ПИСМО

web | Цигулката на Енгр

До Димитър Кирков

            Едри са,
            едри са,
            едри са
   звездите над Света София
             и
   звездите над Санкт Питер.

Но откъде тогава този копнеж?
И нуждата да разказваме?!

Не, не сме делили сламения одър
и няма да му пеем оди.
Всяка вечер лягаме като императори
на прокрустовите си ложета.
Колко са тъжни нашите империи, колко са тъжни!
Сякаш в тях е установена българската демокрация
и всяка дума крещи:
- Смърт на другите думи!
              - Смърт на другите.
                              - Смърт...

Но защо така зловещо свисти бормашината?
   За да лекува сърдечния ни зъбобол ли?

Дори масата, отрупана с пития и гощавки,
   дори и тази маса за нас е операционна.

А ако ампутираме сърцата си?

   Живее ли се с такива сърца -
гангренясали от свободата
в острова на прокажените.

Ти вярваш ли, че живееш?
           Аз - не!
Не вярвам във Филипините.
И във Фамагуста не вярвам.
Че милионите ще възкръснат
в страната на милионерите.

Не вярвам във песента.
   И в приятелството не вярвам,
                                               приятелю...

Но защо така нечовешки вие бормашината?
    Като метафора, готова да извади зъб за зоб.

Не, бормашината вие съвсем по човешки.
Не е метафора тя.
                    Тя е забита
във панела на корпус 1, блок 1 на "Беговая".

Бягаща е улицата ми на беглец.
И улицата на беглеца е бягаща.

Търкулнах се като медената питка:
от моята жена избягах,
от моите деца избягах,
от моите родители избягах,
от моите приятели избягах,
от моите поети...
(Които се разбягаха,
когато трябваше да са поети!)

   Ала какво е мое?
             И на какво съм свой?!

             Разбираш ли ме?
                         Аз - не се!

И улицата ми не се разбира:
с панелените блокове на шията
тя бяга,
             бяга,
                     бяга
                            към морето.

   Ще се спаси, когато рухне в бездната.

   А бормашината...

Не е метафора, не е!
Метафорите са обикновено нещо
в живота ни на императори.
Мъчителен е протоколът им.
Но не така стремителен.
Не толкова убийствено конкретен.

   Бормашината свисти и вие като бормашина. В Лахта.
   Улицата бяга като улица. В Лахта.

Знаеш ли какво е Лахта?
Предградие.
В предградията на нещата винаги съм бил,
а никога не съм ги завладявал.

              Съществуват ли?

Аз, Императорът на пораженията,
съществувам ли?!

Лахта било е селище рибарско сред блата.
През панелите просмуква се малария чухонска,
дочуват се неразбираеми стенания...
         На шведски ли?

И винаги очакваш да пристигне с гръм
                           Великият!

Той винаги е Първи.
И Петър - винаги!

               О, Черен Петър -
игра, която се играе с детско увлечение,
но е на живот и смърт.
Особено на смърт.

Жестокост в името на красотата!
   На бъдещата справедливост...
               Ала жестокост!

   Защо тогава се учудвам, Мите,
че твоят адаш - неосъществен харамия -
е станал воевода на социалистическа дружинка.
                           Тук.
   Защо тогава се учудваш,
че моят адаш - неосъществен адвокат -
е станал Темида на правосъдието.
                           Тук!

                           Тук.
                           Тук!
                           Тук...
И там.
      Навред:
              Срещу разкапаното!
              Срещу мръсното!
              Срещу озлобеното!
                         В последен бой...

А някой мъдро ще подскаже:
- Историята на човечеството учи, че
човечеството не се учи от историята!

   Отлично, ученико Хегел. Шест!

И все пак - кой я преподава? Историята. Кой?
   Кой е наставникът на справедливата история?
Кралете пруски или испанските крале?
   Наполеоните? Президентът на Америка? ООН?

                           О, не!

О, не такава справедливост!
   История такава - не!
   И не такива мъдрости, с които
човекът се превръща във тръстика, без да мисли.

Човечеството се завръща във тръстиките,
   завръща се към милите комарчета,
които го целуват по кръвта,
   здрависва се със ослепителните тигри,
които му разказват новости за модата,
   прегръща се с разплаканите крокодили,
които обещават ситост като своята...

Човечеството също е разплакано.
   Но без да страда.
То плаче,
               плаче,
                         плаче от възторг...

Така започва всичко старо - със възторзи!

И новото, разбира се, така започва,
но щом възторгът е начало -
краят винаги е стар.

Ала защо не спира работата си бормашината?
   Защо не спира бягството си улицата?
           Защо не съм срещал щастлив император?

           Защото думите са най-враждебните народи.
   Защото са разноезични и кулите им рухват.
Защото нашето "защо?" е знак за гибел,
   удивителна пречупена,
                                 гримаса,
                                               маска,
                                                        камък от скала,
   отдавна в пропастта захвърлена...

Обаче залезът е кървав.

Да го налеем в бутилка за двама императори.
В бутилка
             от един корабокрушенец
             до друг корабокрушенец.

   И в кървавото писмо пише:
             Императоре,
да напуснем страшните империи.
             Корабокрушенецо,
да напуснем странните острови.

   Ще разберем,
че е дошло истинското време.

   Ще станеш от ложето.
Ще стана от ложето.
   Ще се хвърлиш в бездната.
Ще се хвърля в бездната.

             И ще заплуваме:
   ти - както винаги - в свободния си стил,
аз - както никога - свободен.

             За да пристигнем
едновременно във истинското време.
             За да постигнем
пространствата на своя град античен.

И нека,                                        Хълма.
        нека,                           на
                  нека    изкачим
                          се

                         Там
                       някой
                           е
                  възкръснал
                          и
                         ни
                        чака...

                    Там ние -
         двамата разбойници от детството -
ще бъдем двамата разбойници на детството.

                  А Третият?

               Ще го спасим!

Санкт-Петербург
Ноември - 1995

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Пловдив: Макрос - 2001, 2000.