ЗА НАЦИОНАЛНОТО ИМЕ В НЕГОВИЯ ВЪЗРОЖДЕНСКИ КОНТЕКСТ

Ваня Добрева

web

В последните години изследователските проекти върху Българското възраждане се конструират и като своеобразен прочит на същностни за националното себепознание категории: свое - чуждо, минало - настояще, предмодерност - модерност и т.н. В подобен план знаците, чрез които се манифестира новото време, се концептуализират чрез задължителното класифициране, систематизиране и обговаряне на емпиричния материал. Подобно придържане към територията на историческия факт и въз основа на него извеждането на по-обективизирана гледна точка провокира научното дирене да транспонира документите върху един по-широк културологичен контекст и по такъв път да постига по-цялостно знание върху представите на българина за самия себе си и за Другия от този период. В подобен аспект книгата на Десислава Лилова “Възрожденските значения на националното име” представлява ценен влог в научните опити да се преосмисли и обясни върху основата на голям изворов материал културното своеобразие на Българското възраждане, вътрешната мотивация на българина във формулирането на значенията на своето име.

Във “Възрожденските значения на националното име” Българското възраждане се проблематизира като епоха на разгърналите се национално-идентификационни процеси. От тази гледна точка стремежът на автора е върху основата на историческите наративи да построи парадигма от отговори на въпроса: “Кой съм аз?” Според Лилова, националната идентичност не може да се разглежда като произволна величина, тя не е продукт само на индивидуалния жест или на родовите връзки, а функционира най-вече като идеалната представа на колектива, по терминологията на Б. Андерсън: “въобразена общност”. Нейното формиране е пряко свързано с навлизането на новите форми на производство и отношения, които преформатират елементите от социалния ред. По такъв начин, според Лилова, “значението на националното име представлява урок - вид познание за света, което се усвоява, а не се наследява” (с. 8). В изследването проблемът за националната идентичност се успоредява с анализ на познавателните механизми: в прехода от предмодерност към модерност българинът започва активно да търси и усвоява идеологически концепти, чрез които легитимира себе си и взаимовръзките си с останалия свят.

Особено плодотворен е подходът на Лилова чрез проучването и систематизирането на възрожденския исторически наративен материал да разкрие спецификата на традиционните пластове в мисленето и формирането на новите насоки на развитие. Очертават се и контактните зони, но и различията с европейския опит в националното обособяване на общностите.

Конституирането на българската общност, се настоява в изследването, е паралелен като процес с европейската практика, но в същото време е белязан и с някои твърде характерни отлики. Ситуацията в Османската империя налага като основен делитбен принцип религиозното разграничение между правоверни и рая. То обаче функционира като един от най-активните стимули в наченатите процеси на национална идентификация, още повече, че детерминира структурата на социалния ред: неправоверните са производствената класа, те са данъкоплатците и в същото време са неблагонадеждни в съществуващата съдебна система. Разграничението на управлявани и управляващи, на съдени и осъждани задълбочава различията. А това, на свой ред, е подтик за идентификационните процеси. Съзнанието за съществуването на отделни религиозни общности е продуктивно за целия период на Българското възраждане. В същото време обаче то губи своя абстрактно-теологичен характер. Важно е и наблюдението: “езикът на религията се идентифицира с езика на бита, профанизира се” (с. 25). Подобна тенденция се поддържа и от представителите на нисшия църковен клир: те институционализират традиционната култура върху основата на фолклоризираното християнство.

От друга страна, подобна структура на социалния ред, основана на верските различия, се отразява и върху още една характерна черта на българското общество - неговата егалитаризация. За разлика от европейската практика, където равенството се издига като настояща задача, то е ценност, която предстои да бъде постигната и предполага радикалните жестове на национално идентифициращия се колектив, в български условия постигнатото изравняване на отделните слоеве, предполага, както посочва и Лилова, активиране на колективната енергия не към реформиране на собствената социална структура, а към легитимиране, а впоследствие и институционализиране на етнически обособен колектив. В подобен аспект българската общност се конструира чрез осъзнаването (познаването) на номиналното сходство между непознатите хора върху общата територия и паралелно с това концептуализирането на другите фактори на идентичността - езика, общата историческа памет, религията.

Лилова убедително доказва, че в постигане на значенията на националното име огромна е ролята на образователната система. За разлика от европейската практика, където модерната държава изгражда пирамидална система на образование, чрез която подпомага национално-идентификационните процеси, в български условия, се посочва в книгата, конституирането на “въобразената общност” се реализира чрез мрежова верига от училища без инициативата на държавата. Тази хоризонтална образователна структура рефлектира върху колективното въображение и по-конкретно, върху изграждането му “като конкурентна среда, съставена от алтернативни визии за идентичността” (с. 18).

Въз основа на проучения документален материал, Лилова посочва, че чрез системата на образованието езикът - другото идентификационно средство, става зависим от процесите на оразличаване и интегритет. В рамките на цялостния процес на обучението по история се осъществява и осмислянето на езика като единен идентификационен фактор с висока репутация. От съществено значение е утвърждаването на становището, че българският език не е просто реч на непросветените, нисшите, а притежава всички възможности да изразява и опоетизира ситуациите или отделните жестове. Приносно е наблюдението на Лилова, че докато в реалните ситуации българският език стои на най-ниско стъпало, то в образователната система той е поставен на най-високото аксиологично ниво.

Формирането на национално обособен колектив като иманентен на модерността процес Лилова свързва с анализ на един проблем - какво българинът научава за себе си, от какви въпроси се вълнува и как ги разрешава. Онова, което прави силно впечатление в книгата, е, че авторът разнищва поставения въпрос плавно, променяйки оптическия ъгъл. Аргументите, от една страна, се наслагват чрез обстойното и систематично проучване на образователната система през Възраждането, а от друга страна - чрез изтъкването на действените механизми в публичното пространство, на онази информация, чрез която периодичните издания формират рецепционните нагласи в читателската аудитория.

В книгата образователната система се възприема като класически механизъм за хомогенизиране на общността в надлокален мащаб. Именно в рамките на училището се усвоява необходимия за формирането на националната идентификация корпус от знания. При липсата на собствена държава, заинтересована от подготвянето на кадрови потенциал, нейните функции в български условия се съсредоточават в местните елити. В подобен аспект българската възрожденска ситуация, според автора, е политически зависима, но образователно независима от Османската империя, за разлика от европейския опит. На свой ред това определя и невъзможността категорично да се посочи символната митрополия на младата българска нация. Важното е да бъдат осигурени моментното познание, да се набави необходимия символен капитал, а това рефлектира върху появата на разнопосочни преводни творби. В изследването е изведено и възловото място на Москва във възрожденската култура като първа символна митрополия.

Според Лилова модернизацията като процес, пряко обвързан с образованието, е проект на новия елит, обучен и възпитан в чужди образователни системи (руска, френска, австро-унгарска, немска и т.н.) В български условия обаче в неговата реализация активна роля изиграват и нисшите слоеве. Интерес представлява и наблюдението, че изграждането на собствена национална образователна система се съпътства и с регистрирането на грамотните българи. На едно друго ниво - показател е за разделение в общността върху принципа грамотен - неграмотен. Бих подкрепила това твърдение и с още един факт от друга област на възрожденската култура. Един от централните мотиви в комедиите от периода е осмиване на неграмотността или полуграмотността. В случая под неграмотност освен незнанието, неумението да се борави със знаците на езика, се включва и разбирането за глупост, за непрагматична ориентираност. В подобен план наблюдението, че нацията се мисли като въобразена общност от грамотни хора, във възрожденската епоха се фиксира в отделни жанрови форми.

Въпросите, свързани с институциите на публичното четене - предмет на втора глава от книгата, спира вниманието върху рецептивната нагласа на възрожденската публика. Върху основата на богат емпиричен материал, Лилова с основание отбелязва, че значението на националното име се оформя в училищата, но се осмисля в публичното пространство - коментира се, споделя се. В подобен план публичното пространство освен новите практики на четене на глас пред по-широка аудитория, включва в своя състав периодичните издания.

Особен интерес представлява потърсената връзка между пътищата, чрез които се транслира и усвоява информацията за българското име и изграждащата се система на абонамент и по-конкретно ролята му на своеобразен личен вот, декларация за принадлежност към българската общност (с. 124).

И печатът, както образователната система, се настоява в изследването, се характеризира с мрежовата си структура. Общото между двете институции е алтернативната публичност, обществения контрол и финансиране, децентрализацията (с. 128). Разликите, които авторът отбелязва, са свързани с подготвеността на елита. Образователната система в български условия подготвя елит, който впоследствие концептуално и структурно я доразвива. Печатът, за да функционира съобразно своите цели и задачи, разчита на предварително подготвен елит.

От друга страна, държавата твърде късно осъзнава възможностите си за контрол в образованието, докато в областта на печата тя бързо се намесва в списването и разпространението на периодичните издания. Въпреки това, както пише Лилова, печатът се оказва по-ефективното средство във формирането на нацията и проектирането на нейната бъдеща държава.

Анализирайки обстойно динамиката в изграждането на двете публични институции като принадлежащи към модерността, Лилова се опитва да отговори и на въпроса за идеологическия ресурс в консолидирането на колективното “ние” (с. 151). Това е и предметът на изследване в трета глава от книгата: “Нацията и нейните учебници”.

В случая авторът за първи път в научното дирене систематизира и изследва в детайли продуктивните концепти, чрез които се формира и обяснява националната аксиологична скала. В книгата са включени огромен брой печатни текстове, имплицитно закодирали изследователските наблюдения. Посочено е, че най-разпространеният през Възраждането исторически разказ е свързан с етногенезиса, но въпреки издадените множество текстове по този въпрос, липсва консенсус в публичното възрожденско пространство. Приносно е и наблюдението за континуитетът между историческите теории, разработвани в печата, и тяхната директна “консумация” в рамките на училището. Паралелно с обглеждането на другите характерни за Възраждането теми (отношенията с Византия, с папския престол, създаването на славянската азбука) се посочва и креатирането на символния капитал на новоградящата се нация - имената на основни владетели (Хан Крум - воин, но и законодател, Борис I - водач на българите от варварство към християнство, Поп Богомил - предтеча на борците срещу средновековния мрак).

Във “Възрожденските значения на националното име” е извършена и огромна изследователска работа по уточняването и класифицирането на историческите възрожденски материали. Така се стига и до извода, че до 60-те години на ХIX век преобладават изданията по всеобща история, както и до наблюдението, че устойчивият интерес към чуждото минало се развива успоредно с трайното любопитство към националната история.

Респектират анализът на всеобщата история на Август Шльоцер за формирането на хибридна идентичност; рецепцията на климатичната теория на Шарл дьо Монтескьо за формиране на отношението варварство - цивилизация; интерпретацията на тезите на антрополога Антоан дьо Катрфаж за историята на човека. Обстойно се проучени нагласите и мотивациите за възприемане на античната история - конкретните прочити през Възраждането кореспондират с проучването на собствения генетичен престиж.

Спирам се по-подробно върху наблюденията и изводите, които Десислава Лилова защитава в книгата си, тъй като именно те отразяват не само гледната точка на автора, но и възможностите на една епоха да продуцира високите смисли, закодирани в националното име. В подобен план “Възрожденските значения на националното име” се вписва убедително между най-ценните постижения върху културата на Българското възраждане. Написана с висока ерудиция, със солидно защитен концептуален възглед, монографията е оригинален принос в съвременното ни знание за възрожденските процеси.

© Ваня Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2004, № 11 (60)