Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТ НА ПРАВДАТА
(Думи за Милош Зяпков)

Владимир Янев

web

Забележителният лирик Назъм Хикмет казва: „Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети.” Многократно съм се убеждавал в истинността на така просто изреченото твърдение. Затова за мен Ракитово е достоен град! Защото поетът придава духовната обемност на материалното, създава човешкия образ на мъглявия битиен трагизъм. Остър, непримирим, непридвидим, той не иска да е просто жив, както е казал Милош Зяпков, а да умножи живостта на хората, да ги измъкне от примирението с „на живота легналата проза”, както се изразява Вапцаров. Поетът задава риторичния въпрос „Кой с каменни ботуши в душата ми танцува?”, за да разобличи влизането със стражарски ботуши в безсмъртницата… Той мечтае за хора, а не за сган, за волен, не за отровен смях - затова е необходим неговият гняв: „тих, като несвършен, страшен стих…”

Перифразирайки и цитирайки част от поетическите завещания на Милош Зяпков, в които той не се оплаква в „театрална поза”, аз не желая да го превръщам в автор на лесни сентенции. По-скоро искам да съхраня ръбестата неудобност на поезията му, нейната неприспособимост към лесната формулност, изначалния й трагизъм. Този трагизъм се проявява в такива стихове:

О, как те ненавиждам в самотата,
залутала и мен в объркан път...
Студена е снагата на камата,
но стопля ме с надеждата за смърт.

В създаденото от Милош Зяпков се разкриват съмненията на една трудно живееща личност. Тласкан от своя морален максимализъм, неговият герой не се надпоставя спрямо другите, а се втренчва в себе си - драматично, но и с известна надежда:

Лицето ми е зло и… тежко
понася мерзостите гнусни,
дали ще грейне по човешки,
ако го стоплят честни устни?

Трудността на живеенето е стародавна лирическа тема. Острото усещане на несправедливост е характерно за всеки достоен поет. Затова и всеки достоен поет е по-рядко склонен към одически възхвали и много често е в разпра с времето си. Причината е в близостта до унижените и оскърбените, в острото усещане за разминаването на общественото и човешкото. Към времето Милош Зяпков се обръща със заклинателен негативизъм:

Поспри за миг - да разберем
дали е вярна твоята пътека,
щом в устрема на този бяг
задъхан изостава,
задъхан гони те човека.

И без да познаваш рода и близките на Милош Зяпков, без да си наясно с житейските обстоятелства, само по стиховете му категорично можеш да отсъдиш - това е личност със страдалческа и честна биография. Той е чужд на външната патетика, дори големите думи, доколкото прибягва към тях, при него са като откъртени въздишки, чужди са му инфантилната мелодраматичност, показното самосъжаление. В рязката му, неолитературена изповедност, чрез която се достига до внушения като „крия нежността си като грях”, „прекършен падам, без да се превия”, „не искам да заслужа тъжен помен, а майка с гордо вдигната глава”, се разкрива непримиримо мъжкото начало на лùрика, в която отекват гръмовните интонации на Ботев, Вапцаров, Пеньо Пенев. Подобно на тях, ако и доста ясно да е откроил своята позиция, Милош Зяпков е склонен не само да отговаря, а и да пита - преди всичко себе си:

Зная, с право корят ме. Греших
по житейската крива пътека.
Чиста съвест дали съхраних,
светла обич и вяра в човека?

На такива самозапитвания може да даде отговор само читателят. И той няма да сгреши, ако каже, че съвестта, обичта и вярата са първоелементите на тази така естествена и затрогваща поезия, родена от усещането за съдбовен дълг. А лично аз, ако трябва да охарактеризирам със собствените му стихове този автор, ще отбележа признанието му:

Аз не мога да оставя
правдата сама!

Защото мисля, че Милош Зяпков е поет на правдата.

Ракитово, 5 юли 2012 г.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2012, № 8 (153)