Е, И...

Владимир Янев

web

И всичкото, което нямам,
ми стига за един живот.
Георги Богданов

В кънтящото пловдивско утро мъртвецът Г. Б. беше по-жив от всичко.

От студентския стол на долния етаж долитаха мазни удари на сатъри, ниагари вода бумтяха по празните тави, звънтяха порцелановите цимбали на чиниите. Всичко това, омешано с грухтенето на преминаващите по булеварда камиони, с меланхоличния звън на тролеите и с жуженето на пъргавите автомобили, млатеше с безжалостни чукове по окаменелия ми череп. Зад неговите неразбиваеми стени се рееха мътни облаци от гроздова пара, бълбукаха горещи мехурчета вино, разливаха се кротките езерца на шотландското (шотландско ли, наистина?) уиски. Дълбоко бучеше басът на гадната пърцуца на Митьо Графа, а вишновката, с която даде старта към вчерашния маратон жена ми, обявяваше с тънък дискант: “И аз съм тук, и аз съм тук... Тук съм!”

Сред равнини и възвишения от алкохол се лутаха отломки от думи и жестове и аз с ненавист гледах жизнерадостния Г. Б.

- Е, и...? - каза Г. Б.

Затътрих се към хладилника, пътьом метнах влажен пешкир върху бучащия си череп и на масата кацнаха две бутилки бира.

На същата тази маса, където трябваше да се роди безсмъртната ми слава и дори нещо повече - одобрението на Г. Б.

Наистина бях замислил страшен разказ. Щях да опиша медения месец на двама, които се настаняват в старинен хотел.

Този хотел е някъде в Шотландия (в Шотландия ли, наистина?) и двамата са единствените посетители, защото за пръв път от четиристотин години се налагало да реставрират сградата. Тя е опасана с някакви скели, опакована е с огромни прозрачни покривала и цялата тази смесица от старинност и модерност й придава призрачен вид. Докато двамата се любят, имат чувството, че ги гледат един милион реставратори и поне дузина поколения шотландски (шотландски ли, наистина?) рицари. Те не се стараят единствено заради тях. Не бих казал, че изобщо се стараеха ония двама перковци, но просто така излизаше - беше им приятно да се любят и от време на време да казват нещо за реставраторите и рицарите, без да са видели нито едните, нито другите. Всичко това беше наситено с много елегантен секс и с черен хумор, така че непременно щеше да се хареса, макар да не бях измислил какво точно щеше да излезе в края на краищата. При всички случаи - нещо много изненадващо и поучително...

Но нашите мечти винаги се разбиват о жестоката реалност и под това ще се подпише всеки, дори и жена ми, която вчера с надежда извади прашасалото шише вишновка и под одобрителния поглед на жената на Г. Б. наля шербетената течност малко над половината на миниатюрните чашки. Жена ми искаше да се говори за магията на словото, искаше да се любува на изящните жестове на Мая, искаше да се възхищава от възхитителната лекота на мъдрите ми присъди. Тя с упоение поде разговора и предана усмивка разцъфтя върху равното й лице, когато Мая заобяснява колко трудно е изкуството на флейтиста, как се преминава през изнемогата, как се достига дори до припадъци, но как всичко ужасно се забравя, когато откриеш онези единствени звуци, звуци, звуци...

О, бездни на прозрението, покрай които крехко балансираш по пътя към Бога!

Жена ми - очарована - щеше уточняващо да възкликва и да хвърля щастливи погледи към мен, сякаш току-що е ангажирала места в спалния вагон на влака за Бога и ние съвсем за кратко ще трябва да изпитаме неудобствата на пътуването, за да се събудим на сумрачната райска гара, където услужливи ангелчета понасят куфарите ни, а кротко усмихнатият старец благосклонно ни маха със светлата си всеопрощаваща длан. И кой знае - може би точно Бог щеше да ми подскаже нещо изненадващо и поучително, за да го лепна на ония двамата в смахнатия им шотландски (наистина ли шотландски?) хотел...

Но Г. Б. беше върл атеист и не понасяше трансцендентните състояния на духа.

- Е, и...? - каза Г. Б.

И аз заотварях първата бутилка гроздова, примирен, че няма да има възхитени читатели, мимолетна дори слава, а да не говорим за одобрението на Г. Б. Зарязах двамата сами да се оправят сред коравосърдечните реставратори и рицари. Жена ми безпощадно ясно прозря, че номерът със спалния вагон няма да мине, че дълго ще трябва да чака, докато достигнем най-много до огромната студена чакалня - одремали, ненавиждащи се, пронизвани от акуратните погледи на милиционери и доброволни сътрудници.

Разлях гроздовата във водните чаши, след това зазвънтяха звънци и телефони, заотваряха се врати и бутилки, заидваха, но не си отиваха хора, много хора... Сред облаци от тютюнев дим се мяркаха адски мутри, плющяха унищожителни отрицания и звучни признания, падаха бутилки, тела и авторитети. Всмукани като прашинки от бучащата прахосмукачка на запоя, жените - нашите две и всякакви други - напразно се опитваха да затрептят привлекателни и болящи.

- Ти да мълчиш! - сопнах се на жена си, макар че това съвсем не беше тя. - Мълчи и слушай! Под скъсаната дрипа ти търсиш плътта, а там има... Сърце има там. Разчекнато безсрамно.

- Н. В. Гогол - дереше се Г. Б. - Н. В. Гогол. Знаете ли го - Негово Величество Гогол?

- Всички сме излезли от шинела на Гогол - угодничеше някой.

- “Шинел” няма нищо общо с модерната проза - рушеше единството друг.

- “Шинел” ли, бе? - озверял го разтърсваше Г. Б. - Ти какво разбираш от “Шинел”? Акакий...

- Бе, що го не оставите тоя шинел на мира, що го не оставите? Ай да му се не види и шинелът! - виеше комшията Пеца, който като всеки автотенекеджия ненавиждаше вещоманските разговори. - Оставете тоя шинел, викам. Майната им на дрехите. Да изпеем нещо бунтовно.

И наистина поде “Не щеме ний богатство”, но някъде след парите закъса. Н. В. Гогол не се даваше. Как така едно величество ще отстъпи трона си на такъв безсребърник като Пецата? Как може да бъде забравен Н. В. Гогол, когато самият Г. Б. го е провъзгласил за тамада на масата!

И остроносият малорусин отново възсядаше разгневения жребец на запоя, впиваше в хълбоците му яростните си шпори и запоят летеше, летеше - пяна и кръв капеха на едри парцали от влажните му бърни, опръскваха вещи, земя, небе...

Но това беше вчера, а след вчера - в кънтящото пловдивско утро мъртвецът Г. Б. - по-жив от всичко, и аз - мъртъв, като мъртвата си слава, кротко се плакнехме с бира.

- Уважаеми доценте - каза след третата бутилка Г. Б. - Уважаеми доценти, професори, член-кореспонденти, заслужава ли си да говорим за всичко това?

Смъкнах пешкира от проясняващата ми се глава и измучах, че не си заслужава, защото утрото откънтяваше и се задаваше руменият чудо-богатир на обеда и Г. Б. щеше да викне: “Стига с тия бири, вкиснахме се от бири, да му ударим една водка, ако ще и виетнамска”.

Г. Б. ме сграбчи с орловите си пръсти, впи кървавите си очи в мен и запита:

- Усещаш ли как преминава времето? Като куче преминава...

Проскубаното, окраставяло, дърто време!

Вървиш по тъмната улица и съзираш святкащите му очи. Безстрашно продължаваш, но там просветват две и още две, и още...

Глухо и пусто е, обкръжен си от глутница времена, от глутници, които се приближават невинно, лижат коленете ти, ръцете ти, скачат - все по-високо и по-дръзко.

Кое време първо впива нежните си зъбчета в беззащитната ти плът? От кое време тръгва първата ти струйка кръв?

Как жадно се впиват в теб гнусните кучета, разкъсват, разнасят по всички страни месо, мозък, надежди...

Куче, не преминавай! Отмини ме, куче...

Бясно фучеше времето.

То прелиташе покрай златни села, покрити с циментов паспал, покрай ухаещи на халва градчета, покрай гари с романтични имена. Навлизаше в тунелите на улици, какви улици само - “Каймакчалан”, “Горно Броди”, “Скайлер”. Припърхва времето и плахо влизаш в отделението на поразените от инфаркт, виждаш десет почтено умиращи и незабравимия Г. Б. - непревземаем, твърдящ, че не може да умре от рак, защото ако го откарат към онкологията, ще получи веднага един последен оглушителен, заслепяващ удар и кр-р-рай...

- И всичкото, което нямаш, достатъчно ти е за два живота! - опитваш се да ободряваш, но Г. Б. те гледа с презрение.

- Научи си урока, както трябва - вяло те отпраща той, но как да го научиш при такъв лош учител...

Мъртвецът Г. Б. преживя три инфаркта и ставаше все по-жив, докато не го достигна ножът на прочутия Чирков.

На погребението валеше дъжд и всички се скупчихме под огромния орех. Г. Б. обичаше да ни събира, обичаше да сме скупчени и пияни. Дъждът плющеше по ореховите листа, свиреше на посребрялата като флейта Мая и се опитваше да попита “Е, и...?” Но не си беше научил урока, както трябва.

Един тромпетист в железничарска униформа поведе процесията с тромавите извивки на окърпения си тромпет. Вървях с другите, нелепо жив като тях, празен и несъществен под дъжда, под бездъждието, под всичко, което Г. Б. така обичаше, че изобщо не разговаряше за него.

Мразеше вишновките, трезвите приказки за изкуството, остроумията, зад които е мрачно.

Какви думи само. Какви думи...

Това не са изречения за смърт, това изобщо не са изречения и изобщо не са думи и ако от всичкото, което не е, излитне едно учудено, питащо, заповядващо и пияно “Е, и...?”, тогава аз...

Но заслужава ли си да говорим за всичко това, уважаеми доценти, професори, член-кореспонденти, заслужава ли си да говорим за всичко това, когато няма кой да запита!

Е, и...?

1988

ЗА ГЕОРГИ БОГДАНОВ

Едва ли има някой измежду младите пишещи хора в София от средата на 60-те до средата на 80-те години, който да не е познавал Георги Богданов. Той беше отличителна фигура в тогавашния литературен и бохемски живот на столицата. Талантлив, благоразположен, сприхав, с беззащитно чувство за справедливост, Гошо имаше множество приятели в София и в страната. Враговете му се смятаха за толкова високо над него, че не го смятаха за враг. Завъртян от собствените си стихии, той им обръщаше внимание само в ругатните си, които те лесно понасяха. “Какво да го правиш - несретник...”

Майната им на враговете! Гошо Богданов имаше невероятната способност да завързва приятелства и да оставя трайни спомени у всички, които дори мимолетно го познаваха. Той се раздаваше в общуването. За него всеки беше забележителен и Гошо умееше да извлече тази забележителност от всеки. Знам какво казвам - делял съм с него студентски квартири на “Скайлер” и на Ботевградско шосе, но ми е трудно да го представя. Вероятно е трудно и на писатели като Никола Инджов, Никола Радев, Кольо Георгиев, Воймир Асенов, Кирил Гончев, Иван Цанев, Георги Константинов, Борислав Геронтиев, Янко Станоев, Кирил Кадийски, Виктор Самуилов, Васил Сотиров, Иван Робанов, Владо Даверов, Христо Троански, Петър Сяров, с които при разговори често споменаваме Гошо.

Книгата ми “Съдържания. Разкази и още нещо” (2000) има следното посвещение: “В памет на Георги Богданов - даден ми от Бога завинаги”. Тя се открива с “Конспект за мемоари”, където има такъв епизод:

Гошо Богданов... Разчорлено врабче с кървави очи.

- Кьопелета! Кьопелета са...

- Кои?

- Всички! Дай петдесет стотинки, вземаме “Гъмза” и отиваме.

- Къде?

- Дръж бутилката, дръж.

Паркът. Алеята на писателите. Димчо Дебелянов.

- Пий, Димчо! - сипва му Гошо. - Не можа да си допиеш заради кьопелетата.

При Ботев, разбира се. При Яворов. Дори на безвинните Талев и Димов наливате. Не, на Нешо - не!

- Това кьопеле е измислило критиката. Нито капка на това кьопеле.

Изпивате гъмзата и я строшавате о главата на бедния Нешо Бончев. Да не е бил критик! Като Максим Наимович, неговата кьопелешка кьопелащина...

- Не съм го измислил аз това. На Христо Банковски, като минавал от радиото за “Елин Пелин”, му хрумнало. И ни доведе. Всеки с бутилка. Поетите се напиха - Димчо най-много. Каравелов и той - жена му, сръбкинята, я нямало. Обаче сутринта Банчо разкрил, че Нешо издал поетите на ченгетата. Искали да ги арестуват за пиянство на обществено място. Добре, че се намесил Ботев и викнал: “Бездарници-и-и, какво сте написали вие, бе?!” Чингизите се разбягали.

Пак тук съм възкликнал: “Нищо не направихме за теб, Гошо. Кьопелета сме!” И такива ще си останем, въпреки че това малко издание^* е опит за припомняне на Георги Богданов. В него са събрани два разказа^**, публикувани отдавна. Радвам се, че успях да подаря на талантливия белетрист Иван Митев познанство с Гошо. Кая се, че като литературен изследовател не съм написал нищо, за да припомня какъв писател има в българската словесност. Не е оправдание, че каквото и да направя, никога няма да се издължа за приятелството и таланта на Георги Богданов.

В. Я.

* Написаното предговаря книгата на Владимир Янев и Иван Митев, посветена на Георги Богданов "При Златната река. Думи за Георги Богданов" (2008). [обратно]

** Вторият разказ, по-скоро новела, е "Празникът" на Иван Митев, публикуван в Електронно списание LiterNet, 08.01.2008, № 1 (98) <https://liternet.bg/publish22/i_mitev/praznikyt.htm> (27.04.2008) [обратно]

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2008, № 4 (101)

Други публикации:
Владимир Янев, Иван Митев. При Златната река. Думи за Георги Богданов. 2008.