ЧЕРНИ СТРАННИЦИ

Владимир Янев

web | Цигулката на Енгр

*

Изтриваш всичко предишно и се опитваш да намериш новите думи. Понякога те идват, по-често не идват, а най-често пропадаш в изчегърканите коловози на незабравеното. Не можеш да се спасиш от паметта.

Изтриваш себе си, а не намираш друг освен себе си.

Не е ли проклятие?

Не е, казва Тончо Жечев. Проклятието е да си щастлив на острова на лотофагите. Да започваш всеки ден наново. Да ти липсва фанатично дългата мисъл...

*

Блок упреквал младия Корней Чуковски - имал бил талант, но не следвал своя "фанатично дълга мисъл".

А сам "стъпва на гърлото на собствената си песен".

Преди още Маяковски да е написал горните стихове.

"С цялото си тяло, с цялото си сърце, с цялото си съзнание - слушайте Революцията." Музиката й слушайте!

И не интелигентничете: "Колкото по-дълго се гордее и ехидничи интелигенцията, толкова по-страшно и кърваво може да стане около нас!" Писано е през първите дни на 1918.

А когато жена му го обвинява, че не вижда кошмарната действителност, отговаря: "твоята гледна точка е малко еснафска, трябва да се извисиш."

Какво право имаме да се боим от своя велик, умен и добър народ, размишлява Блок. Според него тълпата се превръща в народ по време на революция. За това, че именно тогава народът може да се превърне в тълпа, не е помислял.

Но го е показал: "Да стрелнем в светата Рус!", провиква се един от героите в "Дванайсетте".

И... стрелва! Така - между другото стрелва. Сякаш Светата Рус е Катка.

*

А Катка е бившата Прекрасна Дама, впрочем.
            Пенсионираната Прекрасна Дама.
                          По-точно - проституизираната...

Блок не се ужасил от революцията. Той предвиждал гибелта на света, който не можел да понася. Говорел за гибел непрекъснато, досаждал на събратята си во Аполоне, плашел мнозина слабонервни.

Бил е с изострен усет за гибел. Своя и чужда. За възмездие...

И ето: научил за погрома в Шахматово - имението на неговите деди, мястото, което е обичал и с което са свързани най-хубавите му спомени - с чувство на облекчение (гибелта потвърждава пророчествата му, възмездието го освобождава от греха) пише:

Защо чегъркат древния храм? Защото сто години тук затлъстелият поп, хълцукайки, е вземал подкупи и е търгувал с водка.

Защо безчинстват в милите на сърцето господарски имения? Защото там изнасилваха и биеха с пръчка момичетата: ако не у този господар, то у съседа му.

Защо изкореняват столетните паркове? - Защото сто години под техните кичести липи и кленове господарите показват своята власт: тикаха под носа на бедняка своята кесия, а на глупака - своята образованост.

Страстни думи. Страшни...

*

Пушкин има такава бележка:"Руският бунт - безсмислен и жесток."

Едва ли само руският бунт е такъв, но Розанов веднъж задава въпроса защо в родината му аптекарите са предимно немци. И си отговаря: "Защото там, където трябва да се капне, руснакът ще плисне."

Митя! Митето Карамазов...

*

За народа и за онези, които искат да бъдат негови пророци...

Достоевски го е казал: "Пушкин не си е блъскал главата как трябва да обичаш народа си, не се е учил на това. Той изведнъж се оказал самият народ." Оказал се народ, без да изгуби аристократизма си, без да изневери на индивидуалността си. (Изневерявал на дамите - прекрасни и не съвсем, не учил никого как да живее, не пророчествал за чужда сметка.)

Изобщо, пророците трябва да помнят, че народът e нещо като Елочка Людоедката от "Дванайсетте стола" - винаги ще викне: "Не ме учете как да живея!"

Именно - не го учете!

Защото ще поискате да заплаща уроците ви със смърт.

*

Блок - тъжен северен лебед, пожелал да бъде буревестник. (Стиховете, които е смятал за ново начало, са лебедовите му песни. След тях умира. На 41 години.)

Отхвърлили го близките му приятели, отхвърлила го революцията, която поздравил. Презрели Блок, а той самият прозрял, че революцията не е онова възмездие, което очаквал. Не се оказала Онази революция.

Винаги "тази" революция не е Онази.

*

Блок е истински петербуржец. В своя шепот. Тук шепнат, крещят в Москва.

Маяковски е Москва, Блок - Петербург!

В "Дванайсетте" той все пак закрещява...

Мнозина казват - гениално! Може, но...

Но тук има нещо от онова, което е възкликнал Гумильов, когато разбрал, че Блок е мобилизиран:

- Как? И него ли са взели? Това е все едно да пържеш славеи.

Поемата на Блок е пържен славей.

Не за храна, за сеир на тълпата...

(Георгий Иванов: "За създаването на "Дванайсетте" Блок се разплати с живота си. Това не е красива фраза, а истина. Блок разбра грешката на "Дванайсетте" и се ужаси от нейната непоправимост. Като внезапно събудил се лунатик, той падна от високо и се разби. В точния смисъл на думата той умря от "Дванайсетте", както другите умират от възпаление на дробовете и разрив на сърцето.")

*

Не, Александър Александрович - не трябва да се слуша "музиката на революцията"! Тя не е желаното възмездие. Отмъщаваш на бабичката - убиваш Лизавета: ето какво е революцията.

Но я няма Соничка.

Соничка я няма - за да се покаеш.

*

Оглушал от барабаните на революцията, ослепял от блясъка на медните й инструменти... Не разбираш поемата, но си готов да слушаш Блок винаги...

Все си мислиш, че пред дванадесетте крачи той - скръбният, несполучилият Христос. И ако трябва да избираш между истината за революцията - справедлива, несправедлива, неизбежна - и този Исус, ще избереш без съмнение него.

    Него - Тринадесетия апостол.

Предания.

Предадения.

*

"Декабристка", бивша "Офицерска" - последният дом на Блок.

Малката река Пряжка... Наименованието й идва от някогашните предачни фабрики. Пряжка - Преждичка. Но "пряжка" значи и тока, катарама.

Сребърната катарама на Пряжка, пристегнала дома на поета...

Немилостивата съдба, намотала на тъмно кълбо късата преждичка на живота му...

Недоплетените съзвучия на стиховете, сред които зъзне безприютната му душа...

Блок, Блок...
Увил си е копитата с парцалите
от усмирителните ни ризи, за да не чуваме
среднощния му ход.
Блок-блок-блок!!!
Колко са черни белите нощи,
улиците, фенерите, каналите колко са черни.
А в аптеките не продават успокоително.
Блок-блок!!
Пречат му крилата да върви
и той си ги отрязва.
Блок!
Че минал е оттук
разбираш по следите кървави...
Припаднал ангел, нощна пеперудо,
пияна от ароматите на несъществуващи цветя,
за да се вдигне мракът ли заклинаш вятъра?!

*

Мережковски нарича самодържавието - "хамодържавие".Непреводима игра на думи - "хам" е простакът, грубиянинът. И още - съпругът на "декадентската мадона" Зинаида Гипиус с тъжна ирония отбелязва: "Пошло пошло!" Отново непреводимо, независимо къде ще поставим ударението - "Пошлото тръгна!" или "Тръгна пошлото!"

Още нещо непреводимо - "Мы рождены, чтоб сделать Кафку былью".

Какво толкова - "Ние сме родени, за да направим Кафка действителност"?! Но афоризъмчето облита страната през 70-те години. Защото играе с многократно цитирания оптимистичен призив: "Мы рожденый, чтоб сделать сказку былью!"

Понякога абсурдите коригират абсурдността.

*

Няма нищо по-фантастично от действителността - твърди и показва Достоевски. Разбираш това най-истински в действителния и фантастичен град, който не е трябвало да бъде построен тук, който не е трябвало да бъде столица, който не е трябвало да бъде толкова голям и толкова красив.

Не е трябвало, а е...

И го сравняват с Венеция.

*

Четеш: "Венеция - прекрасна като гниещо парче корк."

Като какво е прекрасна Северната Венеция?

*

В този град да си чужд
е тъй срамно,
но срамът е за тебе професия.

Срам разгаря
позорни желания
и изгаря нещата естествени.

Срам изгаря
възможните мостове,
по които се стига до другите.

Срам държи те
затворен на острова
и диктува неискрени думи.

Няма кой
да посрещнеш на гарата.
На кого
ще протегнеш ръце?

И сърцето ти книжно изгаря
като книжно сърце...

*

Стоиш пред пробития към Европа прозорец с брадвата на бедния студент... Втренчен си в стъклото, но то не е обикновено, а увеличително.

Петербург - телескоп към световете, където клокочат протуберансите на идеите.

Петербург - през микроскопа му виждаш как мълниеносно се размножават раковите клетки на отчаянието...

*

Чужденец... И стар - идваш от двадесет и петвековен град. Твърде южен - не можеш да застинеш сред хладната хармония.

Любопитен - разтваряш тежката каменна книга, разчиташ разноречивите й писмена, превеждаш ги на езика на езичничеството.

                        О, Град, Град!
          Където и бездомните животни са пожалени,
а знаменитостите са затворени
във паркове за знаменитости.
Бронзово е там и зъзнат.

          Където Петър е сграбчил в орловите си нокти
маларичните зайци на островите и ги издига
в пияното от морски изпарения чухонско небе.

          Където пустинята преорават с нокти,
засяват с надежди и жънат стенания.
Какъв хляб ще замесиш от тях?
Но тук се хранят с месото на величественото.
Пият кръвта на красотата...

*

Едно от най-омразните произведения на скулптурата в града е паметникът на Петър Първи в Петропавловската крепост. Направил го е Михаил Шемякин - ленинградски емигрант в Щатите.

През 1996 представи своя голяма изложба - живопис и скулптура - в родния си град. Изразяваше възхищението си от видяното и те питаха: "А вие знаете ли неговия паметник на Петър?" И се учудваха, че ти харесва.

Свикнали са с класиката на Фалконе. Всеизвестен е паметникът, отдавна е символ на града - връз голям камък, уверено държащ юздите на коня си, Петър сочи с могъща десница бъдещето на Русия. Богатир!

При Шемякин императорът е седнал на обикновен стол-престол. Хер Петер е с малка плешива главичка, с разпълзели се паяковидни пръсти и с дълги крачка.

Бюргер, който със сурова мечтателност прави сметки.

Ама не било вярно, не бил истинският Петър Велики...

Истинският е отдавна в гроба. И още по-малко е приличал на представения от Фалконе. Просто няма нужда от повторения и това е... Друг прочит е! Ироничен, да кажем, снижаващ... От което градът не губи. Той продължава да е величествен, но не толкова помпозен.

*

Блаженият Августин в "Изповеди": "Аз още не съм любил, но любовта ми харесва. Обичайки любовта, аз търсех предмета на любовта."

И Багряна пише нещо подобно: "Аз обичам самата любов."

А ти?

Обичал ли си, обичаше ли, обичаш ли...

Защо измисляш биография на тъмните си чувства?

Любовен стон на невидими патици.
Реката. Заешкият остров.
И ангелът - прострял крилата си
над твоя град...

Аз кръста му ще нося
към трите хълма на Тримонциум -
като към три Голготи.

Но нека за това да не говорим.

Да - нека не говорим за това.
Опънатата тетива
на твоята Нева
на гръд девича
ми прилича.

Напразно
погледът по нейния овал се стича.
Теб друг ще те обича.

Да бъде спорен неговият труд.
Щастлив да бъде този друг -
от ябълките ароматни да е луд
и да не трупа
сред тяхното познание печал.

Останалото ще е студ.

Останалото,
принце просещ,
е мълчание.

Или пък
говор горестен
на нечие горещо,
заровено в снега
        сърце...

*

Хлебников разсъждава за "свободата от дадения свят, която създава печатната грешка". Словесното многообразие се дължи на погрешно запомнени и изговорени думи, които се оказват, ако не по-добри, поне толкова изразителни и необходими, колкото вече съществуващите.

Както и човешкото многообразие, впрочем. Повечето от хората са създадени по погрешка. С това не казваш нищо лошо - просто погрешната комбинация те е създала такъв, какъвто си.

Грешен - рожба на грешното.

*

"На Василевския остров аз искам да умра".

Ранният Бродски - малко преди да бъде осъден за безделничество. Той и безделие!?

След излежаване на присъдата, след емиграцията си, след пожизненото признание в родината, Бродски не се завърна.

Без да прави декларации - политически или по повод отделни лица.

Без да се изповядва в омраза към града или родината, без да им сочи пътищата на развитие.

Държа се като поет и интелектуалец, показа, че пророчеството е работа на големите писатели от миналия век и на средните от този. Написал е:

Теперь уже и вправду - навсегда.
Ведь если может человек вернуться
на место преступленья, то туда
где был унижен, он прийти не сможет.

*

Пиесата "Мрамор" на Бродски.

"Във втория век след нашата ера" Тиберий възражда римските имена, названия, обичаи, закони. Той осъжда не по повод, а превантивно - затваря мъже след 30-35-годишна възраст, които вече имат семейства. Избира ги компютър и то така, че в рода им да не е имало затворници.

Двамата герои Публий и Тулий са в луксозни килии, хранят ги добре, разполагат с телевизия и книги. Тулий се радва, че е там - може да се занимава с изучаването на класическата поезия, да размишлява върху величието на идеята на Тиберий, който отменя летоброенето. Покорено е пространството,"нужникът се различава от Персия само по своите размери." Тулий възприема затварянето си като почетно служене, като граждански дълг.

Публий не разбира идеята за сливане с времето. Той приема аргументите в полза на затворническата кула, но инстинктивно й се противи. Накрая Тулий избягва, но иска да заспи завинаги. Той се превръща в мумия, в статуя. В мрамор. Защо си припомняш по този повод Ницше: "Щастието и историята рядко съвпадат"?

*

Бродски е написал поразяващите с кротката си мъдрост стихове:

Отчизне мы не судьи. Меч суда
погрязнет в нашем собственом позоре...

Когато препрочиташ Нобеловата му реч, винаги си припомняш:

Но, как всегда, не зная для кого,
твори себя и жизнь свою твори
всей силою несчастья твоего.

А в завещанието си е пожелал да бъде погребан във Венеция. Не в Северната, а в истинската. Не поискал да умира на Василевския остров.

*

Йосиф? Бродски!

От дълго бродене е станал Йосиф.

Как братята (поети?) да не го намразят...

*

Андрей Бели:

Мать Россия, о, родина злая,
Кто же так подшутил над тобой?

Толкова е ужасно и верно, че няма нужда от коментар.

*

Сталин не е нито продукт на грузинския характер, нито характер на болшевик-революционер. Той е характер на Достоевски. Излязъл е от романите му.

Няколко истории:

... Манделщам е написал стихотворение против вожда и е арестуван. Сталин звъни на Пастернак. Пита го какво мисли за поезията на Манделщам. "Виждате ли, другарю Сталин, ние, поетите, често не се разбираме помежду си. Но аз бих искал да се срещна с вас, за да поговорим". "За какво?". "Ами за живота, за смъртта...". "А ние, болшевиките, винаги бихме защитили приятелите си" - строго, но справедливо произнася Сталин и затваря телефона.

... От кабинета на вожда излиза разтреперан, ужасен човек. Никой от чакащите в приемната не му казва нищо, не дава знак, че го познава. След него бавно пристъпва Сталин: "Как може да се работи с такъв народ?! Какви безжалостни хора сте! Виждате, че човекът не е на себе си. Другарят Сталин го е наругал. И не се намери нито един, който да му подаде чаша вода. Отивайте си! Днес няма да има прием!"

... Прожектират му филм на Козинцев в присъствието на творческия колектив. Финал, светлина в залата. Сталин пита сурово: "Кой тук е режисьорът?". Григорий Козинцев припада. А вождът, сякаш незабелязал, отсича: "Да се награди със Сталинска премия!"

... Актьор, изпълняващ ролята на Сталин, пожелава да престои във вилата му, за да се вживее в живота на революционера. Резолюция: "Да започне от туруханското заточение!"

... Край на разговора:

- Другарю Сталин, свободен ли съм?

- Да, докато не дойдат за вас.

... А. А. Богомолец - геронтолог, който обещавал живот на всички до 150 години, умира на 65. Коментарът на вожда: "Мошеник! Всички излъга. Даже мен..."

... Войната избухва. Оборавилият се след първоначалната криза главнокомандващ пита:

- Къде е Рокосовски?

- Седи в концлагер.

- Намерил време да седи!

... Будьони влиза с няколко свои снимки при стария си приятел Коба. - Подари ми една! - моли великият.

- С какъв надпис, другарю Сталин?

- Ами пиши: "На създателя на Първа конна армия - Йосиф Сталин"!

Будьони надписва снимката и зачерква делото на живота си. А Сталин му подава своя снимка с надписа: "На истинския създател на Първа конна - другаря Будьони". Казват, маршалът винаги държал фотографията на бюрото си.

*

Персонаж на Достоевски, но по-голям от всичките му маниакални негодяи.

Бяс над бесовете - Верховенски, Ставрогин и Шигалев в едно! Това е Джугата.

Да си припомним какво казваше Шигалев: "Аз започвам от абсолютната свобода, за да достигна до пълното робство."

*

Негодяите не трябва да се оправдават - да ги оправдава Бог.

Но Пушкин намира начин да ги оправдае. Той е удивително добър и към тях. Може би в това се състои неговата "всемирна отзивчивост", за която говори Достоевски.

Само един негодяй не е оправдан от Пушкин - Салиери.

Той не убива от възбуда, от проста злоба, от завист.

Салиери убива Моцарт разумно.

Той е и възбуден, и злобен, и завистлив, но облича всичко това в теоретически разсъждения. Моцарт няма право на съществуване, защото отрича изкуството, защото е лекомислен, защото не твори според правилата.

От Моцарт няма полза - не потвърждава законите!

Така литературните изследователи убиват творците, които не потвърждават тезите им. Разчекват ги на гинекологичния си стол и измъкват от тях това, което творците не са пожелали да родят.

А негодяите сочат кървавите парчотии - ето истинската рожба, ето човека!

*

Стара епиграма: "Свежим воздухом дыши без особенных претензий. Если глуп, то не пиши! И особенно рецензий."

И престанаха да пишат рецензии (особено у нас). Сега пишат (предимно дамичките!) дълги-предълги статии.

Дисертации в миниатюр.

По-точно - в маникюр.

Деконструктивистки и постмодернистки.

Глупостта се задълбочи, разширявайки обемите си.

*

И пак за Салиери, който според поета искал да провери хармонията чрез алгебрата.

Във Филхармонията свирят неговия "Реквием". Необичайно талантлива музика.

След това изпълняват Моцартовия "Реквием". Най-обичайна гениалност!

*

Повтарят: "Пушкин - это наше все!"

Дразниш се - Пушкин, та Пушкин... И отваряш книгите му с лошо чувство. Ала той винаги изненадва. Като в "Борис Годунов" - "И мальчики кровавые в глазах."

Всеки сюрреалист би му подал ръка за образа. Не си сюрреалист и с осемте си ръце му ръкопляскаш.

*

Пушкин не е само автор на "Красуйся, град Петров..."

От него начева и традицията на критическото отношение към Северната Палмира - идват Гогол, Лермонтов, Аполон Григориев...

А епиграфът към "Улични впечатления" на Некрасов "Что за славная столица/ Развеселый Петербург" е обозначен като "лакейска песен".

Само лакеите ли могат да хвалят града?!

Как са писали за Петровото създание Достоевски, Гаршин, Куприн, Мережковски, Бели, Блок... От тях твърде лесно можеш да съставиш многотомна "антипетербургска" антология.

Но най-страшни са проклятията на Зинаида Гипиус:

Нет! Ты утонеш в тине черны,
Проклятый город, Божий враг!
И червь болотный, червь упорный
Изьест твой каменный костяк!

Тръпки те побиват от подобни пророчества.

А една млада поетеса създава простия каламбур: "Город стонет. Сто - "Нет!"

Но след сто и първото "Не!", може би, някой ден, все пак...

Градът, който има силата да казва "Не!" на илюзиите, на очакванията и амбициите ни;
            градът, въстанал срещу севера и възнаградил победения с антична щедрост;
                        градът, в чиято каменна броня се разбиват не само пълчищата на завоевателите, а се строшават и тънките ни дон-кихотовски копия;
                                    градът, който може да каже "Не!" и на себе си - о, той не е само свиреп!

Той може да стане и твой. Няма да го заслужиш като завоевател, защо да не го заслужиш като победен?!

*

"Тя кокетничела с господаря, после с Дантес. Прококетничила живота на своя гениален мъж."Така пише за Наталия Николаевна един автор - Губер. А Нина Берберова утвърждава: "След публикуването на Хекерновия архив най-накрая стана известно, че Наталия Николаевна не го е обичала, а е обичала Дантес. /.../ Пушкин завършва живота си заради жена, неразбирайки какво е жената, а той ли не е знаел какво е! Татяна Ларина жестоко му отмъстила."

Ефектно! И дълбоко неверно...

Толкова ли е трудно да се разбере - жената е по-свободна от мъжа. Мъжът е роб. По-рядко на любовта си, винаги - на честта си. А Н. Н. заслужава любовта ни. По простата причина, че я обичал Александър Сергеевич. Какво особено има в това, че е "прококетничила живота на своя гениален мъж"?! Обикновена женска работа!

Но смъртта му (и тук е разликата с нашите литературни дамички) не е прококетничила.

Просто е преживяла живота си като Ланская, съпруга на добрия генерал Ланской. В имението му, което се намира близо до Чьорная речка.

*

Опитвал се да й чете стиховете си. Безпокоял се, че не й харесват.

- Четете, четете - аз не слушам!

Той бил "огончарован", а тя не подозирала какво е да си Пушкина.

*

Прекрасна е вашата талия,
душата ви - също!
Прекрасна сте вие, Наталия.
С кого се прегръщате?

Това е въпрос интимен,
но аз зная тайната.
Видях как ви кимна
синът на посланика.

Интересно Дантесче.
Леке перспективно.
Има важни протекции.
Не пише стихове!

* * *

На моите днешни въпроси
отговаряйте, вие - Наталия.
Арапът ви толкова прост ли е,
или вие сте просто нахална?

Кой ви обича? Кой ви ласкае?
Кой гласа ви омаян слуша?
Ех, Наташка, Наташка...
                                    Ланская!

А можехте да сте Пушкина!

*

Не казваш, че да си Пушкина е нещо кой знае какво. (Твой приятел: "Да си жена на поет не е съдба, а непрестижна професия!")

През септември 1830 Пушкин пристига в Болдино. Надявал се бързо да се оправи със стопанството си, а се задържал цели три месеца. И на 9 септември (каква неприлична дата!) пише на Наталито: "Моя скъпа, моя мила Наталия Николаевна, коленича пред вас /.../ В нашата околия върлува cholera morbus (доста миличка особа). И тя може би ще ме задържи още двадесетина дни! /.../ Простете ми и знайте, че съм щастлив само когато съм заедно с вас."

Същия ден Пушкин пише на приятеля си Плетньов:"Не можеш да си представиш колко хубаво е да избягаш от съпругата си, пък да седнеш да пишеш стихове /.../ Жената връзва езика и ръцете по-яко от цензора Щеглов /.../ Ах, мили мой! Каква прелест е тукашното село! /.../ Пиши си вкъщи колкото си искаш, никой няма да ти попречи. Ще видиш как ще ти приготвя всякакви неща - и проза, и стихове."

Нататък е ясно - Болдинска есен се нарича...

*

Трябва ли да упрекваме поетите за това, че не създават изкуство, "достъпно за масите"? За това, че не изпълняват своя велик дълг - "да съгряват любов към добродетелите и да разпалват ненавист към порока"?!Цитатът е от милия добродетелен княз Вяземски.

А палавият Пушкин му опонира: "Ни най-малко. Поезията е по-високо от нравствеността. Или в краен случай - тя е съвършено различно нещо."

*

"Съвършено различно нещо" е поезията - тя не е естетическо приложение към катехизиса на "филаретовците".

Кои са филаретовците ли?

Ето случая със стиховете на Пушкин:

Дар напрасный, дар случайный,
Жизнь, зачем ты мне дана?

А другарят митрополит Филарет поправя лекомислените стихове така: "Не напразно, не случайно от Бог животът ми е даден."

Филаретовци!

(Хлебников ги нарича "спермацевти".)

Те винаги искат от поезията нещо услаждащо. Да облекчава живота.

Петербург подсказва, че на живота трябва да се гледа храбро, без особени илюзии. И весело, естествено...

*

Вежлив понякога, по-често сопнат -
ще ти прошепна днес интимно:
              не ме обикна ти, животе,
              не ме обикна ти, животе...

Май чувствата ни са взаимни!

*

Зошченко е неприятно откровен: "Животът, според нищожния ми поглед, е устроен по-просто, по-обидно и не за интелигентните."

Измислил е и такова едно диалогче:

- Вася, как мислите, за какво пее този славей?

- Да плюска иска - затова пее!

Ех, Васки, Васки - за вас славеят винаги ще се остане несполучила граблива птица...

*

По повод "Фантазиите на Фарятиев" (позната по постановките си и у нас) един критик пише: "Главният герой живее в света на фантазиите, на мечтите. Впрочем, така през 1979 година живееше мнозинството от съветските хора, а със суровата реалност ни предстоеше да се сблъскаме десет години по-късно."

Мечтата или реалността - изберете сами?!

*

Борис Чичибабин. Достоен поет! Написал е:"Всички жени са за миг. Ти единствено си за вечно". Добро оправдание за пред съпруга.

И ведър оптимизъм в тези стихове:

Как сладко знать о прелести добра
за полчаса до взмаха топора.

Как го беше казал Некрасов: "Сейте доброто, разумното, вечното"...

*

Клод Естебан:"Време е поезията да се спаси от теоретиците и терористите, които й се противопоставят."

А Ахматова въздъхнала, когато чула да говорят двама литературоведи:"Сякаш присъствах на професионален разговор между апаши."

Отвратителна е самодоволната бездуховност зад смокиновия лист на безжизнената фразеология, наизустена с папагалско усърдие.

Диаграми, схеми, формули...

Елементарни аритметически действия с претенции за висша математика.

*

И пак Достоевски. "Светът ли да се провали, или аз да си пия чая? Вие ми подайте чая, а светът да прави каквото си ще!"

Човекът от подземието...

Много подземни се издигнаха до върховете. Голямо чаепитие пада.

Със захарче ли го искате, мадам, или без?!

*

Тютчев е написал популярните стихове, че не можеш да разбереш Русия единствено с ума си, тоест рационално, че в Русия може само да се вярва. Ефектни стихове, но те могат да бъдат използвани (и са!) за манипулации от всякакъв сорт.

При всички случаи - не е задължително да обичаш Русия, но защо пък да е задължителна омразата към нея?

Вероятно по-продуктивно ще е да се види формирането на руския, а и на имперския дух в историко-психологически аспект. Тогава дори едностранчивото съждение на Согрин - "Хилядолетната история на Русия е история на авторитарно-патриархалната менталност" - ще ни накара да се замислим върху произхода на множество вчерашни и съвременни явления. Включително и върху трудностите за изграждане на общество от отворен тип, общество, в което индивидът ще значи много повече, отколкото е бил досега, без да се погубят добродетелите на "съборността".

По тези въпроси най-светлите руски умове напрегнато са мислили. Херцен например казва, че цялата сложност на бъдещото развитие е в това, как да се осъзнае светостта на правата на личността, без да се разбие обществото на атоми.

Атомизацията е път към анихилацията.

*

Някои от днешните руски мислители и известни политически немислители отделят огромна енергия за изобретяване на нова "руска идея". На пръв поглед - нищо особено, нищо ново, нищо страшно... Ала за теб това е опит (съзнателен или не!) за завръщане в пределите на закритото общество, опит за оспорване на индивидуалните основания и свободи.

В този смисъл може би ще е добре да се вслушаме в един от теоретиците на откритото общество - Попър:

Колкото по-старателно ние се опитваме да се върнем към героичното време на племенния дух, толкова по-бързо ще се доближим до инквизицията, секретната позиция и романтизирания гангстеризъм. Започвайки с подавянето на разума и истината, ние ще завършим с разрушението на всичко човешко... Ние можем да се върнем в животинско състояние. Обаче ако ние искаме да останем хора, пред нас е само един път - пътят в откритото общество. Ние сме длъжни да продължаваме да се движим в неизвестността, неопределеността и опасността, използвайки разума си, за да планираме доколкото е възможно нашата безопасност и едновременно - нашата свобода.

Бихме могли да спорим с Попър. И все пак нахлузването на хамута на общата идея - каквато и да е тя - върху всички глави е равнозначно на обезглавяване.

*

Вяземски:

Бесконечная Россия,
Словно вечность на земле:
Едешь, едешь, едешь, едешь,
Дни и версты нипочем,
Тонут время и пространство
в необъятности твоей.

Удивително синтетичен образ на огромното блато, в което затъват времето и пространството...

И сложил длан над очите си - сякаш козируваш на Русия - гледаш, гледаш...

Някъде там е Саранск - мордовският град, където Бахтин измисля перпетууммобилето на хронотопа... Сред необятността на пространствата, в малкия отрязък на определеното му време, за да прескочи в голямото време.

Безкрайна, безкрайна Русия...
          Безумно белият Петербург!

*

Има
отвратителни нощи,
които са бели.
Целият позор
на живота ти
виждаш
в огледалата им пощурели.

Целият ти:
         старост,
                       страсти,
                                    стремежи...

Целият -
абсолютно разголен -
си отразен в кривите северни,
в съвсем точните,
впрочем,
образи.

Виж се тука, подлецо.
Виж се тука, развратнико.
Виж се тука - бездарник.
И тука.

Белите нощи подсказват ти -
не си за бялото.
Чупката!

*

Бахтин: "От моите очи гледат чужди очи."

Не е знаел нашето: "Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите." Но се е досещал. И е написал: "Когато се гледаме, два различни свята се отразяват в зениците ни."

Ученият простичко е изразил радостта от съ-битието, наречено общуване.

И драмата на общуването.

Неговата (почти) невъзможност...

*

Булат Окуджава не е умрял.

Булат Окуджава не е умрял.

Булат Окуджава не е умрял...

Младите не искат и да знаят за това, но Булат Окуджава не е умрял, докато в нашето съзнание звучат песните му.

А ето какви предсмъртни негови стихове прочете в руския печат:

Я живу в ожидании краха,
унижений и новых утрат.
Я, рожденный в империи страха,
даже праздненством светлым не рад.

*

И все пак Окуджава ти е по-скъп с тихите си лирични песни. С "А все таки жаль, что нельзя с Александром Сергеевичем поужинат в "Яр" заскочит хоть на четверт часа"...

С последния тролейбус, който събира претърпелите крушение... С песничката за Висоцки, в която летят двата щъркела... С трите медицински сестри - Вяра, Надежда, Любов...

И онази: "Надежды маленький оркестрик..."

Тя звучи в теб така:

Ослепял съм от взиране в бездните,
оглушал съм от шумни концерти -
търся няколко такта надежда.
          Но надеждата няма оркестър.

Ако има - ще слушам наивно.
И ще вярвам във твоята верност.
Търся няколко такта взаимност.
          Но надеждата няма оркестър.

Ти сега възразяваш естествено,
извисяваш гласа си божествен...
Търся някакво чувство във тебе.
          Но надеждата няма оркестър.

*

Атина е излязла от главата на Зевс, градът - от главата на императора.

Вероятно затова в Петербург има толкова изображения на античната богиня. Младият град се стреми да създаде нови митове за мъдростта и красотата си, да подчертае своята необичайна северна божественост.

Така си говорехте с биолога и поета Миша Молитвин, когато разглеждахте облачно белия горелеф, извисен над небесно синьото Нахимовско училище. Решихте, че там е представена Атина, приличаща на Екатерина Велика. Тя увенчава символа на младостта, на чийто щит е изобразен вездесъщият Петър. Творението е допълнено с ясна символика - лира, палитра, книги, свитъци... Последните ти припомнят стиховете на Кирил Кадийски: "Италианци, немци и холандци с рола хартия преминават. И всяка е далекоглед, през който бъдещето приближава." Мислено благодариш на далечния приятел.

Победоносната дева е изобразена и на горелефа над централната кула на Адмиралтейството. Там тя е зад Петър, получаващ символичния тризъбец от Посейдон. Влюбеният в морето ще има одисеевска съдба и Атина винаги ще го подкрепя в странстванията му. А на източната врата на Адмиралтейството добротворящата дарява занаятчиите и художниците. Колко ценен е за нея стремежът към съзидание.

Централна фигура е Атина и в релефа над входа на Летния дворец на Петър. Тук тя е стеснена от усложнената хералдика на гордото величие - оръдия, знамена, щандарти, амурчета, поддържащи короната. Това вече не е лъчезарната богиня, а суровата всепобеждаваща римска Минерва.

Атина в нейното пълно тържество...

Недостъпно висока и почти невидима е тя в скулптурните изображения на Етнографския музей, над Конногвардейския манеж, над Публичната библиотека. Толкова недостъпно висока, че тъжно разбираш - отминал е Златният век, когато хората са били братя, когато мъдростта е била сред агората.

И все пак най-скъпи са ти близките до теб, несъвършения, Атини. Тази от Кухненския корпус на Елагин остров, да кажем. В лявата си ръка тя държи парче от копие, плащът прикрива стройните й форми. Изглежда материалът, от който е направена, не е качествен и пръстите на богинята са оронени. Сякаш стъпалата й са стопени от дългите пътешествия по грешната ни земя.

А какво сияние излъчва скулптурата на Атина в Главната алея на Лятната градина.

Изящно склонена глава, въздушно копие, мъдър бухал в нозете й. И онази тайнствена усмивка, по която не можеш да разчетеш обещание.

Може би някой дързък Парис ще го открие в голата ябълка на лявата й гръд...

...

Най-стари и най-известни са Атините пред вратата на Петропавловската крепост. Несложна е тяхната удвоена символика. Атина Палада (Воюващата) е в бойното си облекло. На шлема й - саламандърът: водата няма да го потопи, огънят няма да го изгори. Маската на Горгона Медуза напомня за подвизите на любимеца Персей. Не вкаменява ли тя в последни жестове несполучливата страст да повторим неповторимото?

А за Атина Полиада (Градозащитничката) всеки екскурзовод ще ви каже, че се оглежда в огледалцето, насочено към Нева - не се ли задават вражески кораби?!

Не вярвайте на екскурзоводите - не те изведоха Тезей от мрачните плетеници на лабиринта, а влюбената в него девойка!

И ти виждаш Атина Полиада като тъжна, изоставена, измамена в сънищата си Ариадна. Тезей е избягал отдавна - възпълната, застаряваща жена се оглежда с горчиво стиснати устни в огледалцето си. То едва ли ще й каже, че е най-красивата на света. И напразно ръката й се вкопчва в мъдрата змия.

Отровно е познанието на самотния.

Около Петровските врата се стълпяват група американци. Светкавиците на фотоапаратите им плющят по скулптурите на Доменико Трезини. Гърлените смехове заглушават гласа на преводачката. Приличат на веселата свита на Дионис, оженил се за изоставената Ариадна.

Кой знае - може би печалната мъдрост и хармония трябва да познаят варварските дионисии на уверените в динамичната си вечност победители...

*

Има традиция, която възпитава чувството за вина. Това е християнската, да кажем. Литературната традиция! Има и традиция, която възпитава културата на обидите. Това е политическата традиция. (Интересно как никой политик не се чувства виновен. Не би бил политик - ясно е!)

*

Натан Ейделман смята, че в Русия е налице "тотално преимущество на "аз смятам" над "а вие как мислите?" Не си убеден в това - дори мислиш, че у източноправославния славянин все още не е събудена индивидуалната енергия.

Индивидуалисти - с лопата да ги ринеш, индивидуалностите са малко...

Кои са индивидуалности, личности? Тези, които приемат като задължително условие "напрежението на цивилизацията"в откритото общество. Явно е, че отново се опираш на Попър - "Ние сме длъжни да приемем това напрежение като заплащане за всяко наше придвижване в знанието, в разумността, в сътрудничеството и взаимопомощта, а следователно - и за нашите шансове за оживяване. Това е цената, която ние сме длъжни да заплатим, за да бъдем хора."

Подобно "заплащане" не ни заплашва да се превърнем в роби на животния егоизъм.

*

Бердяев гордо отбелязва, че не пишел "за нещо", а "нещо". Основателна гордост! Е, не е Моисей, но... Но е очевидно, че писанията му струват много повече от твоите, които са "за нещо".

Тогава?

Да се отчайваш ли?!

Ето какво казва по сходен повод един евреин: "Бог не е поискал от мен да бъда Моисей. Той е поискал да бъда Зуся."

Бъди Владо!
Гордей се, че си Владо.
Отчайвай се от себе си именно като Владо...

Щом Бог е поискал нещо чрез Бердяев и Зуся, вероятно иска нещо и чрез тебе.

*

Хм, хм - Бог...?!

Казва Достоевски: "Щом няма Бог, всичко е позволено."

Да прощава Фьодор Михайлович, именно ако няма Бог, не е позволено почти нищо. Няма кой да те оправдае, няма кому да се надяваш на спасение...

И после - убивали ли са в името на Бога, както в името на безбожието...

Все пак - има ли го, няма ли го?

Борхес: "Светът е толкова странен, че Бог също е възможен."

Друг един съжалява Бога - било му навярно скучно, защото не можел да свири на саксофон. Унгарецът Естерхази.

Левчев пък има стихотворение, в което казва, че ще остави на пътеката копривата, отскубнатата от бащиния гроб: "Да си свари чорбица Бог. За него кой се грижи..."

Богохулстват ли Борхес, Естерхази, Левчев?

*

Кой човек е свободен?
                      Който е необходим!

За да си необходим на другите, в една или друга степен загубваш собствената си свобода. Но ако пожелаеш да се освободиш от тях, какво си ти?!

Ти си другият, а не можеш да бъдеш другият, без да си по някакъв начин в него. Необходимостта ти е в доброволно приетото робство. Робство без робовладелец. Добре ли е това?! Изглежда добре...

А какво е лошото? Лошото е, че горните разсъждения произтичат от красивата мисъл на Цезар: "Моята свобода е в моята необходимост."

Кому е бил необходим въпросният другар? Може би на комсомолците Брут и Касий!

*

"Мне вчера дали свободу. Что я с ней делать буду?" - Висоцки.

"Не готов я к свободу" - Владимир Корнилов.

Е, добре - какво е свободата?

Имаме ли нужда от нея?

Свободата в множествено число ли е?

*

Тя не е осъзната необходимост, а преодоляване на необходимостта.

Гьоте е бил против нея - особено е бил против свободата на печата. Според него тя раждала посредствеността. Без юзди опозицията ставала плоска. "Няма нищо по-лошо от дейното невежество. Невероятно е мъдростта да стане всеобща."

Значи ли това, че е невероятно свободата да стане всеобщо притежание?

Достоевски драматизира и опростява: "Дава ли свободата всекиму по милион? За каква свобода ще ми говорите тогава?"

Свободата не раздава милиони, разбира се, тя е усещане за милионност на възможностите, за тяхната ценност...

*

Александър Городницки - съвременен руски бард. Поостарял и тъжен. Има у него такива стихове:

Не первый век и не последний год
среди пастушек мраморных и граций
здесь русская трагедия идет
на фоне европейских декораций.

На наивните претенции - Москва е Третият Рим, а четвърти не може да има; на вечните илюзии на руснаците, че могат да установят справедливостта, Городницки отговаря така:

Спит орда стоязычная сном усталым,
заплутав в пути между Третьим Римом
и четвертым Интернационаллом...

Има неща, които синът може да си позволи да каже на майката, но е гнусно друг да ги каже за майка му.

*

Манделщам:

Чудовищна, как броненосец в доке,
Россия отдыхает тяжело.

Броненосец...

Бронтозавър с тъжно бронзово сърце.

*

Злободневността озлобява тънкия ценител на поезията, но понякога и в известна степен е необходима. Поетът има право на злоба, изказана непосредствено и с точно обозначаване на повода и обектите й. Както и задължението да не се възползва често от това право, за да не се превърне в оратор на тълпата.

*

- Стига превземки, казваше един приятел - да застанем на трезви позиции и да продължим да пием...

Да вдигнем наздравица за Русия:

Разбира се - ще пия за Русия!

Но за коя Русия, боже мой?
Не искам аз да пия с тия,
които я сковаха във застой,
които след омайните си речи
челата си белязаха с позор,
които във горите беловежки
задушиха славянския ни хор,
които от държавни барикади
кълняха се в светата демокрация,
а после я прострелваха със танкове
пред погледа на млъкналите нации.

Разбира се - ще пия за Русия!

Но не за новите й руски.
И не за гнусната им търговия
с родина, с идеали, с чувства.
И не за гадните естрадни
лекета и позьори малоумни,
сменили старата бездарност
с рекламни думички и музички.
И не за викащите императора!
И не за верните им гладиатори!
И не за вдигащите свастики
в града - неиздържал блокадата...

Разбира се - ще пия за Русия!

За истинската. И оставаща
след всяка тъмна тирания,
след всички николаевства и сталинства -
за взелата от нас писмото,
превърнала го във четмо за всички,
за литналата светло в космоса
с крилатата гагаринска усмивка,
за хората, в които братството
е чувство, а не дума празна,
с които не стремежът към богатство,
а поривът духовен ни сродява...

Русия - матушка, сестра,
жена, любовница: опора! -
сега продадена и подигравана
по тържищата на Европа -
славянството със сухите очи
едва ли днес ще те оплаче,
но твоят дух все пак ечи
над планините и полята,
над срутените монументи -
и общото ни сладко слово
събира шепа опълченци -
за подлост, не! -
                    за подвизи готови.

*

Теорията ставала материална сила, когато овладеела масите?! Може и така да е. Но на теб ти е по-близък Борис Стругацки: "Идеята, захвърлена сред масите, запазва чистотата си колкото девица, подхвърлена сред казашки полк."

*

Малко четат днес в Русия Салтиков-Шчедрин, а у нас никога не са го и чели много.

Уви, днес е актуален. Особено песимистичните му "Житейски дреболии":

Най-много благоприятстват за появяването на ненавистници така наречените преходни епохи, когато се чувства нужда от нови основи на живота, а обществото е толкова неподготвено, че не може да ги намери. В такива епохи на улицата нахлуват грамаден брой материално и нравствено озверели личности и намират храна в извършващото се брожение. Протича адки процес на взаимно оплождане. Озверените хора дават храна и развитие на брожението; брожението, от своя страна, дава прикритие и храна на озверелите хора.

Сред ненавистниците ще намерите всички, които са се оказали неподготвени за внезапно настъпилото брожение. Едни то е лишило от кокала, други е изобличило като неоправдаващи съществованието си, за трети е затворило вратите на бъдещето. В особено голямо изобилие се срещат "оцапани", които се отдават на ненавистничество с надежда, че то ще им помогне да се "очистят". Познавам дори доста много жертви на стария ред, изхвърлени извън борда на обществения кораб поради явната скандалност на поведението им, които отново се появиха на арената на обществената дейност и не без успех изпълняваха ролята на ненавистници. Някои от тях, дотогава озлобени, гладни и безприютни, си намираха не само парче хляб и подслон, ами и истинска ситост и прилично обществено положение...

Писано е през 1886 година.

Какво ще заповядате?

Може би: "Инцидентът да се счита несъстоял се", както постановява един от героите на този ужасен писател.

*

"Инцидентът да се счита несъстоял се." Това ти се ще да кажеш на всеки, призоваващ да се затворят страниците на историята.

*

В трамвая: "Страх потеряли, а совесть не приобрели". Баба ти казваше: "Срамота и грехота!".

Бабини деветини - ние сме безстрашни и безгрешни.

И все пак човекът не може да не живее по човешки.

Със съзнание за срам пред хората и за грях пред Бога.

Но не знаеш - има ли Бог! А хора...

*

Ахмадулина:

И как надоедаеть под конец
в себе смотреть, как в пациента лекарь...
                        Не дай мне бог бесстыдства пред листом бумаги
                        беззащитной предо мной...
Мертвы моих слов соловьи
и теперь их сады - словари...

Не приемаш казаното от един критик за нея, че се вдъхновява най-вече от отсъствието на вдъхновение и охотно пише по този повод.

Но и така да е - Ахмадулина е омагьосващо красива поетеса. Последната Снежанка на руската лирическа класика. Принцът, естествено, отсъства.

*

Възнесенски - затлъстял от самовъзвеличаване Буда! Не го обичаш това нахакано човече, но признаваш, че е казал точно - "Стиховете не се пишат. Те се случват." Казал е и това:

Было нечего терять,
стало нечего найти.

Ужасничко! Отнася се и за обществената, и за индивидуалната история.

*

В града с толкова паметници и плочи на Ленин не откриваш почти нищо, което да говори за оглавилия Февруарската революция.

Керенски обичал да цитира завърналия се след въпросната революция болшевишки вожд, малко преди да организира още една - Октомврийската: "Това е най-свободната страна на света". (Очевидно адашът ти е решил да направи най-свободната страна още по-свободна!)

Същият този Керенски винаги се радвал на успехите на Русия. Какво че била СССР?! Дори в края на войната с Германия написал писмо до Сталин. Зарадвал се и на съветската атомна бомба: "Всичко хубаво, което става в Русия, е хубаво и за целия свят."

А когато малко преди смъртта си бил настанен в клиника за аборти, се ужасил - щели да пишат, че бившият руски премиер умрял в такова непочтено място. Заради Русия се ужасил. Погребали го в гробището за хора с неопределено вероизповедание.

Казват, че стиховете, които пишел, били хубави.

Не си ги чел. Любовни стихове - Керенски често повтарял, че подобно на Тютчев разбрал какво е истинска любов, когато станал на 80 години.

Дай, Боже, всекиму поне едно от двете.

*

Как
        да избягам от тебе,
                                      любов?
Къде
        от теб
        да избягам?

Беззащитен съм -
нямам бърлога...
                И звяр не съм!

Нямам
зверски защитни инстинкти.
Нямам
хитрости, опит и знания -
да сведат до удобна първичност
твойта шеметна,
        стенеща тайнственост.

Имам
само откритото слово.
И душа -
        платонически бяла.

Как
        със тях ще избягам,
                                      любов?
Къде
от тях да избягам...

*

Когато беше млад, твърдо вярваше, че за да съществува нещо, то трябва да е поетически назовано. В това виждаше и предназначението на словото - да изтръгва неназованото от зоната на мрака.

А сега? Сега вече знаеш, че има и неназовимо!

Дали да не признаеш, че всяко именуване е грешка, че не съществува нищо, което може да бъде точно назовано и пр.?!

Много важно дали ще признаеш, или не! (Още Горгий твърди: нищо не съществува; ако съществува, не може да се опознае; а ако все пак бъде опознато, не може да се изрази чрез думи.)

Какъв е тогава смисълът на говоренето, на писането?!

Не знаеш, но говориш и пишеш...

Вероятно - без особен смисъл!

Какво вероятно - почти напълно сигурно е. Съвсем, съвсем...

*

Почтеният Пол Валери: "Стихотворението е факт на интелекта."

Непочтеният Андре Бретон: "Стихотворението е фалит на интелекта!"

Може би е факт за фалирането на автора му като нормална обществена единица...

*

Смешно е, когато държавници, политици, военни се изживяват като автори. Генерал Краснов се предава на червените и приема победителите. Часовоят му посреща пратениците - "Стой. Кой е?". "Пратеници на главнокомандващия Троцки!". "Познавам само един главнокомандващ - генерал Краснов!" - отговаря часовоят.

А нашият пишман-генерал възкликва: "Каква прекрасна сцена за моя бъдещ роман!"

Смешно - армията му пропада, той си мисли за творчество.

Но пък е страшно, когато поетите се изживяват като държавници и политици - поетът Сталин, да речем. Или поетът Мао...

*

В Царско село. Миниатюрното китайско градче блести сред синия от студа сняг. Южно едно такова, лъскаво като азиатска усмивка. Загадъчно като съня на мъдреца Чжуан-цзи.

На Чжуан-цзи му се присънило, че е пеперуда, която сънувала, че е Чжуан-цзи. И двамата се събудили в недоумение.

Недоумяваш - сънуват ли те, ти ли сънуваш? Във всеки случай - нека този сън продължи още малко.

*

Пак за китайци - пред езерото на Царско село, където някога опитал да се удави смешният и прекрасен Кюхелбекер. (Пушкин го обичал, макар че се гаврел с него: "Вилгельм, прочти свои стихи, чтоб мне уснуть скорее."; "Мне стало кюхельбекерно и тошно.")

Но за китайците, а не за дългия декабрист, угаснал близо до Китай:

Монахът прекрасно рисувал шарани. Толкова майсторски, че мнозина приемали рибите му за истински. Веднъж той сънувал, че се превърнал в шаран и плувал в езерото. Уловил го най-добрият му приятел и се приготвил да го пържи. Напразно бившият монах се опитвал да отвори устата си, не можел да произнесе нищо членоразделно...

За щастие - монахът се събудил.

От този момент той престанал да рисува, а приятелят му - да яде риба.

Дотук добре, както казал падащият от двадесетия етаж, когато достигнал до осмия. Но никак не е ясен финалът на тази история:

След смъртта на монаха всички нарисувани от него риби оживели и заплували в езерото.

Загадъчната китайска душа?

Душата на кой народ не е загадъчна...

*

Във фолклора и в литературата има множество сюжети за тримата братя. Но и за трите сестри. Вземам най-ярките случаи:

"Крал Лир" - Корделия, Регина, Генерил.

"Три сестри" - Олга, Маша, Ирина.

Как ли би се възприела пиеса, съставена от творбите на Шекспир и Чехов? Това си мислеше, след като гледа в "Приютът на комедианта" спектакъла "Веселичкото гробище", направен по Чехов, Аверченко, Зошченко. И си го припомни, когато в Театъра на Владимир Малищицки видя "Евангелие по Ерофеев" - върху основата на гениалния "Москва-Петушки" на Венедикт Ерофеев.

*

Четеш Лев Шестов в български превод. Има досто правописни грешки. Но една от тях не дразни - "безнадеждност" е изписана "безднадеждност". Бездна?!

Отчаянието поправя правописа.

*

Кюхелбекерно ти е днес... Четеш стиховете на Манделщам: "В Петербурге жить, словно спать в гробу."

Манделщам е прероденият Кюхелбекер. Един такъв - възбуждащ смях, меланхоличен, талантлив, с трагична съдба... Но си е нямал Пушкин - да му се подиграе и да го погали.

Затова пък си е имал Надежда Яковлевна, която от любов към мъжа си е омаскарила в мемоарите си всички негови съвременници. Особено не прощава на най-даровитите и честните сред тях. Не им прощава, че са останали живи.

Ако беше декабристка жена, Надежда не би простила и на Пушкин...

*

Обичаш да ходиш в "Скитащото куче". Днес прочутото кабаре на футуристите не съществува, но там е малката галерийка на приятеля Суворин. Прави изложби, поетични рецитали, срещи. Надява се да възобнови дейността на "Кучето". Макар че днешните автори и още повече днешната публика не са настроени скандално. И с удоволствие четеш за някогашните епатажи на футуристите. Припомняш си думите на Шкловски: "Футуристите не трябва да се сърдят, че публиката негодува. Това е поведение на крава, ухапана от бясно куче."

Оправихме се.
            Окравихме се...

*

Сред множеството "изми" - един съвършено непознат - а к о и т и з ъ м. Негов създател и единствен последовател е Николай Хориков. Роден е в рязанско село през 1899. В издаваните тогава в Рязан сборници участват Пастернак, Рюрик Ивнев, Иван Грузинов. Хориков идва в Петербург, но е недоволен от атмосферата - не била достатъчно скандална. И там създава своето "учение" - срещу половата любов.

Акоитизмът е... Но да предоставим думата на Хориков:

...протест в живота и в литературата против половото общуване и утвърждаване на платоничната любов, на лирическите отношения между мъжа и жената.

Акоитизмът счита, че половият акт е порок, болезнено явление, несвойствено на човека.

Нормално и естествено е само половото влечение, половата връзка е реакция, унищожаваща цялата слънчевост на лирическите отношения, разрущаваща яркостта на преживяванията.

Половият акт е гилотина на любовта. Извънполовата любов е по своето възпитателно значение едно от висшите изкуства... Висшата форма на общуване е близостта между жената и мъжа без полово общуване.

Литературата трябва да утвърждава девичеството до края на живота.

Освобождението на жената може да дойде само след отказа от полово съжителство.

И т.н., и т.н.

След такива манифести е напълно разумно да се откликне, че при спазването им няма да има човечество.

Хориков спокойно отвръщал:

- Какво лошо има в това. Ще останат цветята, дърветата, тревите и другите творения на природата, които ще украсяват земята!

И четял с меланхолична убеденост:

Моя любимая погибнет тоже,
Могу ль от свадьбы уберечь?
И кто спастись поможет
Ее девической заре?

*

Бедният Хориков... Нямал е самочувствие, за да възкликне: "Руската литература - това съм аз!" (Такава лекция на Едуард Лимонов чу в Педагогическия институт. Едичка не каза нищо по-интересно от заглавието на сказката си.)

*

Лидия Гинзбург цитира някой, който делял хората на зимни (не толкова ясно разбираеми) и летни (веднага ги виждаш) глупаци. И добавя, че има и тропически глупаци.

Може би поетът е от третия вид. Веднага се вижда, че той е гол.

"Поетът е гол!" - най-приветственият и коленопреклонният вид признание.

*

Мариенхоф не е голям поет, но е с блестящи попадения. А прозата му (мемоарна и не съвсем) е удивително интересна. Какво изречение само:

От горничной, не успевшей еще телесную рыхлость, заревые сны и плотоядь упрятать за крахмальный фартучек, шел теплый пар, как от утренной болотной речки.

Много пъти опитваше да го преведеш, предлагал си го и на специалисти - никога не се е получавало както е в оригинала: с ритъма, с образността му.

Очевидно е удоволствието, с което е изписано това изречение.

А се отнася то за посещението на Есенин при венеролога. Мариенхоф не е бил свидетел на посещението. Но горничната е обeзсмъртена. Жива е!

*

Евгений Замятин: "Бъдещето на руската литература е в нейното минало."

Не само на руската, а на всяка литература. В бъдещето ние влизаме гърбом - тоест, с очи към миналото, беше казал Пол Валери.

*

Футуристичната столица е Москва, а не Петербург.

Но в града на Нева се е подвизавал "егофутуристът" Игор Северянин. Ругаели футуристите, а към него се отнасяли с любопитство, зле прикриващо признанието им. "Я гений - Игорь Северянин!" Аплодирали го доброжелателно.

Напомня Кузма Прутков. Сериозно твърди глупости и глупаво изговаря сериозности. Руши традиционните съдържания, но на езика не посяга. Не посяга така радикално на поетическия изказ, както правят това футуристите.

(Той е футурист по неволя. По-скоро - по недоразумение.)

Ясен е като остроумен куплетист:

За нас Державин стана Пушкин;
Да бъдеш леден, но вдъхновен.
И всяко слово да е сюрприз;
И потресаващите утопии
ние очакваме като розови слонове;
Душата изтънчено гние,
гнила е културата като рокфор.

О,и "ананаси в шампанско"! И: "заради мене навсякъде е Содом"...

Шутовщини - смешни, но не плашат! Плези се и публиката реагира. А го е било страх да захрачи смеещите се. С кървава храчка - като младия Маяковски.

Скандализира публиката, но така, че тя да разбира, че я скандализират. Че играят с нея, а не че я карат да напусне играта. Публиката-тълпа в действителност не може да играе - тя е пошла, гнусна, бездарна...

И каква неподражаема самовлюбеност. "Наоколо - талантливи страхливци и нагла бездарност."Измислило го е кучето. Който е против Северянин, ще бъде съден като бездарник, който е за - като страхливец. Няма изход - нещо като "параграф 22", преди да го измисли Хелър.

*

Естет бил. Северянин, тоест...

Е, добре - естет е!

Марина Цветаева: "Естетството е бездушие. Замяна на същността с белезите й. Естетите, преминавайки равнодушно покрай живите цветя, се възхищават от тях на гравюрата им. Естетството е разчет: да вземеш без страдание, даже страданието да превърнеш в наслада!... Не бъдете естет. Не обичайте цветовете с очите си, звуците с ушите си, устните с устните си - обичайте с цялата си душа. Естетът е мозъчен сладостратник. Петте му чувства са проводници не към душата, а към пустотата. "Вкусовото усещане" е на една крачка до гастрономията."

*

Безсмислието на гастрономията е очевидно в една история - смешна и трагична - за Северянин.

Приятел го убеждава да се завърне в родината, а великият го въвежда в естонския си зимник - сред изобилие от колбаси и бутове. Въпрос: "Може ли всичко това да ми даде родината?"

След месец върху спретнатата къщичка на естета пада бомба и всичко изгаря.

Ананасите в шампанско са пошлост, не - подлост, когато проблем е къшеят хляб.

*

В шестия афоризъм на "Отвъд доброто и злото" Ницше твърди, че всяка философия е своего рода мемоари и неволни признания на философа. Тоест - всяка философия е субективна и поетична. Дали наистина е така? Не знаеш!

Но подозираш, че всеки размисъл за преживяното изтръгва у нас нови и нови признания, които се стремят (някак спонтанно, от само себе си) да изкристализират във възможно най-поетична форма.

И ето - един млад човек, изучаващ философия в Марбург, е отблъснат от жената, която обича. Обикновена история, предадена така:

Я вышел на площадь. Я мог быть сочтен
Вторично родившимся. Каждая малость
Жила и, не ставя меня ни во что,
В прощальном значенье свое подымалась.

Озовали сме се в "свят, където още не е изсъхнала росата от първосътворението", както би се изразил Херцен. В свят, където "под надмирными жизни дверьми, Как равный, читаешь свое описанье!" - Пастернак.

И няма значение на кого е равен поетът - на себе си или на Бога?!

Родил се е отново, създал е нов свят, чете с изумление страстното си писание.

*

Една от любимите истории на Репин. Иля Ефимович поискал да направи портрет на Хлебников. А нашето момче отговорило: "Давид вече ме нарисува." След пауза - "Във формата на триъгълник." И след още по-дълга пауза: "Но мисля, че не си приличам много." Великият умирал от смях, когато разказвал случката. Струвало му се, че тя пределно ясно показвала шарлатанията на авангардистите.

Репин се смее, но изобщо не подозира, че Хлебников наистина дълго е мислил прилича ли си с въпросния триъгълник на Бурлюк, преди да установи, че не си прилича. По-бързо би могъл да стигне до решението си върху основата на евентуалния реалистичен портрет на Репин.

Или ако се огледаше в огледалото.
(Кой от нас си прилича в огледалото?!)

Като всеки правоверен реалист, Репин не приема голямата аберация от видимото. Допуска, че има невидимо, разбира се, но се опитва да го установи чрез материала на видимото. И достига до шаблона.

А иначе триъгълникът също може да е бездарен. Както са бездарни повечето авангардисти и почти всички постмодернисти.

*

От прозорците на аудиторията, в която тече научна конференция по сравнително литературознание, се вижда как тече Нева.

Блести златният шлем на Исакиевската катедрала. Шлемовеецът Хектор, извисен над скръбната Андромаха - Нева?!

Или нещо друго: дори да политнеш от Исакий като златен дъжд, пак няма да достигнеш до Даная?

Не, по-добре ще е да сравниш катедралата с парлива ряпа, хрускана от сините небесни челюсти.

Високо, високо към Бога е устремена катедралата, а ниско под нея разбеснелият се ездач е пришпорил коня си. Несъвместими са смиреният порив към Горния Ерусалим и жаждата да се отвоюва Царството Божие тук - на земята; духовното и мирското; блестящото и мрачното... А Петербург ги е събрал в едно.

И си представяш, че се разделяш с момичето, което вече не обичаш.

Слънцето прегризва безпомощната синя вена на небето, реката разкъсва сияйната кристалност на предания лед...

Ръката ти изтича от делтата на жадните й пръсти.

Момичето плаче, а ти любопитно наблюдаваш как в едната му сълза се свлича Исакий, а в другата препуска ездачът.

Смири се, тъжно момиче, смири се - идва новият конник. Свободата препуска към теб...

Свободата?!

Заради нея декабристите извели покорните войничета на Сенатския площад.

Почиташ ли декабристите?

Не! Не! Не!

Подозрително ти напомнят комсомолците, използвали историческия шанс да гътнат обезсилената партийна върхушка.

В името на справедливостта, естествено.

В името на народа!

На свободата в името...

И какво... Видя се, че са и по-глупави, и по-корумпирани от старите "кадри". Николай Първи (викат му "Кървавия") не е позволил на "пестелятата" да установят своя по-кървава диктатура. (Това го е позволил адашът му - Николай II.)

              Не, не обичаш:
декабристите, февруарците,
октомврийците, брюмеристите,
              термидорианците...
Не обичаш амбициозните:
              дворяни,
              адвокати,
              буржоа,
амбициозната тълпа...

Амбициозните строители на новия ред...?

Всички тези неподкупни Робеспиери, "приятели на народа", ястреби на демокрацията...

И себе си не обичаш! Кого тогава?!

Жените. Жените на декабристите...

И още?!

Братството на мъжете.

Не тайното им общество - очевидното им братство!

Невидими оттук са голите мраморни Диоскури, укротили конете си пред Манежа. Безсмъртният Полукс не е могъл да заживее на Олимп без смъртния си брат Кастор и е разделил с него божествения дар на вечността.

Декабристите се разбягали, фамозните френски, руски и всякакъв друг род революционери с нарастващо озлобление са се разпращали на ешафодите и в Гвиана, на разстрел и в Сибир... (Бащите и децата на революцията се самоизлапват!)

Исакиевската катедрала,
        Медният конник,
                Сенатският площад,
                          Диоскурите,
                                    Николай I...

... "Англетер", където пролетният Серьожа пише последното си стихотворение с кипналия сок на кръвта си... (Верният футурист Маяковски се изгаврил - "Ако в хотела имаше мастилница, изходът щеше ли да е друг?". Не знаел още, че и в неговите вени тече червеното мастило, с което ще се опита да поправи гениалните грешки на стиховете си.)

                                Как?
Как да сравниш всичко това,
            каква е връзката между толкова различия?
Отломки от разнородни цитати...
                        Петербург е град, който цитира непрекъснато.
            Град от цитати, градушка от цитати...
И ти си невидима буквичка в кавичките му.

Слава богу - идва редът да си прочетеш докладчето, изпъстрено с цитирани авторитети. Суровата научна реалност. Реалността на суровата научност. И най-сетне казваш нещо умно: "Онтофилогенетични и екзистенциални аспекти на руското и българското постмодернистко писмо в светлината на деридарианския "диферанс".

Чуват сакралното заклинание "диферанс" и кимат с разбиране, загледани през прозорците.

*

Покой гърмящ и тихи бури.
Тъй бели нощите, а дните - черни.
Към жадните тела на Диоскурите
политат ангелите от "Галерна".

И ти разбираш, че във този град
нещата се стремят към многозначност:
наблизо до Сенатския площад
е паметникът на палача.

Коли задъхани фучат,
но бавна е реката им метална.
И от Исакий да се хвърлиш като дъжд
пак няма да достигнеш до Даная.

*

Пишат, че през 1717 година в Париж Петър I възкликнал пред гроба на Ришельо: "О, велики министре, бих ти дал половината от царството си, за да се науча как да управлявам другата половина."

Двеста години по-късно болшевиките решиха, че знаят как да управляват не само двете половини на Русия, но и двете полукълба на света.

И след още осемдесет години техните демократични потомци отдадоха цялата Русия, без да се научат да управляват. Но да грабят знаят отдавна, ах, как знаят! Още Фонвизин отбелязва ситуацията: "Който може - граби, който не може - краде..."

*

Петър Първи се е родил на 30 май 1672 - деня на Исаакий Далматински. Затова не е странно, че една от първите църкви сред чухонските блата е посветена на този византийски светец. Била мъничка - скоро я разрушили. Наченали нова, фундаментът се оказал неустойчив и тя рухнала.

Екатерина Втора започнала да строи огромна мраморна църква, посветена на все същия Исаакий. Не успяла да я види завършена.

Павел Първи се разпоредил още неизползваният мрамор да се изземе за строителството на Михайловския дворец, а църквата да се довърши с тухли. Асоциацията се натрапвала - след класическия век на Екатерина идвало времето на тухлените казарми.

Намесил се фолклорът и постулирал:

Сей памятник двух царств,
Обоим столь приличный,
На мраморном низу
Воздвигнут верх кирпичныый.

На Павката не му било съдено да се разгърне.

Благочестивият му син Александър много искал да стане Първи, приближените бързо разгадали мечтите на престолонаследника. Старият император получил апоплектичен удар (от заговорниците, сред които блестели бившите екатеринински фаворити Орлови) - да живее новият Александър I...

Същият възложил на знаменития Монферан да построи импозантен храм на Исаакий. Започнало се с разрушаване на вече направеното. Фолклорът не останал безучастен и с два стиха изобразил три царствания:

Сей храм трех царств изображенье:
Гранит, кирпич и разрушенье.

Монферан строил дълго. Толкова дълго, че се заговорило - не искал да завърши, защото му предрекли, че скоро след това ще умре.

Така и станало. При откриването на Исаакиевската катедрала Николай Първи видял, че архитектът си е пуснал мустаци, което не било позволено на хора от строителната гилдия. Наругал го по войнишки откровено, създателят на чудото се върнал покрусен у дома и не след дълго се възвисил над създанието си.

Отблизо Исаакиевската катедрала е потискаща (Александър Геров за Айфеловата кула: "Отблизо е ужасна!").

От ротондата на покрива й се открива разноликият пейзаж на Санкт-Петербург, а гледана откъм университета, моста на лейтенант Шмид или от Заешкия остров е прекрасна.

И онази вълнуваща, винаги изненадваща близост между Катедралата и Конника...

*

Аз помня как реката стенеше,
безсилна да разкъса ледовете,
как слънцето прегриза вената -
безпомощно открита - на небето.

Аз помня как ръката ми изтече
от делтата на жадните ти пръсти,
как нероденото от нас крещеше...
Крещи и днес! Със своето отсъствие.

Това е всичко - кратко, ясно.
Банално като в пощенските картички:
в едната ти сълза се свличаше Исакий,
а в другата препускаше ездачът.

*

Никита Богословски:"Всички разбраха: не трябва да се живее така, както през изминалите 80 години. И започнаха да живеят още по-лошо."

Би трябвало да е смешно, а не е...

*

А ето как е разсъждавал през 1891 година Константин Леонтиев: "Русия не може да не мине през социализма, но това не е цялата беда. Цялата ще се прояви при изхода на Русия от социализма."

Тежко, ужасяващо е да бъдеш свидетел на това, как се излиза от една пещера, за да се влезе в друга. Знаеш, че ще се възрази - болшевиките, гражданската война, сталинските лагери, психушките за другомислещите и пр.

Но познаването на ужасите от миналото не отменя ужаса на настоящето.

*

Беше написал това, имайки предвид себе си, после го посвети на петербургския поет и преводач Иля Фоняков. Той пък взе, че се обиди. Не заради града - заради себе си.

Обичан град... Но град на просяци!
Не си ти многомъдър тук, когато
те побеждават по разкошните му острови
циклопите на нищетата.

И тях ли красотата ще спаси?
А нея, нея кой спасява -
довчера арестувана от комунисти,
днес от богати развращавана.

А ти - над вечната река надвесен -
бленуваш за Итака независима:
бездарно несполучил Одисей
край черните води на Стикс.

*

Константин Олимпов - син на поета К. М. Фофанов. Прочел през 1910 във вестника думата "футурист" - говорело се за италианците. Харесало му. "Игор Северянин пише отдавна, аз също... Никой не ни обръща внимание, трябва да пробваме с нещо по-различно." Отива при баща си:

- Решихме да основем вселенска школа. Ти ще си предшественикът!

- В никакъв случай, в никакъв случай. Тъкмо започнаха да ме печатат в "Ново време" - ще ме изхвърлят. Когато умра, правете каквото искате.

Любящият син послушал баща си. Вселенският егофутуризъм закъснял с две години, бил деклариран през 1912 - след смъртта на Фофанов.

*

Пастернак казва за метафората, че е скоропис на духа. А ти си отбелязал в тефтерчето:

Метафора: духовна леност,
когато чувството е кратко.
Не е тя превоз или пренос,
а цигански пирон във пустотата.

Кой знае защо Марин Балтов поиска да бъде - "а цигански пирон в устата"...

*

Розанов дели писателите на значителни и незначителни.

Незначителни били тези, които се гледали в огледалото.

Огледалото не ти трябва, освен когато се почувстваш особено самотен. Вгледай се в себе си - там непременно ще откриеш някой друг...

Когато счупя огледалото,
а винаги аз чупя огледалото,
защото то си е за чупене -
пречупва образа ми и така нататък -
зад него все е друго огледало.

Пред него все съм аз.
Изглеждам по-красив.
Но не по-малко глупав.

Огледала...
Я, колко много!
Я, колко мутри за разбиване!

Подай ми,
моля те,
очите си -
навярно там ще бъда друг.

*

Съвременните екскурзоводи обичат да разправят историята за оня, който се нахвърлил с нож срещу картината на Репин "Иван Грозни убива сина си". И да възклицават трогателно за силата на реалистичното изкуство, за майсторството на художника и пр.

А историята е далеч по-простичка. Срещу картината се нахвърлил един нещастен, смахнат човечец - някой си Балашов. По този повод Максимилиян Волошин, който заедно с повечето от някогашните млади е отричал передвижниците, обяснил:"Новото изкуство не върви по пътя на Балашов. То не унищожава старото, а го обезценява."

*

Александър Бенуа: "Недоумението пред кубизма напомня недоумението на последните римляни пред стихийно възникващата византийска култура."

Кои сме ние - последни римляни или първи византийци?!

Нито едните, нито другите - ние отвикнахме да недоумяваме. Но не защото всичко ни е ясно, а защото всичко ни е безразлично.

*

"Моята специалност е да не разбирам",казва Шкловски и веднага разбираш, че подобен литературоведски възглед ще предложи ново разбиране.

Всички започваме от неразбирането и първите ни крачки към разбирането са ако не мъдри, то поетични.

Затова Гадамер препоръчва на изследователя позицията на вечен дебютант. А на поета няма и защо да се препоръчва. Той изобретява нови дебюти.

Литературен неудачник, проиграл дебюта и разгромен в мителшпила, защо продължаваш тогава? Може би с надеждата за малък красив етюд в ендшпила?!

Нищо, че си в положение цуг-цванг - каквото и да изиграеш, ще е грешно: вечният шах продължава. Не могат да те откъснат от него до онзи, решаващия мат...

Откъде тогава това четиристишие:

Скрежи брадата. И смразени сълзите -
кристалите кървят очите ти.
Какво че миналото не е свършило,
щом бъдещето знаеш предварително?!

Озаглавил си го "Граматика на старостта"...

*

Цветовете са граници между предметите.

Работата на художниците е да ги премахнат.

Границите, не цветовете.

*

Лятната градина. През зимата скриват прекрасните й беломраморни статуи в мрачни дървени ковчези. Остава единствено паметникът на добродушния гений Крилов. Около него винаги играят деца. Умилително е. Но си припомняш гадната епиграма:

Лукавый дедушка с гранитной высоты
Глядит, как резвятся вокруг него ребята,
И думает: о, милые зверята,
Какие, выросши, вы будете скоты.

*

Брюлов... Същият, който е известен с оперетната картина "Последният ден на Помпей".

Той има една "Ездачка", изцяло изградена върху контрастите: тъмен парк - светъл дом; черно куче - бяло куче, жена - дете. Самата ездачка е в бяло и безстрастна, а конят й - арабски и кипящ от страст. Пишат, че картината е апотеоз на частния живот - уютен, изискан, пълен с ритуалността и милите развлечения на богатото руско дворянство.

Така да е... Но теб те интересува повече съдбата на изобразените. Ездачката е Амацилия, а малкото момиченце - Джована. Напевно-сладникави имена. Това са двете осиновени дъщери на любимата на Карл Брюлов - графиня Юлия Павловна Самойлова. Двадесет години тя е муза и ангел-хранител на художника.

Когато я рисува, той е бил щастлив. Талантлив, влюбен, заобиколен от приятели. Чувства се всичко това в "Ездачка".

Животът и изкуството обаче винаги отмъщават на щастливия.

Брюлов се връща в студената Русия. Рисува огромни платна, които не мога да понасям. Жени се, развежда се, заболява и отива да умира в любимата Италия.

Късните му работи са най-добри - страданието ги е нарисувало. Но я няма ликуващата, "направената" макар, радост на "Ездачка".

А Юлия Павловна преживява Брюлов с 32 години. Пропиляла грамадното си състояние, умира в мизерия. Така е, когато си обичала художник. Мислиш за прекрасните й дъщери. Нищо не знаеш за тях. Освен че са умрели. И че имат потомци в Милано.

Брюлов е живял 53 години: 1799-1852. Връстник на Пушкин. Имал е повече късмет от поета. Дали?

*

Реализмът намира - авангардът изнамира. Разликата не е граматическа, а принципна и от нея начеват колосални различия.

Авангардистът не признава нито пачето перо на романтика, нито металния писец на реалиста. Не признава "естетическата зададеност" на материала. Всичко може и трябва да служи на новото изкуство!

"Той се събужда. Той грабва една четка и рисува с четката. Грабва една църква и рисува с църквата. Той грабва една крава и рисува с кравата."

Има такива стихове във "Везни" на Гео Милев. В тях художникът прилича на Шагал.

Авангардът рисува с всичко - дори с летящите витебски крави. С летящите евреи...

*

Шокът е в основата на авангарда. Но неговото действие е кратко.

Не можеш непрекъснато да лекуваш с шокова терапия, а авангардистите се стремят точно към това - към лечение на обществото.

Обществото от своя страна нито желае, нито заслужава да бъде лекувано...

*

Прогнозите от времето на първите авангардистични изяви отдавна са рухнали. Те изглеждат смешни.

За "Проклятие чрез смях" на Велимир Хлебников един рецензент пише, че "надминава пределния рекорд на безсмислицата".

"Рекордът на безсмислицата" затова е и рекорд - за да бъде надминаван.

Това, което е правило скандално впечатление вчера, сега изглежда нормално. (Нещо като в скока на височина - преди появата на Дик Фосбъри изглеждаше съвсем естествено - а как иначе!? - да се скача с лице към подлежащия на превземане обект. Изчерпаните възможности на този стил бяха сензационно зачеркнати със загърбването на летвата. Откриха се нови възможности за оттласкване от земята, за преодоляване на неумолимата гравитация.)

Класически вече творби са предизвиквали трудно разбираем днес гняв. Пред тях са недоумявали.

Защо ли? Ами свикнали сме с рибките в аквариума. А Хлебников на едно място продудва: "В тези страници подскача кит".

Кит подскача, а не аквариумна хамсийка!

Хлебников създава "Рибният буквар" на руския поетически авангард.

*

Как смирено е помолил: "Не будьте к нам, люди, жестоки, Катоны немого глагола"...

Чул е говорът на природата:

Вон дерево кому-то молится
На сумрачной поляне.
И плачется, и волится
Словами без названий.

А ето какво е разчел:

Весенние мысли бога
на узоре пестрых ног жабы.

И една последна молба:

Мой бедный божественный мозг
Я отдал, Россия, тебе:
Будь мною, будь Хлебниковым.

*

Якобсон за стиховете му: "Производство извън логическото оправдание." Империята на логиката е срината и думите общуват помежду си с първобитна радост, без салонна етикеция. Те се срещат за първи път и се удивляват една на друга, обичат се.

Всеки опит да се имитира естествеността на подобни отношения е подозрителен. Не, не е подозрителен - робовладелски е. Завладяваш освободените думи и ги превръщаш в работен добитък. В изтощени хайванчета, привично теглещи ралото по изтощената земя.

*

А ето какво намери у този безхлебник:

Сегодня снова я пойду,
Туда на жизнь, на торг, на рынок,
И войско песен поведу
С прибоем рынка в поединок.

Май не звучи никак актуално. В нашето време на безусловно преклонение пред пазарната икономика.

Никак, никак не е актуално, а ти се иска да се запишеш в песенното войнство на витяза Велимир.

*

Там, където реализмът проявява темперамент, авангардът предизвиква суматоха.

*

Хлебников няма биография, а анекдотография... Можеш да приведеш десетки анекдотични спомени за него, но сега това не ти е интересно.

Интересно е да си обяснеш какво са анекдотите.

Анекдотите са весело сбогуване с митовете.

Сградите от мрамор се заменят от бъчвата. В нея обитава Диоген, а не божествата.

Анекдотите не се освещават в храма. Родина им е агората, профанното пространство на тържищата, неофициалното средновековно празненство.

Сакралното е победено от профанното. Аполон - от Дионис.

Анекдотите посичат митовете на дръвника на обичайното, което никой не забелязва и не иска да забележи, защото противоречи на системата.

И така - след всяко твърде дълго продължило и твърде сериозно средновековие агиографията на светеца се заменя от географията на страдалеца. Диоген, Сократ, скитащите жонгльори, скоморохите, Настрадиновците, Хитрите Петровци... Те нямат брой!

Те нямат покъщнина, а анекдоти. Торба с анекдоти.

Биография имат светците, поетите - анекдоти. Не им подхожда иконичното осветление.

*

Руснаците обичат да повтарят - ние сме страна с непредвидимо минало. Вероятно е някаква местна трансформация на Шлегеловото:"Историкът е пророк, който предсказва миналото."

Не виждаш нищо чудно в това - миналото не е нещо веднъж завинаги дадено. Оценката на всеки за неговата съвременност е по принцип анахронична. Ние сме съвременници на руския авангард, защото имаме мярката за него, която тогавашните хора не са могли да имат.

Човекът от 20-те години в България твърдо е знаел, че Гео Милев е бездарник, ако изобщо е знаел за някакъв си Гео Милев. (Владимир Василев не се е различавал от този човек в оценката си. А критикът все пак се е занимавал с "текущия литературен процес".)

*

За безсилието на критиката. За нейната ненужност. По този повод са написани безброй страници. И пак по този повод си припомняш мисълта на нашумелия в днешна Русия критик Андрей Немзер: "Лошата литература е непобедима от критиката. За щастие - и добрата."

*

Пък живописта на авангардистите обвинявали, че е за ухото, а не за окото. Казвали за тях, че са художници, които трябвало много да говорят, за да станат понятни и ако не рисували картини, а само говорили, биха ги разбрали по-скоро.

Точно това са твърдели през блажената 1908 в Русия.

Какво да се прави - след като не са чували говора на картината, трябвало да им се обяснява на достъпен за тях език. Да им се превежда. Защото не са си давали труда да изучават езици...

Езиците на изкуството трябва да се изучават - какво чудно има в това изискване?! Какво може да му противостои?

Противопоставят му се нашият мързел, самодоволството ни... Знаем си всичко, всичко си разбираме - какво чак толкова има за разбиране... Което не разбираме, то е недостойно за вниманието ни. Не е изкуство.

*

Новото изкуство няма нужда от монотеисти, а от възприематели-езичници.

*

Пианистът Рубинщайн към Чайковски по повод Първия концерт: "Това никой никога няма да го свири." Тоест - гениално, но прекалено сложно!

А тази седмица слуша концерта на Чайковски три пъти в изпълнение на различни и съвсем млади, едва ли не начинаещи музиканти.

*

Давид Бурлюк: "Когато Колумб открил Америка, над това не би трябвало да се смеят. Никой не е знаел какво ще даде Америка. Ние открихме новото изкуство. Рано е да се смеете."

Било е 1909 и публиката умирала от смях.

Колумб не е търсил Америка, а Индия. Това се случва и с най-добрите мореплаватели: търсиш богатата Индия, откриваш бедната Америка.

И ставаш по-беден. Но не си победен!

*

Доста четивен и остроумен писател - Сергей Довлатов. Анекдотичната писателска фигура на Ленинград - двуметров безработник, скандалджия, женкар, фиркач. Духва в Талин, а оттам в Щатите. Йосиф Бродски му помогнал, препоръчал го тук-таме. Станали приятели с Курт Вонегът. Пробил и добил слава. Най-продаваемият руски автор. Умира малко след като започват да го печатат и в родината му.

Сега много му се радват. Младият професор Игор Сухих наскоро написа талантлива книга за него. А на Довлатов сякаш завижда Михаил Велер - също четивен, остроумен и пр. Той му е обявил състезание. От което никой няма да спечели.

Защото остроумната литература не може да замени дълбоката.

И няма значение, че дълбоката литература по принцип не е толкова интересна или смешна. С което не отричаш правото на съществуване на талантливата четивна литература - от Апулей до Миша Велер. Нито пък ще реабилитираш пред себе си един от най-скучните дълбокомислени писатели - Томас Ман. Романите му... Предпочиташ есеистиката му.

*

Томас Ман има едно прекрасно есе - "Достоевски, но с мяра".

Да четеш с мяра Достоевски е невъзможно.

Но и не трябва да му се доверяваме във всичко. Ужасно е!

Доверявай, но проверявай...

*

Отново дълбокомисленият немец:"Колко е трудно да направиш от себе си това, за което си създаден и да достигнеш до това равнище на намеренията, свързани с тебе от Бога, даже ако тези намерения са твърде скромни."(Зуся?!)

Добре казано, но твърде познато и нравоучително. Повече ти харесва друго от Томас Ман:

Това, което ти не си, е и твоето приключение.

*

В Чехова пиеса - "Прекрасен ден да се обесиш".

Защо красотата ни озлобява?

Ако не срещу нея самата, то поне против нас...

*

Експромт на "Невски", пред четирите фигури на Аничков мост, които изобразяват борбата на човека с коня - отначало животното се е изправило на двата си крака, едва не стъпква укротителя, онзи с мъка го удържа, а накрая го повежда спокойно.

Народ, слънце - прекрасен ден...

Прекрасен ден - да се обесиш,
да се застреляш, да се хвърлиш под трамвая.
Прекрасен ден за Чехови пиеси,
в които винаги е ясен краят.
          Но мислиш си, че още ти е рано
          и гледаш фигурите тъпо -
          ти, любопитно, ненаситно старче,
          от нейните копита стъпкан.

Интересно чии са тези копита? Защо Тя да е с копита?!

Ами-и-и - феминизъм...

Нимфите нахлузиха кози крака, бившите сатири станаха от плахи по-плахи.

*

Конят винаги е символизирал свободата. В песните Крали Марко на кон е вече робът, пренебрегнал забраната. Той е свободният човек, комуто народът дарува Шарколията. И как иначе - нашите юнаци трябва да са свободни. Като мощните богатири.

И препускат конете на Петербург...

Хармоничното и бясно създание на Фалконе. ("А в сем коне какой огонь! Куда ты скачеш, гордый конь, И где опустишь ты копита?")

Белите Диоскури пред Манежа - каква сияйност излъчват конете на братята.

Безизразно майсторският кон на Николай I, изправен на задните си крака - как не говори нищо за императора и как напомня за декабристките шейни, возени от груби, дъхтящи на сибирска спареност животни.

Четирите изваяния на Клодт, украсяващи Аничков мост... (За тях скулпторът получил солдафонската похвала на императора: "Маестро, правите коне по-сполучливо от всеки жребец!")

Прикътаният под мистичната сянка на Инженерния замък равномерно стъпващ кон на Растрелли. Спокоен е яздещият Петър - властен, умен.

А мощният конник Александър III? Здраво държи юздите този мужик, построил Транссибирската магистрала, стоварил е стопудов юмрук над тежката, цвилеща Русия. Тепърва тя ще види да препускат огнените коне на цивилизацията!

Ала не са ли много по-човечни от тях политналите към небесата коне, увенчали арките на Главния щаб, на Московската и Нарвската триумфални врати?

Ами антично сияйните коне над Александрийския театър...

Схваща ти се врата от дълго взиране в благородно извисените символи на успеха. Един последен поглед към небето - не се ли спуска от там крилатият ти кон?

Не, в този град на победители твоят Пегас може да е само крантата, превозваща каруцата с никому ненужни метафори...

Защо да оплакваш несретата си - възхити се от конете!

Има някаква магия в тях, дори когато са застинали бронзови изваяния. Динамична е символиката им, тръпнеща... Дали не идва тази тръпка от архетипното усещане за държавност, може би позадрямало у нас, но винаги готово да се пробуди от спомена за конниците, срещнати със славянска усмивка? Може би, но тя е с още по-стар произход - завещана ни е от първия уплашен и победен вик на неизвестния прародител, метнал се на горещия конски гръб и препуснал да настигне вятъра.

Усмихваш се на внезапно разпенилото се въображение и провлачваш изранените си от скитане копита по разлюляната от копнежи земна твърд.

*

Семиотиката е увличаща... И все пак - ние си разменяме знаци, но се изразяваме със слово. Поетическото слово не е обикновен знак, колкото и да се опитваме да го сведем до обикновеността.

*

Припомняш си простичката формула на Тинянов: "Поезията е езикът в неговата естетическа функция". Тя е естетизация на реалността. Естетизация не означава разхубавяване, гримиране на реалността, а по-скоро - отстраняването й, поставянето й в скоби. Най-точно ще е да се каже, че поезията е числителят, а реалността е под черта - в знаменателя.

И още за поетическото слово. Според Тинянов то притежава "колебаещи се признаци". Изследователят твърди, че истинските стихове са тези, които ни заставят да се движим в нови семантични разрези.

*

Живеем в света на знаците, но не трябва да се осланяме прекалено на тях. В стремежа си да облекчават, те подчиняват.

*

Чехов казва за себе си, че е "автобиографофоб". Не желае да надничат в света му, да затлачват сътвореното с биографични подробности.

Не е искал да бъде измежду пророците. Той дори за богоподобния Толстой се безпокои. И отронва: "Всички велики мъдреци са деспотични като генерали." Предпочитал е да бъде кърт на словото, а не мъдър бухал, който вещае истини.

*

Пак следваща неясни ходове,
оплескана със кал и кръв,
къртицата словесна рови
горчивата житейска пръст.

Прегризва камъни и корени,
затрупва пътища предишни
и стене, сляпа като Омир,
в усилия съвсем излишни.

Усилия ужасно срамни -
нима не знаеш резултата:
къртичини като вулкани,
които никого не плашат.

*

В дневника си (29 ноември 1886) "генералът" от Ясна поляна отбелязва: "Тези дни една девойка ме запита (такъв познат фалшив въпрос!) какво да правя, за да съм полезна. И говорейки с нея, аз сам си изясних: великата мъка, от която страдат милиони, е не толкова в това, че хората живеят лошо, а в това, че живеят не по съвест, не според своята съвест. Хората вземат вместо своята съвест някоя друга (например Христовата - най-често) и очевидно нямайки сили да живеят според чуждата съвест, живеят не според нея и не според своята, и живеят без съвест. /.../ Най-необходимото за хората е да изработят и изяснят в себе си своя съвест, а след това и да живеят според нея, а не така, като всички - да изберат за своя съвест някоя съвсем чужда, недостъпна им, а после да живеят без съвест и да лъжат, лъжат, лъжат, за да имат вид на живеещи според избраната чужда съвест."

Така че може би Чехов напразно е заподозрял Толстой. Но е в правото си да заподозре пророците. И носителите на идеи. Изобщо - той показва, че можеш да страдаш и от отсъствието на идеи, и от идеи. Затова деликатно отказва на Толстой правото да пророчества. А щом това право е отнето дори на Толстой, какво остава за другите... И Чехов пише: "тълпата мисли, че знае всичко и всичко разбира; и колкото по-глупава е, толкова по-широк й се струва собственият й хоризонт." Но и тук писателят не е едностранчив. Той се дразни от нихилистичното "Не!" - "охотно отричат всичко; за ленивия мозък е по-лесно да отрича, отколкото да утвърждава."

И още Чехов казва:"Между "има Бог" и "няма Бог" лежи огромно пространство, което истинският мъдрец преминава изключително трудно." Не твърди, че той самият е истината и мъдростта, просто напомня, че между "Да" и "Не" няма пустота, а живот, проблеми. Затова се отказва да пророчества. Затова и се оттласква от Достоевски - "Хубаво, но твърде дълго и нескромно. Много претенции." Скептичен е и по отношение на възможностите да се узнае цялата истина, у човека са "прекалено недостатъчни ума и съвестта".

Най-ясно ироничното отношение на Чехов към величието е илюстрирано в писмото до Олга Книпер, която на 3 ноември 1903 година му пише, че е "свръхчовек".

Отговорът на болния Чехов: "Твой сверхчеловек, часто бегающий в сверхватерклозет."

*

Защо се въртиш около огледалото, което и без това няма да ти каже нищо утешително? "Огледалце, огледалце, кой е най-старият на света?"

Старонагъната планина.

Вулканите в тебе дотляват - най-много да си изпечеш картофки.

*

Манделщам говори сякаш за Вапцаров, но с обратен знак. "Крещящият индивидуализъм на Балмонт е неприятен. Това не е спокойният солипсизъм на Соловьов, който не оскърбява никого, а индивидуализъм за сметка на чуждото "аз". Забележете как обича Балмонт да зашеметява с преки и резки обръщения на "Ти": в тези случаи той прилича на лош хипнотизатор. "Ти" на Балмонт никога не намира адресата, лети встрани като стрела с прекалено натегната тетива."; "Поетът е свързан само с провиденциалния събеседник. Да бъде над своята епоха за него не е задължително."

Вапцаровото "ти" не зашеметява, въпреки че доста често звучи рязко. И винаги намира адресата си. Поетът е в епохата си и точно това го прави съвременен. Защото миналото не старее.

*

Толкова време в Петербург - научи се дори да кимаш с глава не по български. След руското слово усвои и руската жестикулация. Но не и руския поглед. С думи и жестове можеш да се разбереш с чужденците, но не и с поглед. Всяка нация гледа по свой начин.

Вероятно затова има непреводими автори. Непредставимо е преведен Ботев. Непредставимо е възприемането на неговия поглед от чужденец. Как японецът ще разбере"Балканът пее хайдушка песен". След дълго обяснение и нещо от рода на - "Фудзияма пее песента на самурая"...

*

Иля Бокщайн: "Щастието - това е да държиш в дланта си куклата на бившата си безличност."

Щастието?! Ако човек мисли, че е щастлив, той е наистина щастлив.

*

Летиш вътре в себе си. Прелетяваш се. Много е дълго и трудно.

Евтушенко - позьорът, когото не обичаш, го е изплакал: "Поехать бы в себя, да дальняя дорога."

*

Нина Искренко: "смерть это белая бабочка ночью на столе."

А иначе стихотворението, от което "изряза" този стих, не прави впечатление.

Дали поезията не живее чрез детайла?

Не чрез общото, а чрез частното... В нея може би са необходими ненужните частности.

*

При всички случаи - стихотворението е повече от сумата на думите си.

Между тези думи се извършва интензивен обмен на смислова енергия.

Те се впускат в приключения, краят на които не е известен на пишещия.

*

Никога не си обичал страстно Маяковски.

Срамувал си се от това, защото много от любимите ти автори го ценят. Не заради Сталин, който нарича самоубилия се "най-добрия поет на съветската епоха". След което започват да налагат - по думите на Пастернак, признаващ голямото значение на Маяковски - "като картофите по времето на Екатерина".

Изразът е ядовит, но не много ясен - трябва да се знае, че Екатерина Велика със специален указ е заповядала да се сеят картофи в Русия. (Нещо като царевицата по времето на Хрушчов. Или като Елциновото ръководене с укази. Ех, Русийо, Русийо, какво ли още има да ти указват?!)

Но за Маяковски. Сега го плюят, дори не се свенят да се завират в най-интимните му отношения. Юрий Карабчиевски го обвинява дори заради самоубийството му. (След известно време същият този автор се самоубива.) Книгата си Карабчиевски пише талантливо, но прекалено патетично. Затова и лъжливо.

Какво е лъжата? Истина, изречена с патос.

А на едно място Маяковски пише: "Аз лично по две жанрови картини проверявам своите стихове. Ако станат от гроба всички поети, те трябва да кажат: при нас такива стихове нямаше, не ги познавахме и не можехме да ги пишем. Ако възкръсне миналото - белите и реставрацията, моят стих трябва да бъде намерен и унищожен заради пълната си за белите вредност."

Без коментар. Жалиш Маяковски, макар че той би се ужасил от всяка съжаление.

Искал е да бъде маяк, а на него кой му е светел...

Смятал се е за грамаден презокеански кораб, а бил лодчица, която вълните са понесли към жестокия гранитен бряг.

*

Маяковски: "След електричеството аз съвсем престанах да се интересувам от природата. Неусъвършенствана вещ е тя."

Високопарно, както много негови неща. Той беше казал на Пастернак - "Вас ви интересува мълнията в небето, а мен - в ютията". Пак търсене на ефекти и игра на футуризъм.

Възхищава се на неща, които просто трябва да се използват.

(Неправилно - точно това е поезията. Остраннението. Очудняването!)

*

Според Маяковски Пушкин е "весел стопанин на великия празник на бракосъчетанието мужду думите",а "на паметника му написали: за това, че "чувства добрые он лирой пробуждал."

Същият този яростен Маяковски е написал в "Еще Петербург":

Туман, с кровожадным лицом каннибала,
жевал невкусных людей.

Нека днес е модно да се опровергава Маяковски, нека... Значи е жив и пречи. Пречат, разбира се - "и тихо барахтается в тине сердца глупая вобла воображения";"я 28 лет отращивал мозг не для обнюхивания, а для изобретения роз";"я одинок как последний глаз у идушего к слепым человека"... Пречат и стиховете за съветския паспорт, защото в тях има гордост.

Страшно е, когато страданието и гордостта стават неудобни на хората. Тогава народът се превръща в население, което очаква варягите да му кажат как се гради царство или как се прави демокрация. Но да оставим това - тъжно е като победна песен. "Ко мне кто-то всадил нож и пошел от вражего тела с песнею!"

"А сердце рвется к выстрелу, а горло бредит бритвою"...Този, който е написал това, няма да използва бръснача само за да си обръсне мустаките.

*

Изобщо - на поетите трябва да се вярва повече, отколкото обикновено смятат. Вярно - преувеличават. Но самата измислена от тях реалност ги заставя да живеят по нейните закони. И да умират по законите й.

Да, да - поетите знаят кога трябва да умрат, за да не надживеят стиховете си.

А Маяковски все пак е написал, че е самотен като последното око на вървящия към слепите човек.

И че плешивият фенер сладострастно сваля чорапа на нощта.

*

За Маяковски в спомените си Иван Бунин пише: "най-низкият, най-циничният и вреден слуга на съветското людоедство по отношение на литературното му възхваление и по този начин - силно въздействащ на съветската тълпа."

Бунин се ужасява от грубостта и дързостта му. Казва как след едно свое четене поетът се обърнал към слушателите: "Желающие получить в морду благоволять становиться в очередь." И описва една негова картина - залепена на платното дървена лъжица. Надпис: "Парикмахер ушел в баню."

*

Точно така трябва да се говори на отълпените господа и другари, които искат от изкуството да услажда душиците им:

- Бръснарят отиде на баня.

Взимайте си, братлета, лъжичките и повече да ви няма тук!

*

Маяковски: "Я, где боль, везде".

Геров:

Болка.
Болко-о-о...
Болчице.

Наскоро прочетени стихове от поет с жестока биография - Николай Панченко:

Я не болезнь, я боль твоя, Россия.

И си припомняш думите на Хайне, че френският патриотизъм разширява сърцето, а немският го стеснява. Може едното или другото да е здравословно, но от славянския сърцето боли.

*

Умря Синявски. Известен под името Абрам Терц.

Помнят го по-старите литератори от шумния някога процес срещу него и колегата му Даниел. Осъдиха ги, защото печатали зад граница без надлежното разрешение.

Написал е една вълнуваща книга - "Разходки с Пушкин", която и досега се оспорва.

Ето нещо от него: "Всяка истинска литература през новото време е най-често отстъпление от правилата на "добрия тон". Литературата по своята природа е другомислие... Всеки писател е другомислещ елемент в обществото на хората, които мислят еднакво или във всеки случай съгласувано. Понеже той мисли и пише въпреки мнението на болшинството. Въпреки утвърдения стил и установеното, вече апробирано направление в литературата."И още нещо, което звучи малко ужасно: "Може би писателите по принцип трябва да ги убиват. Поне заради това, че всички хора живеят като хора, а той пише."

Нашите палачи са се досетили за това много преди Синявски.

Но най-ужасни са следните редове от "Дисидентството като личен опит" на Синявски: "Дайте ни свобода и ние ще станем роби?! Или е прав Великият Инквизитор на Достоевски, казвайки, че хората не обичат свободата, боят се от нея и търсят някаква опора в живота във вид на хляб, авторитет, чудо? Хората търсят пред кого да се преклонят и "непременно всички заедно", търсят "общността на преклонението" пред някакъв авторитет, на когото и да отдадат своята свобода."

*

В рецензия за стиховете на Шершеневич е написано буквално следното: "тип, подлежащ на ликвидиране и интересен изключително от тази гледна точка."

Поетът (не само Шершеневич, всеки поет) е човек, подлежащ на ликвидиране. Именно с това той е интересен...

Ако обществото, ако властта, ако времето не желаят да ликвидират поета, значи той не е достоен за професията си. Това е професия на вредител.

Безвредният поет е най-вредният за поезията.

И Петербург добре го знае. Не затова ли Манделщам прошепна някога: "Твой брат, Петрополь, умирает"...

Погребал си чухонската малария,
но твоят дух туберкулозен
разнася смъртоносните зарази -
живея в тебе, град Петропол.

И както православните ти храмове
копират облачните форми,
уроците ти аз повтарям -
живея с тебе, град Петропол.

Кого излъгал съм?
Кого ограбих?
Със чувствата ли съм лихварствал?
Защо над мен надвесваш брадвата -
ти, град мой, брат мой...

*

Вероятно много неща биха ти станали предварително ясни, ако бе прочел навреме "Петербург и петербургския текст на руската литература" от В. Н. Топоров. Ето какво е написано тук: "Петербург е център на злото и престъплението, където страданието е превишило мярата и необратимо се е утаило в народното съзнание; Петербург е бездна, "друго" царство, смърт, но Петербург е и това място, където националното самосъзнание и самопознание достига до този предел, след който се откриват новите хоризонти на живота, където руската култура празнува най-възвишените си триумфи, също така необратимо изменили руския човек. Вътрешният смисъл на Петербург, неговата висока трагедийна роля са именно в несводимите към единство антитетичност и антиномичност, които самата смърт поставя в основата на новия живот, разбиран като отговор на смъртта и като нейно изкупление, като постижение на по-високо равнище на духовността. Безчовечността на Петербург се оказва органически свързана с този висш за Русия и почти религиозен тип човечност, която единствена може да осъзнае безчовечността, завинаги да я запомни и върху това знание и памет да устрои новия духовен идеал."

Преодолеем ли синтаксиса, ще получим яркия и вътрешнопротиворечив образ на града, ала дали това "получаване" изобщо би те заинтересувало, ако Топоров не бе изразил предусетеното, преживяното от самия теб?

*

Питаш се за това днес, след унищожителното заклинание на приятеля Марин Балтов: "Стига с тия екскурзоводства! Писна ми от твоя Петербург!" За екскурзоводството се смя, за градчето те заболя. Е, и изкара "плача на песен", както е речено. По екскурзоводски бодра:

Защо ли Възнесенският проспект
наподобява дръжката на брадва.
Пак Достоевски?! Нека е проклет -
ти искаш с красотата да не страдаш.

Но ето: след мъгливия фенер,
като гигантски кораб свети
в охолство плуващият "Англетер" -
луксозна примка за поетите.

Вероятно все пак трябва да се обяснява - по Възнесенския проспект често преминава Разколников. А довежда този проспект до Исакиевския площад, където е хотел "Англетер". Там се е самоубил Есенин. Екскурзоводства!

*

Имам да ти казвам много през тези бели нощи:

Казват, че има Аврора, но аз знам, че тя не е утрото, а заседнал крайцер. И в никакви революции не вярвам. Затова ме докосни с крилете си - Гълфстрийм не можа да ме стопли.

А колко много лъвове с безгласния си рев ни обясняват, че сме сред каменна пустиня. Ала за нас е Ханаан. Изплюли ябълката - може би щастливи.

Какво прекрасно време за мълчание... Колоните - питоните, хипнотизирали безпомощните зайчета на думите, кресливите им папагали.

Капаните на тялото ти... Аз съм страшно глупав хищник и винаги пропадам в тях.

Освен това, Лили, старостта изобщо не ме плаши. Деветдесетгодишният академик Лихачов веднъж ми каза, че всички млади дървета си приличат. Достатъчно е да се огледаме в парка и да видим, че най-красиви са старите дървета. И Валери Петров някога беше писал, че старите музикални инструменти свирят най-добре.

Искам да ти кажа и това, че въображението е кръчмичка, в която алкохолиците са твърде малко. Дори ми се струва, че сме само двамата с теб.

Искам да ти кажа, че красотата на града, който обикнахме, е такава, че ти се иска да я подиграеш по някакъв начин. И ето, че си студент, запасал брадвата.

Искам да ти припомня, че Смоленският събор е събрал в цветовете си въздуха и облаците. Отразил е архитектурата на градските небеса.

И да те запитам - след като тук жестокостта е създала красотата, значи ли, че и красотата може да създаде жестокост?

*

"Е, стара кранто, да вървим
да мъчим своя Шекспир!"

Актьорът Кин

И силата ти, и страстта,
и жаждата да си известен
останаха във младостта...
Ала поезията с теб е.

Измъчва те като преди.
Като преди те изненадва.
Изчезва като струйка дим
и лумва като клада.

Изтичащите стихове...
Измъчващите те въпроси...
И ти си вечно зъл човек.
А искаш да живееш просто.

Изтрий защитния си грим.
Измий лицето си сияйно.
      Е, стари Владо - да вървим,
      да мъчим своя Янев.

*

Манделщам:

И день сгорел как белая страница:
не много дыма и немного пепла.

Белите дни изгарят в забравата. Черният ден гори и не изгаря. Пожар е и пожарникарят на спомена не може да го угаси.

А кой си ти?

Кои са приятелите ти?

Черен странник... Черни странници...

И пак скръбният Манделщам: "Петербург, я еще не хочу умирать: У меня телефонов моих номера."

Започва това стихотворение така:

Я вернулся в мой город, знакомый до слез...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Пловдив: Макрос - 2001, 2000.