Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - МАСКАРАДЪТ И ПРАЗНИКЪТ

Заключителни бележки

Владимир Янев

web

Приемственост и опозиционна определеност към традиционните ценности. "Гласът" на твореца - част от художествената "огласеност" на модерните поетически търсения. Бохемът срещу унилата нормативност на буржоазното световъзприятие. Свободочувствието - ценностна доминанта в ранното творчество на Ведбал. Крокодилските сълзи на сатирата - символно-алегорична мобилност на художествените послания. Лирикът - продължител и разрушител на символистичните завети. Елегично и патетично, реалистично и символно, трагично и оптимистично сгласяне в хуманистичната насоченост на идейно-естетическите внушения. Митологично-библейска и историческа символика, префункционализирани от социално-революционната афектация. Отново за Маскарада и Празника. Прозиращият поетически поглед на Смирненски.

“Гласът” на създаденото от Смирненски е част (съществена, солово доминираща, зовяща към нов порядък) от художествената “огласеност” на модерните търсения в епохата на грандиозни конфликти и радикални проекти за разрешаването им. Несгодите и “изгодите” на историческото и културното време определят динамиката на разнопосочни и единни проявления. (Тяхната художествена природа от своя страна динамизира и преобръща вкоренени и закостенели социално-естетически представи.) Продуктивността на тези проявления - смислово обхватни, многопластови, многопланови - определя художествената състоятелност на комичното, героическото, трагедийното в претворенията на Христо Смирненски.

Преживяващ интензивно творческо развитие, младият хуморист бързо печели популярност сред определена читателска аудитория; отговаря на характерни потребности и очаквания, но и формира нови нагласи и критерии. Тяхно въплъщение е образът на свободолюбивия герой - бохемът от ранното творчество на Ведбал. Чрез него авторът изразява смеховата опозиционност на новата градска култура, в която доминират гледищата на осъзнаващото силата си мнозинство. Животът на това мнозинство излиза от традиционните и ограничени територии на Дома, разлива се в публичните пространства на Улицата, прекроявани от бедните, но с определено гражданско самочувствие нейни обитатели.

Подобно прекрояване е в явно противоречие със замисъла Градът да манифестира придобивките на богатите и овластените, да налага на всички своята подреждаща и йерархизираща норма. Така Улицата, преди да бъде революционно героизирана, преди да развее “гриви огнени от барикади”, е обживяна и обговорена в нейното смешно-тъжно цивилизационно битие. Христо Смирненски изразява антинормативния дух на Улицата, сред която “бохемският аз” игрово и свободно, с предизвикателна и привлекателна веселост се включва в перипетиите на младото “ние”. “Профанността” на колоритно изненадващото поведение се противопоставя на “сакралната” сивота и сухота, на закърнялата, умъртвяваща и затова подиграна и умъртвена норма. Нормата се окарикатурява, иронизира, пародийно разиграва в оригинално изобретателни творби.

Създаденото от Ведбал в годините на неговото налагане като предпочитан млад автор надвишава в количествено и качествено отношение равнището на хумористичните изяви на съвременниците му. Докато ранните “сериозни” творби на Христо Измирлиев все още са в руслото на познатото - те свидетелстват за неорганичното превъплъщаване в идейно-стилови “роли”, играни с успех от други творчески индивидуалности. Тук сред откровените заемки и откроените реминисценции трудно се провижда бъдещият Смирненски. Явно е - през тези години комичното “българанство” се проявява по-убедително от трагично “българското” и героично “световното”.

При всички случаи “бохемското” у младия автор изразява по-висши стремежи от тези на прагматичния дух. В надпоставянето спрямо унилата нормативност на буржоазното световъзприятие с весела категоричност е проявена душевната привлекателност на героя. Да допуснем, че той не е съвсем наясно срещу какво фундаментално зло в живота протестира. По всяка вероятност в него още не е изкристализирал смислово-поведенчески идеал, надвишаващ комично контриращата реактивност в обичайното всекидневие.

И все пак нам е близко протестиращото младенческо “донкихотство”, което е често комично, по-рядко драматично, но винаги предизвикващо симпатии. По мерките на неостаряващото ни сърце е и отношението на героя към красавиците и любовта. Прави са, когато твърдят, че в разнообразните си варианти това отношение излъчва лекомислие, но няма ли в него и свободомислие? (Свободочувствие...?!) Ангажираме се преди всичко с второто предположение. Нещо повече - героят на Смирненски възприема свободата не само като лична придобивка, а преди всичко като ценност от общ етичен порядък, включващ и обектите на томително-шеговитите послания.

Отношението към женския персонаж при ранния Смирненски визира и новата за епохата освободеност на “слабия” пол. Жените за Ведбал по принцип не са обект на компенсаторни “мъжествени” инвазии. Не са и демонизирани или гротескно представени носители на порока. Недостъпни или изменчиви в своето кокетство, те са въплъщение на така неприсъщата за действителността красота и възбуждат весела страст, прикриваща нежността. В съответствие с такова възприемане героят проявява не толкова бохемско-съблазнителско, колкото сърдечно иронизирано, а по своята същност - рицарски благородно преклонение. Подобно отношение и поведение е характерно за реалната личност, то намира съкровен поетически изказ във финалната строфа на “През бурята”.

В човешките връзки се поощрява и опрощава свободолюбието, не и пошлостта! За обществената поквара, включително и в интимните отношения, изобличителят предлага други мерки, предпочита обръщането към саркастичната стилистика, което е отчетливо видимо в годините на бързо дошлата художествена зрелост. Но и тогава Смирненски не изгубва вкуса си към карнавалното в освободените от сковаващи задръжки отношения, озвучени от вдъхновената изобретателност на младия смях.

Този смях над превратностите на интимното своеобразно проявява етична корективност спрямо самодоволната “златна младеж”. Саркастично са подиграни и примитивните хайлайфни еротомани. Но интересът към техните проявления не е особено голям. Емблематичен за интимната - в тесния смисъл на понятието - хумористична поезия и проза на Смирненски все пак си остава лекокрилият шегобиец Ерос. Свободата в разнообразните й проявления е ценностна доминанта още в ранното творчество на Смирненски. Нейният смехови пробив става все по-настоятелен - той разширява и задълбочава художествените завоевания. И ако първите стъпки на хумористичния романтизъм са по посоката на интимните приключения, то смеховият реализъм вече разкрива обществените сътресения. Радостното свободолюбие на комичното отреагиране довежда до възмогване над битовите ограничения, но и до разбирането и разбиването на лошата социална конституираност.

Дълбокият Смирненски се разкрива най-силно в сатиричните пространства, където старият свят - предизвикван и побеждаван на неудобния му терен на смеховото - е морално отхвърлен от вдъхновената и талантлива младост. Така творецът, вече прокламирал антиконформизма си, проявява антитрадиционализма и “антисоциалността” си - разбирана като борба с категорично нежелания обществен ред. Артистичният Юноша смехово деформативно изразява отношението си към социалните, политическите, културните деформации на историческото време. С блестящата си хумористична одареност и с проницателния си реализъм (твърде често фарсов, гротесков, притчово трагедиен) творецът съгражда смешно-тъжния и страховит паноптикум на обществения живот. Във вечния музей на смеха с трагикомична изобретателност са спиртосани вечно живи реликти. Затова сатирично обговорената от Смирненски действителност не е затворена в някогашните си исторически рамки.

Водено от ярките внушения на автора, читателското съзнание често прехожда от плана на отминалото в плана на съвременното и непреходното. Символно-алегоричната мобилност на посланията при Смирненски е подсилена от аналогичността на индивидуалните и социалните национално-общочовешки обстоятелства. Тази аналогичност би била неосъществена, ако Смирненски само идеологически тенденциозно и с едноизмерен публицистичен нерв бе представил обстоятелства и персони на своето време. В такъв случай творчеството му би заслужило евфемистичното изказване: “Има литературноисторическо значение!”

Творецът представя с удивителна изобретателност характерното в явления и характери; придава му индивидуална и общочовешка типичност с повишена знаковост. Неговото асоциативно мислене с лекота и дълбочина свързва сакрално и профанно, високо и низко, обществено и лично, за да покаже чрез смешното лицето на страшното. Осмян и оплакан с крокодилските сълзи на сатирата, порокът е разпознаваем и ако не обществено, поне личностно - от самите нас и в нас самите - победим. Порокът получава саркастично-сатиричен отпор в поезия и проза, реализирани в различни жанрови форми. Практически няма жанр, към чиито възможности Смирненски да не е прибягвал: от епиграмата, сентенцията, епитафията до пародията, фейлетона, поемата, драматичната сценка, притчата. Той използва, премоделира, руши жанровите конвенции. В неговата “жанрология” интимното и общественото, злободневното и универсалното, остроумната шега и сатиричната злост се преплитат в пъстро органично цяло. Своеобразна сатирична хроника на конкретното политическо битие, творчеството му е исторически панорамно позорище на вечната обществена трагикомедия. В това отношение представителни са доста солиден корпус произведения, на чийто фон шедьоврите “На гости у дявола” и “Приказка за стълбата” увенчават естетическите висоти, до които достига Смирненски.

Той е сред “тайните ерудити” в нашата култура - хуморът и сатирата му очертават широките интертекстуални пространства на неговото творчество. Най-интензивни са отношенията със символистическата поетика. Пародирана и художествено продуцирана, тя оставя дълбоки следи в оригиналния свят на твореца. Взаимодействията със символизма са върху основата на романтичната личностна и авторова установка. Смирненски е своеобразен продължител, но и разрушител на символистичните завети. Въпросът за взаимоотношението с непосредствено предхождащата традиция на символизма, който доминира в годините на творческото изграждане и обособяване на твореца, е сложен и интригуващ. Литературноисторическият и теоретическият фундамент, върху който строя разбиранията си по този въпрос е синхронен на Тиняновото указване за автоматизацията и деавтоматизацията на конструктивните принципи на литературната еволюция. Плодотворната традиция на художествено силния български символизъм - с неговата стилно-езикова и проблемно-философска разширеност при поставянето на метафизически и екзистенциални въпроси - не може да се тълкува в плана на социалния и естетическия херметизъм.

Символизмът не е статично, а динамично художествено явление, което е ясно проявено и у рано загиналия Димчо Дебелянов, и в преображенията на Теодор Траянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, и при “разкаялите се символисти” (по израза на Стоян Илиев). Да не говорим, че отрицателите на символизма - по принцип наченали литературното си образование в школата му - не са безостатъчно откъснати от неговите уроци.

Функционалното трансформиране на символистичното изображение при Смирненски почива върху индивидуални и общи особености. Контактологично и типологично те се представят от това, което структурно-семиотичните подходи определят като противоречие между системност и антисистемност на формообразуващите съдържания. При Смирненски с “положително-отрицателна двуплановост” е утвърдена, отречена, “превъртяна” (Никола Георгиев) символистичната система. Абсорбирането на нейната образно-музикална традиция е от позициите на героико-революционното и трагедийно-хуманистичното й верифициране, продиктувано от духа на новото време и изискванията на новата читателска аудитория.

Стиловото преломяване на символистичния канон при Смирненски се проявява в появата на нови смислови единици в “канала на съобщението”. Обичайната символна “сигнализация” е в синтез с други “сигнали” - от публицистичния, идеологически натоварения език до езика и понятията на простолюдието и пролетариата. Това улеснява и ускорява комуникацията с новата аудитория, но и представя измеренията на новата художествена многозначност. Амбивалентността на символистичната образност е заставена да се подчини на ясните и категорични послания. Динамизмът и вътрешната перспективност на изказа са насочени към максималното естетическо извисяване на възприемателите до етическите и социалните идеи. Това ясно проличава в семантичната преакцентировка на познатата образно-мелодична система.

Актуалното функционализиране на символистичната поетика при съхраняване на важни нейни особености у Смирненски доказва проблемно-смисловата вариативност на символистичния модел в лириката ни. Превърната в красива постижимост за масовия читател, символистичната поетика празнува при Смирненски своята поредна победа. Поетът използва нереализирани възможности на символистичния модел и сякаш изчерпва докрай възможностите му. Този акт има символно-духовен характер - не само правото, но и красотата принадлежат на “възбунените роби”, чийто бард става поетът на новото време. Той се отказва от месианската позиция - словото му не гради нови постаменти на “аза”, а посочва и възхвалява тълпата-месия. Чрез нея се реализират въжделенията на ярката и ясно проявена лирическа субектност. Чрез нейната съдба се разчитат миналото и бъдещето, борбите й изразяват кипящата динамика на настоящето, за която се открива адекватната изказна полифония.

В образно-стиловите предпочитания в поезията на Смирненски огнената патетика и изповедният лиризъм, бравурното темпо и приглушената мелодия оркестрират многогласието на битието. Прибягването до една или друга тематично-стилова “партитура” изразява многообразието на реалността, която за твореца не е застинала, статична, енигматична. Разгадавана и претворявана смехово или трагически, действителността се представя предимно чрез възможностите (или импулсираща желанията) за героическото й изменение. Това не означава, че тя не е изобразявана в нейната “сегашност”, както е в творбите за “децата на града”, в “Зимни вечери”, в част от “руските” стихотворения и т.н. Тези произведения се четат и като “затворени” в себе си, и “разтворени” в цялостния текст на класическото наследство. Защото при поета елегично и патетично, реалистично и символно, трагично и оптимистично са сгласени в общата хуманистична насоченост на идейно-естетическите послания. Без подобно отчитане четенето на Смирненски е безподобно аморално.

Към създаденото от Юношата трябва да се подхожда с разбирането за разнопосочната и въпреки всичко единна природа на таланта му. Всеки опит този ярък творец да бъде затворен във винаги преминаваните от него граници е обречен на неуспех. Затова въпреки организирането на изследването върху разпластеното разбиране, че пресъздаден карикатурно, чрез деформираността на жалките, отблъскващо смешни и страшни персонажи, Маскарадът е отречен от порива към истинския Празник, не сме склонни да разполагаме твореца единствено в тези измерения. И не само защото Маскарадът и Празникът при Смирненски изразяват Трагедията на живота. Причината е в сложността на социално-нравствената контрастност, чиито прояви в основния тезис на Смирненски за “двусветието” (различно от символистичното “двумирие”) са многопланово и художествено разнообразно представени.

Ценността на творчеството на Юношата е в естетическата му поливалентност, в богатството на фикциите, разгръщащи фактологическата опредметеност в пространствата на екзистенциалната проблематика. Тук линията на внушенията на Смирненски е вписана в общия “чертеж” на българската лирика от 20-те години, но излиза и извън него. Това определя характерната индивидуалност на поетическата му фигура. От една страна, лирикът преодолява символистичния тезис за “заключените простори”, представя сродяването на субекта с хората, дава израз на новонамерените връзки с общността. От друга - той е верен на класическите представи за красивото, героичното, възвишеното и езиковата му практика не споделя “варварската” радикалност на авангардистичните проекти.

Трагическата конфликтност между идеал и действителност при него не се разиграва нито метафизически, нито прекомерно “физически”. При всички случаи тази конфликтност е разиграна в обществените пространства, чийто хаос изглежда подредим чрез целенасочеността на силно естетизираното социално действие. То демаскира порока, представя драмата, но неудържимо насочва към Празника. Участниците в Празника са героически хиперболизирани. Смъртта им е трагически-патетична - увенчава, а не обезсмисля идеята. За подобни внушения са необходими нови подходи. Актуализирана е романтичната жестикулационност, представена като придобивка на довчерашния страдащ, героичен днес, щастлив утре колектив. Тази колективност - на Улицата, на Тълпите, на Героите - е персонифицирана и извисена чрез възбуждането на митологичната, религиозната, историческата представност за върховите, звездните моменти и личности в историята на човечеството.

Митологично-библейската и историческата символика се префункционализира от социално-революционната афектация. При нея патосът на публично-изповедната реч е най-подходящият. Революционният акт при Смирненски е пресъздаден чрез пищната живописност на тържествуващата влюбеност в класически красивото и възвишеното. Тук, за разлика от авангардните представи, поетът си служи с романтичната риторика, напомняща вагнеровската оперна стилистика. Това не е случайно, защото той гради превъзмогнала страданието оптимистико-героична митология, изразяваща общата за следвоенните нагласи тенденция към откриване на колективното начало.

При Смирненски тази тенденция придобива цялостен революционен размах. В Празника на революцията участват милионите - за утвърждаването им риторично-възклицателният изказ и одическата форма са най-приемливи. Така субективно изповедният лиризъм и обобщителната гражданска патетика преливат в общата стилова симфония, в бляновете на модерния революционен поет, преосмислил художествено Вазовата афектационна епика и символистичната съкровеност, мощта и финеса на българската поетическа изразност.

Поетът създава и оди на радостта, и симфонии на безнадеждността.

Но каквато и да е предложената от него лирическа музика, тя винаги е насочена към човека, към неговата действителност.

Там - в действителността и в името на човешкото й преобразяване - се отхвърля позорният Маскарад.

Там позналите революционния Празник са естетизирани и митологизирани, а героите-жертви, неоткрили Празника, са обект на братското съчувствие.

Фарсово-комически или героико-трагически, реалистично “микроскопен” или романтично “телескопен”, поетическият поглед на Смирненски към неговото време прозира и в други времена.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2005, № 9 (70)