|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НОСТАЛГИИТЕ НА ЙОРДАН КОСТУРКОВ Владимир Янев
Това стихотворение ми звучи, когато чета работите на Йордан Костурков. Може би защото в повечето от разказите му има тъжни жени (които не плачат, въпреки че им е до плач!) и тъжни объркани мъже, които отиват нанякъде, но къде по-точно... Далече от носталгиите си, или обратно - към тях? Малко трудно е да се каже. Така или иначе - в края на 60-те години ние бяхме достатъчно тъжни, за да хванем влака. И вероятно не съвсем тъжни, защото този влак ни стовари в столицата, където... То е дълго за разправяне, а казано накратко - там с Данчо се виждахме по-рядко. Различните специалности, различният бит, различните жени... При това перчещият се като спортист момък с оредяващ и посивяващ перчем сериозно се отдаде на англицистиката и по-рядко се мяркаше в студентските литературни (естествено бохемски) компании. Някъде по това време ще да е настъпило пренасочването от поезията към прозата и преводачеството на родения в Пазарджик през 1948 г. Йордан Костурков. Това е бегъл факт от биографията му, защото целият негов живот (като се изключат следването в София и специализациите в Англия и САЩ) е изцяло свързан с Пловдив. Тук възпитаникът на Английската езикова гимназия работи като учител, тук е дългогодишен редактор в Държавно издателство “Христо Г. Данов”, а от 1991 година - преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Утвърдил се като един от най-значителните български преводачи от английски език, той е представил на читателите романи, повести и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Мюриъл Спарк, Джон Ървинг, Джойс Каръл Оутс, Оливия Манинг, Една О`Брайън, Ричард Хюз, Джером К. Джером, Синтия Озик... За тях е получил множество отличия, включително наградата “Пловдив” през 2006 г. Трудолюбив, прецизен, интелектуалец, бляскаво владеещ словото, Йордан Костурков достига до шестдесетгодишнината си като автор на достойни белетристични и литературоведски книги. Неговите сборници с разкази и новели “Малка е Троя” (1982), “Без условности” (1985), “Откриването на сезона” (1994) показват високия професионализъм на творец, предразположен към изследване на психологическите дълбочини на човешките проявления. Ерудицията и стремежът му към занимателно представяне на чуждестранните писатели проличават в литературно-портретните “Книгите на Амалтея” (1990), “Новини от миналия век” (2006) и “Тайният живот на великите английски писатели” (2006). Йордан Костурков е преводач и съставител на “Настолна книга за писатели и читатели” (2006) и на двуезичното помагало “Пощенски коне” (2006), в което са включени преводи на английски език от пловдивските автори Живко Желев, Живко Иванов, Антон Баев. Той е автор на научни изследвания върху американския модернизъм, а книгите му “Носталгия. Разкази. T. ІV” (2007) и последвалата я „Добри момчета, лоши момичета” (2008) убедително представят белетристичния му талант. Самият писател, вече насочил се към по-обемни жанрове (подготвил е за издаване няколко романа), споделя: “Нормално е да разказвам живота си с носталгия. А читателят, полюбопитствал да сравни своя живот с моя, при цялата бъркотия на големия разказ, ако изпита и той Носталгия, в себе си и към себе си, достатъчно ще е”. Едва ли са толкова скромни целите на тези белетристични сборници - най-представителните в досегашното художествено творчество на Йордан Костурков. Сериозен факт в съвременната българска проза, те предполагат обстойно и аналитично осмисляне. Това влиза в интерпретаторските ми планове, тук само импресионистично ще скицирам впечатленията си за един писател, отдавна овладял “занаята”, вече достигнал до майсторство, в което житейските натрупвания и художественото можене намират израз в реалистика от по-особен тип. Творбите следват класическите насоки на епическото с обстоятелствена деликатност. Имам предвид, че зад външното придържане към фактическото в тях прозират екзистенциални глъбини, в които писателят не ни въвежда като всезнаещ гид. Къде директно проявяващ се и заявяващ за своите намерения (и за пропаданията им), къде представено по-завоалирано, повествователят сякаш сам е объркан от житейските случвания и разноаспектността на осмислянията им. Затова той може внезапно да спре разказа, за да го остави незавършен и странно отзвучаващ в читателското съзнание. Може да притури към разказаната история втора, трета, че и още една, да “обърка конците” тъй, че да не се получи очакваното кълбо. Но какво от това? Ако е въпросът житейската прежда да се навива по един и същи начин - на кълбета, на кълбета - откъде ще дойде кълбовидната мълния?! Пък тя трябва да се появява поне от време на време в този живот, в който си въобразяваме, че сме укротили електричеството в климатици, а става така, че мълнията...
Е, щом си нащрек, щом не се е притъпила активността ти, все нещо ще ти се случи. Както впрочем се случва и на героите, които писателят представя като уж ясни, че дори и се намесва, за да даде допълнителна яснота, но това е само художествен трик. Именно художествен, за да се удостовери в крайна сметка, че не от ясното небе е паднал гърмът, а от това наше несретно, комплицирано, странно и привлекателно битие. Писателят не прокарва улички и булеварди през него, не го обозначава със стриктно поставени знаци - то му е интересно само по себе си, а разказаното за него няма претенциите да обяснява, а да умножава същностите. Тези същности изглеждат прости като Колумбово яйце, ала, както е известно, от това яйце не се е пръкнала индийска жар птица, а Америка. И то не една и дори не две Америки (както твърди географията) са се пръкнали. Споменах за яйцето, вероятно защото самият Йордан Костурков в един от разказите си лаконично размишлява върху “ab ovo” (“от яйцето”). С яйце е започвало яденето на древните римляни, та това означава - от самото начало, обстоятелствено. Писателят има навикa да “обстоятелственичи”, но ми се струва, че природата на неговото писане не е обяснителна, а даже напротив. Търсено или не, осъзнато или не, но при Костурков художествено органично се получават такива игри с обясненията, такива времепространствени заплитания и такива композиционни решения, че при всяко ново прочитане “пъзелът” на разказа му се подрежда по друг начин. Възнамерявам да обясня това върху конкретни творби и чрез сложната белетристична оптика, през която се пропускат излъчванията на житейското. При всички случаи обаче ще отбележа, че носталгиите на Костурков са пропити от ненатрапчив хумор, който няма общо с насилената гротескност или с изнасилената сюжетност. Хуморът при него идва от обстоятелствата, но е преди всичко израз на прикрит лиризъм, на едно въпреки всичко, въпреки тягостите и угрижеността на житейското, романтично световъзприятие. То е резултат на всеотзивчивостта на писателя към съществуващото. Ерудитството на Костурков не е притъпило интереса му към случващото се, дори това случващо се да изглежда познато, незначително, лишено от колорит и изненада. И той го пресъздава с такава заразителна елегична и радостна интонация, че те заставя не само да му вярваш, но и да погледнеш с други очи на това наоколо, на подробностите, на всичкото, което имаш и нямаш за цял живот, та и за още няколко. „Носталгиите” на Костурков са „лъжетемауказващи” - в тях не става дума за някаква жалба по нещо, което е пространствено или времево далече, а и те съвсем не се подчиняват на „любим художествен похват - достоверен разказ за достоверни събития”, както отбелязва във „Фрагменти от чудото на живота” Петър Анастасов. В тази изискана и дълбока рецензия по-правилни са постановките за характерната „ненатрапчива полифоничност”, за специфичната „любезна прозрачност” на разказите, зад чиято видимост се разкриват екзистенциални глъбини. Достоверността е трамплинът, от който се отскача, но не заради самоцелни пируети, а за да се извиси делничното и познатото, да се насочи по други вектори. Тази осъзната и постоянно интензифицирана предразположеност на разказвача в посоки отвъд очевидното се разкрива в разкази от типа на „Слабите ангели”, където сме въвлечени в „разголването на похвата” по следния откровен начин:
Веднага ще кажа, че и тук, и в останалите творби не става дума за насоченост към постмодерното писане с неговата произволна асоциативност, твърде често продукт на неумението да се изгради солидна белетристична фактура, а за съзнателни аберации от жизнеподобието с неговото диктатурно изискване за еднозначна подражателност. Костурков следва принципите на художествената симултанност, която обхваща в едно различни времепространствени проекции. Оттук и особената енергия на текстовете му, които при своята естественост и на места заразяващи с модерното си сладкодумство, имат ненатрапчивата претенция да са повече от разказани истории. Аз лично намирам в тяхната организация отгласи от добрата школовка при достойни автори като Селинджър и Реймънд Карвър, при които недоизказаността играе важна роля, без да се достига до енигматичност или до порочна безкрайност на възможните предположения. „Носталгиите” представят умен, житейски и ерудитски изострен поглед към нещата от живота, винаги съдържащ повече отколкото си представяме, че е. Затова имам чувството, че самият автор се самоизненадва от ставащото в творбите му. Не че то е небивало фантастично, че звучи гротескно или като зла измислица, но това „ставащо” вече се задвижва от иманентните енергии на герои, освободени от диктата на авторовата преднамереност. В този смисъл предпочитаната „аз-форма” като че ли има двойствена природа - от една страна, тя внушава достоверност, автентичност, но от друга, е явна играта (гаргарата) с елементарните представи за жизнена истинност. В един по-ясно доловим аспект това би могло да бъде илюстрирано чрез полуанекдотичния разказ „Хотел „Сердика”, в който изкушеното най-вече от лесните телевизионерства съзнание тръгва по следата, че се изнасилва онази сервитьорка, която „се държеше така, сякаш не искаше да сервира”. Всъщност тук не е важна историята сама по себе си, а отзвукът от нея у героя. Той се оказва страхлив, ужасен от измъкването си от удобните ниши на животуването, тип, обичащ ефимерните благини на битовото, но неспособен да отвърне на предизвикателствата на битийното. Възможно е да натоварвам историята с повече значения, отколкото тя може да понесе, но ми се струва, че повечето от героите на Костурков са такива - наглед нормални, далеч от кафкианските терзания, те са разстроени от загадките на екзистенциалното, плашат се от аномията на живеенето. С това не искам да кажа, че авторът държи те да бъдат разконспирирани и заклеймени (както е в ранната белетристика на Емилиян Станев, който сваля традиционната защита от така наречените „малки хора”, защото не може да понася именно тяхната позорна „малкост”). Напротив, в известен смисъл тези герои сякаш са взети под защитата на автора (това е животът, това са хората и обстоятелствата, какво да се прави в крайна сметка?), но зад естествеността на този хуманистичен писателски акт прозира търсен или неволен акт на обвинение в неспособността да се съпротивляваме. Има нещо елегично в ненатрапчивите дегероизации на автор, който не тържествува от разкриването на вътрешната порочност на човека, от представянето на екзистенциалната ни недостатъчност пред предизвикателствата, но всичко това е направено без истеризации и нравоучения с тотални философски претенции, омекотено е от разбирането за непосилността на битийните изисквания. Отново извинявайки се за възможното пренатоварване на представеното от Костурков с чужд му смисъл, ще обърна внимание и на това, че той съвсем не е хладнокръвен изобразител, че „полифонията” на внушенията му се определя от художествената деликатност на вникването в терзанията и срутванията на героите, но и в съчувствието към тях - също така деликатно проявено, без обиждащата снизходителност на всезнаещия. Налице е своеобразно претворение на зрялата, мъдро всеопростителна природа на отношението към човека и света, които винаги ще бъдат несъвършени и с това привлекателни. В тази посока следва да се отбележат стилно-езиковите приоритети на белетристиката на този автор. Той е загърбил пиршествата на емоционалната фразировка така, както категорично се разграничава от претенциозната интелектуалничеща мода, безуспешно налагана от нашенските постмодернисти. Стремежът му е към пределна функционализация на езиковия материал, включващ в себе си традиционни и модерни конструкции. Творческата зрелост на Костурков се проявява в художествената мяра, която е постигната от интуитивното ерудитство на изначално даровития човек. Трудно е да се предположи с какво ще изненада в следващите си творби Йордан Костурков. Може би присъстваме на сбогуването на писателя с късите жанрови форми. Ако е така - това е талантливо приключване, което се нуждае от по-цялостно обзиране. Всъщност за какво приключване да говорим, когато на добрите читатели тепърва предстои общуването с разказите на Йордан Костурков - общуване, което ще им донесе естетическа радост и екзистенциално изостряне на житейско-художествените възприятия. Талантливите увлекателни „носталгии” на Йордан Костурков създават увлекателен свят. Това е всъщност работата на достойния писател за достойни читатели.
Йордан Костурков. Носталгия. Разкази. T. IV. Пловдив: Жанет 45, 2008. Йордан Костурков. Добри момчета, лоши момичета. Разкази. Пловдив: Хермес, 2008.
© Владимир Янев |