Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕЗИЯТА НА ДОБРОМИР ТОНЕВ

Владимир Янев

web

На 24-годишна възраст Добромир Тонев достига до първата си книга “Белег от подкова” (1979), предизвикала симпатиите на по-младата публика и на критиката. В лирическите предписания на дебютанта има рано придобита сръчност, резонно за възрастта самолюбуване, злободневност. Няма я все още собствената тема-теза; юношеският патос не отива отвъд общоизвестното; познаващите предложенията на тогавашната българска поезия могат да открият в стиховете на автора реминисценции от Христо Фотев и Борис Христов. (Творческото усвояване на опита на тези и други поети личи и в по-нататъшната практика на Тонев. Това не е слабост, а въпрос на култура, на ерудиция!)

Но през 1984 излиза “Нежна машина” - книга на сложните психологически състояния, разкриващи интелигентска комплицираност на отношенията със света. Оттук и разместването на темпоралните пластове, съсъществуването на противоположни начала в идейните търсения. Ясно и точно е пресъздадена аналитичността на себевглеждането в “Почти ода”:

Добиваме усещането, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее...
...
Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

Въпросът “Защо?”, лишен от императивен наивитет, отчетливо зазвучава в стиховете на Тонев. Така тълкуването на “собствената... неясна участ” предизвиква активността на интелектуалното усилие да се намери по-обобщен и усложнен израз на житейската идея. Затова и двата най-често разработвани мотива - за детството и за смъртта - са натоварени с особена значимост.

Тези мотиви често са в съчетание с културни универсалии, използвани от поета като интелектуално-моралистични ядра на внушенията. Боравенето с приказно-културните стилизации при Тонев поражда и характерна романтична ирония. Така драматичните изповеди придобиват многозначна артистична специфика, видима и при асоциативното изграждане на творбите, и в оригиналната им метафорична тъкан. Илюстрация за това е “Веднъж ли сме умирали от жажда”. Тук асоциативно-метафоричната постройка се подчинява на идейно-нравствените зигзаги и съмнения на личността, осъзнаваща парадоксите на отношението бит - битие, но стремяща се към героико-болезнена реализация:

Усилието винаги си струва,
дори когато ражда нова жажда.
Колхида може би не съществува.
Но тихо, да не чуе екипажа.

И така - да живее усилието!

Усилието да преодолееш “тия мъртви бели листи” и да разчиташ “черновите на живота”, усилието “да побързаме, защото това, което носим, е нетрайно”, да повярваш в мига, а не във вечността на червея, дори да достигнеш до дъното, до нищото, но да се отскубнеш от изпепеляващата му абсурдност. Сложни и драматични са движенията на поетическата мисъл - тя релативизира бравурните и еднозначни решения. Свидетелство за това са поемите “Глад” (с двуборството между естетизирания до крайност идеал и прозата на първичното) и “Нежна машина” - една творба на мъчителната равносметка на човека в този “алогичен и нежен свят”.

Интелектуалното съзряване на лирика го довежда до “Свиждане със светлината” (1990) и своеобразното “избрано” в “Арго” (1994). В първата от тези книги са поместени поемите “Синьо равновесие” (публикувана през 1986) и “Арго на светлината” (публикувана през 1988), които съм анализирал в книгата си “Живея и препрочитам” (1990).

В зрелите стихове на Тонев неудовлетворението, съмнението, отчаянието са тласъците на трескавото прескачане на оградата между Днес и Вчера, Лъжа и Истина, Смърт и Живот. Тази разпънатост между Отсам и Отвъд конкретизира в различни варианти идейно-емоционалния концепт на лирическото внушение: животът е болезнено противоречив, антиномиите на духа - неразрешими. Подобно внушение не е декламативно поднесено - това се вижда в оксиморонната структурираност на поетическия изказ: тук взаимоизключващите се, враждуващи помежду си, но предполагащите и предизвикващите се представи и образи са в основата на пресъздаването на динамичния и силно разколебан в своите граници свят.

На критика е подложен преди всичко разумът заради неговата неспособност да осмисли и надхвърли стойностите на сетивния опит. По-точно - заради неспособността му да осмисли духовното. “На разума ли вече ще се грея” се пита героят от “Синьо равновесие”. А цялата поема “Арго на светлината” е опровержение на цивилизаторската “разумност”, която е в състояние не само да унищожи природата, но и да унижи Словото. В редица изображения на Тонев светът е ужасяващ, защото е прекалено краен, подреден, затворен. Той е все още премного свят на цивилизацията, а не на културата; свят на самодоволния разум, който слага прегради пред духа. И това убива!

Може би оттук идва основната антиномия в поезията на Тонев: “Живот - Смърт”. Ужасът от смъртта го преследва. За този ужас Хайдегер отбелязва, че е в нас и само спи. А поетът непрекъснато събужда ужаса, съживява смъртта. Опасна е тази игра - обратна на древната ритуалност при погребването на мъртвите с оставяне на предмети от техния бит, за да им служат в отвъдния живот. Тук е иначе - предметите на смъртта се редят в отсамното, те са одухотворени от диханието на живота. Не е много успокояващо, но е привличаща тази способност за одухотворяване на небитието.

В поезията на Тонев смъртта е “обективният корелат”, събитието, преподреждащо бита в битийната многозначност на лирическите внушения. Тя е всеобемаща категория - “нищо повече от смъртта”; естетизиран ужас - “ще дойде мойта черна хрътка - със мириса на восък и на чам и с хладна станиолова прегръдка”; критерий за доброто и истинското, “щом ни размножи тревата със безшумните си версии”; натрапчива констатация - “Погребаната мисъл за смъртта възкръсва, за да напомни, че оттатък няма нищо”. Дори любовният екстаз поражда такъв въпрос:

Смъртта ли ни държи за раменете
и ни задвижва, за да я зачеваме?

Рефлексите “memento mori” са повторително разпластени в стиховете на Тонев. Разбира се, темата за смъртта е изконно поетическа и все пак едва ли някой от съвременните автори след Александър Геров я е разработвал така настойчиво. При поета от 40-те години на ХХ век ужасът е интимизиран, небитието е дълго обживявано и затова лишено от сакралност, докато при Тонев смъртта буди любопитство - по-скоро страхливо, отколкото доверчиво. Честото прескачане на оградата между Отсам и Отвъд не успокоява. Не утешават сентенции от рода на “О, гробът е една квадратна нула, с която всичко почва отначало.” Твърде крехки са и упованията в кръговрата на битието, така красиво изразени в “Ако решиш да ме извадиш пак от нищото...

А може би чрез красотата се спасяваме от ужаса, че сме смъртни?

В този смисъл един много характерен за Тонев мотив е мотивът за голотата. Раждането, любенето и смъртта - най-важните в човешкото битие - са и най-”голите”. Към тях Тонев прибавя и голотата на творчеството. И не е чудно, че подобно съчетание на голостта се наблюдава в най-напрегнатите творби от “Свиждане със светлината”. Ето един цитат: “Днес думите са само облекло, което ни съблича неусетно. И затова на смъртното легло е гол като новороден поета.” Голотата е страдание, но тя е и истина. Не трябва да се плашим от нея, но и не си заслужава излишно да се прехласваме пред формите й. Тук е необходимо проникване, живеене в нейните обеми. А иначе “обличането” за Тонев винаги е свързано с ритуала на смъртта. Така е в поемата “Арго на светлината”, където прозрачната и светла кожа поставя живия поет в ужасна опозиция спрямо “облечения” мъртъв свят. Всъщност, не е ли поетът един гол цар? Разбира се - той е и детето, което вика, че царят е гол...

Достатъчно дръзновен, за да търси абсолютното, героят на Тонев е лишен от инфантилната самоувереност за лесното постигане на същинското. Човекът е поставен в постоянното неудобство на избора - оттук и напрежението в тази иначе изящна и засищаща естетическия глад лирика. Ето един от вариантите на подобно мисловно-етично напрежение:

Яйцето е поставено на масата:
шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа - да му се насити.

Въпросът “Да имаш, или да бъдеш” е не само философска формула, той е и същина на поетическото питане при сериозните автори. Тонев е такъв поет и това определя изображението при него не по линията на компактното и завършеното, а на дифузното и протеистичното. Естествено - модерният творец възприема света като територия с разколебани и оспорими ценности.

Онова, което изглежда неоспоримо за Тонев, е своеобразното езическо начало. Той сякаш не желае и не може да се примири с представата за свършека на един многозначещ и пъстър свят. “Бог Пан умря” е констатацията, която едва ли някога ще приеме - плоският рационализъм му е чужд. Оттук идва постоянното дискретно цитиране на митологеми и мотиви от епохата на “детството на човечеството”, проявяващи характерното съзнание за слятост и неразчленимост на нещата. В ценностната лирическа космогония на Тонев властва интегративният принцип, който се противопоставя на изображението на битието като подредена обозримост. Добро и зло, красиво и грозно, “роза” и “бодли”, “пчелар” и “пчела” са единни проявления на единния и затова тайнствен свят. Различията са приветствани и поетически извисявани, тъй като изразяват духовни същности. Духът е разколебан в границите на сегашното и общоприетото, но е непоколебим в утвърждаването на многообразието.

Затова и тайният говор на поезията, нейното “арго” е задължително многозначен. И самото заглавие на стихосбирката “Арго” пресича две значения - на тайния говор и на явното аргонавтство. Двете значения са обединени в образа на Словото. То е, което надделява над Смъртта, без да има нахалната претенция да я зачеркне. Словото е едничкото оправдание на СЕГА, защото има магическото предназначение да го изпълни със същините на ПРЕДИ. Културата не признава поражението си пред цивилизацията, поетическата интуиция отказва да се подчини на рационализиращия сциентизъм.

Корабите снажни на Словото с безкрайното се срещат” - ето го отново възродения свят на приказното и романтичното, свят, в който животът тържествува в най-истинските си и вълнуващи форми. Подобно на къпещото се в реката “русо схващане за нещата” (вж. “Лирика”), такова слово не признава властта на “логиката и предразсъдъците”, то е “варварско”, тоест естествено и първично. То е изходът от мрачната пещера, в която се провиждат само сенките на идеите, към жаркото слънце на идеала.

Явно е, че в случая перифразираме символиката на Платон, макар че философът е отказал място на поетите в своята идеална държава. Може би е имал основание - те са държава в държавата. Ако създанията им са като тези на Добромир Тонев, тя няма да остане без доброволни поданици.

 

 

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2005, № 7 (68)