БЕЛИ СТРАНИЦИ

Владимир Янев

web | Цигулката на Енгр

*

Болен съм от духовна клаустрофобия.

        По-точно - жадувам за пространства, а не за време.

Времето не е моят проблем - докрая ще твърдя, че ще ми стигне, ако наистина имам какво да кажа.

        И още - времена мога да си измисля, докато пространствата ме осмислят.

        Времената се изобретяват, пространствата се случват.

Усмихваш се на афористичната ми самодейност. Обаче виж колко времена са напластени в малкото пространство на Стария град.

Съществува ли пространство, винаги ще го засееш с време. (Времената на Пловдив са откопани от Димитър Кирков в "Хълмът". Романът така и не беше прочетен от сляпата критическа Темида. Не мога да й вярвам, след като не подуши онова, което е под високо вирнатия й - я към бивши секретари, я към настоящи седесари - нос.)

*

Физикът и космологът Джон Арчибалд Уилър твърди: "Целият ни проблем е в това, да извършим грешките си възможно най-бързо." Ценна мисъл за екзактните науки. Но в литературата и в науките, които се занимават с нея, изглежда важно и да се греши възможно най-дълго.

Литературата и литературознанието са един вид прегрешение...

Та нали Словото първоначално било у Бога, а пишещият взема, че му го открадва?!

*

Казвал съм го многократно, писал съм го - ако Бургас внезапно изчезне, той може да бъде възстановен по стиховете на Христо Фотев. И понякога ме е обхващало отчаяние, че Пловдив няма толкова свой поет. Не че няма поети, но свой, само "пловдивски" няма...

        А може би не съм прав?! Какъв е Иван Теофилов?

В поезията си той дава пластичен израз на множествеността на времето - в нея Пловдив е видян в калейдоскопичното съчетаване на багри от различни епохи. Тук пространството е разпънато върху кръста, полумесеца, звездата на различни времена.

Откъде ми е дошла на ум тази символна мешавица - кръст, полумесец, звезда? Подсказал ми ги е Пловдив, преведен поетически от Иван Теофилов. Стиховете му са и християнско стоически, и ориенталско пъстроцветни, и юдейско мъдри. Градът е видян от поета "през изворчето на духа", но не в абстрактно-разсъдъчен план. Затова мога да чета поезията му и в отделни откъси, фрагментарно. (Така всъщност виждаме и Пловдив!) Детайлите при Иван Теофилов са в сцепление помежду си, но имат и самостоятелна багра. С това привличат ненаситния ми поглед.

Ето - ходжата е "като топлийка върху минарето", железничарите влизат в крайградската кръчмичка и тя "загърмява като влак", мостът е "забоден гребен над Марица", "сини магаренца пасат тишината наоколо", а когато "мракът изгрява", те "тичат по лунните покриви".

Магаренцата могат да ни напомнят Шагал, витебските му пейзажи. Всъщност, пейзажите сами по себе си са неутрални. Трябва да ги изтръгнем от тази неутралност, да приложим към нея душата си. Не казвам нищо ново, само преписвам Иван Теофилов: "... този пейзаж, който е ничий пейзаж... щом душите ни след него кретат и не могат да се вместят в него"

*

Искам да ти разкажа кога за първи път истински усетих с душата си душата на пейзажа.

Бях даскалче в родопското село Неделино. Трябваше да замествам заболялата учителка по рисуване. (Тя отсъстваше често.) Огледах се в учителската, видях една тиква и си казах, че тъкмо нея ще рисуват децата. Когато влязох в класа, те изпокапаха от смях. Дълго не можах да ги успокоя, а накрая едно момиче обясни, че всеки, който замествал учителката, носел тази тиква. И ми показа блокчето си - тиква до тиква.

Страшен удар върху самолюбието ми - млад бях, държах да се различавам по всичко от всички. Върнах се, измъкнах един том от "Большая советская энциклопедия". Там беше репродукцията на "Спящата Венера" от Джорджоне. Цял час с децата закривахме ту голото тяло, ту пейзажа около богинята. Установявахме, че пейзажът беше в жената, а жената в пейзажа.

Джорджоне ми откри възхитителната възможност да виждам природата в нейната човешка голота. И обратното - човека като природа.

*

"Ах, защо във стихове говорите ми вий?!" - така се срязвахме в суровите младежки години, когато се срамувахме от всеки прилив на нежност.

Извинявай за възвишеностите. Те винаги са на крачка от баналността.

Колко по-различни и модерни техники предлага науката, за да обясняваме нещата.

Така е, наистина, но мене неудържимо ме влече желанието да ти разкажа анекдота за папа Фройд.

Учителят, обкръжен от своите ученици, с видимо удоволствие пушел пурата си. Един от тях забелязал:

- Вие винаги сте твърдели, че пурата е фалически символ!

- Пурата е безспорно фалически символ - отвърнал нашият човек. - Но понякога една добра пура си е просто една добра пура.

Изобщо - "Има неща, Хорацио, които са недостъпни и за най-дълбоките философи".

(Не съм убеден, че цитирам точно Хамлет, но съм убеден, че подреждането е вид разтурване. Системата винаги доказва своята несистематичност и добре, че е така.)

*

Пак за случая с пурата. Систематикът допуска, че понякога тя е просто пура. Допуска недостатъчността на системата. Но не престава да е горд със себе си.

Виенският буржоа смята, че вече му е позволено да не бъде анализиран. Виждаме как Фройд е израснал до позата на добродушен бог. Което естествено отблъсква от него Адлер. Или Юнг.

Така и Христос е отблъснал Юда. С нещо го е отблъснал. Юда, който го и предаде...

*

Предаваш само това, което е достойно за предаване.

Този, който ме предаде, е мое дете.

Децата изменят на родителите си.

Родителите са бивши изменници и не следва да се сърдят.

*

Противореча ли си? Тогава да ти кажа нещо от Уитман:

По твоему аз си противореча?
Е, какво, значи си противореча.
(Аз съм широк и вмествам в себе си различни хора.)

Ти също! Дано това не те обижда...

*

Всяка система е доказвала своята идейна и практическа несъстоятелност, но това не е отказвало хората от търсене на систематичност. На човек му е добре да живее сред свят от знаци, които указват кое къде е. След това му писва и потегля към гората. Към други знаци и други познания. Сред подлежащия на обуздаване хаос. Иска да живее сред хаоса, а не в подредения космос. Да създава порядък в рамките на хаоса. Културата не е, както твърди Мамардашвили, преодоляване на хаоса, а негово признаване.

*

А може би глупостта е и спасение на науката?! Тя не повтаря предходната умност. Никой не е знаел по-мъдри неща от египетските жреци, от елинските философи, от индусите и китайците.

Повтаряли ги - ставали още по-умни...

Накрая идвали глупците и са започвали наново.

*

Какво значи необходимост от избор?

Защо трябва да избирам?!

Какво...

И разбира се - всичко опира да смисъла, но кой по-точно смисъл!?

Та аз като момче българче дори не знам западняк ли съм, ориенталец ли съм...

Не знам това в най-"научния", в юнгианския смисъл на понятията. Нали в своите "Видения" Карл Густав отбелязва: "Докато западният човек се старае да довърши света, придавайки му смисъл, ориенталецът се стреми към постигане на смисъла вътре в самия човек, освобождавайки се от света и съществуването... Западният човек е главно екстраверт, източният - интроверт. Първият проектира Смисъла и вярва, че той е в обектите; вторият вярва, че Смисълът е в самия него."

По-скоро съм европеец, ама не чак дотам, както би казал Алеко.

Поне защото не вярвам в системата, която по условие се стреми да отговори на въпросите, а когато не може да им отговори - ги забранява. Тя ненавижда всяко "защо?", освен своето собствено, изричано с укорна удивителна. Нещо като във фелдфебелския диалог:

- Защо не беше на стрелбището?

- Ами, аз бях...

- Не те питам къде беше, питам те защо не беше!

Фелдфебелът е най-добрият систематик, систематикът е най-добрият фелдфебел.

*

Май съм ориенталец. Смисълът е във вътрешното търсенето на човешкото.

Ориенталец като Паскал, чиито мисли няма да се уморя да повтарям: "Аз осъждам и тези, които хвалят човека, и онези, които го порицават, както и хората, които се забавляват с него; одобрявам само едно поведение: да търсиш, стенейки."

*

Е, хайде сега малко стенания по петербургски:

Сред грохота на чужди слави,
под арките на гръмките триумфи -
не срещна своя Минотавър,
но в лабиринта се загуби.

В нощта му вече си пребродил
заплетените кръгове полярни,
но никъде не срещна обич,
не зърна нишката на Ариадна.

И нищо вече няма смисъл.
И всичко пошло е и грозно.
Вървиш... Къде? Към двата сфинкса
с разкъсващите им въпроси?!

*

Вероятно "жанрово задължение" на поезията е да бъде трагедийна. Тя извира от отчаянието, което все пак трябва да бъде по някакъв начин преодоляно. Не казвам нищо ново, казвам само, че не можеш да се отчайваш или да не се отчайваш по желание.

И изобщо - прав е Шестов: "Съществува област на човешкия дух, която още не е видяла доброволци: там хората отиват само по неволя. Това е областта на трагедията."

*

Да не учиш на нищо - това е най-голямото учение. Исус на какво научи църквата? Ама той не бил виновен, а грешната ни природа, царете, папите, патриарсите... Приказки от хиляда и едната нощи на човечеството! Те честно са служели на делото му. Те са организация. Това е.

Искал ли е Исус организацията, събрал ли е следовници, казал ли е, че носи не мир, а меч, проклел ли е смоковницата...

*

Не съм убеден, че Вакенродер е прав, когато твърди: "Който вярва на която и да е система, е изгонил любовта от сърцето си! Нетърпимостта на чувството е по-приемлива от нетърпимостта на разума: суеверието е за предпочитане пред системоверието."

Не съм, но...

Накратко - Кришнамурти разказва, че веднъж човекът намерил истина. Дяволът се опечалил, ала си казал: "Няма нищо, този човек ще поиска да превърне истината в система и тогава аз ще си получа своето."

Изглежда дяволът на Кришнамурти е постмодернист.

*

А може би дяволът наистина се ражда от пяната по устата на спорещите ангели, както образно твърди Григорий Померанц...?

Или от съзнанието за чистата ни съвест?!

        Да, да - чиста съвест! Тоест, неупотребявана.

Алберт Швайцер: "Чистата съвест е уловка на дявола."

Какво искам да кажа с всичко това? Вероятно - че съвестта не съществува извън употребата й. Извън проверяващото живота ни жило. Извън покаянието ни - ако не винаги за толкова лошите ни дела, то за винаги не толкова добрите ни думи

*

Литературата е само едно от възможните съществувания на езика.

Бродски пише, че в нея езикът се самопознава, но защо да не се самопознава в езикознанието? А защо да не се самопознава в обикновената съобщителна реч. В жаргона и в псувнята като особени форми на експресия. В диалекта?!

Но може би в литературата откриваме заинтересоваността на езика от трагическото съдържание на живота. Именно като заинтересованост на езика, който е повече от разума.

Случайно ли руските футуристи настояваха, че поетическото слово е "заум", че е "самовито"?

*

Помня как се ядосваше, когато в Петербург ти показвах кой къде е умрял, застрелян, погребан...

Обвиненията ти в некрофилство. (Не е оригинално - в хофманско-сюрреалистичния си опус "Котарак на котурни" Сергей Денисенко отбелязва: "Да, този град може да се обича - с любовта на некрофила!")

Помня сърдитото ти: "Стига с тия екарисажни настроения!"

Сигурно са такива. Вероятно самият Петербург ми ги е внушил. Той сякаш иска да убеди себе си, че е вече град, след като има своите смърти и гробища.

Пловдив няма нужда да доказва по този начин градското си право. Почитта си към смъртта той е показал и забравил отдавна - от времето на траките, на елините и римляните. Затова неговата памет за мъртвите е някак весела, лишена от мрачно достолепие и гигантомания. (Спомни си какво разказва Никола Алваджиев в прелестните "Пловдивски хроники".)

В Пловдив е трудно да се напишат мрачни, отчаяни стихове. (Може би затова трябва да се пишат именно такива.)

Обратното - трудно е да се пишат весели стихове в отчайващия Петербург!

Струва ми се, че Пушкин е знаел това. И е написал: "Люблю тебя, Петра творенье..."

И аз... Със стройната ти строгост,
изваяна по мярката на Петър,
със вечното стремление към Бога
на правдата, преследвана свирепо,
със делтата на бавната река,
протегнала към Балтика дланта си,
със мрачния фенер над черния канал,
със черната съдба на мрачните атланти,
с това небе, над теб надвесено
във жаждата напразна да те стигне...

И с Пушкин - бедуина весел
на каменната ти пустиня.

*

Дълго обживяваният, уютен Пловдив - удобен като вярна съпруга. Той е времето.

Пространственият Петербург е зла любовница. Винаги трябва да я покоряваш, всеки ден... И все пак някой ден ще изчезне.

Времето е уют, пространството е терзание.

А в Петербург пространството сразява времето. Млад град, тристагодишен, той трябва да завладее това, което реално не е притежавал, чрез изкуственото конструиране на античността, средновековието, Ренесанса...

Но след първостроителите, след жизнерадостните италианци идва скръбният архитект Достоевски. За да надари пространството с драматичната епика на изобретеното от него време.

Ама не се усмихвай така, моля те!

Как така ли? Както само ти можеш - благо, пък някак иронично излиза. Пародийно, едно такова...

Мисля, че Томас Ман го беше казал: "Пародията е игра с мъртви форми." Да пооставим стъклените перли - знаеш, че съм за лириката. Послушай това, което започва с епиграф от Манделщам - "В Петербурге мы сойдемся снова, Словно солнце мы похоронили в нем":

В този северен град, където живее
на ранния Рим неразгаданият дух,
погребахме слънцето, преди да изгрее,
замръзнахме горди в полярния студ.

На нашите статуи жеста прощален
топи се сега от бензинния зной
и сливат се моите ручеи кални
с кристалните струи от извора твой.

Най-сетне достигна те старият сатир
и ти се предаваш на грозната сласт.

Мучащи стада от туристи отнасят
в копитата мръсни остатък от нас.

*

Знам, знам, че не ти харесва. Спокойно - стихчетата не са за теб. За теб е една малка научна приказка.

Тя започва с това, как преди време прочетох тези стихове от Езра Паунд:

Пролет.
Не е ли твърде дълго,
Гонгила?

Това е цялото стихотворение, твърде вероятно е да е и без пунктуация. Не помня.

Кой е Гонгила? Защо Гонгила?

Питах и разпитвах по света и у нас, ама кой да ти каже?! Докато един ден...

Четях обилно снабдена с бележки статия върху Сафо. И една от бележките гласеше: "Гонгила - възпитаничка на Сафо, критикувана от поетесата, че пише твърде дълги стихотворения. Творбите й не са достигнали до наше време."

Имажистът Езра Паунд е знаел това. Непременно ще да го е знаел. (Имажистите не са обикновени еретици, кланящи се пред идолите на странните образи - те са необикновено ерудирани варвари!)

Но какво се оказва тогава - че поезията не е дори и в странния образ?

Значи дори едната думичка й е твърде много. А?

Е, това ми е приказката. Разказах я на студентите си в Петербург. За онагледяване на материала по мълчанието в поезията. И не само в нея.

Когато ме изпращаха в Пловдив, те ми подариха една миниатюрна дървена костенурка. (Върви ми на костенурки!) Попитаха ме знам ли как се казва. Естествено, че знаех.

Но е твърде дълго за обяснение, Гонгила, твърде дълго.

*

Ужасна професия - да обясняваш! Нали Паскал беше обяснил обидно, че който обяснява, обижда?!

Професионални обиждачи...

Ако трябва да се обяснява, не трябва да се обяснява.

Навярно не аз съм първият, който се е досетил за това. Мирише ми на Витгенщайн. На Кратил, който бил най-завършеният философ - не изговарял никога нещо, само от време на време посочвал с пръст.

Ако постъпвам като него, за да обяснявам днешното време, ще си служа с доста неприлични жестове.

*

Най-достойните поети не искат да ги аплодират, а да ги разбират. Това желание е сериозно и ни задължава.

Впрочем един руски майстор на афоризмите (Емил Кротки) беше казал нещо доста вярно: "Добрият писател се страхува, че ще бъде неразбран, лошият - че ще го разберат."

Струва ми се, че е перифраза на Конфуций: "Глупакът се жалва, че хората не го разбират, мъдрецът - че той не разбира хората."

*

Митологията на елините подсказва много. Ето например една история, която ме обезпокоява:

Еос се влюбила в Титон, брата на Приам. Тя измолила от Зевс безсмъртие за човека, но забравила да му измоли и вечна младост. Красавецът Титон с всеки ден остарявал, докато накрая се превърнал в неподвижен старец.

И аз си мисля за онези произведения, които сме признали за безсмъртни.

Титонични произведения - живеят безжизнен живот.

Безкрайната болест на титонизма!

*

Кафка също е чел митологията. Кафкиански.

На едно място той пише, че боговете, орелът, дори самият Прометей вече са изхабени от дълго играните роли. "На боговете им доскуча, на орлите им доскуча: раната се затвори изморена."

И все пак си струва да търсим трагическата си идентичност, дори да подозираме, че такава не може да има.

Да развреждаме раната, ако ще от нея да изтича не кръв, а иронична гной...

*

Правото на гордост на художника винаги е било оспорвано. Родителите на Микел Анджело го биели, защото искал да стане рисувач. С това заставал по-ниско от социалния статус на рода.

*

Иван Динков:

След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.

Ангелите може и да нямат, но рогатичките често се събират. На научни конференции за Дебелянов. Пеят според поредното ново евангелие, радват се на пъпчивите си фалцети.

Григорий Ландау: "По-безграмотна от безграмотността е малограмотността."

*

Как се отнасят днешните литературоведи към класиката? Грубиянски. Превземат я не отвътре, не се интересуват от душата й, а от нейната анатомия.

Но твърде възможно е да бленувам по импресионистично-съпреживяващата школа. Помня, че още в първата ми студентска година Никола Георгиев осмя въпросната школа така: "Да се иска да се говори за красотата красиво е все едно да се иска да се говори за кръга кръгло."

Ефектна фраза... Вярна?! При всички случаи - красива.

*

Колкото да не са ни симпатични нападките срещу "многоучените" (Захари), срещу естетизма (реалистите), срещу "дребнотемието" (соцреалистите), не можем да не видим разумност в основанията им. Това не означава, че ще приемем твърде опростенческите им тезиси.

Но все пак има моменти, когато "съзерцанието" става опасно за "действието". (Помниш Ницше, който се присмива над действащите, които нямали интелект да съзерцават.) Така през 1453 в Константинопол особено разпалено обсъждали въпроса за пола на ангелите. Турците били чужди на метафизиката и превзели града.

Как е в "Антихрист" на Емилиян Станев? От много търсене на истината Еню-Теофил става слуга на варварина Шеремет бег. (Накрая ще признае пред патриарха: "Ти с Горния Ерусалим и аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българския народ.")

Евтимий пък отказва да благослови Еню-Теофил в борбата му срещу турците. Еню бил недостоен, народът също се оказал такъв. Но и Хитлер каза, че германският народ се оказал недостоен за мисията си и трябвало да загине.

*

Римляните се отнасяли подигравателно към грекулите (дребните гърци). Нали са ги победили, нали са изсмуквали от тях необходимото. Могли са да разчитат на учените си роби-гърци при всички случаи.

По-късно римските интелектуалци станали привърженици на идеята за усъвършенстването. Усъвършенствали речта, риториката.

Дотолкова ги усъвършенствали, че е трябвало да дойдат варварите. И те не закъснели.

Позната история.

При нас никой не идва - сами се предлагаме.

*

Разговор със звероукротителка по телевизията. Първите й лъвове били три - Гай, Юлий и Цезар. Така не преминава световната слава. Интересно дали следващите й лъвове са били Помпей, Брут, Касий...

*

Във "Фарсалия" Лукан възхвалява единствения симпатичен герой на поемата така: "И когато боговете се отвърнаха от Помпей, Катон застана до него."Достойно е да избереш губещата страна в момента на поражението й. Заради облагата, която е висше благо - благото да си мъж!

*

Изглежда Петроний не е долюбвал Лукан и го е пародирал в "Сатирикон". Изследователите твърдят, че закърнялата традиция на героическия епос е осмяна чрез образа на бълващия стихове Евмолп. Така да е. Но за мен един от най-вълнуващите епизоди в световната литература е този:

Дочуваме необичайно врещене, което идваше някъде изпод каютата на капитана и наподобяваше стон на животно, което иска да излезе. И следвайки звука, намираме Евмолп, който седеше и изпълваше със стихове огромен пергамент. Удивени, че и пред лицето на смъртта му се ще да пише стихове, ние го измъкваме въпреки крясъците му и го уговаряме да дойде на себе си. А той, изпаднал в гняв, че са му попречили, извика:

- Оставете ме да си довърша изречението! Краят на поемата ми не е в ред!

Евмолп е Дон Кихот, преди да стане Алонсо Кихана Добрия.

Не, той е Санчо Панса, прописал стихове.

*

Сигурен съм, че ще помоля Онази - косата с косата - да ме остави за малко: да си довърша изречението. Какво че няма да го завърша... Какво че ако го завърша, едва ли ще заинтересува някого...

*

В "Сатирикон" са цитирани прекрасни стихове. Няма значение, че не са установени авторите им. (Аз лично подозирам, че стиховете са на Петроний, който се е срамувал да признае, че се занимава с толкова възвишено нещо като поезията. Последното той охотно отстъпва на приятеля си Нерон.)

С радост цитирам:

На строгото изкуство за плода
духом
ако жадува някой, нека сам
честно
да си извае непреклонен нрав
първо
и да не гледа царския дворец
с трепет,
и да не се подмазва за един
залък
и ясния си ум да не гаси
с вино
по кръчмите. А и като клакьор
нека
да не седи пред някой жалък шут
също.

Панегиризмът е отречен, поетът избира свободата.

Това става и по-късно, в средновековната ирано-таджикска литература, когато поетите хвърлят дворцовите копринени дрехи и нахлузват грубата вълнена суфа.

        Суфийската поезия стои по-високо от софийската!

Какво че Петрониевият Евмолп знае - никой не е забогатявал от любов към изкуството? И:

Който на кораба лек се качи, печели безмерно;
който потегля на бой, донася си златни доспехи;
който ласкае, пиян се изтяга на пурпурно ложе;
който закача матрони, прибира монети -
само изкуството зъзне под ледени дрипи и тихо
с тънко гласче се опитва да пее пред празни олтари.

*

Художникът Николай Кучков твърди, че тези стихове са от римско време. Но никъде не съм ги срещал. Вероятно са на римлянина Кучков, от което не стават по-малко силни:

И когато с трясък рухне световната сграда,
ще ги посрещне едно беззащитно сърце...

Старият отшелник Куче ги е измислил...

Суфийската поезия е по-високо от софийската!

*

Заглавие на статия, в която се прославят абсолютно непрославими автори: "Структурата на модерното мислене". И ми идва наум казаното от Ален Боске: "Много поети правят структури, а не поезия."

*

Малармеистката белота на духа е скучна като празна болнична стая. В нея липсва страданието.

*

Красотата?!
Красотата е обвинение, че не съм талантлив.
Както всеки просяк е обвинение, че съм щастлив.
А ти...
Ти си обвинение, че аз съм аз!

*

Прекрасно е, че е трудно да се живее, макар че е трудно да се живее прекрасно.

*

Играта на разпуснатост е позната отдавна, но не е била задължителна. Постмодернизмът я превръща в правило. А теоретиците му тероризират всичко, което не е постмодернизъм. Теоретически тероризъм! Терористична теория...

*

"Поезия - самоубийство с ръждясал камертон." Никола Инджов. И още - той е написал:"А сънят редовно идва с облекчен и ясен смисъл - нещо като старогръцки, преподаван на делфин."

Пак за морските ни събратя Христо Фотев възкликва: "Делфините - Грегорианското им пеене на старогръцки."

Какво ще кажеш?!

За камертона, за старогръцкия, за делфинариумите...

*

За делфинариума, наречен Пловдивски университет, да кажем. Не - за образователните институции!? Веднъж попитали Хегел за отношението на властта и обществото към тях. Той отговорил:

- Отнасят се, както някога се отнасяли към публичните домове в Рим. Търпят ги!

*

Обаче ти си специалист по огледалата. Кататроптик!

Доста катастрофично звучи. Е, добре - слушай:

А огледалото крещи:
                - Ти!
                - Ти си!
                - Ти си най-хубавата!

Не му вярваш обаче.
Не му вярваш!
Не?

Много приказки знаеш, затова.
И подозираш,
че огледалото
не е огледално.

Добре -
аз не съм Рицарят на огледалата:
огледай се в кръвясалите ми очи,
Шапчице.

И ще чуеш,
че и тишината крещи същото.
Ще чуеш
звука от плясъка на една лапа.

И може би
доверчиво ще ми посочиш къщичката
на старата истина.

*

Прекрасно - но що е Истина?!

("Истина е, че те боли главата", казва булгаковският Йешуа на Пилат.)

Истината е нещо самотно. Не сключва брак с никого.

Невярна любовница е!

А с лъжата е друго. Тя винаги те намира и ти е верна винаги. Обича те.

И ти я обикваш. Постепенно и ненадейно.

Бягаш от лъжата, а я познаваш. Познаваш - тя забременява от тебе.

Уютно е с лъжата. Разпознаваемо е.

Особено у другите.

Живеем с лъжата, размножаваме се, а въпреки това копнеем за истината.

Която, между впрочем, е доста старичка...

*

След тези мисли малко трудничко е да се завърна към някога така обичания Уайлд. Към това например: "За да изпиташ истината, трябва да я видиш да минава по изпънатото въже на въжеиграча. Когато истините се превръщат в акробати, ние можем да съдим за тях."

Истините не са акробати, освен за естетите. И поетът не е въжеиграч. Той виси над бездните без въже.

*

Ти беше млад, ти беше чист
и още нещо беше...
Сега си мрачен алпинист
над ласкавите нощни бездни.
Сега започва онзи час,
от който нищо не започва.
И ужасеното ти "Аз"
във себе си до кръв се вкопчва.

*

Ако се погледна в огледалото и не се открия, призрак ли съм, или просто мъртъв, банален мъртвец. Експериментирах - открих там Друг, не себе си. И не го обикнах! Истината ли? Къде е заровено кучето?!

*

Кучето е заровено там, където и кокошките не ровят.

*

Една и съща постъпка в различен контекст и от различни хора изглежда не само различно, което е напълно естествено, но и с напълно противоположен знак. Медея... Кочо! Съпругата на Гьобелс - Магда, която сама убива децата си, за да не попаднат в ръцете на победителите. Първото - трагедия-възмездие, второто - трагедия, третото - само възмездие. Така ли е в действителност?!

А децата, какво са виновни децата, ще запита страдалецът Фьодор Михайлович?

Какво са виновни децата на Николай Втори, какво са виновни децата, жертви на съвременния тероризъм... Защо те трябва да изкупват нашите грехове? Или нашето величие?! Тя е мътна и кървава, както би възкликнал Тончо Жечев.

*

Предстоящо ново запознанство... Изпълнен съм с трепет. Усещам се като Робинзон, който вижда за първи път отпечатък от човешка стъпка върху пясъка.

Още един човек - доказателство, че не е утихнала жаждата за общуване. Утоляването на тази жажда е сладостно.

Е, често и горчиво, отровно усещане. Но пък горчивите лекарства лекуват от оптимистично тлъстеене.

*

Тя е моят Петкан. Откакто видях следите й в пясъка, разбрах, че не съм сам, а когато я видях наистина, разбрах, че светът не е пустиня, самотен остров, че ни предстоят добри и значителни неща.

А когато съм без нея, не мога да възстановя лицето й. Опитвам се да си го представя, но не мога. То не се състои от различни, слети и веднъж завинаги установени черти. То е сияние. Южно сияние. Не мога да го запечатам чрез очите си. Не е паспортна снимка.

Какво най-много отива на лицето й?

На лицето й отива преди всичко дланта ми.

*

Някои писатели са толкова любопитни при разгадаването на тайните, че не издържат и се обръщат подобно на Орфей към любимата си. И тогава Евридика се връща в царството на Хадес.

Потърпи малко. Все пак любимата е по-хубава в песните ти. А може би това се отнася за славата. Толкова е жаден да я види, че тя изчезва.

Поврага славата!

По дяволите всички сатанински изкушения...

Когато човек обича, душата му е устремена към химните. А те са ангелско изобретение - поне така учи иначе мрачният Данте.

Ти си бялото щастие
в тоя черен живот.
Обгърни ме с крилата си -
да съм твой, само твой.

Аз във ада пропадах -
ти оттам ме спаси.
С красотата си млада
моя дух извиси.

Всичко зная за бездните -
нека днес го забравя.
Но спаси ме от бремето
на житейската плява.

Покажи ми небето
на чистите страсти.
Подари ми летене,
без да искаш душата ми.

Да погледна с очите ти
на света необичан.
Да простя на сърдитите
наши момичета.

Да простя враговете си.
Да не търся приятели.
О, вземи ме в крилете си!
Да политнем в безкрайното...

Разведи ме в сияйната
своя звездна невинност,
упоявай ме с тайните
на любовното вино.

И край облак приседнали
да разчупим луната.
Тя е хлябът на бедните.

А ти - светлината им.

*

1 януари е... Две години преди третото хилядолетие. Прекрасен слънчев ден. Небето е демократично синьо. Покривът на отсрещния блок е мръсно охрен, а прозорците му са закрити от бели, зелени, виолетови, пембени завеси. Не измислям - просто наблюдавам и отбелязвам тази цветова мешавица. (Доста безвкусна впрочем, но какво да се прави - такава е!) А платаните са насекли с кривите си клони пейзажа. Свити жълти листа, които не са пожелали да се отронят. Бодливите топки...

Хубаво ми е някак.

Но си припомням казаното от Йонеско в разговора му с Габриел Личану през 1990 - четири години преди смъртта на абсурдиста: "Възхищаваме се от едно великолепно, лазурно море и си казваме, че на два метра под повърхността се разразява безмилостна война, рибите се разкъсват една друга".

И ми става адски неприятно, ама действително адски. Сред целия този ден, след този чист първи януари - ние ще продължим да се разкъсваме.

Не сме по-различни от рибите. И решително - по-грозни и по-вредни сме от тях... ("У рыбы тоже есть Байрон или Гете. И скучные споры о Магомете!" - твърди Хлебников.)

*

Клин клин избива - лечението от Йонеско е възможно чрез същия този Йонеско. (Мисля, в Горкиевия "Животът на Клим Самгин" бях прочел - основанието за съществуването на тарантула е, че от него се приготвя разтвор, лекуващ от ухапванията на тарантулите.)

И тъй - на едно място Йонеско твърди, че "злото се вписва в чудото на екзистенцията." Налага се да приемем розата с тръните й. Налага се, за да не допуснем тъжната констатация на Елиът, че всичко завършва "не като експлозия, а като хленч."

*

Розата е роза само, ако е погледната от теб.
          Иначе си има име, но не съществува.
Като мене - непогледнат и безименен...

*

Да търсим невъзможното! Какво друго ни остава, след като ни е отнето възможното?

*

Поезията е родена от великата невъзможност да се изкажем.

Тя казва истината, само истината и никога цялата истина - това е участта на поетическото слово.

*

И пак има ваши и наши!
          Нашизъм!!
                    Обикновен нашизъм!!!

*

Размишляваме върху смъртта, обясняваме я, играем с нея, но въпреки това умираме. Има ли смисъл тогава нашата професия на погребални агенти? Какъв?!

А може би не сме истински? Манделщам:

Неужели я настоящий.
И действительно смерть придет?

*

Демокрация - всеки смята, че е нещо.

Вече няма нищожества, а нещожества...

*

Познай себе си!
          Кого от себе си?!
Опитах се да се позная все пак...
          Но ме нямаше.

*

Бездарните спорят между себе си. Талантливият - със себе си...

*

Розанов: "Всеки човек само за себе си е "Аз". За другите той е "Той". Ето го великото solo. Как да не заревеш от отчаяние."

Не винаги, не винаги - за мене Тя е Аз.
          По-добрият, естествено.
                    Най-добрият!

*

Свършиха ми се думите... Започвам да мисля.

*

Лицето ми прилича на смачкан вестник. Вчерашен вестник - дори кръстословицата му е решена. Доста неприятно е да го гледам в огледалото, но няма как - трябва да се бръсна.

И си тананикам:

Лицето ми - смачкан вестник.
Каквото и да прочетеш в него -
вчерашно ще е, онзиденшно.

Не е много утешителна тази песничка, но затова пък не е и песничка.

*

Мой приятел:

- Отдадох на жена си най-хубавите си години. Сега отдавам по-лошите си на други жени.

Цитирам го често, със съответната доза самоирония. Но да бъдеш ироничен е наказание. Почти колкото да бъдеш сериозен.

*

Днес писах - някакви умнотии, които ме е страх да прочета. Говорех. (Струваше ми се, че говорих умно, от което станах по-глупав.)

Изпразних натрупаното у себе си, изписах го, изговорих го. Разбрах защо мълчанието е злато.

Изобщо - писах и говорих красиво и глупаво, неистински. Харесах се на себе си и на хората и сега ми е много тежко. Щеше да ми бъде тежко и ако не се бях харесал.

Най-щастлив е този, който употребява думите, без да рефлексира върху тях. Казана дума - хвърлен камък. Голяма дума лапни - за големия залък не казвай...

*

Всяко настояще е несполучено. Но сериозният писател знае, че друго няма. А тъжният литературен историк знае, че от несполучените някога времена се получава образът на днешното.

*

Всички прописали.

Предпочитали гъските заради перата им и Аларих превзел Рим.

*

Разговор със стария поет. Питам го за различни работи, по едно време споменавам името на един заслужено забравен критик. Поетът с усмивка ми цитира епиграма за него:

В преценките си винаги си жалък
и не за мен - за тебе ме е срам.
Аз може и да съм писател малък,
но от бездарниците ти си най-голям.

*

Пиша върху обратната страна на изписани листове. Някакви доклади, отчети, предложения за подобряване работата в един научен институт. Не се заглеждам в тях. Безинтересни са, пък е и неудобно. Току-виж си помисля - с какви глупости се е занимавал този преди мен.

Но дори и така да е - аз пиша на неговата хартия.

След мен няма да останат дори листове, на които да се пише на обратната страна. Ужасно!

*

Не съществителни след болката
на въпросителния знак -
ний вече сме глагол в глаголите
на миналите времена.

Ний сме затворени в архивите,
разлиствани от учен глух
за живия живот на живите,
ала за нас - с изострен слух.

Той ще разкаже най-понятно,
че ние просто сме били
заложници на суетата.
И няма да ни съжали.

Той ще докаже в диаграми,
че ние всъщност сме били
измамени, а не измамници.
Но няма да го заболи.

Той ще докаже на теория,
че нас практически ни няма
дори във малката история.
Да не говорим за голямата.

Едва ли хората ще чуят
безстрастния му равен глас.
Но той добре ни е почувствал.
Защото той - това съм аз.

*

Ама нека не говорим как се пръква талантът. Него Дядо Боже го прави - той да обяснява тая работа, ако може. От себе си мога да дам само рецептата за професионализъм: 200 страници четене, 2 странички писане и 200 грама пиене всеки ден. Без никакви изключения. Може да се прекалява само с третия ингридиент.

*

Днес е пролет - нека чуем пилците. И през лятото - нека да ги чуем.

Поровете ще броим наесен.

*

Разговор с млад човек. Дълго и скучно му обяснявам неща, които не желае да му бъдат обяснявани. И той сигурно си мисли нещо такова:

Защо съм радостен, питаш.
Милиони са били радостни, казваш.
А след това са ставали нещастни, предупреждаваш.

Защо съм тъжен, питаш.
Милиони са били тъжни, казваш.
А след това са ставали щастливи, окуражаваш.

Какво ти се е случило, питаш.
На милиони се е случвало, казваш.
Всичко вече се е случвало, обобщаваш.

Отвратителна и тъпа аритметика.
Всичко и на всички се е случвало.
                    Но
                на мен
            за първи път!

*

За живота могат да се дадат и се дават безброй определения. Така или иначе - той е изпитание. Но твърде често забравяме основното в него. Той дори да е блато, е благо!

*

Животът сам по себе си няма ценност. В това е ценността му - можеш да му приписваш всякакви знаци, без да се боиш, че ще настъпи инфлация. (Нещо не съм убеден, че е така, както съм го написал...)

*

Ще имам ли безстрашието да записвам всичко, което мисля, че мисля?

А колко много още не се е оформило като мисъл!

Може би точно то е основното у мен, в мен, за мен...

*

Как да се справя с лакомията да обяснявам себе си на себе си? (Така се самоизливам - като бог Ра, но без да родя нищо... Изобщо - египтяните са по-умни от гърците и римляните. Не е случайно, че именно гърци и римляни полагат началото на модерната цивилизация.)

*

Играта... Детето се сърди, когато го намерят бързо и плаче, когато не го намерят.

Човечеството е все още в детската си възраст и очаква някой да го намери. Скоро съвсем ще проплаче, съвсем...

Но да оставим човечеството и мрачните прогнози. Всеки човек се крие от себе си, дори когато се саморазголва. Има и нещо друго зад това саморазголване, обезателно има. Саморазголването е само трик, за да ти повярват. Така постъпват в цирка, когато показват колко остра е сабята, която след това поглъщат. Значи не трябва да казваме - това е истина, а това прилича на истина, това разкрива някои черти на истината.

Гърча се между определеното като истина и определяното като лъжа. И не мога нищо да направя. Червейче на нечия кукичка съм. Нямо червейче. Страданието няма език. Говори паметта за страданието.

*

Словото дълбае коритата на общуването. Общуването поражда необходимостта от реки. А истинското, мечтаното общуване е отклонение от обичайния словопровод. Идва поезията... Някаква аберация. Бумеранг, който се завръща не в ръцете ти, а е съвсем точно нацелен в сърцето.

(Вероятно това е глупаво, защото ми изглежда красиво. По-точно - напъва се да е красиво!)

*

Казват Япония, а аз си спомням за теб...

Ето ти няколко реда:

Нощната пеперуда отново отдъхва на нарисуваното от мен цвете;
А снегът зад стъклото се опитва да замести миналогодишните листа;
Отново видях своите следи, изтрити от миналогодишния дъжд.

*

Навярно защото обичам дъжда, мразя психологизирането му в поезията.

В киното го мразя (правят го с маркучи, за да подчертаят особеното състояние на героите; по-добре да показват направо маркучите!), в живописта...

Няма защо да психологизираме или символизираме дъжда.

Вали дъжд като дъжд - това е!

Най-многото, което допускам - "Тича тъмен дъждът и разголил космата снага, ще преспи тази нощ в твойте пламнали угари."

*

Алогизмът изпреварва опроверженията. Той ги обезсмисля предварително. В това е теоретическото му безсилие. Но и изненадващата му (понякога?) художествена сила. Тъй като не се цели никъде, той попада навсякъде.

*

Ненавистта...?

Опит за избавление от трагизма. Несполучлив опит.

*

Ако не можеш да обичаш, можеш поне да не мразиш. Ненавистта е път към самоунищожение. То е по-страшно от това, да те унищожи онзи, когото си сторил враг със злобата си. Не давай на врага в себе си възможност да бъде по-силен от теб, да произвежда врагове у другите...

*

Кой ме наблюдава? Мен - Другия... Моят Аз ли?

*

Юнг разказва за бушмена, който в момент на ярост от неуспешен риболов задушил любимия си единствен син. След това бил обхванат от велика скръб и закрещял. Навярно така са "изкарвали плача на песен".

В нас крещи бушменът и това е прекрасно.
Но бушменът все пак е убил - да не забравяме.
И България вечно скърби за убитите.
                        Майка Бушмения.

*

Аз окончателно се определих! Казано с гордост...

А именно неопределеността е фундаментално свойство на човешката природа.

Как иначе ще се идентифицираме със света, с човека?

*

Убеждавам един, че в разказа му има прекалено много ненужни описания. Особено го упреквам за излишествата от епитети.

- Но те са необходими. За атмосфера - опъва се той.

- Не са! Не създават атмосфера.

- Създават, създават...

Ядосвам се:

- Все едно да кажеш - женски родилен дом. Атмосфера има, но има повторение, нали?!

*

Нашата пустота е прикрита от социалните маски, които си налагаме - наричаме ги професия, дълг, роля и пр. Налагаме си тези маски, за да прикрием бушменските си лица.

*

Най-плътната реалност - спокойното сияние на тялото.

*

Веднъж учениците попитали учителя Лю:

- Вярно ли е, че мълчанието е признак на мъдрост? Нали мъдрият Хун е потънал в мълчание.

- Мъдростта не е в следствието, а в причините. Мъдрият Хун е мълчал, защото е избягвал думите. Но и глупавият Цун Ши е мълчал, понеже думите са го избягвали.

Какво ли ще означава този коан за говоренето ни? Колан, колан за говора ми!

И - за шията, та на някоя кука...

*

Не си спомням къде точно, но Томас Ман разсъждава така: сходството между личната съдба на автора и съдбата на неговото поколение в най-важна степен определя приемането и разбирането на неговото творчество. В произведението му хората откриват за себе си маса достойнства, узнават себе си в автора.

Като всяко по-ясно и еднозначно дефинирано твърдение и това е спорно. Може би ние се интересуваме повече от несходствата. Не защото поставяме автора по-горе от себе си, а защото искаме да узнаем нещо по-горно и по-различно.

*

Само асиметричните състояния могат да бъдат източник на движение - поне така утвърждават физиците. Вероятно в името на динамиката модерното изкуство отхвърля симетрията. То е принципиално дисхармонично.

*

Триадата - Покой, Хаос, Смърт. Животът ни е между покоя и хаоса. Покоят е класическото, хаосът - авангардното. И двете обещават безсмъртие.

*

Сънят изпреварва звуците на живота. Той е свръхзвуков самолет. Движи се със скоростта на тъмнината.

СКОРОСТТА НА МРАКА - хубаво съм го измислил. Но нищо не мога да напиша под това заглавие.

Забележка: Днес, петък - 13 август 1999 - четох разказите на Миленко Йергович. Един от тях - "Гювеч по босненски" - се открива с епиграф: "Знам каква е скоростта на светлината, но не сме учили каква е скоростта на тъмнината." Нямам коментар!

И все пак: припомням си случаят с Остап Бендер, който цяла нощ писал стихотворение, започващо с "Я помню чудное мгновенье - передо мной явилась ты..." А на сутринта се сетил, че Пушкин вече бил написал такава творба. "Обрал ме е класикът!" - тъжно възкликва синът на турския поданик.

Мен Миленко ме обра, Миленко!

*

Кой знае защо общоупотребимият език в поезията е "красивият". Няма значение коя е нормата за красивост - важното е да употребяваш езика в неговата установена практика, да го превеждаш (прецеждаш) през ситото й.

Поетът е този, който се отказва да превежда. Той превежда малцината, които дръзват да го следват, по други пътища. Превежда себе си.

Безнадежден преводач на себе си, защото все някъде се срутва.

*

А на милата Ю., която често ме поразява с одухотвореността си, веднъж изпратих картичка с такова съдържание:

За възрастите ли?
Добре!
Но малко баснено...

Първа възраст:
орел, рак и щука.
Втора възраст:
риба ли, рак ли?!
Трета възраст:
риба, риба!

И когато...
Рак!

Не вярвам да се е чудила при тълкуванието. Тя си ни е баснословна. И басноложка... (Жалко все пак, че не можах да вмъкна по някакъв начин костенурката в този си трактатец!)

*

Някога в Пловдив е живял Иван Радославов. Малко след Николай Райнов (който има сериозни заслуги пред закелявялата тогава местна култура) той е станал главен библиотекар в Народната библиотека.

Тук наш Иван е завършил своята "Българска литература". Там се оказва, че от 1880 до 1930 имаме само един по за пред хората поет. Същият този поет в едно писмо до приятеля си Радославов се жалва, че прочел "Вечните спътници" на Мережковски и видял колко по-високо стоял нашият критик от прехваления руснак.

Е, трябва да си хептен Теодор Траянов, за да го кажеш това. Халваджията за бозаджията! И двамата са абсолютно убедени, че другият е нещо гениално. Просто да им е, пък и са успели да ни залъжат и ден-днешен, че писанията им струват нещо.

Но аз друго исках да ти кажа. Иван Радославов се опитал да развие културна дейност в Пловдив, да посъбере литературните сили... Ала ударил на камък. И пише в дневника си, че мъчно Пловдив ще се събуди за истински духовен живот. Вярна е тази констатация, но изказана точно от такъв будител, смущава.

*

Теодор Траянов - стихове в някакъв претенциозен барок, при които възвишеното е високопарно, стилът се превръща в стилизация, а интонациите - близо до пародийните. Не зная по-пустословен и пустославен (пустоцветен) поет от него.

"Малко цвете съм в полето, аз съм синия синчец" зачерква целия Траянов.

*

Майката на Ахил не искала да го пусне в Троя. Преоблекла сина си в женски дрехи, скрила го сред девойките на остров Скирос.

Ранният Вапцаров (какъвто го знаем от ръкописното му наследство) е изцяло под влиянието на символистите. До превръщането си във Вапцаров той е сред женствените символисти. Времето, обаче, подобно на Одисей му предлага да избере: накити или оръжие (Ахил така се издава пред многомъдрия - взема меча.)

Вапцаров пренебрегва дрънкулките и избира борбата. Не просто като социален поведенчески акт, а като съвършено различна поетика.

Теодор Траянов играе Ахил пред жените на Скирос.

Ръкопляскат му неколцина женоподобни, които нямат косъмче мъдрост по лицата си.

*

Старото изкуство е изкуство на евфемизмите. Новото - на пейоративността. Перуката не е нужна. Собствената коса е по-ценна. И по възможност - да не е намазана с брилянтин. След като брилянтинът отпада, появяват се различни прически. Появяват се и бръснатите глави.

Преди изкуството е обожествявано, сега - обезглавявано.

Сменят главите над торсовете му.

Накрая идва дадаистът и казва, че няма нужда и от торс, защото и той е все пак нещо. И - да заповяда Нищото!

Така се прави от нищо нещо. Или от нещо - нищо.

Това беше гениално предадено от дъщеря ми, когато беше малка:

В нашата градина
нищото го има.
Всички казват -
нищото го няма.
Нищото го има.

В тази стихийна диалектика не е впечатляващо докосването до проблема нищо-нещо, а отсъствието на каквато и да е жал, че в градината няма нищо.

Подобна жал е в основата на социалната поезия. Няма нищо в градината ни, братя, това е страшно и пр. Разбира се, че е страшно и пр. Но това не е решаване на задачата, защото все в някоя градина няма нищо.

И не това е проблемът на изкуството.

Изкуството жонглира върху трапеца на нищонещото, дори и когато в цирка няма публика...

(Отново трябва да призная, че не съм сигурен в написаното. Струва ми се, че му липсва човечност, че ако и в него да съм аз, не съм аз - целият.)

*

От 1936 до 1938 в Пловдив е бил Петър Динеков. Преподавал български език и литература в Католическия колеж. Учениците му още го помнят. Ти си му любима ученичка от университета и го помниш.

Динеков не се опитвал да събира литературните сили. Никога не е бил бомбастичен, не е създавал проекти за обновяване на културата. Вероятно е знаел, че културата е всекидневно усилие да си добър и умен. И много други неща ще да е знаел, но кой да го слуша в онези луди студентски години.

Аз се отнасях доста снизходително към него. Смятах, че е скучен и сив. Къде ти тогава Динеков, когато на двеста метра от аудиторията - в "Дълбок зимник" - витийстваше Христо Банковски. (Не коря Банчо и не се коря, че съм го слушал, а че не съм слушал професора.)

За свой срам "открих" Динеков през 1980 година. Часовете, през които общувахме във Варна, ме накараха за първи път да прозра какъв непроходим глупак съм бил (бил?!) и не съм възприел простото и лишено от превземки знание. Добротата му не съм използвал, почтеността му...

А тогава Динеков ми разкри Пловдив - с претенциозността му на "втора столица", с измъчеността на интелектуалците му и с бавното придвижване към някакъв тип неопределена духовност така нагледно и ясно, че и досега помня непреднамерената му лекция. Лекция, в която лекторът не се барикадираше зад катедрата на многознаенето си, а приятелски положи ръка върху рамото на своя недостоен слушател.

*

Пловдив все още има повече претенции, отколкото интенции.

Пък и намеренията му са повече в сферата на фантастиката.

Добре все пак, че повечето от тях не се осъществяват. Иначе всичко щеше да прилича на площада пред бившия партиен дом и на хиподрума, обграден с "видим бетон".

*

Онзи някогашен Пловдив беше по-интересен от сегашния.

Не говоря само за хората, а за архитектурата му, за непостижимата плетеница от улици, за скромния стремеж към нещо свое, което може и досега да се види в различните решетки на балконите по Главната улица.

Разбира се, беше интересен градът ни и защото тогава бяхме деца. А сега сме само разводачи из едно минало, което може и да не е съществувало такова. Разводачи и преводачи...

Самият аз съм вече само спомен,
аз преводач на спомени съм само.

*

Остарях - миналото ме привлича много по-силно от бъдещето. Но това е твърде сантиментална тема. Другаде съм я развил. В

ЦЕЛУВКАТА

- Не закачайте Верчето. Тя е... Те са целунати от Бога - кротко уверяваше пер Асен и ние му вярвахме.

Великана я стискаше за гърдите. След това лудото Верче вадеше мънистеното си портмоне и му даваше жълти стотинки. Великана радостно бързаше да превърне любовните подвизи в слънчоглед.

- А самана оттука би, а самана... - крещеше след него в сладостна изнемога лудото Верче.

А се махни оттука значи. Махни се оттука, бе!

- А самана! - дразним я ние.

Лудото Верче плези дългия си език и се мъчи да предаде свиреп израз на и без това уродливото си лице. Смеем й се, но скоро я забравяме.

Ала защо са целунати от Бога? Какво е имал предвид пер Асен?

Не мога да си го обясня, нито пък е жив, за да го питам. Не е жива и лудата. Една нощ избягала от къщи и я намерили паднала вав варна яма чак на другия край на града.

Няколко бабички търпеливо миеха тялото й, а ние с любопитна погнуса ги наблюдавахме, скрити зад храстите. После някой се досети, че Великана вече няма да си купува слънчоглед.

- А самана оттука би, а самана... - опита Пешо, но не го направи хубаво.

После изложиха лудото Верче в ковчег на двора и покрай мъртвата премина цялата махала. Повечето хора плачеха. Тогава се плачеше и за лудите.

Може би защото имаше Бог и той от време на време целуваше.

*

За поезията Пастернак пише: "Ты пригород, а не припев".

Хубаво е, когато сравняват поезията с околоградието, предградието, а не с паметник или с небостъргачи.

А някога бях изпратил на М. С. такава шарада:

- Какво е поезията?
- Качи се по-нагоре!
- Какво е поезията?
- Качи се по-нагоре!
- Какво е поезията?
- Влез вътре
да я видиш!
- Ами онова черното
не е ли куче?
- Напротив - вълк е!
Това е поезията.
        И никога не се събира
        в глутница!

Дали е разбрала, че поезията е игра на "Дай, бабо, огънче!"

А бабата Ерато рядко дава огънчето - най-често праща глутници подивели кучета...

*

Когато разбрал, че е смъртен, човекът измислил безсмъртието.

Не му се искало да е краен. Не му се искало да е победен.

Безсмъртие в отвъдното,
            безсмъртие на духа,
                        на идеалите,
                                    на името...

Накратко - самооблащавал се е човекът с идеята за смъртта като победа.

Това е сериозна тема за размисъл.

Не по-малко сериозна е и обратната - победата като смърт.

*

Един стабилен, сериозен в миналото писател, изкушен от издателска дейност и бизнес днес. Яд ме е на него - точно сега, в зрелостта си, да се занимава с работи, които всяко теле би могло да прави.

Както и да е - приятел, ще го търпя. Ще негодувам срещу маймунджилъците му, срещу самопотъпкването на дарованието му, но ще го търпя. Това е проблемът с въпросния Николай Стоянов. А другото са си чисто наши разговори и чувства. Като тези да кажем:

Ужасяващо разстояние:
между горещите устни
и кроткия домашен чай.
Любовта
не е лек срещу отчаяние.
Тя е
самата отчаяност...

*

Дали литературата не е "конструкция и игра", както твърди Айхенбаум?

Знам, че няма да се съгласиш, че е само това, знам, но ако действително е само това?! Ако е така в действителност...

Добре - игра и конструкция е!

Но за тези, които са извън нея. Които я наблюдават хладнокръвно.

        А иначе?

Иначе го е казал Незвал:

Кой може да каже кой с кого си играе -
слънчевото зайче с котето,
или котето със слънчевото зайче?
Ако изчезне този мираж,
какво ще остане от тебе, Поезийо...

*

След покълването и буйното им цъфтене чувствата на хората и поколенията вехнат, изгниват, сливат се в обща маса. Страданията и радостите стават все по-непонятни.

Особено страданията. Вслушай се в разказите на старите. В тях за нещастието - несправедливост, война, смърт - се говори по един и същ начин. Общ за всички.

А ето - когато разказват за някогашните си радости, хората оживяват, стават различни и пред нас възкръсват множество непознати, но разбираеми подробности.

Ако си послужим с термините на една отречена днес естетика: страданието е типично, а радостта - индивидуална. Но което е странното - точно индивидуалното не се нуждае от художествен коментар.

Радостта е понятна. А страданието?!

*

Няма за болката цяр.
Страшно е, Господи, страшничко...
Болят ме двете сърца.
Болят ме двете сърца.
                Особено дясното.

*

През Първата световна война от двете страни на фронта били австрийци и французи. Снаряд откъснал дясната ръка на австрийския пианист Паул Витгенщайн.

След войната един от французите, които били от другата страна на фронта, написал за австриеца първия фортепианен концерт, изпълняващ се с лява ръка. Композиторът се казвал Морис Равел и аз не зная по-могъщ надгробен камък на войната (проклета да е!) от този.

*

Като всеки отрицателен личен и исторически опит, страданието се нуждае от осмисляне. Бардът Александър Городницкий пее:

Раньше не было секса -
теперь не хватает любви.
Прежде не было Бога -
теперь не хватает морали.

Стихове като стихове - в епохи на резки промени мотивът "преди-сега" е основен.

Но след време (ако не още днес) хората ще се запитат: как да е нямало секс, как да е нямало Бог? И изненадани ще открият в коментари или в бележки към текста, че за секса се е говорило (официално, разбира се, при това - съвсем сериозно) като за идеологическа диверсия. (Идеологическата диверсия също трябва да се обяснява.)

И ще прочетат, че религията е била забранявана. Както по време на всяка една друга официална религия, впрочем.

*

Смъртта - печатна грешка на вечния живот.

Не печална, а печатна...

*

Смъртта... Но нека да не идва!
А ако дойде - да те вземе първа.
Не искам аз, любима, да ме видиш
със друга някоя прегърнат.

Не искам да ме видиш примирен -
със скръстени ръце, бездушен, хладен.
Не заслужавам да скърбиш за мен...
Дори да заслужавам - не желая.

Умри ти първа... Нека кажат,
че аз съм гаден, долен егоист.
Ти знаеш, че е много по-нещастен
останалият жив... Неутешим!

Мъжът съм аз - ще издържа един!
Макар че сам не зная за какво.
Почакай малко - скоро ще пристигна
за следващата ни любов.

*

Смъртта не е необходимост, а даденост. Но никой не иска да умре насериозно. Като децата сме - ще умрем, ще съжаляват за нас. Ах, колко хубаво!

*

ХХ век започна със съмнителните анализи на виенския психиатър, а завърши с несъмненото психясване на света.

Вече чувствата не са модерни.

Ние нямаме чувства, а нерви.

*

Разликата между тайнственото и загадъчното е като между поезията и кръстословицата. Загадъчността не е качество на поезията, а белег за неспособност.

Това си мисля сега, когато съм достатъчно стар, трезв, консервативен.

И неприлично влюбен в дамата, с която от двадесет години сме адаши по фамилия. А това е грях, разбира се...

Снегът вали, ще ни затрупа
и под небесния му покрив,
в сияещата му хралупа -
като зверчета ще се сборим.

И аз ще кажа нещо смешно,
а ти ще кажеш нещо мило,
ще дъхнеш срещу мен горещо
и вдъхнала ми странна сила...

Ала ти простичко въздъхваш,
въздишката повтарям аз -
припомняме си, че е късно
за нашата внезапна страст.

Припомняме си, че под покрива
на прозаичната хралупа
не можем да живеем с пориви,
а трябва орехи да трупаме.

Защото двете ни зверчета
достигнаха такава възраст,
че вече търсят ги момчета.
Досещаш се защо ги търсят.

И подозирам, че ги няма
(часът за връщане е минал)
не за да бъдем с тебе двамата -
по друга някаква причина.

Разбираш - трябва да приключим
и да заключим свойта страст,
а аз - педант - за всеки случай
ще кажа извода на глас:

Снегът на младостта и днешният
приличат си неразличимо,
но са далечни двете зими
и грешна ще е всяка нежност.

*

Отчаянието е вятърът на надеждата...

Неуспех е името на твоя кораб.

(Рилке: "Колко дребни са нашите спорове... как успехите ни унижават".)

Мисълта за славата и безсмъртието ни прави отвратително самотни. Няма смисъл да се делят лаврите.

Самото лаврово дърво днес е изсъхнало.

*

Истинският автор не се стреми към аплодиране, а към разбиране.

Може би затова най-добрата награда за него е празната зала. Там гласът му ще звучи естествено, а не притъпяван и принизяван от тъпите и низките.

Лесно е да се каже, трудно е да се изтърпи...

*

И пак за смъртта...

Ще умра и какво? Няма да оставя дупка в пейзажа, я... Затова повтарям възгласа на Юрий Олеша: "Да живее светът без мен!"

За такъв лозунг имам сили.

Но нямам за друг и се питам: "Как ще е възможен светът без другите около мен?"

*

По горезададеното - цитат от някой си Бурич: "Защо се боя да умра, след като си лягам с молба всички да ме преживеят?"

*

Висша степен на наказание - да пишеш стихове, когато имаш двадесет и кусур годишни щерки.

*

Шершеневич: "В огромния университет на радостта може да има и факултет на страданието." Било е казано сред всеобщото официално ликуване на 30-те години. (Приблизително по същото Айхенбаум определил стила на дачата на тогавашен литературен велможа:"Ампир по време на чума!")

Мисля си за днес... Може би е особено достойно сред университетите на страданието да открием и малкия факултет на радостта?!

*

"Одиночество есть человек в квадрате" - Бродски. И вече самотата става по-малко страшна.

*

Обвинения срещу естетиката на соцреализма, че преобърнала парадигмата за Златния век... Това е така, но не "соцът" (според ласкавото определение на Енчо Мутафов) го е измислил пръв.

Сигурно могат да се цитират и други случаи, но аз ще припомня четвъртата еклога на Вергилий. В "Буколики" той говори за края на железния век. Твърди, че на смяната на железния век идва златният. И възкликва мечтателно: "Идвайте, благи векове!"

Защо тогава да обвиняваме "соца", че и Вапцаров на всичкото отгоре, заради преобръщането на митологемата?!

Прави ли ни по-щастливи знанието, че хората няма да се радват на труда си и няма да се обичат като братя?

Между другото - Вергилий е написал своята еклога в твърде мрачните времена на гражданската война. В такива години пише и Вапцаров. И никак не е сигурно, че би писал оди след победата. При всички случаи - поетът не може да бъде оправдание нито за своите мръсници, нито за мръсниците, борещи се срещу мръсниците...

*

Ако спящият ти каже,
че така е по-добре
и не иска
никой да го буди -
спи ли той
или е буден?

Аз не зная!

Зная само,
че това е той - народът мой.

И че няма да сме с него
в бурята.

Бурите
са вече старомодни.

Как
ще се обичаме
тогава?

* * *

Следствието е причина за причините,
по които днес се води следствие.
Но следите никъде не водят -
мерзкият стрелец ги е укрил.

Само ти - поетът без алиби,
само ти, поетът, си виновен.

Затова ще те осъждат винаги.
И навсякъде ще те убиват.

Казват - за да си безсмъртен!
Примерът...

Примерът ти
кара да се хващат за коремите
примерните граждани, например.

*

За кого пиша? За себе си, за Лилито, за неколцината приятели...

И за двете момчета от тавана след петдесет години.

Всъщност - ще има ли момчета тогава? Момчета, които да четат...

*

Аз говоря като слушател. Подслушвам себе си.

Защо?
Защо не ме слуша?
Защо не ме слуша тялото?

Защото
половин век
подслушвах
душата си?!

*

Настоява - най-сетне трябвало да издаде, че съм си вкъщи! Толкова пъти звънели, неудобно й било да отвръща, че ме няма. Все едно и също им казвала.

- Кажи им тогава, че съм мъртъв. Поне ще е различно...

*

Мисля иначе, следователно не съществувам!

*

Иван Вазов се изхитрява да представи Кирияк Стефчов и Йордан Диамандиев безинтересни, а Чорбаджи Марко и Соколов - интересни. Същото е и при Талев. Глаушевите са художествено по-пълноценни образи от Таки Брашнаров. А при повечето писатели "отрицателните" герои по-интересни от "положителните".

*

При стригането на овцете фермерите порязват понякога животните. А и с ножици е доста бавно.

Затова учените измислили да инжектират овцата с естествен животински протеин. Това не променяло почти нищо - пак си пасели, пак ги доели. Само трябвало да носят пластмасови жилетки.

След шест седмици свалят жилетките и вълната пада сама.

Писането е общо-взето овча работа. То е блеене по неосъществимото. Или по неосъщественото.

Когато пишеш, разкъсваш пластмасовата жилетка. Няколко фандъка вълна отиват не там, където са били предназначени да отидат.

Ако в мен има нещо за доене, стригане и ядене - искам да ме доят, стрижат и изяждат, без да ми нахлузват жилетка. Дори да е от най-удобната и модната пластмаса.

Във всеки случай - няма да престана да изхвърлям протеините, които ми инжектират. Колкото и естествени да са. И няма да се примиря с пластмасовата жилетка.

За мен това е животът.
            Другият е измислен.
                        Но животът винаги е друг...

*

За да угодят на бог Хронос литературните историци изваждат писателите поред и един от друг. Като матрьошки.

Изкушавам се да виждам литературната история в ролята на илюзионист. Сваля си официалния цилиндър и издърпва за ушите храбрия заек, победил набедените лъвове.

Виждам и нещо друго - заекът да изскача не от обработените литературни стърнища, а от храстите, които са обрасли словото.

*

Сред информационния потоп се ражда информационната носталгия. Да знаем малко, но твърдо да му вярваме. Догмата е винаги свързана с мечтата за обозримост.

*

Владимир Василев изразява средното мнение. Май затова са го и мразели. Щом средният читател не те харесва, какво остава за онзи, когото патетично наричаме Велик читател - времето.

И още - Владимир Василев не можеш да го ограбиш. Няма какво! Най-много да го убиеш, а в кесията му не са се свъртели и пет пари. Всичко е в оборот - няма скрити дълбоки мисли.

А Иван Мешеков са го грабили. Безмилостно.

Не само критиците, а и писателите. Емилиян Станев го е грабил. (Дневникът на Кондарев е поразително близък до "Ляво поколение".) А щом той граби някого, значи онзи действително е богат. Е.С. не си хаби патроните за дребен дивеч.

*

Свободата днес е в отказа да робуваш на четвъртата власт. Най-пошлата, най-безотговорната. Амбициозни момиченца и разгащени порнофили дават съвети как да се живее. Хайде де...

Розанов сравнява вестника с алкохола - "Печална водка. Проклета водка. Дошли сто гада и ми нагадиха мозъка."

*

Сервантес безспорно е обичал рицарските романи, за да напише "Дон Кихот". Героят му е неуспял Амадис Галски и в това е прекрасното, новото - рицар, който не успява, побеждава.

Истинските победи са в неуспеха.

*

Всичко може да бъде извинено... Особено с позовавания върху преломността на епохата. Дрепер възхвалява Анри IV за неговото "Париж струва една литургия", така: "Това е преход от века на чувствата към века на разума."

*

Новото изкуство е за еднократна употреба и нееднократно припомняне. Черният квадрат на Малевич не може да бъде повторен като черен триъгълник или кръг, без да се припомни Малевич.

Не можеш след Мейерхолд да поставиш "Хамлет" без прочутия монолог... Ако започнеш да опаковаш след Кристо, ще бъдеш епигон.

Неповторимостта (поради лесната й повторимост и цитатност) се превръща в еднократност.

Затова ли все по-властно започва да ни привлича класиката...?

Не - по-скоро тя ни привлича заради стабилността на нравствените й основания. Заради онова, което обикновено определяме с неприличната днес думичка "хуманизъм".

*

Иво Андрич: "Най-голям ефект в поезията се постига, когато поетът успее да изненада читателя с нещо познато."Това в нашата поезия са успявали да постигнат Вазов, Далчев, Вапцаров. Трудно ми е да продължа по-нататък кратичкият, но много достоен списък.

*

И пак Андрич: "Да пишеш - често значи да живееш в пустиня." Намек за Исус. За изкушенията, за прозренията. Такъв "пустинник" в литературата ни е Йовков.

*

А след пустинята... И след Голготата?
Там е също пустиня!
И - добре, че...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Владимир Янев. Цигулката на Енгр. Строшени огледала. Пловдив: Макрос - 2001, 2000.