Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДИВИ РАЗКАЗИ" В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

Владимир Янев

web

Сборникът “Диви разкази” на Николай Хайтов излиза в края на 1967 година. Реакцията на периодичните издания е почти мълниеносна. Така във вестник “Поглед” (№ 2, 8 януари 1968) е отпечатано съобщението “В седмицата, която си отиде, се появиха три истински книги” от Юлий Москов. Обект на внимание са “Върхове” на Константин Константинов, “Фрагменти” на Атанас Далчев и “Диви разкази” на Николай Хайтов. Каква рядкост в литературната ни историята е струпването в съвсем кратък времеви отрязък на такива книжовни събития! В бележката се казва, че разказите на Николай Хайтов излъчват “буйна и опияняваща жизненост”, “неудържима българска сила”, “вътрешна, дълбоко скрита и покоряваща чистота”. Рецензентът отбелязва и тяхното “сладкодумие - колко рядко качество за белетриста”. Чест прави на Ю. Москов, че пръв откликва на събитието, че с усет за стойностите обединява тези три така различни, но наистина върхови книги.

През първия месец на същата година се появява и статията на Петър Кръстев “Нови герои, нови конфликти” (в. Народна младеж, № 20). В нея има верни съждения и определено ненужни препоръки. Иначе Кръстев е прав, когато отбелязва, че книгата “обогатява нашата съвременна литература с нови герои и конфликти, с нова жизненост”, и “макар че повечето разкази са със сюжети от миналото, те звучат съвременно, защото засягат трайни страни на човешката природа”. Доловено е и друго характерно за творбите - тяхната “подчертано полемична насоченост”. Според автора Хайтов “противопоставя на модните сега литературни “герои”, обогатени със съмнения, рефлекси и асоциации, но обезкръвени и обезличени, неспособни за реални действия, човека на природата, активен и непримирим към всякакъв вътрешен застой. В тази насока трябва да се търси значението на книгата, нейният принос в разрешаването на съвременните проблеми. (...) От друга страна Хайтов противопоставя непосредствеността в езика на своите герои на усложнената асоциативност и рефлексивност на езика в множество съвременни произведения.” По всяка вероятност Кръстев е и първият, който публично сравнява белетристиката на Николай Хайтов от “Диви разкази” с Елин Пелин и Йовков върху основата на регионалното и въвеждането на неговия глас в общобългарското и човешкото.

Цитираните рецензенти не оставят име в българската критика, но почти непосредствено с тях се обажда заслужилият професионалист Георги Константинов (“Като родопските халища...” - в. Вечерни новини, 23 януари 1968). Той припомня, че за едно десетилетие Хайтов е написал десет книги с очерци и разкази, които го представят като физиономичен творец, слязъл от “героична и едновременно трагична наша планина”. Своеобразието на неговите герои критикът свързва с това на персонажите при Цани Гинчев, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Чудомир (защото “показва противоречиви люде и дела от неотдавнашния наш живот в низините.”) И изненадващо посочва, че “ако искаме да стигнем до истинското им литературно родословие, сигурно ще спрем при “Хаджи Мурат”. Да приемем правото на асоциативни типологии - по-важното е, че критикът очевидно е впечатлен от “Диви разкази”, които определя като “героична родопска сюита”. В своята рецензия Георги Константинов изтъква умението на писателя да “разказва с езика на самия герой или на някой друг човек от народа”, а също така и онази “своеобразна суровост на изложението, съвсем в стил с темите, образите и бита”, за да се достигне до изграждането на един “хем приказен, хем осезателно реалистичен свят”.

Обичайно прозорливият и точен Петко Тотев в “Правото на трайност” (в. Кооперативно село, 28 януари 1968) също високо оценява книгата. Като я противопоставя на “илюзиите, че може да се получи по изкуствен начин наша модерна проза”, той отбелязва нейните нови страни: “За първи път в една съвременна българска книга се прави толкова ясно разграничение - далеч не винаги мъчноизменящото се и устойчивото в характера на българина може да се нарече консерватизъм.” Възлов момент в рецензията е съждението: “Може би най-съкровеното място в разказите на Николай Хайтов, където се крият най-много тайни на неговото съвременно белетристично виждане, е хуморът. Усмивката смекчава едрите, епични очертания на характерите, приближава ги до нас. Същевременно хуморът в “Диви разкази” незабелязано постига и обратната цел - още повече ни отдалечава от тези, до които сякаш сме се доближили: така се постига своеобразният деликатен израз на една чисто романтична носталгия по ония етически и естетически ценности в характера на българина от Родопите, които са оцелели въпреки условията и така са си извоювали правото на трайност.”

Критикът малко на ангро подхвърля ефектната забележка, че “силата на хумора в “Диви разкази” идва от духовния аристократизъм на балканджията”, но негова е заслугата, че пръв отбелязва своеобразния трагикомичен синтез в поетиката на сборника. Това е проблем, частично засегнат от изследователите, по-теоретично устроените между които се опитват да го решат чрез оперирането с понятието “сказ”, отбелязано в по-нататъшното изложение. А П. Тотев определя сборника като “най-интересното в българската литература през 1967 година” и добавя, че творбите тук “категорично извеждат Николай Хайтов сред майсторите на българския разказ”. Оценка, която едва ли ще претърпи корекции!

Бързо реагират и специализираните издания. Така в “Народна култура” (3 февруари 1968) Стоян Илиев помества обширна статия “Мъжки времена” - критически тетраптих, обхващаш различни страни от проявленията на писателя. Тук се казва, че Николай Хайтов “навлезе в нашата литература безшумно и уверено”, “спокойно и тихо”, но “с такава безспорна тежест, че другите инстинктивно се разместиха, за да му отстъпят място”. Отличавайки “Шумки от габър”, критикът отбелязва изследователската документираност при Хайтов, която “придава на неговия стил оттенък на историческа конкретност”. В същото време е откроено качеството на писателя да “разкрива голямото духовно богатство, което се спотаява в света на “естествения човек”, “в света на обикновените хора”. Така се изгражда и своеобразният култ към златоустите народни разказвачи, към старината, към синтезите между изкуство и действителност, където “Хайтов открива една мъчителна и ожесточена борба на човека с онова, което е извън него, и стремеж да разгадае тайните на живота, да преодолее своята относителност и пределност”. Изтъкнат е и фактът, че писателят “приема старината от позицията на съвременника.” Все пак, увлечен в размишленията си, критикът малко прибързано обявява, че “пресните” и неустойчиви форми на живота малко /.../ интересуват” писателя, “защото в тях народната стихия все още не е утвърдила своята самобитност”.

След тези изходни разсъждения Ст. Илиев излага схващането си, че в “Диви разкази” Хайтов “съзнателно застава на гледището на “наивния реализъм” и го зачислява към “натуралната школа”. Малко странни съждения, продължени от спорните твърдения за “известно карикатурно величие, скрито под груба външност” у Ибрям Али, за това, че у Гроздан Панайотов от “Гола съвест” и Влашо от “Пътеки” “има нещо “изкривено” и “шантаво”. Ст. Илиев смята, че именно това “нещо” “ги прави много интересни и любопитни образи”. Да дадем право и на подобни виждания (кой все пак е изкривен и шантав - те или тези, на които се противопоставят?!) и да подчертаем, че Ст. Илиев е по-склонен да види героите на Хайтов като “фанатично честни хора и своего рода мъченици на чувството за съвест”, че те “излизат пред нас с цялото величие на човешката гордост”. Критикът правомерно обобщава: “Тях ги вдъхновява чувството, което духовно измореният човек или не знае, или не признава, но което за тези, които мъдро са преживели своя живот, изглежда толкова естествено: това е истинската, възторжената радост от битието”.

Показателно е и насочването към поетиката на разказите и по-специално - към езика на писателя. Например в следните по-общи съждения: “Хайтов не избягва рязко битовия, натуралистически снижения диалог. Той не приема безличния, лишения от отпечатъка на средата език. В разказите му няма следи на красивост. Неговият литературен материал се оживява от разговорна интонация. Той се ползва от просторечието най-съзнателно, него го привлича енергията, заключена в диалектния израз.

Подобен тип разсъждения бележат ранната насоченост към стилно-езиковата проблематика в “Диви разкази”. А високата оценка на сборника се продължава от други критици - свои рецензии му посвещават Стефан Коларов (в. Работническо дело, 8 февруари 1968), Иван Цветков (в. Литературен фронт, 22 февруари 1968), Тончо Жечев (сп. Родопи, № 2, 1968). В тях се правят опити за нови типологични успоредици. Така например Т. Жечев, подхващайки излюблената си тема за “гения на мястото”, търси аналогии с Каравелов, Вазов, Елин Пелин, Йовков, докато Ив. Цветков сравнява творбите с “Донски разкази” на Шолохов - “същата натуралност и неподправеност, същата суровост и дори жестокост на нравите, същият драматизъм и напрежение на повествованието и психологическа дълбочина на виждането.

С тази някогашна статия “Един свят на хубост и мъжество” Ив. Цветков открива книгата си “Народният писател. Етюди за творчеството на Николай Хайтов” (София: ИК “Кънчев и сие”, 2003). Книгата му визира многообразните проявления на белетриста, есеиста, публициста като изява на творческото му единосъщие. Във вече упоменатия текст на професора от съществено значение е успоредяването на есетата и разказите на Хайтов: “Шумки от габър” са ескизи, етюди към картините и характерите в “Диви разкази”. Сравнете немногословните реплики от срещата на Аго Шабан, където за първи път е спомената историята с отвличането на мома и разказа “Мъжки времена”, за да усетите разстоянието между обикновения разговор и изкуството. Или очерка “Срещи с песента” и разказа “Ибрям Али”. (...) Тук само е казано, а в разказа “Ибрям Али” е показано, художествено решено, как песента се удря със смъртта, как се превръща в съдба на един живот.

И досега не са изгубили своята валидност характеристиките на героите от “Диви разкази”, които прави един от първите тълкуватели на Хайтов. Ив. Цветков отбелязва: “Тяхната честност е вродена, чувството им за справедливост е техният плен. Затова те са или “дърво без корен”, или “дърво за огън”, но никога не отстъпват пред користолюбието и измамата.” Критикът основателно твърди, че тези герои “не са чак толкова първични и немногосложни, както може да ни се стори от пръв поглед”, за да се мотивира чрез наличието у Рамадан от “Дервишово семе” на “това трогателно поетично чувство и безкрайно човешко благородство, което трансформира злобата и заканата в светло добро - добро-подвиг и добро-наказание”. С органичен патос той обобщава: “Този Рамаданчо е като нежно цвете сред голи и безводни скали, той надмогва семейните закони и завещания (“да разплаче мамицата на Руфатя”), за да се издигне в нашите очи като човек с голяма буква, пленник на обичта, неспособен за жестокости.” Ето как романтичният пласт в “Диви разкази” инспирира адекватна тълкувателска стилистика!

А в списание “Септември” (№ 4, 1968; с. 188-198) Чавдар Добрев отпечатва голяма портретна статия “Съвременност и минало”. Това е пръв по-цялостен опит за обвързване на многопосочните жанрови търсения на писателя в областта на есеистиката, публицистиката и разказа с особен акцент върху драматургията (пространно са анализирани пиесите “Кучета” и “Пътеки”). Сериозното внимание на литературния и театрален критик сигнализира, че писателят е припознат като една от интригуващите фигури в съвременната българска култура. Така през следващите години се печатат десетки кратки бележки и възторжени отзиви на критици, журналисти и читатели в централния и местния печат, информации за преиздания и преводи в чужбина. (Самият Ч. Добрев малко изненадващо в по-късната статия “В плен на котловината” - вж. “Литературен фронт”, № 42, 1970 - определя Хайтов като “котловинен писател”. Подобно отношение е налице и в статията “Противоречиви процеси” на Симеон Хаджикосев - вж. “Литературен фронт”, № 38, 1972.)

Междувременно се намесва и “тежката артилерия” на българската критика - още в броя от 2 април 1968 на “Пулс” в “Николай Хатов и неговите “Диви разкази” Стоян Каролев със спокоен аналитизъм отбелязва характерното за разказите “своеобразно, хайтовско съединяване на първичното, суровото и реалистичното, дори натуралистичното със светлото, “идеалното” и в този смисъл романтичното - в светотношение и поглед върху човека.” За него разказите на Хайтов “са с определен сюжет, а не волно асоциативни, сюжетно аморфни; имат обикновено ясна и увлекателна фабула, а в постройката им, както и в художествения им облик изобщо, личат индивидуално “пречупени”, оцветени - класически традиции”. Спирайки се върху сюжетно-композиционните особености на разказите и реализираните възможности на “Ich-Erzahlung”-а, изследователят обобщава, че майсторът е “съумял да съчетае в една прелестна, словесно-интонационна, емоционално-психологическа сплав народно и индивидуално, дръзнал да прибегне (...) до похвати, към които е прибягвал още Тодор Влайков, за да ги обнови и осъвремени, за да създаде творби, търсени и обичани от все повече и повече читатели”.

Интерес представляват и лаконичните наблюдения на Йордан Василев в “Народна култура”, № 22, 1969. Тук той се присъединява към високата оценка за “Диви разкази”, представящи “изчезващи обичаи и нравственост, отиващи си изблици на човешки страсти и човешки отношения”.

Като че ли писателят се налага безметежно и безпроблемно - доста голяма опасност за всеки творец. И добре, че в средата на юни 1974 “Литературен фронт” изненадващо открива полемика между Никола Георгиев и Тончо Жечев, която тутакси се опитва да приключи с една наивно-злополучна редакционна бележка. Това не става и споровете се пренасят на страниците на “Литературна мисъл”. Дискусията е толкова интересна, че заслужава по-подробно разглеждане.

В “Препрочитайки “Диви разкази” (в. Литературен фронт, 14 юни 1974) Никола Георгиев изхожда от постановката, че “страстните пориви, силните действия и още по-често помисли на тези герои редовно се сблъскват с някаква вътрешна преграда, която е не по-малко устойчива от натиска върху нея и която разсича духовния свят на привидно еднопосочните, привидно едносъставните натури на планинците. Просто казано, това са натури раздвоени, и то раздвоени не само в завършения свят на художествената цялост, но и в своето лично усещане и преживяване”.

Тезата за раздвоеността се мотивира от “изключително острата напрегнатост, с която тя протича”. Така “силното действие среща все така силно противодействие, страстният порив се удря в горещата преграда на друг порив или в ледената стена на самоиронията, скептицизма, принципа”. За героите на Хайтов изследователят обобщава: “всички те са и във, и извън своите действия и битие; всички те се люшкат между чувството, че са господари на себе си и на съдбата си, и чувството, че са играчка в стихията на някакви непознати, бликащи из тях или идещи отвън сили.

Подобно “хамлетизиране” на Хайтовите герои е комай пресилено, но обръща внимание върху сложната им природа. Така логично се идва до акцента върху “темата за Голямата грешка и Голямата вина”, за да се изведе идеята: “Суров и непрощаващ е светът в “Диви разкази”, но в него дебне и заплахата на слепия, безсмислен случай, който може да покоси с неочаквана, разумно необяснима слабост и най-силния...” Добре казано, но тук изненадващо се обобщава, че “чувството за вътрешна раздвоеност неделимо се обвързва с изживяването на този свят като непознат и непознаваем, движен от тъмни и незнайни сили, на които никой не може да хване началото, посоката и края, смисъла и ценността”. И още по-странното: “това е “засукан свят”, безприютен и нелогичен, чийто хаос на ценностите и събитията с най-голяма откровеност е изразен в разказа със същото заглавие.” Или: “Затворени в своя ограничен, дълбоко субективизиран свят, героите на “Разказите” възприемат и сравнително най-очевидните обществени движения в светлината и по-точно в мрака на фаталистичната предопределеност и необяснимост.

Оттук се прескача към твърдението за “дълбоко релативизираната картина на света в “Диви разкази”. В края на статията си авторът обръща внимание върху стиловото смешение, подкрепящо “идеята за световната дисонансност”, върху стилизираността и “сказовостта” на разказите, за се завърши с изненадващо признание за “недоверието (си) към нравствените устои на тази творба и изненадата (си) от критическите оценки, с която тя бе посрещната и в известен смисъл изпратена”.

Изглежда хората от литературния официоз са били озадачени, дори уплашени както от безспорните достойнства на предложения им текст, така и от изненадващите обобщения в него, та са се насочили към антагонист като Тончо Жечев. Той опонира на Никола Георгиев в поместената в същия брой статия “Диви разкази”, или опитомяване на мисълта”. Прескачайки полемичните хватки и квалификациите от рода на “пред мене е гола и зъзнеща логическа схема”, “той е демонстрирал органичните недостатъци на една широко рекламирана, но винаги търпяща провали литературна методология”, ще се съгласим с упрека, че при Н. Георгиев неправомерно “противоречивостта на героите на Хайтов дава тяхна основна характеристика”. Прав изглежда Т. Жечев, когато контраатакува: “основната характеристика на Хайтовите герои не само не е тяхната противоречивост, а, напротив - тяхната уедреност, романтична окраска, монолитност, които на места гонят очертанията на легендарните герои. Дори има нещо, което напомня ранния Горки, една съзнателна и тънка героизация и там, където хората и тяхната история са обикновени.

Изхождайки от това разбиране, критикът прехожда към оспорване на методологическите тези на Н. Георгиев, упреквайки го подтекстово в предоверяване на структурализма, което не е вярно, защото не от структуралистки позиции е анализиран Хайтов. Това е недомислие, което оставяме настрана, за да се съгласим с Т. Жечев, че Хайтов въведе Родопите в българската литература, и че в общи линии “не логическите противоречия определят неговите герои, не тяхната “раздвоеност”, не тяхната “автоматизираност и отчужденост”, не “дълбоко релативизираната картина” или липсата на морални оценки, не и постоянно повтаряната от Н. Г. “раздвоеност и разколебаност”. Всичко това, а и останалото, идват от счупването на фолклорната черупка и излюпването от нея на индивидуалното съзнание; събуждането от пребиваването в колективния свят и мъдрост, от пребиваването в рода и мъчителното преминаване, възкресение за друг живот, в друг свят. Това е не, “когато светът си събува потурите”, алегорията е местна и слаба. Това е моментът, когато родопският свят си сменя очите и всичко трябва да се преоткрие, пренареди, да се приспособи и вреди в нов, непознат, неизвестен и объркан за него свят. При това оръжията му за приспособяване са стари, почерпани изцяло от предишния живот вътре в черупката на рода и колективната душа. За едни това е страшна драма, те с носталгия непрекъснато обръщат поглед към топлото лоно на миналия живот, към други времена и не се уморяват да разказват за тях, да ги идеализират. За други това е въпрос на хитрост, на шмекерлък, на бързо свикване с новите порядки. Трети се предават направо, те са дърво, огън да го гори1, както с тъжна ирония се съгласяват сами. Четвърти искат да пренесат по някакъв начин топлината на традицията, на миналото в съвременността, те знаят колко стари добродетели ще са нужни, колкото и “ахмашки” да изглеждат те на “оперения” нов свят. За пети природата става единствената мярка за стойности и т.н., и т.н. Ако използваме израза на един философ, ще кажем, че това е преход от времената, в които “небето е крачило по земята в народ от богове”, към време, когато земята си е земя, небето е далеч, а бог е умрял.”

Ефектно, както и точното отбелязване, че “основната характеристика на повечето Хайтови герои дава блянът по някаква красота, споена здраво и хубаво с доброто”, а “другата основна мисъл и проблематика на тези разкази е преходът от “диво” към “цивилизовано”, от “варварско” към “питомно”, от някогашно към модерно”. Отбелязвайки “близостта на “разказите” по дух, стилистика и постройка до фолклора и простонародната митология”, Т. Жечев правилно изтъква, че те “използват само арсенала на фолклора и простонародната митология за един друг опит” и намира обяснението в това, че “героите живеят един живот - съвременен, а владеят друг език - езика на образите, мислите, обратите на миналия живот и неговите предания”.

Изненадващо обаче критикът квалифицира разказите като “есета, превърнати в разкази”, тъй като в тях “няма сюжетно напрежение в традиционния смисъл на думата”. Оттук се идва до твърдението за двойната функция на есеистичния подход: “от една страна, всеки негов разказ демитологизира една случка, преживелица, която е дала или е могла да даде началния подтик за легенда, мит. Тук се разказва с битова и психологическа правдоподобност - “Как действително е било всичко това!” От друга страна, всяка разказана от него история по просторечието си, по завършеността си като изложение на народностната морална култура, е почти притча, по романтичната си сказова природа и уедряване на линиите отново бавно, но сигурно тежнее към легендата и мита.”

След тези различия в Института за литература при БАН се провежда обсъждане на въпросите, повдигнати в двете статии. Изказванията са публикувани в няколко книжки на “Литературна мисъл” от 1974 година. Да надникнем в тях, без да се задълбочаваме в причините, предизвикали явното раздразнение на спорещите страни, и без да се отклоняваме особено от скромната задача да проследим най-вече фактологически рецепцията на Хайтовия сборник.

Дискусията в списанието се открива със статията на Никола Георгиев - “Диви разкази” от гледище на науката, морала и на сладкодумната критика” (№ 2, с. 3-17). Той обвинява индиректно Жечев в проповядване на “изкуствоведски ирационализъм”, а направлението, към което принадлежи - “в едно от поредните превъплъщения на антипозитивизма”. Подмятат се и определения като “консервативно-романтическата типология на неговата мисловна нагласа”, “романтически догматизъм”, “национален изолационизъм”, “регионализъм” и пр. За нас обаче важни са не полемичните инвективи и етикетирания, а признанията на Никола Георгиев, че “Диви разкази” са нещо значително по-сложно, по-богато и противоречиво от схемите”, че “една от важните съставки на тяхната идейно-художествена диалектичност е способността им да изразят единството на простота и сложност, цялостност и разкъсаност, локална обвързаност и общочовечност”. Улавяйки опонента си в действителни и мними противоречия, Н. Георгиев с основателна решителност се противопоставя на тезата, че “Диви разкази” са есета, превърнати в разкази.

В същото време той задълбочава характеристиката си и отрича всяка повърхностна умилителност спрямо героите. Изследователят отново подчертава тяхната раздвоеност: “Героите на “Диви разкази” стават кръстосна точка на сили, идещи от противоположни посоки - всяка със своя вътрешна убедителност и неудържимост в натиска си. Страстното жизнелюбие се сблъсква с презрението към смъртта и чувството за малоценност на живота; безпрекословно преданото служене на един принцип - със скептичното осъзнаване на неговата ограниченост и смешност от друго гледище; вярата в собствените сили - с чувството на безсилие пред объркаността на битието; гордостта и смелостта в едни ситуации - с безпринципното огъване в други; изключително братското сродяване с едни хора в едни ситуации - със студена самота и отчужденост в други ситуации; преклонение пред красотата в едни нейни изяви - с гризящото усещане за някаква ограничена, достигаща понякога фанатична заслепеност, рамка на това преклонение...”

И така Н. Георгиев отново се връща към “раздвоителния механизъм на “Разказите”, за да мотивира изразеното “недоверие към нравствените устои на тази творба”. Това е щекотливият въпрос в постановките на учения, който не е съвсем убедителен в този пункт. Най-малко поради две причини. Първо, защото сложното, драматично битие на героите, което художествено изобразява Хайтов (и което така точно е уловил и пресъздал в анализа си Н. Георгиев), едва ли може да бъде канализирано в улея на ясното морализаторство с еднозначни послания. И второ - очевидна е при всички случаи деликатно заявената, “надредна” авторова позиция, която без да нивелира човешките съдби и характери, конкретните ситуации и тяхната битийна обобщеност, неизменно води до внушения за необходимостта от отстояване на себе си, на любовта, майсторството, гордостта, съвестта... Разбира се, че в света на Хайтов (както в света по принцип) има стечение на непредвидени ситуации, тук героите се сблъскват с трагични, фатални, дори мистериозни обстоятелства - съобразяват се с тях, преломяват се или ги преодоляват въпреки всичко. Та това е свят нееднозначен, “засукан” и само догматичното съзнание може да си представи, че ще го “разсуче”, ще го раздели на изначалните му съставки, ще отдели зърното от плявата, доброто от злото, ще го сведе до еднопосочна причинно-следствена закономерност, до ясна етична перспективираност. До каквито и висши принципи да искаш да го сведеш, той няма да се побере в тях, ще излиза извън тях, ще се излива - пламтящ, кипнал от страсти и противоречия, приемащ винаги нови и неочаквани форми - вън от ограничителните пространства.

В същото време писателят не изпраща безадресни или объркани послания към някакъв битиен вакуум - той е със съзнанието за социума, който ще разбере или поне е длъжен да разбере, че “дивото” има не само първична прелест и - може би сломена, погубена от цивилизационните перипетии - мощ, но и морални закони, вечни човешки ценности, които “питомното” е длъжно да оцени, съхрани, умножи. В такъв - опростено представен, разбира се - вид възприемаме нравствения фундамент, върху който се крепи и гради светът, предложен ни от Хайтов.

Към този свят Н. Георгиев е намерил пътища, а не е намерил удовлетворяващи го изходи. Иначе той отбелязва “тематичната пъстрота на сборника” и се аргументира - “между едни корици и под едно обобщаващо заглавие Хайтов е събрал легендарни отмъстители и разбойници с дребни чудаци и неудачници, жертви на съвременната бюрокрация, жестоки турци с тлъсти западногермански туристи.” Те обаче са “споени от обединителния принцип на раздвоението”. Героите също. “Споява ги и готовността им за действие”, макар че “зад тази готовност стои повече фаталистична обреченост и инерция, отколкото някакви по-дълбоки нравствени подбуди. Споява ги най-сетне и завършъкът на делото и действието - всички герои от всички времена са загубили битката си, загубили са я като свършен факт или предварително усещане, или най-често и двете заедно. И бедата на сборника не е в поражението им, не е и в това, че от поражението си те излизат със следните не твърде утешителни възгледи:

- на този свят да не се раждаш честен

- и преди лошо, и сега лошо

- кой както я нареди

- кое е за добро, кое е за лошо, човек не може да знае

- човека го води незнайният случай, който иде отвън или се е загнездил в него като “фабричен дефект” на характера му.

Бедата е, че горните изводи не са само изводи на героите като подчинена, посредна съставка на художествената система, но че са завършващо внушение на “Диви разкази” като цяло.

Причината за това е във видяната от Георгиев “загуба на дистанцията между гледната точка на герои и повествовател”, тъй като Хайтов владеел аз-повествованието “добре... на равнището на сказа и твърде зле, когато трябва да съчетае виждането на отделния герой-разказвач с висшата гледна точка на обобщителната художествена система”.

След като се провежда аналогия със “Софийски разкази” на Камен Калчев, за героите на Хайтов се уточнява - “тяхната обърканост, поражение и трагизъм са останали неоценени от по-висша духовна, нравствена и социално-историческа гледна точка, (...) останали далеч от светлината на хуманистичния и естетически идеал на нашето общество.” Ето защо Георгиев е против “мярата, с която “Диви разкази” бяха митологизирани като ценностно ядро на българската народна душевност”.

Дербито между вече полемизиралите в “Литературен фронт” сякаш не се превръща в напрегната среща-реванш, защото Тончо Жечев в “За съвременен марксически подход към художественото произведение” (18-22) в същия брой на “Литературна мисъл” очевидно се отказва от нови аргументи. Ако пропуснем квалификациите на метода на опонента му, дадени в полемичен план, както и обвиненията спрямо Никола Георгиев в “инженерно мислене”, чуждо на хуманитаристиката, статията на Тончо Жечев не добавя нищо ново към характеристиките на разказите. Така правото на участие в двуборството очевидно е предоставено на Кръстьо Куюмджиев в “Диви разкази” и “точните” науки” (23-43). И тук ще пропуснем издевателските характеристики на опонента, както и основателното вметване спрямо усъмняването на Н. Георгиев в “нравствените устои на тази творба” - “Щом в една творба се рисуват вътрешно раздвоени, непълноценни, противоречиви хора, един “релативизиран”, “засукан” и “неприютен” свят, то значи тая творба няма нравствени устои! Ако Ричард III е нравствен изрод, хрониката на Шекспир е съмнителна в нравствено отношение?!”

Кр. Куюмджиев задава цяла поредица от въпроси, повечето от които са интересни и днес, поне от проблемно-методическа гледна точка. Нека видим тези въпроси, обвързани с прекомерно полемичното и затова будещо несъгласие първо изречение в цитирания текст:

Искам да поставя няколко въпроса, от които ще се види, че той (Н. Георгиев - б.м.; В.Я.) е минал покрай богатата проблематика на “Диви разкази”, въпроси, без чието решение ние не можем да кажем нищо съществено за тази творба. Има ли сборникът “Диви разкази” някакво отношение към изобразената в него действителност и дава ли някакво отражение върху текста на Н. Хайтов обстоятелството, че герои на творбата са родопчани? Има ли някаква връзка между текста на “Диви разкази” и обстоятелството, че Н. Хайтов се е родил в Родопите? Има ли някакво отражение върху “Диви разкази” времето, когато са писани - 60-те години на нашия век и по конкретните културни условия след Априлския пленум през 1956 г.? Определят ли се психологията, манталитетът, нравствеността, мирогледът на героите на “Диви разкази” от историческите, социалните и битовите условия, в които са живели? Има ли някакво значение за текста на “Диви разкази” развитието на нашия разказ през 60-те години? Имат ли някакво отражение върху текста на “Диви разкази” настроенията на умовете през 60-те години, когато у нас с нова сила се събуди интересът към собствената ни история? Има ли някаква връзка между текста на “Диви разкази” и останалото творчество на Н. Хайтов, по-специално неговите исторически и етнографски проучвания и книгата му “Шумки от габър”? От жив човек ли са писани “Диви разкази”, от бившия лесничей, родопчанина, нашия съвременник, писателя Н. Хайтов, или от мислеща машина, която се отличава от другите мислещи машини, че смее да поема рискове, “най-висшия риск на художествената специфика” - да построява разкази върху бинарни опозиции.

Ако отговорът на тия въпроси е положителен, в което никой образован марксист няма основание да се съмнява, ние ще се натъкнем на друга група въпроси, без чието решение няма да ни е ясно какво представляват “Диви разкази”. А именно, каква информация ни дават “Диви разкази” за света, в който живеем? Каква информация ни дават за нашата собствена история, за историята на Родопа? Разкриват ли нещо от психологията на българина в нейната историческа обусловеност? Какво можем да научим от “Диви разкази” за социалните исторически движения и как те се отразяват в душата на обикновените родопчани? Как конкретно се извършва това в художествения свят на Хайтов? На какво се дължи интересът на Хайтов към такъв тип хора и какви черти у човека вълнуват писателя? Съществува ли у Хайтов интерес към легендата, приказното, романтичното, към едрите човешки очертания и на какво се дължи тоя интерес? Имат ли “Диви разкази” обществен резонанс и ако да, на какво се дължи? Каква е връзката между моралната проблематика на “Диви разкази” и днешните настроения на умовете? При какви условия се е формирала нравствеността на Хайтовите герои и на какви изпитания се подлага тя при изменящия се свят? Изживяват ли Хайтовите герои драми и на какво се дължи тоя драматизъм - на тяхното субективно устройство или на външни причини, на натиска на външния свят върху техните представи за добро и зло, за красота и безобразие, за сила и слабост? Защо Хайтов използва принципа на “бинарната опозиция” и има ли това някаква връзка с изобразяваната действителност? Каква е връзката между биографията на Хайтов, неговия начин на мислене, неговото виждане на света и “Диви разкази”, какъв факт представляват те в неговия душевен и духовен живот?...

Голяма част от тази серия от въпроси биха могли да се използват и от днешните изследователи, преподаватели и читатели на писателя. Нас обаче ни интересува преди всичко как Куюмджиев възприема и тълкува “Диви разкази”. Той прави пространни и увлекателни анализи на разказите “Когато светът си събуваше потурите”, “Дърво без корен”, “Козият рог” (по-скоро на филма, а не на писмения текст), “Дервишово семе”, “Гола съвест”, за да заключи: “Целият сборник “Диви разкази” се състои от 17 разказа от първо лице. Това са 17 изповеди на хора, всеки от които е направил едно откритие, прозрял е нещо важно и изключително в човешката съдба, в човешката участ на тая грешна земя, нещо неразрешимо и безизходно. Това откритие се превръща в точка, която те ще съзерцават цял живот, тя ги хипнотизира със своята бездънна чернота, превръща се в ос на тяхната екзистенция. Тия 17 гласа питат. Това са 17 въпроса. Те не могат да си обяснят трагизма на човешкото битие, своята безизходност в един “засукан свят”. Тия 17 гласа се събират в един хор, 17-гласен, дисонантен, необединен, сведетелствуващ за разединението и трагизма на човека. Но това е само на пръв поглед. Ако песента на тоя хор е една елегия по времето, когато човеците са живели в топлото лоно на природата, обединени, единни, в братски, родствени отношения, ако тук се чуват жалбите и въздишките на хора, изпаднали от рода в един разединен, враждебен свят, то реалният, нравствено-художествени изход е в това, че тая елегия се превръща в зов към единение и братство, към порядъка и разума в света, зов за очовечаване на света, на човека и човешките отношения. Всеки от тия гласове свидетелства, че човекът, когато е сам, е слаб, и неизброимите препятствия по нашия път не са по силите му; че човекът не е изпратен на земята за благодушно щастие, а за нещо по-голямо; че човекът се обезчовечава в един свят, където царуват бездушният интерес и егоизъм...”

По-нататък Куюмджиев обобщава основните си разбирания: “Характерните за мита, фолклора, легендата общозначимост, обобщеност, типовост на човешките състояния и отношения, на отношението човек - външен свят са използвани пряко от Н. Хайтов при построяването на неговите образи. И тук най-важното е не душевната противоречивост, а цялостност. Тук е обобщено същественото за цели групи човешки състояния, обществени и лични отношения, религиозни, мирогледни и философски представи, абстрахирани от хилядолетен жизнен опит, от милиони индивидуални особености, случаи, събития и т.н. Тая едроплановост изпълва с голяма нравствено-психологическа и мирогледно-философска съдържателност много малък обем, защото обобщава най-същественото, най-общото, най-повторимото за човека за един огромен период от неговото историческо съществувание. Това издига разказите на Хайтов над регионалното, битовото, до една широка значимост.”

Да подчертаем значимостта на казаното от Куюмджиев, който не само на онзи етап е сред най-зрелите тълкуватели на “Диви разкази” (включително и чрез аналитичното изтъкване на генетичната им връзка с “Шумки от габър”). И по-късно критикът очевидно дава индикации за вниманието към статията си (включва я в книгите си), която е сред върховете в полемиката.

Тази полемика изглежда така е накалила страстите, че се налага един по-безпристрастен арбитър като Ванда Смоховска-Петрова да твърди очевидното днес - предложените от Никола Георгиев и Тончо Жечев два подхода “съвсем не се изключват, а напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си.” (сп. Литературна мисъл, 1974, № 3; с. 3). По своеобразен начин откликва на това становище Атанас Натев в “Прагът на чоглавото” (отпечатана в № 6 на списанието; с. 3-17). Изразявайки валидни и до днес становища за критиката (например: “Същинското равнище на критиката зависи от способността й да оползотвори мнението на малцинството.”; “Критиката е винаги с недоказани пълномощия. С всяко свое съждение тя се самоподлага на изпит за правоучастие в литературния живот.”), авторът изтъква: “Даже двете мнения за разказите на Хайтов да се окажат несъчетаеми, остава открит въпросът: мигар сме задължени да признаем гражданственост само на едното от тях?

Достойнствата на Натевата статия не са само в безспорната ерудиция на автора, в умелото боравене с модерните постановки на западното литературознание, с интелектуалния демократизъм, който не разграничава сектантски становищата на участниците в полемиката. В контекста на интересуващата ни тема ще видим, че Натев дава проблемни и критически драматизиращи интерпретации на Хайтовите разкази. Тук крайно интересно е как критикът - в полемика с Куюмджиев - вижда ситуацията на героя от “Когато светът си събуваше потурите”: “Куюмджиев с право отбелязва, че героят се чувства ограбен не само естетически: накърнена е преди всичко радостта му от труда, в който се влага “толкова човешко майсторство и душа”. За сметка на това себеизявата на неговото “достойнство” ще се мери вече по купчината звонкови монети, по купешкия плат за рокля, по табелата със свети Георги. Не е нужно да пояснявам, че така героят не влиза в пряк сблъсък с една враждебна нему действителност, а се заселва като узаконен обитател в нея, което го обрича на самоотчуждение. “Той не може да се примири с... бездушните предмети” - подхвърля Куюмджиев. Според мен, неговата драма е тъкмо в това, че той трябва да се примирява с тях, трябва да ги наложи на своя стереотип. Без това насилие над себе си той би бил неприспособим към живота. Битката от отправната точка на предишното си достойнство той загуби със закупуването на кебапчийската скара.

Подобен тип взирания в драматизма на “Диви разкази” прави чест на анализатора, който не бяга от конкретиката, независимо че е изкушен от теоретическите операции. Аналитично-обобщителната сила на Натев се проявява и при оценката му на стиловите особености на “Диви разкази”. Според него сборникът е “пронизан от особено градивно, ползотворно противоречие”. Той откроява функцията на “анекдотичното, което присъства в живота на Хайтовите герои и при жизнено решаващи за тях обстоятелства”, обръща внимание на своеобразната “гротескност в повествованието”, почиваща върху факта, че разказвачът “не препредава нещата вече от една придобита дистанция във времето и опита”. Тези ценни наблюдения не водят до еднозначност, защото Натев мисли сложно диалектически. Точно този тип мислене му дава възможност да отбележи и това, че “писателят видимо се стреми да разчупи границите на анекдотичното и на волната или неволна самонасмешка, която се получава при неговия тип “аз-разказ” чрез условното дистанциране на потърпевшия от случката”. Изтъкнато е и това, че писателят поставя героите си в “действено изпитание”. При тези условия, когато са заставени да решават и да постъпват не според разбиранията си, или въпреки всичко - според тях, героите са “отново въвлечени в “засукания свят”, в който трябва да се решаваш, без да решаваш”. Подобна, близка до екзистенциализма, трактовка може да има и опоненти, но при всички случаи разгръща и проблематизира противоречията, които всяка значителна творба носи в себе си.

В трети брой на “Литературна мисъл” е дадена и статията на Искра Панова “Колко е черен дяволът” (с. 6-18). За авторитетната изследователка полемиката е повод да защити основни положения на структурно-системния подход (чрез ерудитски позовавания на трудно намираеми тогава източници и автори като Леви-Строс, Барт, Пиаже, а също така чрез изтъкването постановките на Лотман и Бахтин). Тя се противопоставя на тезата на Тончо Жечев за разумния консерватизъм, за “топлотата на мита” като противодействие срещу виелиците на технократизма - един интригуващ спор, който излиза извън рамките на интересуващото ни в момента. Що се отнася до конкретните постановки на Панова по повод “Диви разкази”, те са провокативни и оспорими. Излизаща от твърдението, че “в центъра на разказите стои именно конфликтът между героя и света, като този конфликт се превръща в негова вътрешна, често пъти потресна психологическа и нравствена драма”, авторката подлавя тезите на Н. Георгиев и Кр. Куюмджиев по следния начин: “Силата на тия характери с тяхната преданост към принципа, дадената дума, избрания път само предопределя и задълбочава трагедията. Силата на характера съвсем не свидетелства, нито пък гарантира, че героите не са разколебани, че съзнанието им не се разкъсва между два противоположни полюса и че те не стават често пъти субекти на противоречиво поведение. Вярно и дълбоко е наблюдението на К. Куюмджиев, че Хайтов поставя своите герои в “пределни ситуации”. Там според Куюмджиев те трябва да направят своята равносметка. Бедата е там обаче, че те именно равносметка не могат да направят: твърде неясна е картината на света и твърде тъмен неговият механизъм, а главното - героите могат само да понасят неговите удари, неизвестно защо и как стоварили се върху тях. Оттам тяхната отчужденост от света, която се превръща в отчужденост от самите себе си.”

Така общо представена, тезата за самоотчуждението на Хайтовите герои (нещо, което го има и при Ат. Натев, но на базата на конкретната ситуация в конкретен разказ) се превръща в опасен въртоп за анализатора. Илюстрация за тези опасности са по-нататъшните разсъждения и конкретизации на Панова. Според нея на отчуждено-самоотчуждените герои на Хайтов “не им остава нищо друго, освен да си държат на думата, щом веднъж са я дали и защото са я дали, и за принципа - щом веднъж са го приели и защото са го приели, а не - защото виждат неговата разумност в перспективата на един разумен и понятен свят. Само това им остава, за да защитят човешкото си достойнство - друго няма. К. Куюмджиев нарече тази безизходица “нравствен категоричен императив”. Преведен на наш си български език, то ще рече нравствен инат. Пред това нравствено заинатяване, разбира се, трябва да се свали шапка: когато човек не знае накъде отива и защо отива, и защо трябва да отиде, той трябва да се хване за принципа и да стои на него докрай, ако иска да остане човек. Смисълът на принципа обаче го няма - останал е само императивът...

Възможно е в онези години авторката да е била твърдо убедена в абсолютното съществуване на разумност - поне в перспективите на един бъдещ разумен и понятен свят. Допустимо е дори да се мисли, че има и по-висши неща извън защитата на човешкото достойнство - свое и чуждо. Приемаме, че има такива висши неща, но защо да не се приеме и това, че достойнството би могло да се защити и без непременно да се знае “смисълът на принципа”. Това се доказва не само от Хайтовите герои, които не са хайделбергско-кембриджски философи и не са запознати със структурно-семиотичните подходи. Не твърдим, че философите, подходите, осъзнаването на принципите и т. н. са нещо лошо, разбира се, но твърдим, че героите на Хайтов защитават и смисъла на живота си (да им простим, че не създават трактати по този повод - те действат, но и оценяват и се самооценяват), и нравствеността си (да им простим и че това не е нашата нравственост, в която може да има смисъл, но рядко е героически императивна).

Няма да простим обаче на Панова очевидното разминаване с идейно-нравствените установки на герои като Шабан (“Тъкмо в мига, когато стои като гранит, той се колебае, защото вижда безсмислицата на поведението си, безсмислицата на самата “мъжка дума” и на времената, които са му я втълпили. От свобода поведението става принуда, свободното решение - подчинение, а уж ясната хармония на цялостния свят - непонятна житейска бърканица”) и Ибрям-Али, който “много добре знае какво го чака, знае, че ще го предадат и кой ще го предаде, знае и с какво ще заплати песента си. Той избира нея: сила на характера - да, но и безизходица. Той не може нито да надвие този свят, нито да си намери мястото в него.

Никаква безсмислица не вижда Шабан - видяло е тази безсмислица съзнанието на интерпретаторка от “постмъжките” времена. Именно това съзнание отказва да възприеме битието и като “неясна житейска бърканица” (защото, нали - няма го “смисъла на принципа”), което обаче не те освобождава от тежкото задължение и героичното право да си мъж. И още: ако песента е безизходица, ако влечението към нея и към неизразимото, което тя носи, препятства надвиването и намирането на място в света - приемаме да бъдем надвити и без място, но със своя песен! Победени може би, но не по-бедни!2 А мястото на мъже като Ибрям-Али в живота е винаги сторено, не им е минало и времето! Въпреки това, което твърдят системотворците или теоретиците на моралния релативизъм.

Разбира се, не можем да бъдем против първите, а в редиците на последните не поставяме Панова - учен с авторитет и морал. Само се опитваме да защитим от нейните някогашни обвинения писател като Хайтов, у когото “няма посока, дори пунктирана - има само непонятността на един свят, който не познава себе си”. Оттук до присъдата е лесно - щом хората и светът на Хайтов не познават себе си, на писателя, ако и да е даровит и чувствителен художник (признати му качества от авторката), “не му е стигнала интелектуалната сила, за да направи оня последен синтез, който да обърне и преосмисли картината. А може би не му е достигнала и нравствената смелост да слезе по-надълбоко в анализа на своя свят, който е днешният свят - в изкуството светът винаги е днешният.”

За каква липса на преосмисляне, за какъв по-дълбок анализ може да става дума в “Диви разкази”, където кипят страсти, сблъскват се позиции, сгромолясват се времена и хора и въпреки това тържествуват човешкото, героичното, нравственото, тържествуват дори и сред осъзнатата пошлост на доминиращите начала в един свят, погазващ честното и красивото. Този свят - с неговата противоречивост, с неговите герои и конфликти - несъмнено не е само и единствено вчерашният. Да беше така, “Диви разкази” щяха да се възприемат като исторически, битови, етнографски и т.н. А те очевидно не са такива и причината е именно в художествените синтези на Хайтовата проза, в активното проблематизиране на екзистенциалното, в дълбокия психологически анализ на герои и обстоятелства с продължаваща актуалност.

Вероятно внимателният читател ще открие определени сходства между възгледите на Никола Георгиев и Искра Панова, но същият този читател ще да е видял и това, че при първия теоретическите постановки и твърденията не се разминават драстично с посланията на “Диви разкази”, а по своему ги проблематизират. Нещо, което при Панова не се е получило. Така изразеното отношение към тези два текста не следва да се възприема като отричане на достойнствата им, или като безполезно отдаване с късна дата на победата (такава в никоя по-сериозна полемика няма!) на “другия отбор”. Всъщност това са го разбирали още онези от участниците в дискусията, които не са склонни в борбата за принципи да виждат тотално отхвърляне на другото мнение и да оценяват стремежа на Н. Георгиев за по-многостранна оценка като “херостратовски” опит да омаловажи художествените постижения на Н. Хайтов, осъществени в неговите “Диви разкази”. Подобни констатации не правят чест на Здравко Петров - автор на статията “Само амбиции не стигат” (в. Пулс, № 18, 27 август 1974), в края на която се твърди още веднъж: “Херостратовският опит да се подцени едно от водещите произведения на нашата съвременна литература ще влезе в една бъдеща антология на естетическите куриози. В една логически построена критическа статия всичко можеш да кажеш и все пак да се разминеш с оценката. Хайтов въпреки благородния си консерватизъм е по-жив от мнозина български писатели, които симулират живот в литературата.”

Последното твърдение не е откритие и дори не е отзвук от някогашната полемика, защото участниците в нея съвсем не са си поставяли за задача да подценят, а да вникнат по-дълбоко в разказите на Хайтов. Друго разбиране могат да имат само люде, виждащи във всичко групова, а не принципна борба. Не знаем какво ще влезе във все още бъдещата антология на естетическите куриози и не сме убедени, че ако логически построиш изказване и кажеш всичко, ще се разминеш с оценката, но твърдо смятаме, че полемиката прави чест на “Диви разкази”. Николай Хайтов е сред малцината щастливи писатели в българската литературна история, удостоени с дискусия на такова равнище, с участието на едни от най-сериозните ни изследователи. Нашето убеждение е, че полемиката измъкна “Диви разкази” (с неоспоримото им някогашно и днешно въздействие върху читателите) и проблемите, които сборникът поставя, от сферата на журналистико-публицистичния възторг, от рецензентските решения и учебникарските обобщения. Някога значим научен факт, дискусията и днес е актуална, а наблюденията върху “Диви разкази” от по-късно време необходимо се опират върху разбиранията на участниците в нея.

В този смисъл ценни са постановките на Цанко Младенов в “За “Диви разкази” и изпитанията на критиката” (сп. Литературна мисъл, 1974, № 3; с. 19-41). Противопоставяйки се на Кръстьо-Куюмджиевата интерпретация на “Козият рог”, авторът дава интересни свои съждения. Той е и първият, оценил така цялостно системността при осъществяването на писателя и връзката на неговите проучвания с художественото му творчество. Съвършено правилно Ц. Младенов отбелязва: “Който е чел документално-историческите изследвания на Хайтов, не може да не бъде поразен от огромния научен труд, който авторът е положил, за да събере внушителен исторически, етнографски и социалнопсихологически материал. Освен писател Хайтов е историк и социограф от много висок ранг. Следял съм негови прения с наши историци. В своите солидни в документално и логическо отношение полемични работи Хайтов проявява рядко умение да борави с изворовия материал, с фактите, с източниците, със законите и закономерностите в историческата наука. Хайтов освен писател е и учен, който владее научния подход към действителността и притежава извънредно богата ерудиция.

Ц. Младенов е и първият, който по-пространно разглежда “Диви разкази” през призмата на жанровата форма сказ. Авторът изтъква така нейните особености: “За сказа е характерна двойната дистанция: една дистанция между автора и сказеца, която се осъществява главно с езикови средства - употреба на диалект (териториален или социален, сленг, жаргон и пр.), възрастови езикови особености (например в случая, че сказецът е дете), психологически речеви особености (например с построяване на привидно паралогична реч, ако сказецът е “псих”) и т. н. Втората дистанция е между сказеца (сказовия повествовател) и изобразените събития; сказецът винаги ги гледа от “епическо разстояние” и ги оценява.” За него “няма съмнение, че Хайтов напълно е овладял художествената форма на сказа” и тази форма “дава възможност на автора да помести едно значително жизнено съдържание; да обективира това съдържание в жанр, който поддържа живота му, активира въображението и оценъчните действия у читателя; читателят формира себе си и едновременно пълни със съдържание зададената му форма.” Оттук се идва до плодотворната идея за “двойното дистанциране”, като предопределящо “двойно съпоставяне на образите и събитията, на преживяванията и оценките: образът на събитията се включва в образа на сказеца, а авторовата позиция може да бъде разкрита не само в оформлението на единичния разказ, а и чрез анализ на цялото, което представлява единството на седемнайсетте разказа.” Върху тази основа Ц. Младенов изтъква: “Книгата “Диви разкази” има стойност като сложно - преднамерено построено по този начин - цяло, което се стреми към цялостно въздействие и изисква от нас цялостна оценка”.

Ученият обръща внимание и върху интуитивно долавяната особеност на “Диви разкази” - те са и “митологични”, и иронични. (Да вметнем тук, че Хайтов не създава своите “родопски легенди” по класическия терк на знаменитата Йовкова книга - можем, естествено, да видим общото, но същественото различие е в ясно доловимата смехова интонираност на “Диви разкази”, което липсва в “Старопланински легенди”.) Ц. Младенов обаче прекомерно категорично твърди: “Не може да има митологизация в книга, където преобладава ироничното отношение към атитюда (атитюд - нагласа, поза, съзнателно изградени от писателя, за да може да бъде изказано повече и по-друго, отколкото без това) на героя, където преобладават сказците с ироничен атитюд”. Още по-малко ще се съгласим с твърдението, че “Мъжки времена” е иронично заглавие, че в този разказ е осмяна една представа за мъжественост”.

Вероятно трябва да се разбере и приеме фактът, че при цялата си единност “Диви разкази” е творба сложна и многослойна, че критериите, с които подхождаме към “Черното пиле” (интригуващо анализиран е този разказ от Ц. Младенов), не вършат работа при възприемането и оценката на “Мъжки времена”. В този смисъл и ще се съгласим донякъде, и няма да се съгласим (“виновен” за това е самият писател) с изказването на Ц. Младенов: “Хайтов няма “сантиментите” към миналото, от които страдат някои негови критици.” Напротив - има ги, дори и като сантименти, да не говорим, че ги има в по-сериозните проявления на помненето, познаването, цененето и дори възхитата от миналото. Но това не е всичко, защото писателят е и с изострен усет за съвременността. Впрочем, при него няма принципна разлика при изображението на минало и днешно именно защото се изхожда от определени идейно-нравствени принципи, от разбирането и дълбокото вникване в същността на конфликтите и на човешкото в многообразните му проявления. Затова и позицията на повествователя може да бъде иронична, саркастична, отрицаваща (включително и чрез гротесковите форми) и при представянето на настоящето, и при изображението на миналото. Подобно идейно-стилово хронотопно единство е израз на единството на нравствения идеал за човека, който е така ясно проявен в творбите на Хайтов.

Ясно би трябвало да е проявено и нашето отношение към полемиката, в която интригуващо присъствие имат освен досега цитираните автори и Владимир Несторов и Огнян Сапарев (най-ясно и категорично очертал различията в позициите между “импресионистичната” и “аналитичната” критика). Да повторим още веднъж - тази полемика е от огромно значение и за дълбокото осмисляне на “Диви разкази”, и за развитието на литературната ни наука. Едно издание на статиите и изказванията в нея, може би със съответните коментарни бележки, а защо не и с нови публикации от някогашните участници, вероятно би възбудило интересни размисли и днес.

След рецензиите, след бурните читателски и критически възторзи, след разгорешените полемики идва времето на “обективното” възприемане на “Диви разкази”. Те вече се вписват в “регистъра” на българската проза, без който е невъзможна дейността от теоретико-типологизиращо естество, когато се разглеждат развойните процеси в литературата ни. Драматург, сценарист, исторически документалист и изследовател, публицист, автор на предговори и статии за близки му по дух автори (мнозина от които негово откритие или утвърдени от авторитетната му подкрепа), общественик - храбро отстояващ своите виждания по различни, но винаги актуални проблеми на съвремеността, Хайтов влиза в “канона” на българската литература. Каквото и да е отношението към неговата личност и изяви, не е възможно да се подценят или заобиколят “Диви разкази”.

Това се вижда още в задълбоченото изследване на Симеон Янев “Тенденции в съвременната проза” (1977), където е дадена една от най-цялостните сбити характеристики на същностното в “Диви разкази” (с. 157-160). Развивайки своята теза за “героя на сблъсъка”, тук изследователят отбелязва, че “в българската литература има творби, в които разграничението на пластовете, на културните наслоения, на застъпените морални системи у героите е по-определено.” И продължава: “Това са творби, в които дифузията на промените не е разместила гротескно съставките, не е отнела още ориентирите, но е очертала в най-общ план дистанцията (със средствата на емоционални хиперболи) между различните контактуващи системи - новото в неоформеността му, в отсъствието на регламентираща традиция и старото в скованата му изчерпаност. Героите на такива творби са изключително важни за вътрешната еволюция на типа герой на сблъсъка. Такива са например героите на Хайтов от книгата “Диви разкази.

Вземайки повод от полемиката около “целостта” и “раздвоеността” на тези герои, С. Янев указва: “В какво се състои най-общо целостта на героите? В нескончаемите им действия. Те печелят и губят, свършват и веднага пак започват. Техните действия не са целенасочените, стратегически действия на енергичния съвременен човек. Това са действия - прищевки на случая.

В какво най-общо е раздвоеността им? В отдалечеността от времето, което призовават. Нека не разбираме отдалечеността като отдалеченост в години и десетилетия, макар че действително повечето от разказаните истории са истории, отнесени към един живот, протичал преди тридесет, четиридесет години, за някои и повече от половин век. Отдалечеността означава дистанция, означава оттекло време. Основният смисъл в “Диви разкази” обаче не е акцентът върпу оттеклото време. Той е върху съпоставката на оттеклото и днешното. Винаги, неизменно, във всеки разказ героите налагат чрез действията си именно този акцент; цялостни и несмутими в естествеността си в миналото, всички герои са като че смутени от днешното. Те не са разбирали своя отминал свят в закономерностите му, а са го приемали в резултати. Но всичко в този неразбран, “засукан” свят е премерено в една морална система, която има съвсем твърди и еднозначни черти за чест, за достойнство, за добро и лошо. Това, че обстоятелствата често превръщат исканото като добро да изглежда лошо, се отнася само за резултатите; системата остава същата. Двойствеността на нещата не се отнася до системата на героите; те, така да се каже, знаят винаги своето и тяхната енергия за действие е всъщност импулсирана от чувството за съществуващ ред, за съществуващи правила на нравственото, които може и да не са всеобщи, но са реални. Допирът до новото време обаче поставя под съмнение за самите тях реалността и изобщо стойността на този ред.

Виждаме тук отгласите от водената дискусия върху Хайтовите разкази, функционализирани в цялото на разбирането, че “всеки разказ се явява в изобразените от него минали действия своеобразен спор със сегашното в неговата неочертаност”, че “всяко действие на героя се проектира върху сегашно неспоменатото, но възможно негово действие”. Според анализатора “този ням спор в суровостта и реалността си получава особена емоционална хиперболизация”.

С. Янев завършва наблюденията си със следното обобщение: “Героят на Хайтов е представен винаги в действия, които влизат в негласна полемика, в една постоянна напрегнатост с моралната и нравствена система на сегашното. Силен, епически характер в твърдите координати на своята система в отминалото действие, той е вече драматизиран в хода на негласната съпоставка; герой на целостта в рамките на действието, той е вече герой на сблъсъка в рамките на разказваното. Ориентиран изцяло в рамките на едни минали морални норми, той е вече изцяло разколебан в техните съвременни опозиции.

Последното твърдение за цялостната разколебаност на героя в опонирането му спрямо съвременното изглежда пресилено. Според нас този герой не е разколебан, защото остава верен на себе си, на корените си - разколебан или направо отречен е неговият свят от нормите на новото време. Разбира се, това не е посочено като вина, а като драма на онези герои, към които Хайтов очевидно изпитва съчувствие и любов, на които се възхищава. Така или иначе С. Янев творчески и продуктивно подема и доразвива някои от идеите на споровете върху “Диви разкази”, като им дава сериозна теоретическа аргументираност.

Интересен и съдържателен е и относително късният отзвук на полемиката в книгата на Енчо Мутафов “Подвижният човек” (1978). Тук авторът приключва статията си “Герои и обстоятелства: драматичност и недраматичност. (В необходим за становището ми спор с един оригинален, но краен възглед за “Диви разкази”)” (с. 30-37) така: “Призивът на двамата автори, и на Никола Георгиев, и на Тончо Жечев, за нов прочит на “Диви разкази” е много основателен. Той ще открие непредвидени дълбочини, ще ни избави от повърхностното тълкуване на една отлично разказана стара хармония, ще ни подскажа актуалния смисъл на нейното отражение.

Напълно сме съгласни с оценката, но по-важни са постановките на Е. Мутафов за същността на “Диви разкази”, които са изведени в спор с тезите на Н. Георгиев. (Колко добре е, когато се спори умно с умен човек!) Анализирайки ги, авторът отрича “невярната, крайната концепция” за героя на Хайтов като “вътрешно раздвоен”, както го представя Н. Георгиев. Той й противопоставя своето разбиране за “герой, който може във всички ситуации да действа без съмнение, без колебание (без онова, което е основа на раздвоението, на отсъствието на действие).” Е. Мутафов посочва: “разказите на Хайтов изобилстват с драми, те са ярко драматични творби, но драмите са на героя със света, с обстоятелствата, не със себе си.” Това до известна степен еднозначно становище е мотивирано от констатацията, че “и в най-острата, най-драматичната ситуация героят е цялостен. Над него не стои въпросът да бъде или да не бъде. В него няма нищо хамлетовско. Във всеки миг той иска да бъде, без да се замисля защо и кой ръководи това “бъдене” - предците, бог, сляпа сила, вътрешен нагон, изконно езическо чувство за справедливост или някакъв вътрешен триумф на личността”.

От подобно виждане на същността на героя Е. Мутафов извежда и характерните особености на Хайтовата проза. Той правилно подчертава: “Тъкмо липсата на съмнение и колебание предпоставя тази толкова богата фабулност, почти без прецедент в нашата литература, богата на напрегнати сюжети. Ако се прекъсне едно действие, следва друго. Няма задръжка около прекъснатото действие, то не се обособява като център на творбата, както е в литературата с вътрешно конфликтен герой.” Критикът определя “Диви разкази” като “полифабулни произведения”, подчертавайки (но не в негативен аспект) отсъствието на метафоричност в тях за сметка на “синтактичната инверсия, елипсите (динамизиране на езиковия поток), разкъсване на устойчивите синтагми, особено в монолога и в диалога.” Своя анализ той завършва с определянето като важна отлика на разказите “смешението и ироничното напрежение на стилове”, призовавайки да се види “структурният акцент” и да се оцени фактът, че “все пак административният, техническият, пък и легендарният стил не заемат онова място в просторечивите диалектни езикови форми, т.е. примитивната експресия на стила”.

През 70-те - 80-те години активен интерес към прозата на Хайтов проявяват и критици с “импресионистични” предразположения като Веселин Йосифов, Симеон Султанов, Ефрем Каранфилов. Те откриват в “Диви разкази” повечето от ценностите, които утвърждават в своята близка до есеистико-публицистичното аналитическа дейност. Така в книгата си “Незавършени разговори” (1976; с. 218-248) С. Султанов с присъщата си критическа “азовост” отбелязва: “В своя творчески свят Николай Хайтов ме въведе едновременно като историк и поет” и заедно с това - близостта на родопчанина до “голямата традиция на Йордан Йовков в българската проза, която търси и открива романтичното, красивото, героичното и не обича пълзящия реализъм, грозното, нищожното.

Спирайки се върху индивидуално, регионално и национално отличителното в “Диви разкази” (“в малкото провинциално огледало се оглежда голямото национално небе, а много пъти и епохата със своите вечно нерешени общочовешки проблеми”), критикът подчертава особеното преплитане в тях на “духа на мястото” и “духа на времето”, в което живеем”. Султанов свързва характера на писателя с характерите на неговите герои, базирайки се и на публични реплики на писателя (“Аз искам да се възхищавам на своите герои, да им се любувам”; “Нямам пиетет към малкия човек”; “Дребнодушието не ме занимава”), и на личните си разговори с него. Отличителен в това отношение е пасажът: “Негативният сюжет, смачканият герой, озаптеният човек, с една дума, всичко, което е дело на победилото зло, не може да импулсира писателя за творчество. Като говорихме веднъж за издръжливостта на неговите герои, за тяхната непримиримост към злото, за това, че те се гънат от ветровете на живота, но никога не се чупят, защото са дрянови пръчки, Николай Хайтов отсече: “В моето творчество няма капитулантски герои!” И наистина, те са взели нещо от него, така както всички герои в прозата вземат по нещо от своите създатели, които са техни бащи...”

Явен е тук психологическият подход на интерпретатора, докато Ефрем Каранфилов в аспектите на изследването си “Заради живота. Как умират героите на българските писатели” (1987) представя прозата на Хайтов в руслото на класическата българска традиция. Той открива в “Диви разкази” три основни изяви на героичното: “битката, юначеството”; “силата и радостта на песента”; “чудото на творческото дело, на майсторските ръце”. Оттук тръгва изследователят, за да отбележи: “Хората на Хайтов лесно умират, защото живеят пълнокръвно и цялостно. Те обичат преди всичко честта, своята лична чест. Но това значи, че те обичат повече другите, отколкото себе си. Здраво, силно е онова човешко общество, в което хората държат на своята лична чест, което ще рече - за мнението на общността, на колектива.

Днес доста от есеистично изразените схващания на Е. Каранфилов може да изглеждат твърде общи и оспорими, но те така или иначе са показателни за налагането на схващането за принадлежността на Хайтовата проза към най-значителното в съвременността и за генетико-художествената й връзка с класиката в литературата ни. Израз на подобно признание е и статията на Пантелей Зарев в том V на “Панорама на българската литература” (1979; с. 279-300) за Николай Хайтов. Покрай всички повече или по-малко познати съждения за връзката на писателя с родния му край и неговите самобитни герои, П. Зарев изтъква функцията на “аз”-повествованието за внушението на автентичността - “но вече не външната автентичност на мястото и времето, а автентичност духовна”. Академикът посочва своеобразното преплитане на романтичното и реалистичното в “Диви разкази”, като по-ценни са наблюденията му върху “една особеност, която прозира в специфичността и на композицията”. Той размишлява така: “Героите на Хайтов, като разказват за себе си, много често се виждат в някаква комична поза. Това се усеща даже когато те преминават през трагични събития, когато се борят с тъмни и непреодолими сили. Те почти всякога си позволяват и да се посмеят на себе си. И композиционно разказът или започва с тоя лек усмех, или го съдържа по-нататък у себе си. В усмеха на Хайтовите герои (казвам “усмеха” за разлика от “смеха”) клокочи и чудесната сила на личността им. Чрез усмеха си те се самозащитават, самообвиняват се, разтоварват се сякаш от грозящата ги участ, от оскърблението и болката.

Подобен род наблюдения в днешно време се подхващат от критици с усет към традиционните завоевания на българската интерпретаторска школа. Например Димитър Танев в книгата си “Отрязък от пътя” (Изд. “Народна култура”, 2004, с. 187) определя “Диви разкази” като “стилово богата цялост, със свой собствен чаровен свят, със свои хем неизмислени, хем еталонни люде, при чието “разиграване” се засягат, промислят и извеждат трайни и силни моралистични, психологически и национални същности”. А в своята книга “Българската мадона в творчеството на Елисавета Багряна, Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Николай Хайтов” (ИК “Христо Ботев”, 1998) отличаващият се с дългогодишен интерес към автора на “Диви разкази” Стоян Илиев помества наблюденията си “Жени и половина”, където представя вижданията си за женските образи в прозата на Хайтов. Любопитен проблем, макар че към него е подходено по-скоро описателно, в информативен план.

Някъде към средата на 80-те години приключва, условно казано, глобалният период на критико-научното усвояване на “Диви разкази”. В тази връзка може да се каже, че така често обвиняваната в грехове към “текущата” литературна продукция българска критическа мисъл прояви отзивчивост и щедрост на интерпретациите спрямо сборника. Това безспорно идва от художествените достойнства и проблематичността на “Диви разкази”, които и днес привличат вниманието на читатели и интерпретатори. За съжаление, повечето от постановките на литературните изследователи, на създателите на учебници и помагала (сред множеството текстове заслужава изтъкване писаното от Димитър Кирков “Николай Хайтов. Единен творчески свят” и особено съобразеният с възприемателните възможности на учениците анализ на “Дервишово семе” - “Неутешимите болки на душата”3) не дават почти нищо принципно ново (в сравнение със становищата, разгледани в изложението ни) при “обговарянето” на централната творба на Хайтов. Същото може да се каже и за авторите на съвременни историко-теоретични конструкции върху процесите в българската проза от 60-те години до днес. Без да е излязла от полезрението на литературоведите, “Диви разкази” е сред онези произведения, възприемани като класически, пред които се изпитва известен интерпретативен страх: за книгата е писано много и съдържателно - изяснени са основните й особености; обгледана е от различни страни и със средствата на различни изследователски техники; трудно е да се намери собствена анализаторска пътека, разкриваща безусловно неразкритите тайни на отделните разкази и на върховата хайтовска творба като цяло.

Вероятно подобен “страх” е изпитал Ивайло Христов - автор на “Николай Хайтов. Монография” (С., Изд. “Български писател”, 2004). Тук, в частта “Диви разкази”. Съдбата на една книга”, изследователят представя творческата история на сборника, а след това коментира рецепцията му у нас и в чужбина. И това е всичко! Сякаш предвиждайки евентуалните възражения срещу подобен подход, Христов споделя: “Обмисляйки характера и структурата на тази глава, дълго време се колебаех между нов авторски прочит на сборника и синтетично-информативното възстановяване на “метатекста”, свързан с “Диви разкази.” Авторът на първата монография за Николай Хайтов избира второто, оставяйки ни в очакване да прочетем някога и неговия “нов авторски прочит”.

Има и нещо друго, което е свързано с менливостта на читателските интереси. Никоя, дори и най-забележителната творба, не може изцяло да “покрие” нагласите на читателската аудитория, която на всичко отгоре е представена от различни поколения, с различни виждания за света и литературата. “Илиада” може да е всичко, но не всичко е “Илиада” - художествените произведения и “остаряват”, и “уморяват” в определена степен читателите. Разбира се, Хайтов не е от тези автори, които според израза на Станислав Ленц всички познават и никой не чете - напротив! И все пак обществените интереси, новите рецептивни нагласи, модерните естетико-художествени тенденции и необходимостта от началното им абсорбиране и тълкуване по силата на съвършено естествени, закономерни исторически и социокултурни механизми снижават интензивния анализационен интерес към “Диви разкази”. Така се е получавало в различни периоди с всяка значителна творба - и в нашата, и в световната литература.

Получавало се е и друго - първоначално възприемани “телескопично”, с оглед на тематиката, проблематиката, идеите, на най-общите им художествени особености, творбите закономерно подлежат на преминаване през “микроскопския” анализ. Спрямо тях се прилагат нови операции (някои експериментални, други определено неподходящи и доста малко - успешни), които така или иначе имат “клетъчен” характер - вече не цялостната анатомия, а “хистологията” на художествения организъм интригува изследователите. Да бъдем извинени за медицинската терминология - тя изглежда най-подходяща за онагледяване на различните етапи, през които преминава изследването на живите произведения. Медицината и свързаните с нея науки не се задоволиха с общите анатомични изследвания, в наше време се достигна до молекулярно равнище - защо да смятаме, че литературознанието и привличаните в негова помощ науки имат принципно други пътища.

Така или иначе - интересите на съвременните изследователи към “Диви разкази” са предимно при анализирането не на техния “голям наратив”, а на различни страни на поетиката им, каквато е например статията на Любка Липчева “Новелистичният тип повествование в разказите на Николай Хайтов и Йордан Радичков” в списание “Език и литература” - 1986, № 6, с. 19-26. (Излишно е да казваме, че проблемно-тематичните особености, идейно-нравствените внушения на Хайтовите разкази са диалектически свързани с художествената им значимост и специфика.)

В съвременната научна продукция интригуващи са наблюденията върху “сказовата” природа на “Диви разкази”. Така Любка Захариева, проявила похвален интерес към творчеството на Хайтов, с основание предлага “да анализираме както гледната точка на героите-разказвачи, така и “надредната” гледна точка на автора”. За целта тя се насочва към теорията на сказовата повествователна форма, разработвана от руските “формалисти” през 20-те години. Основавайки се на нея, авторката мотивира “днешността” на “Диви разкази” - при тях минало е времето на разказваното, но сегашно е времето на разказването. И още нещо, което е по-важно: “читателят осъзнава ограничеността на представите на разказвача за действителността, а читателският опит се разглежда от автора като по-широк от опита на разказвача.” С други думи - налице е заложена в повествователната форма двуплановост, при която има несъвпадение между опита на разказвача и опита на читателя. Така, обръщайни внимание на напрежението между читателя и повествователя, Л. Захариева убедително заключава: “Сказът най-често е за миналото, а читателят принадлежи на настоящето, времепространството между разказвача и читателя за сметка на това се увеличава, създавайки допълнителна разлика в обема на техния опит. Оттук и известната “неосведоменост” на разказвача в някои сказови творби. Колкото по-наивен е разказвачът, толкова по-ясно читателят усеща своята “проницателност”, толкова по-тесен е контактът на последния с автора. Следователно доверчивостта на разказвача е не само важно емоционално средство за въздействие върху читателя, но и способ за разкриване на авторовото присъствие. Настроен за откровеност, читателят реагира със същата емоционална сила на скритото зад думите на разказвача чувство на автора, с каквото не може да не откликне на безхитростното, пряко слово на самия разказвач.4

Още по-пространно и задълбочено са разгледани перипетиите на читателя в “Литературният сказ и проявите му в българската проза” (1998) на Запрян Козлуджов. Това е ценно научно изследване, в което достойно място е отделено на “Диви разкази” (с. 153-164). Изследователят посочва, че “в повечето разкази на Н. Хайтов още първите реплики на героя разказвач създават у читателя определена представа за неговия образ, за неговия характер, за спецификата на неговото светоусещане.” Това е така, защото “в сказовата проза изказ и действие, начин на изразяване и ситуационни реакции, думите и изразените чрез тях събития характеризират в еднакво силна степен образа на героя-разказвач ”, който “в сказовата проза е субект, а в повечето случаи и обект на собствената си реч.” Изследвайки проявленията на “сказеца”, Козлуджов систематизира спецификата на присъствието на разказвача-герой в прозата на Хайтов в следните посоки:

1. Разказвачът-герой е субект (носител) на речта и като такъв се самохарактеризира чрез нея.

2. Позицията, която той заема в сказовото повествование, определя степента, в която се саморазкрива, и начина, по който се изразява авторовата концепция.

3. Разказвачът, дълбоко убеден в правотата на изводите си, винаги се стреми да спечели читателя на своя страна, да формира неговите реакции, да му внуши собствената си оценъчна позиция.

4. Сказовият повествовател използва предимно изповедно-монологичната форма и по този начин стига до познание по пътя на самопознанието.

5. Разказвачът винаги преценява миналото от позициите на настоящето, което му дава възможност да направи въжни обобщения и оценки.

6. В образа на разказвача се реализира диалектическо единство на духовно и материално, на човек и природа.

7. Въвеждането на разказвач обуславя подчертаната фабулност на разказите - в нея се проектира неговият характер и темперамент.

8. Присъствието на разказвача води до своеобразна трансформация на разказваните събития, което дава широки възможности за художествено-естетическа игра и провокиране на читателското съзнание.

Все пак сказът не е всичко в разказа. Той е съдържателната форма, определяща образно-стиловите и композиционните особености на творбите, но не може да бъде тяхното цялостно градиво. Така, ако приемем сбитото определение на Григорий Фрейдин (вж. “Революция как эстетический феномен”, сп. Новое литературное обозрение, 1993, № 4, с. 239), че “сказът е повествование от първо лице, съдържащо граматически и лексически елементи, които а) обикновено не се асоциират с писмената литература и б) поставят повествованието в социален план по-ниско от предполагаемия читател”, ще видим, че то и отговаря на спецификата на Хайтовите разкази, и не е достатъчно при осветляването на дълбочините им. Как например става така, че елементи, неасоцииращи се с представата за писмена култура, създават определена художествена стратегия; защо читателят, поставящ се по-високо от “сказеца” в социален план, е дълбоко впечатлен от всичко, което се случва с героя (включително и от автокоментарите му) в етико-естетичен аспект?!

Само тези въпроси да бяха, те пак щяха да фиксират невъзможността теорията да е всесилно обяснителна в тектоничната територия на художественото. Един интересен пример от по-ново време в този аспект е разработката на Антония Велкова-Гайдарджиева “За ритуалните смисли на човешкото битие” (вж. “Христоматия по литература за 8 клас. Критически прочит”. Велико Търново, 2000; с. 20-36.) Тук авторката си поставя за цел да анализира разказа “Дервишово семе”, основателно посочвайки, че “Диви разкази” “не е само книга, която показва примитива в естетизиран романтичен план”, че в нея се “повествува за драмата на едно поколение и една земя, потънала в болката, в трагоса на разминаването между сакрализирания свят на едно хилядолетно съществуване и инвазията на новото време.” Велкова-Гайдарджиева изказва своите предположения за “Диви разкази” по следния начин:

Може би концептуалността на цикъла не е толкова в спора между миналото и днешното или в раздвоеността и отчуждеността на героите от визиите на новия свят. Може би не е толкова и в разминаването между съвременния живот на героите и стародавния език, образност, мислене, които владеят. Дълбоката концепция на книгата е в това - как дори в един нов, не-разбираем и не-осветен свят хората утаяват мъдростта на вековете; как ритуалните служители на доброто, истината, любовта насищат света на грубоматериалното с духовна измеримост. И още - “Диви разкази” повествуват за неизменната носталгия, за неизкоренимото желание на човека - съзнателно или не - да се възвръща към архаичните полета на културата - в приказните времена на митичното начало.

В статията си изследователката борави с архетипните концепции и с родово-ритуалните символики, умело (ех, на места с очевидно донагласяне на текста спрямо подхода и твърденията си!) подчертава сложността на изживяванията на героите и многоезичието на “човешкия свян, страсти, нагони, пориви”, за да заключи, че светът на Хайтов е свят “на хаоса, но и на хармонията”. Близка ни е тази представа, а твърденията “Едно е безспорно - пресъздадената вселена на тези люде е съкровена. Колкото и анахронична като поведенческа матрица, като светоусещане да е, тя е плод на сакрално познание и мъдрост. Защото социумът на модерните хора не е освободен, той “помни” ритуалните поведения на своите предци. Историческите случвания непрестанно прибавят нови значения, но те са безсилни да разрушат структурата на вечните символи” са сред най-интересните приближавания от последно време до Хайтовите разкази.

Несъмнен интерес представлява начинът, по който в книгата си “Български комплекси” (2001) Антоанета Алипиева е интерпретирала посланията на “Диви разказци” в статията “Единството на антиномиите - или кое е за добро и кое за зло?” Тук тълкувателката сполучливо определя характерното за героя на Хайтов - той е “кръстопътен човек”. Точно, макар че малко на едро за него се посочва: “нито за миг не е категоричен в това, което му се случва, нито в това, което е узнал от случилото се.” Има, разбира се, такива герои в “Диви разкази”, но има и редица други, удивителни с категоричността си, стоящи на позицията на “узнатото”.

Но това са дребнави бележки, защото ето с какъв непреднамерен артистизъм Алипиева разбулва битийно-философската същност на “Диви разкази”: “Вътре във водовъртежа на ставащото разказвачът следва вопъла на делничното, което, преживявано и оценявано, не може да се обладае и изведе до кристалната формула на наученото. Така, в талазите на всекидневието, "Диви разкази" извират от самото битие и тяхната художествена фикция не знае граница между условност и реалност. Духовното израства от материалното, великото се крие в делнично-дребното. Има една константна истина в разказите на Хайтов: че човекът е жив и че "на това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана" ("Дервишово семе"). И кръстопътят у Хайтов, както и всички други образи, случки и етични категории, не се помества в никакви теоретични постулати. Той не значи избор, промяна, катарзис, изгубеност. Кръстопътят е просто човешката зависимост от делника, о който всички големи думи се разбиват и душата знае само това, което чувства. Затова разказвачът у Хайтов няма функцията да отсява, оценява и организира, няма даже единно лице, защото е многогласият живот. Аз-повествованието е всъщност еквивалент на битието. То, битието, е неумолимо не поради това, че не желае да изпълни човешките желания, а поради това, че не разбира техния език. Затова съдбата на човека е на кръстопътя, "между" всички полярности, вечно подложена на съмнението кое, как, кога, за какво. Значи вечно пред въпрос.

Тази изпитваща и разпитваща същност на писателския подход към битие и герои е интригуващо подчертана от Алипиева, когато размишлява, че “Хайтовите хора, положени в кипящото и променливо време, нямат толкова нужда от идеология, колкото от глобално чувствана философия, обхващаща всички полярности на реалното и надмогваща го чрез вечността на духовното. (...) Хайтовият човек се реализира в разумността на своята природа и разрушава случайността, произволната времевост, за да извлече вечни формули на битието. (...) Човекът изпитва битието, битието изпитва човека и така и човекът, и битието биват доведени до вечното, до категорията, които стоят под конкретното и личното.

Чувството за “всеобщо усещане за живота” при Хайтовите герои е дълбоко обвързано с природното битуване. Именно от него Алипиева извежда важната функция на метафората на дървото, препращаща “към дълбинността, към фундамента на съществуването”. Припомняйки “Дърво без корен”, тълкувателката обобщава, че “всяка Хайтова ситуация е път на завръщането в лоното, защото завръщащият се субект не би могъл да осъществи този път, ако не е в природата и не е той вече самият природа. Този, който не се завръща, е окончателно разрушен и съжален, осъзнатата му или неосъзната трагедия е разрушител на битието, на цялото, на смисъла. Една срещу друга стоят пълнотата на живота и изпразването му, завръщането и бездомничеството, наречено още вторичност”.

Подобен род приближавания и оттласквания (в името на концептуалното, на философско-нравствените обобщения) спрямо “Диви разкази” по всяка вероятност ще съпътстват развитието на съвременната критикоаналитична мисъл. Едва ли може да се предположи по какви пътища ще тръгне тя, а още по-малко бихме могли да чертаем някакви перспективи пред нея с оглед на нерешените (според едно или друго субективно мнение) проблеми с прозата на Николай Хайтов. Може само да констатираме, че “Диви разкази” - книгата за “миналото”; книгата на 60-те - 70-те години - продължава своя проблематичен живот през десетилетията. Какво по-значително свидетелство за съвременността им.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Странно - ако Т. Жечев има предвид Стойчо от “Дърво за огън”, в този разказ няма никакви индикации, че героят се е предал. Какво от това, че той съзнава диагнозата на “болестта” си - “развързано чейне”. Нали въпреки перипетиите на неспокойния си живот, героят гордо заявява: “на душата си грехове не нося”? Как така ще се е предал?! [обратно]

2. Индианците се произнасяли за неуважаван член на племето им: “Той е толкова беден, че си няма своя песен!” Архаично?! Къде тогава отива Вапцаровото: “Той пеел човекът. Това е прекрасно, нали!” Къде отива литературата... Къде, накъде сме се запътили ние... [обратно]

3. Вж. Д. Танев, Д. Кирков. Портрети и анализи. Учебно помагало по литература за 8. клас на СОУ. София: Просвета, 2001. [обратно]

4. Цитирано по архива на писателя, съдържащ множество ценни изследвания. Вж. и статията на същата авторка “Творческата история на “Диви разкази”. Своеобразие на повествователната форма” в сп. “Литературна мисъл, 1989, № 8, с. 53-70. [обратно]

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2006, № 2 (75)