се намери интересен материал за социологични и народопсихологически изследвания, което важи и за по-нататъшните издания, свързани с името на Владикин - "Разум" (1893-1896) и "Съкровище" (1898-1899). Тук се очертава темпераментът на твърде малко познатия поет, белетрист и остър публицист, чиито изяви (например двутомната "История на древните траки", "Евстатий Пелагонийски") заслужават проучване.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2008, № 6 (103)