НЕ ДОКОСВАЙТЕ МОИТЕ КРЪГОВЕ!

Владимир Янев

web | Цигулката на Енгр

*

На латински звучи особено внушително:"Noli tangere meos circulos!"

"Не докосвай моите кръгове!" - Архимед от Сиракуза.

След което тъпият легионер убива Изобретателя. (... кръвта на Архимед, жадно поглъщащият я пясък, незакръжилите кръгове на изобретението...)

Не съм Изобретателят и въпреки това не искам легионерите да докосват моите кръгове.

И никак, ама съвсем никак не желая да се възхищават от тях. Предпочитам мъртвешката тишина пред жизнерадостните аплодисментите на легионерите.

*

Славата?

За зловещо постигнатия от нея Яворов тя е "обидна и жестока глума". Прав е Розанов: "Сатаната е съблазнил папата с власт, а литературата - със слава."

*

Мечтая за достойната литература, за сериозното изкуство, лишени от регалиите на богомолното преклонение. Освободени от задължението да пророчестват, да инструктират как да се живее.

Разбирам повече от ясно това, което е казал Гончаров преди век: "Да осъдиш тълпата да гледа на света и образите през призмата на изкуството и да се отдава послушно на ръководството на художниците, макар и те да са истински творци, означава да обречеш обществото на вечно юношество."

Обществото, разбира се, следва да е сериозно, зряло. Затова съм изпълнен със симпатия към американизираните Тинчета и Тинчовци тийнейджъри, за които телеклипчето е по-важно от Достоевски.

*

Милите новоамериканчета са честни в откровената си глупост... Заети с Майкъл-Джексънчетата си вчера, с лъскавичкото момче от "Титаник" днес, с някоя гъзогърдобузеста гърла утре, те нямат претенции за духовност.

Не съществува нищо отвъд екрана, копанката и "лайфа". И толкова по-добре. Нека славят богчетата си, нека грухтят в кочинките, нека лайфосват.

Простено им е - оставили са на мира Бога.

*

Наивният Валери Петров има стихотворение за легионерчетата, които напускат киносалона при прожекцията на японския филм "Голият остров". Възкликва:

Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам!
...
Сега вървете към вратите,
щумете, смейте се на глас -
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

За какво да мъкнеш влагата?

Защо да поливаш бурените, които никога няма да родят плодове?

Най-безумният труд - да правиш от легионерите архимедовци! Такива те никога няма да станат - най-многото да се научат да убиват изобретателите аргументирано.

*

Американците откриха нещо гениално просто - легионерът не обича да мисли и не иска да го вълнуват. Той иска да го развличат.

Развлечението е от полза за всички:

1. За тези, които го произвеждат - те получават пари.

2. За тези, които го консумират - те са работоспособни (неизтощени от усилия, извън мястото, предназначено за усилия!) и произвеждат повече пари за тези, които им плащат пари.

Всичко е изчислено. Колкото по-тъп си, толкова повече ти харесва шоуто, чиято цел е да те затъпява, за да ти хареса още повече. И ти си щастлив в най-щастливия от всички щастливи светове.

*

Мой съученик, който дълго е работил в САЩ. Сега завежда научна лаборатория в Гренобъл. Цитирам го: "В Америка живеят, за да работят, във Франция работят, за да живеят." Оставям настрана натрапващия се евтин каламбур, че у нас нито живеем, нито работим... Опитвам се да си обясня защо във Франция е така.

И си припомням Малкия принц, който пита продавача на хапчета за утоляване на жаждата какво печелят от това хората. Отговорът - "Четиридесет минути на седмица!" Героят на Сент-Екзюпери си помисля, че ако има четиридесет свободни минути, ще тръгне бавно към изворчето с вода.

През тези минути Холивуд предлага шопска салата от сюжетчета, поръсени с реклами.

*

Великото някога американско кино... Тържествуващата му комерсиализация. Много може да се разсъждава, но този откъс от иронична рецензия за "Титаник" е достатъчен:"Хубавите принцове са за предпочитане пред хубавите принципи." Не става въпрос за Малкия принц, естествено. Пък и е жител на малък астероид.

*

За американците Розанов пише през 1904 година, че представят "последната минерализация на духа." И още - "във всемирен смисъл животът им е бил и ще остане отрицателен, без творчество, без идеал, без дух." А в есето "Монотонизирането на света" от 1925 Стефан Цвайг обвинява духовните им създания, че "изпълняват най-висшия идеал на посредствеността: предлагат удоволствие, без да изискват усилие."

Попрекалили са... Особено дядката Розанов. В края на краищата - купили са си и едното, и другото, и третото: творчество, идеали, дух. Измислили са и афоризъмче: което не може да се купи с пари, се купува с много пари.

Има обаче някои отделно взети субекти, които си позволяват да мислят, че това, което може да се купи с пари и особено с много пари, изобщо не си струва парите.

*

Колко напразни предупреждения за настъпването на амебийната, консумативната, всеопустошителната пошлост... Салтиков-Шчедрин:

Идва търгашът, идва! Неведнъж съм го казвал, повтарям го и сега: идва и дори вече е дошъл! Идва с неверния си кантар, с неверния си аршин и с ненаситната си алчност да гълта, да гълта, да гълта...

Чакай сега - какъв ти Салтиков, че и Шчедрин отгоре?! Руснак! Писател? Писатели са Кинг, Хейли, Браун (Сандра май?), Ладлъм-Мадлъм...

        Най-хубавата книга е продадената! Точка.

*

Скъпите ми американските писатели: грамадният Уитман, мрачният По!

Стайнбек, Сароян, Селинджър...

Какви поети само, какви поети!

Клетият Стивън Крейн, умрял от туберкулоза на двадесет и девет години.

В пустинята
видях създание, разголено и грубо -
приклекнало бе ничком на земята,
в ръце сърцето си държеше
и ръфаше го с ярост.
Попитах: "Вкусно ли е, хей, приятелю?"
"Горчи, горчиво е - отвърна то, -
но пак е вкусно именно
защото е горчиво,
защото то е моето сърце!"

Фрост, Сандбърг, Паунд...

Е, добре - те не създават легионери. Крейн:

"Мисли като мен - каза ми той, -
ако не - ти си зъл и покварен,
ти си жаба."
След като дълго мислих,
аз казах: "Реших да бъда жаба."

Но ние не решихме да бъдем жаби.

Решихме да сме влечуги в Джурасикпарка на пошлостта.

Да сме гущери заради зелените гущери.

*

Да закрием Америка!

Да закрием темата за нея, защото тя е типично нашенската тема за търсене на покровители и царе я из мъртвите сибирски полета, я из живналите виенски шантани. После ни виновна Русията, после - "Долу Фердинанд!"; че арийци ставаме, че дружба от векове за векове обявяваме, че през океана прецапваме... Отправяме се като аргонавти в поход все за руното на челния опит, в резултат на което се оказваме начело на неонеолита. Със съответстващите на тази ера челца...

Но за да закрием наистина темата:

Отива един при нашите нови доброжелатели. "Къде при вас е най-пошлото?". "Ама ние имаме и хубави работи!". "Знам, знам, нетърпеливо обяснява нашенецът. Но ние винаги вземаме най-пошлото!"

Какво да правят братята американци? Пазарно време е: режат, дават!

Граби, народе - пет за лев! На всекиго по пискунче, две за нашто Кунче...

В края на краищата неблагодарното Кунче ще пропищи, за да се натресе на още по-пошлото.

*

Икономически и военно силните общности, наложили своя цивилизационно-културен терор над по-слабите от тях, в течение на времето поумняват. Стават духовни, започват да мислят за неща извън копанката, изнежват се...

И тогава идват новите варвари!

Идват с простичките си представи и богове; идват мобилизирани и здрави; идват с ясното съзнание, че светът им принадлежи и трябва да бъде моделиран по техен образ и подобие.

Прави са!

Историята потвърждава правотата им - поне до момента, в който започват да мислят за историята, да я съпреживяват, а не просто да я правят.

*

Пак за славата... Колко точна е Емили Дикинсън: "Ако славата ми принадлежи, тя не ще ме избегне, а ако не - защо да ставам смешна в очите на кучето си?"

        И е написала нещо подобно в стихове:

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден своето име -
пред възхитена локва.

*

Припомням си едно развълнувано възклицание от миналото: "Литературата не е селско гробище, а пантеон!"

Ах, приятелю, приятелю, не говорите ли прекалено красиво?! И какво ще струва пантеонът без селското гробище? Не е ли прав Хайне, че под всяка една надгробна плоча лежи историята на света?!

При всички случаи - работата на изследователя не е да балсамира литературните фараони и да поддържа благоговейно температурата в мавзолея.

Звучи отблъскващо, но той е ексхуматор. По-скоро ексхуматор, отколкото препаратор...

Искам извадени от пантеоните всички мумии!

        Искам изровени от гробовете им всички погребани!

Искам ги живи,
                    живи,
            живи...

За да споря с тях. Да ме оспорват!

*

Ученията на пророците познаваме единствено по изопаченията на последователите им.

Кой е виновен за това - пророкът или последователите?

Как да оневиним пророка, след като е казал неща, допускащи възможността да бъдат изопачени. И как да оправдаем последователите, след като те са уверени, че изопаченията им са съвсем чистите пророчества. Само че коментирани и излъскани - такива, каквито биха били, ако пророкът сам би се коментирал и би имал време да намери най-точните формулировки...

Има ли обаче нужда от пророците и пророчествата им?

Човекът е такова животно, че ако го заставиш да живее според пророчествата, непременно би се възпротивил. Не би ги приел поне за себе си.

Кое е по-опасно - пороците или пророците?

*

Реплика: "Бедата не е в това, че ни лъгаха. Бедата е в това, че вярвахме."

Елементарно, Уотсън!

Бедата е, че ни лъжеха и ни лъжат, а ние продължаваме да не вярваме. Със същага убеденост, с която не вярваме на истината.

*

Македонски,

Като си спомня за тебе, все ми иде да подхвана нещо патриотично. Ти си виновен - наду ми главата с това кой продал България, на кого я продал, за колко я продал.

Ами защо България позволява да я разиграват във вечния водевил "Продадена Станка", бре? Кой ни е виновен, че си избесихме и предадохме мъжете, както и турчин не ги е бесил и предавал? Че си сричаме урочетата по прагматичност и знаем повече за Мадона, отколкото за Мадоната, кой ни е виновен... Султанът, руският император, немският кайзер, американският президент ли?!

Хайде, ето ти го патриотичното:

Левски и Ботев във ветрената мелница...
                                                              Ветрогони!
Като си помислиш само, че дякончето
би могло да стане владика.
А нехранимайкото -
министър в правителството на съавтора си.
Но!
Който скача до името си,
не може да прескочи бесилото.
И:
Който пише елегии, лесно ще бъде открит от куршума.
Това го е знаела ветрената мелница,
която за пръв път е видяла
                                          двама Дон Кихоти.

*

Когато бях млад, любимият ми герой от "Антихрист" беше Еню-Теофил. Сега разбирам Евтимий. Той оценява стиховете на младото момче като талантливи, но не знае дали това е добро. Дали отвеждат към Бога...

Ако съм талантлив, не съм добър.
Ако съм добър, не съм талантлив.
             Така ли е? Едва ли!

Но най-лесно за постигане е да си бездарен и зъл. Така безпрепятствено се постига ненавистта към себеподобните.

А е сладка тази ненавист, сладка...

*

Един художник решил да изплаши приятеля си - също художник. Престорил се на умрял, запалил свещи около леглото си и лежал със скръстени ръце. Разчувстван, гостенинът се приближил до мъртвеца, извадил скицника си и започнал да го рисува. В този момент мнимият мъртвец отхвърлил завивките и скочил от леглото.

- Стой така, позата ти е чудесна! - възкликнал нашият човек.

Слисан бил не той, а шегаджията.

Навярно художникът е егоист. Можем да кажем - възвишен егоист, но това едва ли изменя същността на нещата.

Художникът сякаш няма право на чувства - отнема му ги изкуството, което е приел като най-висше чувство.

*

Нещо подобно, но със свойствения на романтиците хиперболизъм твърди Теофил Готие:

"На какво тъжно, несигурно и мизерно съществувание се обрича онзи, който приема страдалческия път, наречен литературна кариера! И тук не става дума за материалните затруднения. От този момент нататък той може да се смята изключен от числото на човешките същества.

Действието у него спира. Той вече не живее, а е зрител на живота. Всяко усещане става за него предмет на анализ. Той се раздвоява неволно и поради липсата на друг обект започва да дебне самия себе си.

Когато дълго си водил тази игра, нервите се изопват, умът изпада в треска, чувствителността се изостря. Идва неврозата със странните си безпокойства, призрачни безсъници, смътни състояния, болезнени капризи, чудати перверзии, необясними влечения и омрази, с дивата си енергия и нервна немощ, със стремежа към възбудители и отвращението към всеки здрав земен сок."

Доста кошмарно, но не съвсем неточно...

*

По-рано беше чудна играчка,
светла радост, скръбна забава...
Поезията е само на крачка
от безумието... Ти я направи.

Сега се луташ в хищния свят
на словото тъмно и дръзко,
сега си страхливо самотен звяр,
сам себе си разкъсващ.

На, звяро... На! Дръж -
плюскай сърцето си жилаво.
Пий отровната си студена кръв.
Към луната вий жалостиво.

Никой няма да те спаси.
Никой не мисли за тебе.
Гладен звяр, жаден, сив -
защо ме гледаш така предано?!

*

Неговото иго е в самия него. В егото му. Иго и Его... Накратко - Светльо Игов, когото ценя и обичам. Когато са го удряли, съм си мислел приблизително следното: "Бие злият прът по злата круша. Не защото сам по себе си е зъл. А защото крушата не ражда пръти."

*

Говори много и с искрена любов към себе си. (По-точно - към писанията си, една част от които са отвратителни.) Отбягват го, но не са прави: понякога казва великолепни неща - бисери сред боклука на приказките му. Записал съм едно такова определение: "Бира, топла като чело на мъртвец след целувките."Заради такова нещо си струва да изтърпиш два-три часа с Христо Стоянов.

*

В стиховете му е чисто и студено. Като в луксозна морга. (Интересно - за кого ли съм мислил, когато съм записал това? Защото в момента ми идват наум поне пет-шест имена на автори на луксозни морги.)

*

Нотации пред млад колега:

Поезията не е професия. Тя е любителска дейност за професионалисти!

Не очаквай от нея слава, власт, пари. Тя дори не може да те направи по-добър. Как ще станеш по-добър, когато се сражаваш със словото... В битката със словото винаги излизаш победен и озлобен!

И не мисли, че чрез словото (което гордо наричат художествено) влияеш на съвременниците си. Голямо влияние - върху три цяло и четиринадесет стотни! (Читатели, а не проценти... Ако повлияеш на повече, вече е съмнително - приспособил си се към безлично общото, към остарели читателски очаквания.)

*

Трябва да... И веднага се прекъсвам - нищо не трябва! Не трябва да се казва и мисли в категорията "трябва". Тази категория няма нищо общо с нравствения императивизъм.

Дайте да живеем без учители. Учейки се.

*

Старият учен открива закономерности дори в липсата им.

Новият открива липси в закономерностите.

*

Хляб и зрелища - достатъчно за отълпения човек. Още по-достатъчно за тези, които си изкарват хляба чрез зрелищата.

А дали само липсата на хляб довежда днес до нови зрелища - митинги, "импровизирани" улични действия?! Ритуали на тълпата, доволна от своето единство.

Някога авангардистите настояваха зрелището да стане акция. Сега акцията задължително трябва да е зрелище. И не с отегчителното скудоумие на организираните манифестации от миналото.

*

Тълпата превръща омразата в принцип. По това тя прилича на лошата власт и на лошия човек. Тя е умножаване на лошото и задължава лошото да съществува.

И тъй като тълпата е основен властник в наше време, и тъй като съм съгласен, че "човек изразява своето време най-вече в това, което не приема от него"(Елиас Канети), охранявам правото си да не приема тълпоидните принципи и отълпения човек.

*

Все пак между демокрацията и охлокрацията има известна разлика. Едното е доброволна общност или разобщеност на индивиди, другото е...

Дявол знае какво е другото, но при всички случаи диктатът на влюбената в множествеността на безличието си тълпа е страшен.

*

Бачо Кольо,

Отчаян съм!

Отчаян съм от света, който така охотно се съгласи да бъде унифициран, от хората, които мислех за Изобретатели, а се оказаха обикновени легионерчета...

Какво да ти приказвам, поете Инджов!? По-добре да го изримувам, че да ми мине.

Когато телевизията лъже
с филмирана от нея демокрация,
когато няма дълг, а длъжности,
които се раздават под гаранция...

Когато дебелеят политиците,
когато от тълпите режисирани
разнасят се по всички материци
заканите за мъст и "справедливост"...

Когато се прославят интересите
и се предават старите приятелства,
когато любовта наричат секс,
а секса преподават и продават...

Какво да правиш ти тогава?
Кому са нужни твойте стихове?
Поезията, казвам ти - спасява!

Но ние сме разпънали Спасителя.

*

Приписват на Кафка мисълта, че "киното ни дава много материал за гледане и затова ни отучва от виждане."

Телевизията се оказа още по-хитра от киното - тя ни приучва да виждаме това, което иска да гледаме. Лъжейки, че това, което ни показва, е истина, тя бълва толкова "истини", че заживяваш в пространствата на лъжата. Това умният Бодрийар нарича "симулакрум". Но коя е гаранцията, че самите ние не сме симуланти, че не искаме да сме симуланти?

Ако киното произвежда сънища, телевизията произвежда забрава...

*

Жанрови хибриди, мутирали форми и пр. Всичко против правилата. Няма как - постмодернизъм!

И все пак... И все пак има някакви норми, форми, устойчиви жанрове, спрямо които се усеща отклонението. Нещо като устойчивите видове в природата. И селекцията е ограничена.

Иначе се достига до лисенковщина, до безсмислените и невъзможните хибриди.

*

Да обясняваш и формулираш е лесно и опасно. Посоката, по която поема езикът, е твърде често необяснима. Дали той изразява живота или е очарован от своите собствени пируети?

*

- Къде живееш?
- У себе си.
- Има ли някой там?
- Натъпкано е с обитатели. И всеки крещи: "Аз съм ти! Аз съм ти..."

Такива разговори водя понякога. Със себе си, за себе си, у себе си... Но кой, кой съм?!

И още:

- Кажи нещо страшно. Ама много да ме е страх.
- Аз!
- Какво страшно има? Кой си ти?
- Другият!

*

Набоков свято вярва в нормата. Той - за разлика от романтиците и от различните "исти", например, смята, че писателят е човек напълно нормален.

Големият писател е свръхнормален...

А бездарният?!

Бездарният е ненормален, твърди убедено писателят.

Какъв обаче ще е нашият критерий за нормалност? Ако се опираме на статистиката, ако приемем, че малкото е отклонение от нормата, която създава многото - то очевидно ще е обратното. Защото Набоков едва ли ще тръгне да твърди, че талантливите, т.е. - нормалните, са повече от ненормалните, т.е. от бездарните...

Да се доверим все пак на Набоков. Талантът е норма, нормалност. Бездарността е раково заболяване.

За едно такова раково заболяване говори Алексей Пурин. Ще се съгласите ли с него:"Постмодернизмът е метастазова фаза на авангардизма, при която злокачествените образувания не са локализирани, при която малкозависещите една от друга асоциации като уродливи клетки се разселват по цялото тяло на изкуството."

*

Още за нормата - сега говорят, че такова нещо няма. Всичко било инвариантно. Старият релативизъм в ново одеяние. Нормата, както и нормалността съществуват - искаме, или не - а аберациите от тях са комически или трагически...

*

Стремежът на литературната наука е да приучи представителите и читателите й към четене наново. И това четене да е предпоследно. Винаги предпоследно, неокончателно и без претенциите за окончателност. Единственото, в което трябва да сме сигурни, е несигурността на оценките ни.

*

Джордж Оруел пише, че най-трудно от всичко е да се предотврати поезията. Наистина - епохите и възрастта не са никакви препятствия за нея.

Ама днешните хора не се интересували от поезията! И какво от това?

Въобще не е важно кой, кога, защо и как се интересува от поезията, след като тя, тя се е заинтересувала от теб.

И въобще не ти трябват други съмишленици, други врагове, други предатели освен думичките, които изглеждат нормални и не съвсем.

*

Лисенко хранел кравите с шоколад, за да получи рекорден млеконадой. Това е соцреализмът в действие - шоколадната литература.

Обратното е да поиш кравите със сярна киселина. Те пцовисват, а ти си доволен - виждате ли, това е истината за живота!

*

Кажете му истината и той ще я прегърне.

Кажете му истината и той ще я преобърне.

И в това прегръщане-преобръщане е чарът на човека.

Еросът на човешкото. Движението му.

*

Да бъдеш себе си винаги означава да бъдеш и някой друг.

Наличността е надличност.

Онадличностяване, което прави възможен диалога.

*

Цветан Стоянов беше писал, че милиони бабешки скринове с безполезните глупости в тях са реабилитирани от чекмеджето, в което намерили стиховете на Емили Дикинсън.

А ето надпис на студентска банка, реабилитиращ милионите драсканици на милите ни питомци:

Аз вярвам, че отново пак,
но няма да е точно както.

Благодаря на неизвестния автор на приписката - никога не е късно да се обогатиш. И тази студентска банка ми е по-необходима от швейцарската.

*

Една приказка, разказвана от дядо ми. Кадията изслушал просителя и му казал: "Прав си!" След това изслушал обвиняемия: "Прав си!"

Възмутил се един от присъстващите:

- Е, как може така - и единият прав, и другият прав?

- И ти си прав - отвърнал кадията.

*

И аз като кадията - трудно се оправям кой прав, кой крив. Интуитивно - да. Но твърде често правият ми е по-скучен от кривия.

*

Американското понятие "истиблишмънт" - установено, прието, институционализирано. Изкуството е винаги срещу "истиблишмънта" - с романтична лекота изписвам аз.

И веднага се сепвам - така ли е наистина?!

Нали вече споменах Набоков - геният не е отклонение от нормата, а самата норма. А Тинянов пише нещо изумително - талантът открива пътищата към най-малкото съпротивление на материала.

*

Истината и вярата са различни инстанции. Опитите да се обединят са се правели само с насилие.

Вярата е истина и истината е вяра?! Простички формули, които не задоволяват човешкото същество, ако то е достатъчно същество (истина) и човешко (вяра).

*

Братът Гошо, когото наричам Гошо Моралния, повече от често не харесва писанията ми. Подозирам, че от това е във вътрешен дискомфорт, както му викат напоследък на чоглавото. Защото той е Висарион Григориевич - принципен и безкомпромисен. Налага се да бъда Пушкин. Или в краен случай - Некрасов. Не поет, а гражданин!

А бре, човеко, нима трябва да си зачерняш живота само защото приятелят ти не е гений?! Ами, меко казано, не е... И не иска да стъпваш на гърлото на критическата си песен, та да го хвалиш. На него му е достатъчно, че сте приятели - каквито да му ги наговориш, каквито и да ти ги наговори, знае, че винаги ще сте.

Убеден е, брате Гошо Янев, заралийска зарзала невързала, Висарион с Висарионича ти...

Навярно ще ми възразиш, но пак ще кажа:
не ни е нужен никакъв Висарион,
за да избелва с нравствения си сапун
бельото замърсено на живота.
(И Висарионович не ни е нужен -
да изтребва
гадините, укрити в пролетарските рубашки!)

Кроячи нужни са, а не перачи!

За да скроят прекрасния си номер
и да видим за пореден път,
че всичките царе са голи...

Но само ти - детето - ще го кажеш.

*

Гео Милев е едновременно проповедник и еретик. Той е принципиално против институциите - смята ги за бездуховни и антихуманни. Не приема никаква парламентарна естетическа дейност. Извънпарламентарен критик е. Затова неговият писателски текст не е нито само политически, нито само частен въпрос.

*

Ботев отрича максимата "Бой се от бога, почитай царя!". Гео Милев мечтае за свят без богове и господари.

"Как така?!" - възкликва буквалистът. "Как без Бог, без господар? Ами Достоевски, ами онази страшна фраза на Иван Карамазов, че всичко е позволено, щом няма Бог..."

Всичко е позволено не на Иван, който се терзае има ли Бог, няма ли, а на Смердяков. Ама ще кажете - Ивановците са интелектуални подбудители на смердяковщината!

Да де - интелектуален подбудител на средновековните изгаряния е Исус. На фашизма - Ницше. На концлагерите - Маркс.

Подбудители ще се намерят винаги, когато има желаещи да ги подбудят. И тогава мъчителните размисли на Иван се превръщат в опростена програма за действие на Смердяков. (Този Смердяков създава големи грижи на Достоевски. За да се измъкне от противоречията, които сам е заплел, писателят го самоубива. Смердяков ли ще се самоубие? Ха-ха! Ще каже - аз не съм виновен, те ме накараха. И ще си живее невинно и чистичко.)

Аз не вярвам, че подбудите са извън нас. В нас са, а ние ги приписваме на харесалите ни подбудители. Така каза Исус, тъй рече Заратустра, това доказа Маркс... Да живее учението им! То е силно, защото е вярно. Или обратното.

Не, нищо не е току-така позволено. Независимо дали има или няма Бог, дали има или няма морал, дали има или няма изкуство. Боговете, моралите, изкуствата са различни. Ние си ги избираме по свой образ и подобие, като преди това те са ни формирали по свой образ и подобие, взели образа и подобието на тези преди нас. И така - до безкрайност.

А ние се измъчваме. Разбира се, че ще се измъчваме. Но мъката не е основание за индулгенция, награда. Нищо не ме опрощава, никоя награда не е заслужена.

*

Всеки що-годе амбициозен литературовед се стреми към изобретяването на нова теория. Струва ми се, че скромност и тук е препоръчителна. Важното е да се решават задачите. Енрико Ферми: "Всяка задача трябва да се решава в рамките на съществуващите теории и закони; само когато се убедим в тяхната непригодност, тогава изобретяваме нови."

*

"Гуерника" на дон Пабло. Катастрофата е неназовима, когато си сред катастрофата. Катастрофата няма гледна точка.

Припомняш си мислено картините на испанеца, скъпите на душата ти сюрреалисти, болезнените прозаици на ХХ век и заедно с това - тези стихове, които авангардът изобщо не би могъл да си въобрази:

О, кой би превърнал в пуст идол на свойта душа
карета с шест коня, щом може да ходи пеша?
Аз крача щастлив и мечтите ми свършват дотук,
обвит в добродетел и в стария топъл сюртук.

Стиховете са от "Дреболии или изкуството да вървиш по улиците на Лондон" от Джон Гей - поет от добродетелния ХVIII век.

*

Успокоително е да четеш старите автори, примирително и сладостно е... Защо ти са два цилиндра - имаш един, който ти е удобен? Защо ти е шестцилиндрова кола, когато и четирицилиндровата ти върши добра работа?

И: "Оти да се хабим, като че ми мине"...

Шопът понякога струва повече от Шопенхауер.

*

Понякога ме упрекват, че не питам за нищо.

Вероятно е така - когато питам, аз питам за нещо.

*

В края на краищата човек се уморява непрекъснато да живее в напрежението, с трагедиите. Да си непрекъснато трагичен е своеобразен снобизъм. Припомням си такъв един диалог:

- Нещастна ли си, скъпа?

- О, да, напълно - отвръща тя замечтано.

*

Каква е целта на живота, след като финалът е известен?

Сартр отвръща: "За да лиша смъртта от нейния варварски характер, аз реших да видя в нея своята цел, а в живота - единствения възможен способ да се умре."

Успокоително, няма що...

Животът няма цел, той е цел сама по себе си.

*

- Коя е най-хубавата възраст за любов?

- Ти!

*

Лицето ми - набраздено като пясъчен хълм след отдавна оттеглилия се вятър на ръката й.

*

Бог никога не е бил дете и затова е създал Исус.

Искал е да изживее детството си.

Детството е винаги страдание, вяра, храброст...

Възкръсване е!

Мисля си
за твоето детство,
което продължава

И виждам...
И чувам...

Невидимо за диригента,
далече от оркестъра,
далече от всички концерти:
едно дете
духва в окаринката си -
петле или стомничка

Няма
по-прекрасна музика:
издухва всички звуци -
какво че никой не я чува?

Ако има Бог,
чул е
и се е натъжил.

Защото - ако има Бог наистина -
той никога не е бил дете

*

Цял сърце - удобен за мишена.
Камертон прозвъннал, горещ като кратер съм -
звънящ за любов.

*

            Твоят океан винаги е в отлив...
Не чакам вече прилива му, не се надявам.
Но стоя на дъното - ами ако все пак, някой ден...
Ала тогава сигурно ще съм забравил да плувам.
            Нищо - удави ме, по-добре ще е така!

*

Каквото и да се говори за трансцендентното, за постигането на върховно блаженство извън пределите на умопостижимия живот, човекът е привързан към земното, към цивилизацията. Той е лично същество, усещащо безличието си пред Бога там и пред Институцията тук. И ако му се отнемат всички възможности на гордостта от собствената му личност, ще започне да анализира безличието си и дори да му се любува. Това е подсказано от Достоевски на Кафка, а от Кафка - на мен. Но аз съм включен тук по принципа на играта "Развален телефон".

*

Разбира се, че само с хляб не се живее, но е гнусно да изречеш това пред гладния. А днес искат да отнемат на богатия и правото да се срамува. И той не се срамува, подлецът, наистина не се срамува. Дори когато го признават за спасител на отечеството. Е, няма да го призная за спасител!

ЗАДУШЕВЕН РАЗГОВОР СЪС СЪВРЕМЕННИК

                        Кажи
на протегналия ръка за милостиня:
не се живее само с хляб,
с възвишеното се живее най-вече,
с високите цели...

Дай му!
Дай му след това!
Дай му след това пример!

Със Себе си пример му дай -
колко си страдал,
как си се борил...
Бедни родители,
пустинята безплодна,
но Ти,
Ти си извършил чудото,
чудеса си извършил, нали?!
Приятели са Те лъгали,
предавали са Те приятелите Ти...
(Но кой,
кой в наше време има приятели,
а не интереси?)
На кръст са Те разпъвали,
но пак си възкръсвал...

                        Кажи му още,
че вярваш в Бога,
в Божия Син
и в Сина Человечески,
в Дванайсетте Апостоли,
в Четиридесетте Великомъченици,
в Триста Осемдесет и Шестте
Свети Отци...

В Светата Демокрация,
че вярваш!

                        Кажи му -
да повярва и той:
не се живее само заради хляба,
не се живее само с хляба,
а и с пасти не се живее!

                        Кажи му,
                        кажи му,
свиньо свинска,
                        шопар лочещ,
                                                локво,
                                                            лайнар...

*

Има ли нещо по-потискащо от суховеите на бедността. Има - виелицата на консуматорството.

*

Знанието още не е самосъзнание.

        Трябва дълго да бъдеш сам със знанието, за да се самоосъзнаеш.

Тогава вероятно няма да възприемаш насериозно самоуважение, което привидно извисява, а в действителност те принизява в най-проницателния ум, зает с тебе - твоя собствен.

*

Много лесно е да обективираш, да "извънположиш" злото. И тогава възкликваш: "Адът - това са другите".

Глупости! Ти си другият. Адът е в теб. Ти си адът.

И няма спасение - дори до чистилището не можеш да се промъкнеш. Ако си честен пред себе си, разбира се.

*

Някакъв човечец казал на Шарл Бодлер:

- Бих искал да зная защо с вашия великолепен талант... избирате сюжети толкова...

- Толкова - какво? - попитал студено поетът.

- Но... толкова ужасни! Искам да кажа - толкова малко приятни.

Бодлер отвърнал със суха сдържаност:

- За да се учудват глупците, господине.

Става така, че някой в мен непрекъснато учудва глупците в мен. Последните са твърде много, но не съм сигурен, че първият съществува.

Въпреки печалната констатация всеки ден свиря на недобре темперираното пиано и изтръгвам звуци, които ме ужасяват...

*

Ако скъсаш тапетите, не значи, че си увеличил кубатурата на дома си. Това го казвам на всички, които предлагат да скъсаме с миналото, за да заживеем свободно и охолно.

Свободата не е разкъсване, по-скоро е възкръсване.

*

Запитали Толстой защо синовете му не са талантливи като него. Отговорът: "Навярно природата си почива!"

Разбирам - природата си почива, но при тебе направо е починала.

*

Страданието?

Страданието ли...

Ти заплака и вече сме двама.

*

Пишеше ми се приказка. И започнах:

Имало едно време едно пространство.

По-нататък не можах да продължа. Чудя се какво ли е станало по-нататък.

Може би пространството и времето се оженили. Или пространството останало, а времето свършило. Дошло другото време? Дошли другите пространства...?

Край на приказката, край...

*

Когато Буда твърди - "Истина е това, което може да бъде използвано", а Маркс, че "критерий за истината е практиката", може би трябва да се замислим къде е тази използвана, внедрена в практиката истина.

Няма ли практики, а не практика?! Не е ли опасно, ако някой - църква, партия, народ, държава, отделен човек си въобрази, че я притежава. И започва да я налага.

А иначе по всяка вероятност науката не търси истината, а само строи модели, позволяващи да се използва обкръжаващата реалност, да се ориентираме в нея.

*

Никога няма да стигнеш до вратата.
И да стигнеш - не можеш да я отвориш.
И да я отвориш - ще видиш друга врата.
            Но си струва да опиташ.

*

Има все пак нещо привлекателно в сексуалната революция, която изглежда отшумява. Спинозно време е все пак. Който е безстрашен пред Ерос, ще е безстрашен пред Зевс. Пред многото зевсченца.

Така си обяснявам възклицанието на Луцифер в "Поема на злото" от Стоян Михайловски:"Грехът, о жено, е страхът!"

Това предизвикателство към Ева е подето от Яворов, Гео Милев, Багряна. Тяхното еротично безстрашие е израз и на творческа храброст. Всеки един от тях по свой начин е приел като необходимост да се пребори с установената представа за красивост. За да не стане любимец на легионерите и техните бейбита.

Бейби,
защо искаш
думите да са красиви,
бейби?

Бейби,
лимузините са много красиви,
бейби.

И онези в лимузините
са много красиви,
бейби.

А най-красива
е телевизията,
бейби.

Гледай си телевизията
и не се прави на грамотна!

*

Не проповядвам, не наставлявам... Размишлявам, знаейки, че утре може би няма да мисля така. Но сега размишлявам с обезателност за себе си и необезателно за другите. Това е!

*

Откривам в един стар бележник, че съм записал неща, с които сега не бих се съгласил напълно:

Четенето е акт на наслада, но кой казва, че насладата не трябва да се обяснява. Прекрасното трябва да се преживее, а преживяваме и чрез интелекта. Анализът и интерпретацията също са естетически преживявания.

Да анализираш, значи да продължиш еротичното сливане с текста. Човек не може само да се люби; той трябва да помисли и защо се люби, какво следва от това, че се люби и с кого се люби. Ако останем само в сферата на преживяването, значи, че сме се превърнали в роботи на страстта. А ние сме хомо сапиенси, не можем да сме само при афектите, колкото и ефектни да са те.

*

А в по-нов бележник съм записал по-приемливото:

- Четенето не е лукс, а средство за придвижване

- Не е пещера, е излизане под жаркото слънце на идеите: там не можеш да бъдеш гологлав (в смисъл - празноглав)

- Четенето е умножаване на единичното (не на нулевото - нулев читател не съществува, съществуват нулеви книги)

- Четенето е сладко придвижване към смъртта, която се оказва, че не е победителка

- Четенето е користно, ако предизвиква писане, но това е все пак най-приемливият вид корист

- То е и слабост на закоравелия в житейските битки дух

- Четенето е пренареждане на твоето съществуване с помощта на битие, което не е вече чуждо: от дума в или за себе си, ти ставаш дума за другия

И накрая - четенето намалява възможността да подълстваш: времето, отдадено на книгата, поне съкращава времето на подлостта.

*

Още в "Талмуда" пишело, че нито едно добро дело не може да остане ненаказано.

Жестоки хора са били евреите. Дали в книгата им пише, че и злото не остава ненаказано?

*

Как да овладеем страха? Като го разобличим, като го разголим!

Овладяване на страха чрез разголването му...

Нещо като ужаса от девствеността, преодолян чрез първото сношение.

*

Познавам злобата в най-неприятния й вид - в самоозлоблението...

И се заблуждавам, че все пак обичам ближните си.

Ала възможно ли е това, след като не си смогнал да го направиш със себе си?

*

И пак за тълпата, за безличието й...

Може би израз на съпротива срещу тълпата са иронията и гротеската. Те - срещу безличието. Може би, може би...

Но човек не може да живее сам. Тогава си измисля, че неговата (макар и малка!) тълпа е истинско братство.

*

Но най-хубаво го е изразил Дикенс в "Победата на сините" - глава ХIII от "Посмъртните записки на клуба Пикуик":

- Шшт... Не задавайте въпроси. В такива случаи трябва да се прави същото, което прави тълпата.

- Но тук май има две тълпи - отбеляза Снодграс.

- Крещете с тази, която е по-голяма! - отговори Пикуик.

Е, добре: все едно от коя тълпа си - от голямата или от малката. Абсолютно все едно е, след като се самозаставяш да крещиш. А ако не се самозаставяш, те заставят. Щом нямаш избор и трябва да избираш - избери по-малката тълпа.

Във Вартоломеевата нощ бъди хугенот, а не католик!

*

Срещнато някъде описание: "Падна чудна Вартоломеева нощ." Не вярвам да е началото на "Косачи"...

*

Впрочем - когато Иван Грозни научил за Вартоломеевата нощ, заклеймил Запада като област, населявана от диваци.

Днес Западът обяви Балканите за такава област. И си изсипа залежалата стока над сърбите. По този начин потвърди Чехов: "Ако в първо действие на стената има окачена пушка, в трето действие тя трябва да гръмне."Пишещият историята Запад си намери и подходящия Хитлер, и подходящите фашисти. Това се оказаха потомците на онези, които воюваха срещу дядовците, бащите и чичовците на днешния социалдемократ Шрьодер.

Но това не е толкова важно. По-важното е обновяването на езика. Например великолепното обяснение: "Нашият летец е сгрешил и бомбардирал невинни граждани. Но той е бомбардирал с добри намерения, като всеки воин на НАТО."

Ала и това не е най-важното. Най-важното е изнамирането на оксиморона - "хуманни бомбардировки". След него поезията следва да си вземе шапката и окончателно да си отиде. По-велик образ не може да се измисли.

*

И все пак...

Милойе Дончич - поет от Прищина. Стихосбирката му се казва "Зобница". Сърбите от Щатите събрали пари и я издали на кирилица в тристахиляден тираж. Събрали пари за стихове - не за бомби или телевизионни пропаганди.

Зобницата е торба със зоб за коне. Символизира и торбата с нещастия, които мъкнем цял живот. Има такива стихове там:

През уличния грохот
Спуска се поет
С нож в очите...

И още:

Накъде Сръбски народе
Сам без водач и посока
Земята жива броди
В пространства мрачно дълбоки

Без постели и без къщи
Без тамян и свещи
Тласкат ни към безпътие
Подхвърлят ни мъртво цвете

През мрачни оси
лутат се три черни пръста
Проля се кръв от небесата ни
Царице майко без корона и пръст

Питах Милойе кое е най-голямото чудо и той отговори: "Земята!". А какво на земята? "Звездите!" - отвърна.

*

ЗОБНИЦА ЗА КОСОВЕ

I.

          Косове
       бездомни -
къде летят поетите на Косово...?!

II.

Милойе няма дом във Прищина.
Милойе няма дом...

- Милойе, няма
в Годината на Пепелта
да рецитирам
"Пепелната сряда"
на Томас Елиът!

Аз само ще премина
по твоя двор от пепел,
ще разтворя изпепелената врата
и ще прекрача пепелния праг.

Край пепелната маса ще приседна.

Тук ще изпием ядно
старославянските си чаши пепел.

Това е най-самотната ракия -
след нея се мълчи!

След нея
        се размахват пепелни криле,
        душите като дим отлитат,
докато огънят...

А - а - а... - огънят!?

А огънят,
        а вярата,
        надеждата
        и любовта
отдавна са изтлели!

И в Косово -
            онази косата с косата
бродира
            бронираните си дантели.

Дирижира
            стихове за красотата.

III.

                Но все пак
            кой ли кос зобе
        от зобницата тъмна на поета...

*

Днес бях толкова добър, че изобщо не ми се прииска да пиша или да чета. Нима наистина съм зъл човек - почти на пръсти се броят дните, когато не съм чел или писал.

А най-често съм правил и двете. Значи съм много зъл човек.

*

Малките хора на Чехов. Той не се отнася към тях със състрадание. Към малкия Ванка Жуков да, но не и към малките мерзавци.

И тук няма защо да строим красиви фрази от рода на Евтушенковата - "Според Чехов няма малък човек, защото няма малки страдания"! Нашенският афоризъм по този повод ми се струва жесток, но справедлив - "Всички поети страдат. Бездарните напразно."

А Емилиян Станев опонира на тезата за легитимност на малкия човек в провинциалните си разкази. Малки хора има и не трябва да ги съжаляваме заради малкостта им. Изобличението ми се вижда по-верния път.

Друго е с личността. Няма малки личности, защото личността е резултат от съпротивата срещу безличието.

Безличието може да бъде преодоляно само с цената на голямо усилие.

*

За възвишените, красиви и... празни фрази. От рода на тази - "Само ако събудим в човека героя, можем да го превърнем в творец." Казал го е Межелайтис. А според мен е точно обратното - трябва да свестим човека в героя. (Гео Милев е изпреварил Брехт с неговото "Тежко на оня народ, който има нужда от герои", когато е писал в "Септември" - "Но днес ний не вярваме вече в герои - ни чужди, ни свои.")

Героят, човекът... В нашето благословено време и двата артикула са дефицитни.

*

Пиер Луис в "Песен": "А третият син бе толкова красив, че майка му, когато го прегръщаше, се изчервяваше." Какво ли не измислят поетите, за да запомним определенията им за прекрасното!

*

Какво ли не измислят поетите, за да обърнат върху себе си благосклонното внимание на харесаната жена... Най-малко на хладнокръвния Елиът би следвало да принадлежат тези изпълнени със страст стихове от "Пепелната сряда":

Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,
В прохладата на тоя ден, добре наситени
С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било
В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ
Тия кости ще оживеят ли? Тия
Кости ще оживеят ли? И туй което е било
В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:
Заради добрината на тази госпожа,
Заради хубостта й...

*

Към момичето, което носи тежка чанта:

- Ще ми позволите ли да ви помогна, въпреки че сте хубава?!

Изгледа ме и не ми отвърна. Бих могъл да предложа помощ без напъни за оригиналност.

Права е жена ми, когато се ядосва от вечното ми стремленийце да кажа нещо изненадващо. То е от прекаленото четене и от прекаленото помнене на прочетеното. От детските си години например помня една отвращаваща с претенциозната си кичливост фраза: "Трябва да оставяме върху всичко гравюрата на собствената си душа".

Е, и аз я оставям, де... Гравюрата! Собствената си! Бездарната!

Прости ми, Господи, прости ми, Хубаво Момиче С Тежка Чанта, прости, Обична Ми Съпруго, простете ми, простете ми, простете ми - аз съм толкова лош и некадърен, че все още искам да бъда оригинален. Пък не ми отива.

Вече. Отдавна. Винаги.

И все пак, Лили -

Обичам те, когато размишляваш:
  вече сме на възраст и децата ни пораснаха
  дрехи трябват им храна питателна
  трябва да си купим нова печка
  а пък нямаме пари дори за наема
  и изобщо
  трябва да живеем в къща
  като всички хора
Обичам те, когато наставляваш:
  напразно се смрази със любен
  не че е кой знай какво и той
  ала все пак е опитен
  вярно с вестници и книги днес е трудно
  кой чете и кой купува днес
  ето образували са дружество книжовно
  там те знаят и говорят че си талантлив
  макар и малко по особен
  можеш да му станеш член
  да се занимаваш със наука
  ала най добре е да престанеш със нападките
  срещу братя георгиеви
  те ще ти простят ще ти намерят работа
  може като тях да станеш някой ден
  лошо ли е като тях да бъдеш
Обичам те, когато си мечтаеш:
  и букурещ е хубав град
  малкия париж му казват
  ала големия е пò красив навярно
  как искам да го видя
  ако печелеше редовно
  щяхме да си купим два билета
  за кораба радецки
  и да идем до виена
  ще се повозим на виенско колело
  ще потанцуваме виенски валсове
Дори когато плачеш, те обичам:
  стига вече с тези твои хъшове
  ти не си пияница
  ала когато си със тях се горещиш излишно
  и вечните ви разговори
  за туй което няма да го бъде
  не е бил и няма никога да бъде
  комунизма
  по точно ще го има но за някои
  и стефан в политиката се вре
  ала разумно
  ако утре стане нещо
  министър може да го сторят
  а пък ти
  пак с хъшовете си ще философстваш
Обичам те, обичам те, обичам те!
  питат ме къде се губиш хората
  защо изглеждам им посърнала
  говорят че си нехранимайко
  общественото мнение си е обществено
  обективно е общественото мнение
  стиховете ти харесвам
  ала знаеш
  че народа който толкова жалееш
  казал е за цигуларя и за къщата
  обещай ми че ще станеш друг
  че ще бъдеш като другите
  ако ме обичаш обещай ми
  ти нали твърдиш че ме обичаш

Обичам те!
По-много
от всички и от всичко на света.

  Но после свободата, мила ми Венето,
  после свободата...

*

От година и нещо ме беше замъчила една мисъл - че поетът е животно от рода на гризачите, а не на бозайниците. Чудех се, че ми прилича на нещо познато. Разгръщам тефтерите и откривам, че съм си записал стихове от Иван Динков - "Който гризе решетката, той остава жив".

Жив е той, жив е... И решетката си е жива и здрава. Прецежда през решетото си. Големите екземпляри не могат да я преминат...

*

Жена ми изнася ограмотителна лекция върху рака. С профилактична цел - много пуша. Съвсем се увлече в красноречието си. "Раковите клетки, Влади, са особено интересни. Отначало се преструват на нормални, а след това се нахвърлят и разкъсват излъганите." Прочела ли го е, чула ли го е, сама ли го е измислила... Все едно - става за онагледяване на много неща.

Това си мисля, припомням си и Иван Динков: "Няма вече коне, има понита." Също и Анна Бландиана: "Хищните зверове са вече на изчезване, докато бацилите са неизтребими."

Микроскопът удържа победа над телескопа. Едва ли някой от малцината четящи това тук е издържал да чете целия Омир, а сега ще го накарам да прочете:

Всяка клетка в мен
разкъсва клетката.

И смея да подскажа, че бидейки не Ахил, а бацил, тук имам предвид не просто ужасната болест, а борбата срещу раковите клетки на всяка една система.

*

Поемата ми "Приписки по свещени камъни". В нея сравнявам писателите на Петербург с различни животни. Чета я пред аудитория от недоволни люде. Глас от залата:

- А себе си с какво сравнявате?!

- Изчакайте края - обяснявам. - Но общо-взето - какомицли съм!

Не е измислено това животно. То е зверче, което в клетката изпада в депресия и след известно време започва да се самоизяжда, макар и клетката да е просторна, и яденето да е много.

Всеки е малко нещо какомицли.

*

Какомицлито си е какомицли, но в Освиенцим самоубийствата сред охраната били повече отколкото сред затворниците. Очевидно убийците живеят в по-тесен и кошмарен свят от убиваните. Затова съвременната цивилизация раздели двете групи и убийците просто натискат копчето. Последният самоубил се убиец е летецът над Хирошима, чието име непременно трябва да знаем. То е по-значимо от името на Херострат. В Югославия самоубийци нямаше - нито сред сърбите, нито сред албанците. И естествено - сред веселите момчета от натовската авиация.

*

Приятелят Тильо. Свързващото звено между Стара Загора и Пловдив, между оня светъл Янев и моя тъмност:

- Я, преди да си започнал да говориш за Моралния, прочети това стихотворение. Отдавна не бях писал...

Няма как - временно се откъсвам от интересната тема за Гошо Моралния. Стихотворението е хубаво. Очевидно общуването с мен влияе значително по-добре на Тилката от чиракуването при Големия Заралийски Брат.

А ето какво съм посветил на Тильо Тилев:

Подир следите й в небето,
подир прашеца от крилете й,
подир невидимото -
до нея, до самата пеперуда.

Така обичана от всички -
защо не искаш да я възхвалиш?

Ти продължаваш по-нататък:
до какавидата,
до топлия затвор,
до тъжната гъсеница...

Тъй грозно видимото възхваляваш -
пълзящо е, а иска да лети!

Останалото е литература.
Осъществена вече красота.

*

Гъсеницата трябва да се наплюска, за да се увие в пашкул. От затвора се ражда пеперудата. Тя живее кратко.

Това не е успокояващо, но още по-неуспокояващо е, че в България обикновено не дочакваме третото поколение. Убиваме пеперудите, за да се появят отново гъсениците. (Как зловещо кънти тяхното днешно "хръц - хръц - хрръ-ъ-ъц"!)

Дочакайте все пак третото поколение, господа. Или другари...

*

Понякога разбирам Достоевски, който е писал, че ако трябва да избира между Христос и истината, ще избере Христос. Синът божи и человечески е въплъщение на истината, на абсолютната, стояща извън прагматиката и логиката истина...

Но понякога и не разбирам писателя. Той избира Христос, защото предпочита вярата пред истината. С истината се живее трудно. С вярата е по-спокойно. И това го казва той - правдотърсачът, трудно живеещият...

Какво да кажем ние? Ние, които заради добрия живот сме готови на всякаква вяра!

*

Полуталантите не са страшни за литературата, а за себе си. В литературата те внасят равновесие, а себе си разрушават.

*

"Езикът е дом на битието" - казва Хайдегер. "Езикът е дом за всички" - продължава Октавио Пас.

Контаминираме - битие за всички!

Един комунизъм, който никога няма да рухне като Вавилонската кула, именно защото езиците са различни.

*

Някъде бях прочел, че авторитаризъм е, когато вождът на канибалите еднолично решава пленникът да се изяде. А демокрация било, когато същото това племе гласува да се изяде ли пленникът, или да не се изяде...

*

Идеята, превърната в доктрина, има нужда от доктори.

Не за да я лекуват, а за да установят смъртта й.

*

Да свърши времето на многоточията. Нека дойде скромната и храбра точка. (Оттук трябва/ше/ да започна нещо много важно.)

*

Творбата се ражда гола и умира като подхвърлено дете, ако не се намери кой да я повие. Повивалните бабички са, разбира се, читателите. Те са от най-различен ранг - от дилетанта до мъдреца. След това творбата никога не може да се върне към изначалната си голота. Извършено е грехопадението - познали са я...

*

Често, досадно често се говори за ранната смърт на българските поети. Дори и на тези, които доживяват до старини: самопреписвали се, не се издигали до равнището на дебюта си. Тук могат да се дадат доста примери - най-често се говори за Фурнаджиев, който не могъл да напише нов "Пролетен вятър" и т.н. Причините са много, но аз искам да изтъкна една, която е чисто психологическа и опира до двете страни - писател и читател.

Когато започва, писателят търси конфликта с читателя, не се старае да му угоди, а да го нахока, да му покаже какво говедо е. Когато живее по-продължително, той се уморява. Стреми се да сведе до минимум конфликтите си. Става малко или много конформист.

А ако продължи в същия конфликтен дух, ако не изневери на себе си? Все едно - пак е обречен. Или предишните му почитатели са станали по-читатели и вече са го изпреварили, или са свикнали с него, или пък новите поколения съвсем не се интересуват от старите бунтове - изглеждат им неподходящи.

*

Когато евреинът остане без пари, разгръща старите тефтери. И аз така. Като не мога да измисля нищо, тръгвам на лов за нещичко из чувала, в който съм натъпкал разни бележки. Ето какъв диалог с жена ми съм записал:

- Отвратен съм!
- От какво?
- От дъжда, например.
- Но нали не вали?
- Тогава съм отвратен от примера!

*

Много неща не успях да възпитам у децата си. Твърде много неща...

Особено едно - възпитанието на човека започва сто години преди раждането му.

Аз не мога да се оправдавам с предците си отпреди век, но трябва да направя възможното, за да не се срамуват и да не се оправдават с мен потомците ми след век.

И никак не ме интересува, че изобщо няма да ги интересувам, ама никак...

(Има обаче един граф - граф Хвостов - отдавна станал нарицателно име за графоман, който твърди удивителното: "Потомства не страшись, его ты не увидишь." Ех, графе, графе, де да имах твоето безстрашие!)

*

Йонеско в "Този чудесен бардак" - "Най-много се страхувам, ако няма никаква опасност."

Абе, ти живей сред нашия бардак, че да те питам как се обръгва от опасностите...

Не ние продадохме Първото,
Не ние предадохме Второто,
Не ние съсипахме Третото
Българско царство,
Господи,
Не ние...
Не ние засрахме
чистата и свята Република.
(Не знаем, Господи,
Четвърто царство ли да искаме,
или Втора Република?!)

Кой предаде Левски?
Кой уби Ботев?

Не ние, не ние!

Не ние клахме с турците,
Не ние клахме като турците,
Не ние клахме, както и турците
Не са клали.

Не ние затъквахме усти
С пръст или със залци.

Не ние, не ние...

Яворов се самоуби,
Дебелянов го убиха,
Убиха Румянцев,
Ясенов, Гео,
Но ние ли, Господи,
Ние ли...?

Не ние!

Не ние прокудихме Славейков,
Не ние разболяхме Смирненски,
Не ние застреляхме Вапцаров,
Не ние погубихме Райко Алексиев.

А Пеньо Пенев се самоуби.
Сам се самоуби.
Беше пияница, затова.

Пък Веселин Андреев беше комунист.
Не човек, а желязо беше -
Не издържа...

Не ние, не ние,
Господи,
Вярно е!

И Петя се самоуби.
Те, поетите, малко така...
Те са поети поетите,
Господи.

А Минко Николов?
А Георги Марков -
Убит ли е,
Не е ли...

Но не ние,
Не ние,
Не ние!

Ние не сме предавали апостолите си,
Ние не сме оставяли войводите си,
Ние не сме убивали министрите си,
Ние не сме разстрелвали принцовете си,
Ние не сме бесили секретарите си,
Ние не сме аплодирали генералните си секретари,
Ние не сме горили книгите на президентите си,
Ние не сме горили никога никакви книги
Заедно с техните автори!

Не ние, не ние!

Не ние те забравихме, Господи!
Не ние те забранихме, Господи!

Не ние те писахме с главна, Господи,
А след това с малка буква, господи!

Защо тогава, Господи,
Защо ни наказваш?
Защо нас, Господи,
Защо?

Не нам, не нам, не нам...

Вам! Вам! Вам! Вам! Вам! Вам! Вам!
Вам, Вампири, Вам!

Нам,
            Нам...

*

В "Самотният рицар" на Одиберти: "Защо сме, щом толкова си приличаме? Уморявам се да ви гледам и понякога ми се струва, че ще ви повърна. Защо са двама, след като един е предостатъчен?"

Нещо подобно е казал Лорка: "На клонката бяха кацнали два гълъба. Единият беше другият, а другият беше никой".

Повръща ми се от гълъби!

Не, по-добре ще е: Повръщам гълъби!

*

След като окончателно приватизират властта и собствеността, ще настане времето на примирението. Може би - и на буржоазното благочестие.

Сега-засега властта е позорен бизнес. В него не можеш да влезеш без милиони. А милионите не ти ги дават, ако не си във властта. Порочен кръг - за да плуваш, трябва да си над повърхността на водата, а за да си над повърхността на водата, трябва да плуваш.

*

Страхувайки се да не пролеем чужда кръв, нека не се страхуваме от кипежа на своята. А иначе - за тебе е моята ода, за тебе е моята

ПЕСЕН

Ти не си за тези,
дето имат всичко!
(Те наистина
си имат всичко -
и души си имат даже)

За които нямат нищо -
ти си!
(Те на възелче
са вързали душите си)

Те пестят душите си,
но някой ден...

При бакалина отиват,
шепнешком говорят,
гледат
как снове
стрелката на теглилката.

Възелчетата развързват после...

И на бедните душите литват,
и на бедните душите литват,
като едноцветни пеперуди.

А бакалинът
възпява пролетта.

*

Да страдаш заедно с народа си не е подвиг и дори не е задължение. То е съвсем нормална действителност. Ето защо поетите няма какво да се тупат в гърдите, че са бедни. Богати ли искат да са?! Добре - няма да бъдат поети. И хора няма да бъдат. Защото съвсем точно ви казвам, че богатият не е човек. Съвсем точно! Той е животно...

*

А не ме ли е страх от това, което пиша?

Страх ме е, разбира се - да пишеш е страшно. Това всеки, останал верен на словото (друг е въпросът дали словото му е било верно от своя страна), го знае.

Страх ме е, но в самотата си имам приятели.

Например Милорад Павич, който твърди: "Ако се движиш по посоката, в която твоят страх расте, значи си на прав път."

Не знам дали съм на прав път, но растящият страх няма да ме откаже от Пътя.

*

Понякога разстоянията освобождават от срама, че приятелите са се оказали в миналото. И тогава изпращаш картички с безвредни писмена.

            Аделина,
Който сее очи -
жъне пейзажи.
Който сее уши -
жъне музика.

Всичко е наредено,
както трябва от природата.

(Който сее сърца -
жъне омраза!)

                  Иване,
Нашето старо приятелство.
Нашето старо приятелство,
приятелю,
умря от старост.

Вече
не пречи.

*

Един прокъсан от четене, издраскан с бележките ми том на Вапцаров. Обикновен работен екземпляр. На страницата, където е "Прощално", някога съм отбелязал: "Отдаването на интимното всекиму не е интимно даване."

Не си спомням какво съм мислил тогава, за да отбележа точно това. Но факт е, че Вапцаров не интимничи, не спекулира с подкупващо откровените интонации, независимо че поезията му е интимна и откровена.

*

"Ако знаехте от какъв боклук се раждат стиховете", беше възкликнала Ахматова.

От фройдисткия боклук са родени велики произведения, но това не оправдава боклучавите фройдисти. (Те спокойно могат да изкарат, че Малкият принц е сублимация на влечението на Сент-Екзюпери към момченцата.)

Интересно, че все още не съм чел никакво четивце върху въпроса защо бленуваният Запад продължава да свързва България с прословутия чадър. (А е знайно как тълкуват символичния образ последователните фройдохи.)

*

Според "Хилядолетната война" на Фернандо Арабал културата е "Това, което остава, след като се разруши всичко."

Дали е така от съвременна гледна точка? Не е ли съвременната култура разрушение на всичко?! Авангард, постмодернизъм... А милият Мамардашвили казваше, че културата е преодоляване, усвояване на хаоса. Нещо като Космос след Хаоса. Или сред Хаоса...

Защо пък да не е предизвикване на Хаоса? Или игра с Хаоса, приета на неговата територия?

Да оставим големите приказки!

Култура е, когато теб те е заболяло, а отболява в мен.

*

Ако целта на комунизма е изчезването на държавата, ние вече сме близо до сияйните му върхове.

Което пък отново ни напомня Марксовата спирала.

Действително - стигаме до първобитния строй. Но без общини, общност, общуване.

*

Най-лесното и най-некоректното (за да не кажа - нечестното и опасното) в науката са аналогиите. Май Спиноза беше казал, че кучето и съзвездието Куче са все пак различни неща.

*

Манделщам е проникновен и лаконичен оценител на символизма. Той го определя като акустично изкуство. Според него "символизмът хвърля звук в архитектурата на душата и със свойствената си самовлюбеност следи блужденията му под сводовете на чуждата психика. Той отчита звуковото нарастване, породено от добрата акустика и нарича този свой разчет магия".

Но това още не е удивителното. Удивителното Манделщам го е казал в стихове:

Значенье - суета, и слово - только шум,
когда фонетика - служанка серафима.

Твърде критично, но опитайте се да дадете по-сбито определение на символистичните търсения.

*

Когато четеш символистите, изпитваш артикулационно наслаждение, но не трябва да се замисляш много-много над съдържателните пластове на творбите им. Не се замисляй, защото ще видиш, че не са кой знае колко дълбоки.

*

Символизмът игнорира действителността. Авангардът я отрича в тази й форма. Той се стреми към радикалното й преобразяване. Затова според Леонхард "стихотворението е катастрофа, а не идилия."

*

Дилетантът на Мутафов и хулиганът на Марангозов са двете лица на "десния" български авангард. На авангарда, който разрушава без никакви строителни илюзии. Никак не е случайно, че стихосбирката на Н. Янтар (избран от Гео Милев псевдоним на Марангозов) се нарича "Нула".

Нулата е край и начало едновременно, тя е и едно изкрещяно: "О!"

Не е случайно и това, че точно днес се сещаме за нулите и за крясъка, породен от болка, а не от възторг.

*

В търсенето на ефектни и лесно възприемаеми парадоксални съждения дори мъдри хора достигат до ужасни твърдения. Ужасни са тези твърдения не за тях, те имат имунитет, а за безкритично възприелите ги.

Розанов например твърди, че литературата се създава от порока, че нормално живеещият човек е творчески безплоден.

Нещо подобно казва Набоков - писателят трябвало да бъде кучи син.

Уайлд заявяваше, че не го интересува нравствеността на готвача му - той трябва да готви добре.

И така нататък...

Подобни изказвания няма начин да не направят впечатление. Те и затова се изказват. И все пак по-добър те правят стихове като тези:

Песимистът мисли за вчера.
Оптимистът - за утре.
Реалистът - за днес.
Поетът - за теб.

От Глория Фуертес са. Не зная коя е. Знам, че е родена през 1918.

Здравей, Глория.
        Мисля за теб.
                Обичам те!

*

Говорим за френската поезия. Възхищения от Елюар, който казва, че земята е синя като портокал. И още - Елюар казва, че слуша тревите на гласа й. Докато Бретон открива, че росата е с котешка глава. А някой си Пиер Пере отбелязва: "Разтвори бедра, както богомолката своя молитвеник".

Надпреварваме се да търсим тези странни образи у французите. Приятно е, а накрая звучи Марлен Дитрих. Тя пее простичко как върви по големия град и не знае какво да прави - да бъде щастлива с някого, или да бъде нещастна със самотността си.

Това е съвсем друг молитвеник...

*

Заглавие в том ХХIV на Международното списание за психоанализа. Статията на О. Шпилфогел се нарича "Озадаченият (а може би - "угриженият"?) пенис". Сексологът д-р Златко Илиев (голям приятел!) предложи - "кахърният".

Много точно! Кахърно едно такова...

*

Днес във всички страни се спекулира с японските тристишия.

Лесно е да се наподоби хайку, но то е свързано с менталност, която не може да се имитира. Спомням си, че жена ми, преди да ми бъде жена, каза едно такова хайку:

Дъжд есенен в мъгла,
но не у мен, а у съседа
чадърче прошумя.

Връщам й подаръка след толкова години:

Зла съседка.
Даже листата на розата
увяхнаха.

Не, неподходящо е! По-добре така:

По есенния път
се срещнали двама и не се разделили.
И това се случва?

*

Лидия Гинзбург: "Да осъзнаваш себе си по Достоевски е по-интересно, а по Толстой - по-важно."

Интересното и важното днес са холивудските движещи се картинки. За което нито графът, нито каторжникът, нито Стайнбек или Селинджър са виновни.

Всъщност - защо да не са?!

Все аз ли ще съм виновният: "Виноват, господа легионери, имах нещастието да прочета горепосочените... лица. Те, естествено, не са лични писатели, но..."

*

Прекрасна си, прекрасна си, прекрасна си... Прекрасна!

И уви - Рилке: "Прекрасното - това е част от ужасното, което ние можем да понесем."

Дали единствен Рилке ми отваря очите, че освен прекрасна си и ужасна?!

*

Множество определения за сатирата, сред които особено ми се нрави едно: "Сатирата е утежнена форма на любов в особено крупни размери." Александър Голдщайн. Универсално е.

*

Всяко съвременно езиковедческо или литературоведческо решение така или иначе почива върху разбирането на добрия стар Хумболдт:

Езикът не е резултат от дейност, а самата дейност.

Хумболдт е Омир на хуманитаристиката. След него вече могат да дойдат нейните трагици и лирици, изтънчените александрийци. Философите...

Такива като Касирер, опитващ се да подражава на божествения: "Човекът е "анимал симболикус" - символизиращо, създаващо символи животно".

*

Кома, клинична смърт и пр. Не ме плашат! Мен - изпадналия в клиничен живот...

Какво?
        Какво му направих...
                Какво му направих на живота:
така стремително,
        така ужасно стремително -
като спринтьор,
        натъпкан с последните постижения
                на науката -
бяга,
        бяга...

                Избяга от мен!

Отдавна не сме се виждали.
        Забравихме се.
                Отдавна вече
                        животът го няма.

Какво му направих?
        Какво съм направил все пак
                на някогашния си приятел?

А може би животът не е мъж...

Невярна жена е животът, невярна!
        Какво й направих?
                Защо избяга?

Нищо не съм й направил -
                                            затова!

*

Вероятно хубаво написаното стихотворение трябва да се поправя дотогава, докато не изглежда толкова хубаво написано. Така е поправял Гео. Това е предложението на следсимволистичната поезия.

*

Не следва ли да се замислим върху семантиката на пунктуационните знаци? Вероятно тук всяка естетическа епоха има своите предпочитания. Например тирето може да е израз на мързела на пишещия, който използва не преки, а добавъчни средства за изразяване на мислите си. Но то може да е и израз на интегрално-метафорично мислене. Защото тирето не е ампутиран знак за равенство, а указание за неравенство чрез показване на сходствата. Тирето е по-демократично от епитета. Епитетът е авторитарен, той е топлийката, която заковава определяемото, докато тирето съживява думите, принуждава ги да летят или поне да пърхат в различни посоки.

*

Пърхането е пръхтенето на пеперудата.

Пърхот от пърхането на пеперудата - така може да бъде наречен дъждецът от прашеца на крилата й.

Но аз прекалено се разсантименталих.

*

Непременният стремеж към оразличаване издава посредствения. Действително различният се стреми към оприличаване, към това да е като всички. "Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора" - моли се Далчев! Друг е въпросът, че не успява.

*

Вероятно трябва да се осъзнае, че упреците са по-важни от всичко друго. Дори когато идват от глупав и зъл човек, който силно те мрази. Да отричаш все пак означава, че си видял нещото не такова, каквото трябва да е. Докато похвалите са израз на леност. Обикновено хвалим нещата, когато не сме се задълбочили в тях. Или когато нямаме храбростта да изкажем мнението си.

*

Обичам ли те? Защо толкова време съм верен на чувството си? Именно на чувството си! Може би аз не обичам самата теб, а собственото си чувство. Верен съм на паметта си, на преживяното с теб... Но това всъщност лошо ли е?

- Лошо е - каза Тя. - Искам да не съм спомен, а аз в дадения момент.

- Каква си Ти в дадения момент?!

*

Лошото не е в това, че ме обиждат. Дори не е и в това, че не забелязват, че ме обиждат.

Лошото е, че след като обидата поизветрее, аз виждам, че са прави и ми става още по-обидно. Става ми страшно.

*

Смисълът на живота не е в резултата, а в процеса. Какъвто и да е резултатът, а той винаги е поражение, участието в играта - като състезател или като зрител - е увличащо. Извън играта е космическа пустош.

*

Монологизмът е продукт на вътрешно празните.

Те не търсят отговора на другите. Викат в празното пространство и то най-много да им отвърне с ехо.

Диалогизмът е храбростта да приемеш като реално и това, което не ти се нрави.

*

Какво е времето ли? Подхлъзващо!

Такова е времето - канарчетата в клетки, революционерите - вън от клетките.

Едноклетъчни. Безклетъчни революционери.

*

Самсон е пленен от филистимляните, ослепен е. Разрушава дома си и загива с враговете: "Умри, душа моя, заедно с филистимляните!"

Умри, умри с тях!

После идва Христос и умира заради нас. Заради душите ни.

*

Не ми отнемайте прекрасното - Прекрасната дама, Прекрасното изкуство... Така ми отнемате правото на подвиг. Не че ще го извърша, но... Имам шанс.

*

Разлиствам спомените на Амброаз Волар. Удивителна книга - тя показа на нашето поколение импресионистите. И за кой ли път откривам в нея нещо ново. Един превъзходен с простотата си разказ на Рьодон, предаден от Волар:

Веднъж отивах да видя мой приятел в квартала на художниците. Спрях се пред някакво ателие в партера на една сграда. През отворената врата се виждаше малко магаренце, което служеше за модел на художника. До него седеше млада жена и бродираше. Простодушна, наивна картинка. На една маса - лалета и някаква книга. Изтърканата подвързия показваше, че се чете постоянно. Тогава си казах: "Ето нещо хубаво!"

"Ето нещо хубаво" - какво чудесно заглавие за разказ, да кажем, за спомен, за възхищението ни от живота... Когато имаме такива основания за възхита.

*

Старо стихотворение... Интересно защо се сещам за него, когато се нуждая от доказателства, че някога съм вярвал абсолютно в това, което съм казвал...

Срещу посоката, срещу посоката... Срещу посоката на влака -
велосипед - два кръгли облака и златно слънцето ги яха.
Дъждът умира по траверсите и бликват гейзери трева;
засяват във полето релсите стоманените си слова.
А дреме във купето скуката, белот играй и врява вдига.
И погледа зацапват буквите на дълго четената книга.

И някак изведнъж в тунелите на залеза и вечерта
лицата падат и приемат те черти на сънна простота.
И сякаш че душата с тялото разделя се във този час -
и двете равни, двете цялостни - живеят в светлина и плач.
Но виждаш всички идни радости във лунатичен мизансцен -
жени, любими книги - празници на омагьосано сърце.
Ти спиш... И всички разписания валидност губят в твоя сън.
И изживените страдания са само мимолетен гръм.

Обичам тези нощни влакове, поели през простора дневен -
и чакани, и неочаквани в конкретно и неточно време.
Тук въздух е съюзът с хората - отровата им те замайва
и дишаш радост и умора, невинни грехове и тайни.

И пак, и пак срещу посоката... О, този денонощен влак,
прегазил двата кръгли облака и златния колоездач!

*

Отдавна е забелязано - големите писатели не са "стилисти". Те изригват, нямат време за шлифоване на думите. (Пиндар - "Вулканът не е грациозен.")

Стилисти са маниеристите, епигоните, тези, които заемат наготово идеи и формули. Остава им само да се стремят към по-прецизен изказ.

*

През средновековието публиката е биела актьора, изпълняващ ролята на Юда. Днес го аплодира. Компенсация!? Или Юди, които се правят на актьори...

*

- Кажи ми нещо, което остарява най-бързо?

- Предсказанията!

Пол Валери: "Нищо не остарява така бързо както новото. Увлеченията продължават кратко. Изкуството на "авангарда" скоро става щампа."

*

Някъде Манделщам беше казал, че работи не над възпроизвеждането, а над отстраняването на реалността. Това е достойна работа за поет.

*

За литературата... Всеки поет е по-важен и стои по-високо от нея. Нещо като пространство на картата, което е по-важно от самата карта.

*

Колко хубаво нещо - и умно! - са думите. Вземете пред-разсъдък. Преди да разсъдим. Ние сме пред-разсъдно общество. Затова се съдим и сърдим.

*

Текстът не трябва да е непременно "красив". Може би дори не е задължително да бъде необикновено умен или изненадващ. Той съществува, за да предизвиква несъгласие.

*

Красивата мисъл не е точна, точната не е красива. Какво тогава?

Мечтата преди да получи форма.

Камъкът, който вече виждаш като статуя. Винаги по-красива и точна във въображението на скулптора.

В безформения хаос на словата,
на мислите в безжизнения мрамор -
понякога провижда се ръката й,
а взреш ли се по-дълго - рамото.
Но нищо повече... Тя просто
бездарно недовършена от теб е
и няма да засветят нощите
с повторения мит за Галатея.

*

Някъде Флобер беше писал, че обожествяването на великите е особена форма на невроза. (Може да не е Флобер, може да не го е казал точно така...)

Продължавам го - свещените животни престават да бъдат животни, светците престават да бъдат хора.

Сакралността на нещата убива нещата.

*

Неестественият, търсеният и затова отвратителен звукопис: блус с блудкави блудници.

*

Вдъхновението му е толкова буйно, че забравя да ражда плодове.

        Като тръстиката е.

Но не е мислещо.

*

Не търсете подвига ми чрез лозунгите си. Доброто у мен се събужда по естествен начин, аз не мога да се възбуждам от стари проститутки като политиката.

Разбирам Чоран - "Мечтая за свят, в който повод за саможертва ще е една запетая."

*

И не ми разправяйте за красотата разни врели-некипели.

Цялата красота на света, заедно с умните определения за нея, свенливо се изчервява, когато жена ми простира прането.

*

Компютърни графики от някой си Игор Емелянов:

Да се живее стана страшно интересно
да се живее стана страшно но интересно
да се живее стана страшно

*

Приятели и непознати другарчета, изпращам ви писъмца, които само вие можете да разчетете.

ИВАН МИТЕВ

Да пиеш
бира
на гарата
е по-забележително,
отколкото
да си
Стефенсон,
барон Хирш
и дори
началник-гара.

С това е казано всичко...

Единственото,
което може да се допълни, е:
влаковете
пристигат в ямб
и си отиват в хорей.

(Когато пиеш бира
на гарата,
дори началник-гарата
ти завижда.
А той разбира
от бира
и от гари.)

МИЛЕНА ЛИЛОВА

Кукувица ти е изпила ума,
изкукала си,
всички беди са те закукали,
кукувицата ти няма да закука пак -
миналата година ти кукна. Веднъж.

Но не снасяш яйца в чужди гнезда -
пренасяш ги в своето.
Където гнездят осите...

ДАНЧО ВЕЛЧЕВ

След дългата полярна нощ
дори усилията сиви на деня
те заслепяват.

Искаш да прогледнеш ли?

Добре -
стъпи върху възторженото си сърце
и виж:
отвъд оградата е също оградено...

Тогава
отчаяният поглед се завръща
и ослепял за всичко друго,
молиш музата си да възпее
гнева.

Скрит във себе си като в Троянски кон,
очакваш да те призоват в атака
срещу крадците.

Ала ахейските търговци,
ала троянските търговци,
отдавна изтъргували са всичко.

НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ

Всичко е наред, когато
се разсъмва без петли.
Значи спим
на пухени възглавници,
а във тенджерите
къкри ситостта ни.

РУМЕН ЛЕОНИДОВ

На боксьорите е нужна круша,
за да утоляват жаждата си за победи.
Ти си ябълката,
но момченцата са с млечни зъбчета.

Блъскат те с юмруци нажежени,
блъскат със юмруци жадни.
Винаги остават гладни,
но блажени...

ИВАН ДИНКОВ

Всичко, което докосваш,
се натъжава.

А си гладен
за усмивки...

*

Според "Бхагават Гита" тялото е рана с девет отвора. Слава богу - раните заръбват.

С нозе, които ме завръщат,
с ръце, които не прегръщат,
такова мое и така самотно
сред раните на девет отвора -
какво да правя с тебе, тяло,
къде от тебе да укрия
сиянието на душата си,
която ти си умъртвило...

*

Салвадор Дали (пренеприятен тип!) някъде беше казал: "Все повече се превръщам в канибал, който се храни с мъртвите си приятели."

Сравнението е шокиращо, но не е далече от собствените ми усещания.

Изглежда е доста хранително - колкото повече са мъртвите ни приятели, толкова по-мъдри сме.

Може би мъртвите приятели ни освобождават от невидимия и неусетим диктат на духа си.

Не умирайте, приятели - не искам да съм мъдър, предпочитам да бъда невежа, да ви се подчинявам.

Все пак ми остава утешението, че и аз ще бъда храна не само за червеите.

*

Каква огромна разлика: "И в черната прощална катафалка лежи звезда наместо труп." И: "Разстрел и след разстрела червеи."

Възвишеното и безобразното могат в еднаква степен да са поетични.

*

Три самодиви:
                        една ме превързва с друга памет,
                                втора ме пръска със забрава,
                                        трета ме целува с рекламни устни.
        И след всичко това искат да съм юнак и да питам къде е Караджата...

*

Срещу отчаянието и самоозлоблението е препоръчително да се чете Кант. Толкова е сложен и скучен, че главата боли от него, а не от теб... При това сред старателно подредените купища плява блясват невероятни словесни шедьоври.

Но не за тях мисля сега, а за отговорите на една неволно предизвикана от философа анкета.

Всички интереси на моя разум (и спекулативни, и практически) се обединяват в три въпроса:

1. Какво мога да знам? - Аз: всичко, всичко, всичко...

2. Какво трябва да правя? - Аз: всичко!

3. На какво мога да се надявам? - Аз: На нищо, на нищо... нищо...

Ето че и Кант не спасява.

*

Отчаян си, но това не е отговорът... Въображаема анкета:

- Не в какво е отговорът, а в какво е въпросът! Винаги ли търсите въпроса? Винаги ли задавате въпроси?

- А защо ви е да знаете?

*

Кант беше писал и нещо такова: "Има времена, когато не може да се казва истината, но няма такова време, когато трябва да изричаш лъжи!"

И си мисля: ще извърша подлост, ще се върна вкъщи, ще ям, ще си легна. С кого? С жена си. И какво - ще мога да я прегърна ли? Как така ще я прегърна... Нали ще й предам подлостта си! Ще й предам, ще предам жена си. А тя не заслужава това...

Я по-добре да взема, че да не извърша подлост!

*

Понякога - най-често сред природата и поезията, имам чувството, че чувствам чувстваното от много хора преди мен. Това не сломява радостта ми от собствените чувства. Та нали така ще бъде и с много хора след мен...

Аз просто съм поел щафетата на радостта и болката, протичал съм определената дължина и ще я предам на следващия пост - значи е имало нужда и от мен...

*

Нашето минало - колко неща помним от него, любима. Но сме прегърнати в настоящето, не сме застинали мирно един до друг. В бъдещето ще имаме достатъчно време да бъдем дисциплинирани, като войници с изпънати по устав ръце. Всъщност, аз не вярвам, че сме смъртни. Точно в този момент не вярвам.

А според Баратински поезията е "пълното усещане на дадена минута". Усещаш ли ме? Напълно?! Какво има тогава да говорим, че поезията се състои от думи...

*

Срам ме е, че съм написал това, срам ме е, че го написах на 24 май... Но искам да знаеш всичко за мене - дори несъществените мигове от живота без теб.

Пак думите ни са излишни,
но не като преди, когато
душите ни щастливи пишеха
с глаголицата на телата.

Сега изхвърлени са букви
и правописът опростен е,
но в беловите не избухва
среднощното ни нетърпение.

И раснат черни сред голямата
сияещо нелепо нощ
безсрамието, че сме двамата,
срамът, че сме самотни.

*

Любовта не извисява, а смалява. Тя е коленичене. Позор!

Ти, който не си свикнал да залягаш пред куршумите, лягаш пред нея. Или с нея.

Но който анализира, който разбира позора на любовта, вече не обича.

Шибил не анализира Рада, а й вярва.

*

Единственото оправдание на злото е, ако то не е скучно. Няма по-голямо проклятие от скучното зло.

*

Един българин бил в Париж. Върнал се в хотелската си стая, а там - голо-голеничко същество в леглото му. Сбрал нашенецът дрешките, подал му ги и ревнал гороломно: "Обличай се и се съпротивлявай!"

Кое е това маце? Вероятно поезията.

Искам да ми се съпротивлява!

Ако текстът ми се отдава без съпротива, нещо такова... не ми се получава.

Духът ми не ерегира.

Ако прекалено бяга - също.

*

Пияна уличница е поезията
и развращава само малолетни.

Младите безделници!

А с тебе, дърти сладостратнико,
тя разговаря най-любезно във креслото си.

На чашка здравословен чай.

Със думи -
христоматийни и мъртви.

*

Учените хора разсъждават - актуализацията е отклонение от авторовата интенция. Не е - тя е умножаване на тази интенция чрез полагането й в други ситуативни контексти.

В колкото повече контексти работи една творба, толкова тя е по-значителна. Това означава, че е многовалентна и влиза в множество съединения.

*

Киро,

Отдавна не сме се чували и виждали. Естествено - какво общо може да има между скромния провинциал и мастития член на френската академия "Маларме"... Това на шега! Истината е, че много неща ни разделят, а ни свързват само спомените.

Изпращам ти тези редове...

Когато се раздават роли,
артистът не желае да играе.

Положително не е червен -
по убеждения, по маска и от пиене.

Не е и положителен белогвардеец -
            бяла врана е.

Пее дрезгаво и странно.
Срамно!

Славеите му се смеят колективно.
Бракониерите не го закачат.
Честните ловци, сдружени във дружинки ловни,
го убиват само с разрешение отгоре.

Долно е!
С революциите не флиртува -
сам е революция.

Предпочита недостъпните девици -
блудства с думите,
но така, че винаги зачеват
нещо и неща, които
даже и не знам дали са нужни.

Сигурно са нужни -
не на всички,
но на някое пернато -
абсолютно сигурно.

Забележка: След година се срещнахме с Кирил Кадийски. "Прочетох, каза, виршите, дето си ми ги изпратил. Тяхната ценност е най-вече в това, че са подписани с името ти. Но иначе не ги разбрах - май станах традиционалист..."

Нищо не е станал - същият си е останал!

*

Дали да не стана даоист?

Да си тръгна по пътя, да следвам своето Дао!

Още повече, че в определението на Лао-Дзе Дао е това: "Гледаш го, но не го виждаш; слушаш го, но не го чуваш; ловиш го, но не го хващаш."

Съвсем моята ситуация - защо да не стана даоист?!

Много просто защо не искам да стана - заради даоистите! Заради всички "исти": даоисти, маоисти, марксисти, монархисти, реалисти, сюрреалисти, фройдисти, структуралисти, постмодернисти и всякакви други глисти...

Лао-Дзе иска нещо съвсем друго:

Да създаваш и да не присвояваш,
            да твориш и да не се хвалиш,
                        да си господар, а да не заповядваш...

*

- Как да се отнасяме към боговете и демоните? - запитали Конфуций.

- Никак - отвърнал. - Хората още не са се научили как да се отнасят един към друг.

Не сме се научили и затова ни трябват опосредстващи институции. Замислени като божествени, те се превръщат в демонични. Боговете се превръщат в бюрократи; бюрократите - в богове. Бюрократката Атина упреква Одисей: "А ти си все същият!", "Ти си същият!" Така говори и пазачът в притчата на Кафка.

Поради неспособността ни да се отнасяме един към друг човешки институциите ни превръщат в Йозеф без фамилия. Без корени, без памет за другите.

*

Защо ли съм записал тази мисъл на Френсис Бейкън: "Аз много мислех за смъртта и намирам, че тя е най-малката злина"? Как ли ми е звучала тя, когато съм я записал... Защото сега ми звучи не толкова ефектно, колкото успокоително.

*

За изтичащото време...

За реката на времето, която ни е понесла и която непременно ще ни отведе при Харон.

С онзи един-единствен обол под езика - обола на неизреченото...

*

Казват римляните за часовете: Vulierant omnes, ultima necat!

Всички раняват, последният убива!

Но часовете с тебе? Дори един-единствен час с теб?
                        И този час - невидимо убил ни -
                        възкръсва като вечен час...
            Невидимите рани на часа.
                        Невидимите рани на съня.
                                    Сляпото огледало на сънищата.
                                                Строшеното огледало на мечтите ни...

*

Счупеното отледало е отдавна символ на нещастие... Колко отдавна? Поне откакто се помня! И откакто се помня - чупя огледалата. Като слон в огледален магазин съм.

*

Затова не мога да завърша нито с проклятие, нито с възхвала. Въобще не мога да завърша. Навън жена ми простира прането. И аз не зная нищо по-красиво от жена (ми?), която простира пране.

Издига нагоре ръцете си - сякаш суши крилете си.
Сякаш съвсем скоро ще полети.
Сякаш...

Не съм срещал небесна като нея.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Пловдив: Макрос - 2001, 2000.