Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОСТАЛГИИТЕ НА ЙОРДАН КОСТУРКОВ

Владимир Янев

web

Йордан Костурков. Носталгия. Разкази. T. IV. Пловдив: Жанет 45, 2008Йордан Костурков е талантлив автор, когото познавам от 1965 година. Тогава той пишеше стихотворения, които публикуваше под името Йордан Йорданов в пловдивските вестници “Комсомолска искра” и “Отечествен глас”, в софийския “Средношколско знаме”. Спомням си едно за “моите коньове бели” (изненадваше тази стара форма, позната от народната песен), помня и любовното възклицание в друго: “Аз ида към тебе - вятър зашумял - и ти говоря с всички цветове на огъня”. Дано зрелият писател прости тези разкрития, а читателите - спомените за общувания, в които (както всъщност и до ден-днешен) над всичко (и въпреки всичко!) стои литературата. Преди 40 години с Данчо говорехме най-вече за излезлите в един непродължителен период книги на големи американски белетристи (Селинджър, Стайнбек, Сароян, Фокнър), от новите български автори ни вдъхновяваше най-вече Радичков... Поезията ни опияняваше във всичките си класически и модерни форми, а аз лично не съм забравил едно стихотворение от неизвестен автор, което Данчо беше превел. Запомнил съм го така:

Какво прави една жена,
какво прави една жена,
когато е тъжна?
Когато е тъжна,
една жена прегръща главата си
и плаче.

Какво прави един мъж,
какво прави един мъж,
когато е тъжен?
Когато е тъжен,
един мъж хваща първия влак
и отива нанякъде.

Това стихотворение ми звучи, когато чета работите на Йордан Костурков. Може би защото в повечето от разказите му има тъжни жени (които не плачат, въпреки че им е до плач!) и тъжни объркани мъже, които отиват нанякъде, но къде по-точно... Далече от носталгиите си, или обратно - към тях? Малко трудно е да се каже.

Така или иначе - в края на 60-те години ние бяхме достатъчно тъжни, за да хванем влака. И вероятно не съвсем тъжни, защото този влак ни стовари в столицата, където... То е дълго за разправяне, а казано накратко - там с Данчо се виждахме по-рядко. Различните специалности, различният бит, различните жени... При това перчещият се като спортист момък с оредяващ и посивяващ перчем сериозно се отдаде на англицистиката и по-рядко се мяркаше в студентските литературни (естествено бохемски) компании. Някъде по това време ще да е настъпило пренасочването от поезията към прозата и преводачеството на родения в Пазарджик през 1948 г. Йордан Костурков. Това е бегъл факт от биографията му, защото целият негов живот (като се изключат следването в София и специализациите в Англия и САЩ) е изцяло свързан с Пловдив. Тук възпитаникът на Английската езикова гимназия работи като учител, тук е дългогодишен редактор в Държавно издателство “Христо Г. Данов”, а от 1991 година - преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Утвърдил се като един от най-значителните български преводачи от английски език, той е представил на читателите романи, повести и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Мюриъл Спарк, Джон Ървинг, Джойс Каръл Оутс, Оливия Манинг, Една О`Брайън, Ричард Хюз, Джером К. Джером, Синтия Озик... За тях е получил множество отличия, включително наградата “Пловдив” през 2006 г.

Трудолюбив, прецизен, интелектуалец, бляскаво владеещ словото, Йордан Костурков достига до шестдесетгодишнината си като автор на достойни белетристични и литературоведски книги. Неговите сборници с разкази и новели “Малка е Троя” (1982), “Без условности” (1985), “Откриването на сезона” (1994) показват високия професионализъм на творец, предразположен към изследване на психологическите дълбочини на човешките проявления. Ерудицията и стремежът му към занимателно представяне на чуждестранните писатели проличават в литературно-портретните “Книгите на Амалтея” (1990), “Новини от миналия век” (2006) и “Тайният живот на великите английски писатели” (2006). Йордан Костурков е преводач и съставител на “Настолна книга за писатели и читатели” (2006) и на двуезичното помагало “Пощенски коне” (2006), в което са включени преводи на английски език от пловдивските автори Живко Желев, Живко Иванов, Антон Баев. Той е автор на научни изследвания върху американския модернизъм, а книгите му “Носталгия. Разкази. T. ІV” (2007) и последвалата я „Добри момчета, лоши момичета” (2008) убедително представят белетристичния му талант. Самият писател, вече насочил се към по-обемни жанрове (подготвил е за издаване няколко романа), споделя: “Нормално е да разказвам живота си с носталгия. А читателят, полюбопитствал да сравни своя живот с моя, при цялата бъркотия на големия разказ, ако изпита и той Носталгия, в себе си и към себе си, достатъчно ще е”.

Едва ли са толкова скромни целите на тези белетристични сборници - най-представителните в досегашното художествено творчество на Йордан Костурков. Сериозен факт в съвременната българска проза, те предполагат обстойно и аналитично осмисляне. Това влиза в интерпретаторските ми планове, тук само импресионистично ще скицирам впечатленията си за един писател, отдавна овладял “занаята”, вече достигнал до майсторство, в което житейските натрупвания и художественото можене намират израз в реалистика от по-особен тип. Творбите следват класическите насоки на епическото с обстоятелствена деликатност. Имам предвид, че зад външното придържане към фактическото в тях прозират екзистенциални глъбини, в които писателят не ни въвежда като всезнаещ гид. Къде директно проявяващ се и заявяващ за своите намерения (и за пропаданията им), къде представено по-завоалирано, повествователят сякаш сам е объркан от житейските случвания и разноаспектността на осмислянията им. Затова той може внезапно да спре разказа, за да го остави незавършен и странно отзвучаващ в читателското съзнание. Може да притури към разказаната история втора, трета, че и още една, да “обърка конците” тъй, че да не се получи очакваното кълбо. Но какво от това? Ако е въпросът житейската прежда да се навива по един и същи начин - на кълбета, на кълбета - откъде ще дойде кълбовидната мълния?! Пък тя трябва да се появява поне от време на време в този живот, в който си въобразяваме, че сме укротили електричеството в климатици, а става така, че мълнията...

Йордан Костурков. Добри момчета, лоши момичета. Разкази. Пловдив: Хермес, 2008Последствията от нея няма да коментирам, но ще коментирам писателския маниер на Йордан Костурков, който, за да си предам теоретична важност, ще определя като симулативно стимулативен. Строгият компютър веднага подчерта двете последни думи, което ме принуждава да премина към и без това замисленото обяснение. Искам да кажа, че писателят симулира различни състояния на героите и експериментира с разнородни сюжетни предложения, за да стимулира читателската активност. Въпросната активност има неприятния навик да се деактивира точно когато пишещият (наивният и лош пишещ) си въобразява, че всичко е в ред и ясно. При Йордан Костурков малко неща са в ред и още по-малко - ясни. Поради това постоянно трябва да си нащрек. За да не се залуташ в лабиринтите, в които така и така си се залутал, но пък в края на краищата трябва да излезеш от тях, нали, ако и да я няма нито Ариадна, нито кълбото й.

Е, щом си нащрек, щом не се е притъпила активността ти, все нещо ще ти се случи. Както впрочем се случва и на героите, които писателят представя като уж ясни, че дори и се намесва, за да даде допълнителна яснота, но това е само художествен трик. Именно художествен, за да се удостовери в крайна сметка, че не от ясното небе е паднал гърмът, а от това наше несретно, комплицирано, странно и привлекателно битие. Писателят не прокарва улички и булеварди през него, не го обозначава със стриктно поставени знаци - то му е интересно само по себе си, а разказаното за него няма претенциите да обяснява, а да умножава същностите. Тези същности изглеждат прости като Колумбово яйце, ала, както е известно, от това яйце не се е пръкнала индийска жар птица, а Америка. И то не една и дори не две Америки (както твърди географията) са се пръкнали.

Споменах за яйцето, вероятно защото самият Йордан Костурков в един от разказите си лаконично размишлява върху “ab ovo” (“от яйцето”). С яйце е започвало яденето на древните римляни, та това означава - от самото начало, обстоятелствено. Писателят има навикa да “обстоятелственичи”, но ми се струва, че природата на неговото писане не е обяснителна, а даже напротив. Търсено или не, осъзнато или не, но при Костурков художествено органично се получават такива игри с обясненията, такива времепространствени заплитания и такива композиционни решения, че при всяко ново прочитане “пъзелът” на разказа му се подрежда по друг начин. Възнамерявам да обясня това върху конкретни творби и чрез сложната белетристична оптика, през която се пропускат излъчванията на житейското. При всички случаи обаче ще отбележа, че носталгиите на Костурков са пропити от ненатрапчив хумор, който няма общо с насилената гротескност или с изнасилената сюжетност. Хуморът при него идва от обстоятелствата, но е преди всичко израз на прикрит лиризъм, на едно въпреки всичко, въпреки тягостите и угрижеността на житейското, романтично световъзприятие. То е резултат на всеотзивчивостта на писателя към съществуващото. Ерудитството на Костурков не е притъпило интереса му към случващото се, дори това случващо се да изглежда познато, незначително, лишено от колорит и изненада. И той го пресъздава с такава заразителна елегична и радостна интонация, че те заставя не само да му вярваш, но и да погледнеш с други очи на това наоколо, на подробностите, на всичкото, което имаш и нямаш за цял живот, та и за още няколко.

„Носталгиите” на Костурков са „лъжетемауказващи” - в тях не става дума за някаква жалба по нещо, което е пространствено или времево далече, а и те съвсем не се подчиняват на „любим художествен похват - достоверен разказ за достоверни събития”, както отбелязва във „Фрагменти от чудото на живота” Петър Анастасов. В тази изискана и дълбока рецензия по-правилни са постановките за характерната „ненатрапчива полифоничност”, за специфичната „любезна прозрачност” на разказите, зад чиято видимост се разкриват екзистенциални глъбини. Достоверността е трамплинът, от който се отскача, но не заради самоцелни пируети, а за да се извиси делничното и познатото, да се насочи по други вектори. Тази осъзната и постоянно интензифицирана предразположеност на разказвача в посоки отвъд очевидното се разкрива в разкази от типа на „Слабите ангели”, където сме въвлечени в „разголването на похвата” по следния откровен начин:

Вили, Клавдия, Емилия... На всички тях им се налага поне за няколко мига да спрат да вършат това, което искат или могат, или им се струва, че трябва - и да се заслушат в Гласа на разказвача. Този Глас с главно „Г” просто не можеше да остава повече в анонимност, той трябваше да се идентифицира по някакъв начин и да изиграе някаква роля.

Този път Този Глас естествено се беше преселил в келнера. И не по липса на другиго. Но нека го чуем и ние, този може би мъдър Глас.

Келнерът, който всъщност не беше келнер. Нито имаше жена, която да му говори едно или друго. Това, за слабите ангели, той си го бе адаптирал. Защото действително там бе ангел - и може дори да бъде наричан Ангел, а бе и дълбоко убеден, че няма мъж да не е ангел, слаб или силен, както и да го наричат.

Веднага ще кажа, че и тук, и в останалите творби не става дума за насоченост към постмодерното писане с неговата произволна асоциативност, твърде често продукт на неумението да се изгради солидна белетристична фактура, а за съзнателни аберации от жизнеподобието с неговото диктатурно изискване за еднозначна подражателност. Костурков следва принципите на художествената симултанност, която обхваща в едно различни времепространствени проекции. Оттук и особената енергия на текстовете му, които при своята естественост и на места заразяващи с модерното си сладкодумство, имат ненатрапчивата претенция да са повече от разказани истории. Аз лично намирам в тяхната организация отгласи от добрата школовка при достойни автори като Селинджър и Реймънд Карвър, при които недоизказаността играе важна роля, без да се достига до енигматичност или до порочна безкрайност на възможните предположения.

„Носталгиите” представят умен, житейски и ерудитски изострен поглед към нещата от живота, винаги съдържащ повече отколкото си представяме, че е. Затова имам чувството, че самият автор се самоизненадва от ставащото в творбите му. Не че то е небивало фантастично, че звучи гротескно или като зла измислица, но това „ставащо” вече се задвижва от иманентните енергии на герои, освободени от диктата на авторовата преднамереност. В този смисъл предпочитаната „аз-форма” като че ли има двойствена природа - от една страна, тя внушава достоверност, автентичност, но от друга, е явна играта (гаргарата) с елементарните представи за жизнена истинност. В един по-ясно доловим аспект това би могло да бъде илюстрирано чрез полуанекдотичния разказ „Хотел „Сердика”, в който изкушеното най-вече от лесните телевизионерства съзнание тръгва по следата, че се изнасилва онази сервитьорка, която „се държеше така, сякаш не искаше да сервира”. Всъщност тук не е важна историята сама по себе си, а отзвукът от нея у героя. Той се оказва страхлив, ужасен от измъкването си от удобните ниши на животуването, тип, обичащ ефимерните благини на битовото, но неспособен да отвърне на предизвикателствата на битийното. Възможно е да натоварвам историята с повече значения, отколкото тя може да понесе, но ми се струва, че повечето от героите на Костурков са такива - наглед нормални, далеч от кафкианските терзания, те са разстроени от загадките на екзистенциалното, плашат се от аномията на живеенето.

С това не искам да кажа, че авторът държи те да бъдат разконспирирани и заклеймени (както е в ранната белетристика на Емилиян Станев, който сваля традиционната защита от така наречените „малки хора”, защото не може да понася именно тяхната позорна „малкост”). Напротив, в известен смисъл тези герои сякаш са взети под защитата на автора (това е животът, това са хората и обстоятелствата, какво да се прави в крайна сметка?), но зад естествеността на този хуманистичен писателски акт прозира търсен или неволен акт на обвинение в неспособността да се съпротивляваме. Има нещо елегично в ненатрапчивите дегероизации на автор, който не тържествува от разкриването на вътрешната порочност на човека, от представянето на екзистенциалната ни недостатъчност пред предизвикателствата, но всичко това е направено без истеризации и нравоучения с тотални философски претенции, омекотено е от разбирането за непосилността на битийните изисквания.

Отново извинявайки се за възможното пренатоварване на представеното от Костурков с чужд му смисъл, ще обърна внимание и на това, че той съвсем не е хладнокръвен изобразител, че „полифонията” на внушенията му се определя от художествената деликатност на вникването в терзанията и срутванията на героите, но и в съчувствието към тях - също така деликатно проявено, без обиждащата снизходителност на всезнаещия. Налице е своеобразно претворение на зрялата, мъдро всеопростителна природа на отношението към човека и света, които винаги ще бъдат несъвършени и с това привлекателни. В тази посока следва да се отбележат стилно-езиковите приоритети на белетристиката на този автор. Той е загърбил пиршествата на емоционалната фразировка така, както категорично се разграничава от претенциозната интелектуалничеща мода, безуспешно налагана от нашенските постмодернисти. Стремежът му е към пределна функционализация на езиковия материал, включващ в себе си традиционни и модерни конструкции. Творческата зрелост на Костурков се проявява в художествената мяра, която е постигната от интуитивното ерудитство на изначално даровития човек.

Трудно е да се предположи с какво ще изненада в следващите си творби Йордан Костурков. Може би присъстваме на сбогуването на писателя с късите жанрови форми. Ако е така - това е талантливо приключване, което се нуждае от по-цялостно обзиране. Всъщност за какво приключване да говорим, когато на добрите читатели тепърва предстои общуването с разказите на Йордан Костурков - общуване, което ще им донесе естетическа радост и екзистенциално изостряне на житейско-художествените възприятия.

Талантливите увлекателни „носталгии” на Йордан Костурков създават увлекателен свят. Това е всъщност работата на достойния писател за достойни читатели.

 


Йордан Костурков. Носталгия. Разкази. T. IV. Пловдив: Жанет 45, 2008.
Йордан Костурков. Добри момчета, лоши момичета. Разкази. Пловдив: Хермес, 2008.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2008, № 11 (108)