ПОЕМА С ГЕРОИНЯ

Владимир Янев

web | Цигулката на Енгр

Санкт-Петербург - Шереметевският дворец край река Фонтанка...

В помещенията за прислугата на този наричан от всички Фонтанен дом Анна Ахматова десетилетия заема стая от комуналната квартира. Тук преживява арестите на мъжа си Пунин и на сина си Лев Гумильов, преследванията и нападките на сталинските послушници, дългите години на отлъчване от поезията. Във Фонтанния дом идват само най-близките и най-смелите нейни приятели. Една от тях - Лидия Чуковска - съхранява непечатаните стихове на Ахматова, отразява живота й през това ужасяващо време в забележителните си мемоари. Тук поетесата преживява и гоненията след печално известния доклад на Жданов срещу нея и Зошченко.

Днес във Фонтанния дом е музеят на Ахматова - едно от средищата на литературния живот в северната столица. В него се провеждат литературни четения, писателски срещи, конференции, изложби. През май 1999 представих тук книгите си: "Приписки по свещени камъни" и "Петербургски стихове" - двуезични издания на български и руски език. А интересът ми към живота и творчеството на поетесата, честите посещения във Фонтанния дом предизвикаха тези стихове, неорганизирали цялото на предполагаемо по-обемна поема. Получиха се отделни фрагменти, с епиграфи от различни творби на поетесата. Централен сред тях е "Реквием", подсещащ за скръбната творба на Ахматова със същото заглавие. А заглавието "Поема с героиня" е реплика към ахматовската "Поема без герой".

НАЧАЛО

"Руки, как крылья, руки, как крылья."

Трепкат крилете й - бързите -
и се готвят напролет за полет.
          Още не са ги прекършвали,
          ала болката знаят какво е.

Лунатично пребродени - лунните -
неоткрити от другите пътища.
          Още неясни са думите,
          но е ясно, че Слово ще бъдат.

ПЕПЕЛЯШКА

"... Сандрильона^*,
Как странен голос твой..."

Сестрите й - почти божествени -
богати са, красиви, ветрени.
          Те знаят думички и жестове,
          които подлудяват кавалерите.

Въртят се във разучените танци
със реплики от модните романи
          и балните им рокли като страници
          разлистват размечтани бонвивани.

А тя... А тя е още Пепеляшката
във кухнята на думите - самотна.
          Тук Музата - жестоката й мащеха -
          жигосва със горещото си слово.

Не, тука не разказват приказки...

          А щом узнае за пантофката
          изпраща мрачните си пристави
          безмилостният Принц на болката...

РЕВНОСТ

"Посмотри! На пальце безымянном
Так красиво гладкое кольцо."

Косите й вехнат. Косите разбъркани.
Косите й коси коси коса.
Страшно! Пръста й жили пръстенът -
златна оса.

ЖЕНА НА ПОЕТ

"Не любил, когда плачут дети,
Не любил чая с малиной
И женской истерики.
... А я была его женой."

Какво значи да бъдеш жена на поет?
Да запушваш плача на детето си.
Чай да му сипваш покорно.
Винаги да си бодра:
да търпиш любовните му истории,
да криеш женските си истерии
и когато безумно те боли сърцето,
да наизустяваш стиховете му.

...А той да ти поправя Музата^**.

ХИМН

"Мы ни единного удара
Не отклонили от себя."

Кой слабоволно ще заплаче,
че стиховете го разкъсват?
Когато чувствата са дръзки,
поезията е разпятие.

Какво че плашат със Голготите
бездарно чистите Пилатовци -
та ние сме надменни колкото
хиляда римски императори.

И със латинското умение,
и със евангелското слово -
поезията е учение
да бъдеш прост като апостол.

И нека ни презира прозата
с чудовищна и тъпа страст,
            "но в мире нет людей безслезней,
            надменнее и проще нас."

ПРИПИСКА

"Веселый бог не посетит меня."

А в огледалното й име
с отровен пламък се двои
тъгата й непреводима
за мъртвите души.

РЕКВИЕМ

1.

"Ты мой грозный и мой последний,
Светлый слушатель темных бредней:
Упованье, прощенье, честь."

Щастлив е този дом Фонтанен.
Тук всички гости са избрани.

По-точно - всички са избрали
поезията й да бранят
от хулни думи и забрави.
Безименни стоят на поста си,
запомнят словото свещено -
тъй както Лидия Чуковска -
преди да бъде изгорено.

Не то, разбира се, изгаря,
а листчетата, във които
не водят радостни фанфари
парада весел на тълпите...

2.

"И безвинная корчилась Русь..."

Тук маршируват, но във черно -
на място - тихите редици
от майки и съпруги верни
със леден ужас във зениците.
Тук мрачният парад не свършва,
тук безпощадно властва Ирод
и Рус - невинната - се гърчи
в предсмъртни мъки, не в родилни.

3.

"Запрещаешь петь и улыбаться,
А молится запретил давно."

...И тук - сред зимите студени -
от болка и от плач прекъсван,
се ражда тихо реквиемът
от Черния човек заръчан.

Закрива го желязна маска,
ала поетът разпознава
по бурното ни ръкопляскане
какво е станало и става.
И все едно дали е Сталин,
дали е Хитлер или Клинтън,
щом малодушно сме отдали
на Черния човек душите си,
той ще ги вади, ще ни води
към обещаните победи...

Убийци - славните народи!
Богати са, а страшно бедни.

4.

"Муж в могиле, сын в тюрьме,
Помолитесь обо мне."

...И плаче майчицата, клетата,
от плач разкъсват се гърдите й,
че лъвчето й гине в клетката,
далечната, сибирската...

5.

"...мой измученный рот,
которым кричит стомильонный народ..."

Щастлив е този дом Фонтанен,
защото всъщност той е крепост
срещу безумното тиранство,
срещу бездарната поезия.
А рицарите щом ги няма -
избити в бой или избягали -
то храбрата Прекрасна дама
докрай ще издържи блокадата.

Ще издържи, ще оживее!

Но няма да участва в тържествата,
където пак певци ще пеят
на Черния човек "Осанна!".
        Мълчи...
Додето на света, унесен
от думи бодри с дъх на смърт
не му потрябват тъжни песни,
които да го възкресят.

СЪБРАНИЕ - 1946

"И упало каменное слово
на мою еще живую грудь."

Ръкопляска възторжено залата -
всеки тук е наясно със сметката:
астматичният бог щом ругае те,
значи главният бог го подкрепя.

Значи близко са всички до целите,
значи в устрема всеки е пръв.
Ръкопляскат до кръв на ръцете си.

Виж ръцете им - целите в кръв.

ПРИПИСКА

"И все-таки узнают голос мой,
И все-таки ему опять поверят."

Отминава световната слава
и остава сърдечната истина...
Но за стихове щом не прощават,
значи имаме нужда от стихове.

ЕПИЛОГ

"Здесь столько лир повешено на ветки...
Но и моей как будто место есть..."

Завършва тъжната поема
не с гробището в Комарово,
а с клена, който се въззема
над комуналката сурова.
Зеленият си поглед впил
в прозорците й неразтворени,
разпролетен сега кипи -
отлива нежните си форми.
Сантиментално е, сецесионно -
но в клоните му пее славей.
И аз се мъча да запомня
неравноделните октави,
в които се римува свободата
с нечуваната простота.
(Тъй Тя със имена дари нещата
и свърза ги със вечността.)

Дали и аз ще мога? Няма!
Трепти освободената река
и извисява гордо рамо
над мерзостите на калта.

Струи и влива се в небето -
пои полярното сияние
и то разцъфва като цвете
с горчиво име:
                    Анна.

Блажено името двусрично.
А - като алфа!
Във началото и в края.
И аз смирено ще призная -
обичам го.
         Обичам я!
                     Обичам...

Санкт-Петербург
Март - май 1999

** "Голос Музы еле слышный"? Конечно, "ясно" или "внятно слышный" надо было сказать. А еще лучше "так далеко слышный"; Н. С. Гумильов в писмо до жена си Ахматова. [обратно]

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Пловдив: Макрос - 2001, 2000.