Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕОСЪЩЕСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ БОРИС И ИРИНА
(Димитър Димов - „Тютюн“)

Станислава Симеонова

web

Някога думите са служели на магията, съхранили са и до днес много от старата си магична сила. С думи един човек може да доведе друг до блаженство или до отчаяние. С думи учителят предава своите знания на учениците, с думи ораторът завладява слушателите и определя техните мнения и решения. Думите пораждат чувства и са всеобщо средство, чрез което хората си влияят един на друг.

Зигмунд Фройд1

Този текст представлява фрагмент от един възможен прочит, различен от повечето досегашни интерпретации на романа „Тютюн“ от Димитър Димов. Образът на Ирина почти единодушно се възприема от критици и читатели като модел за „жертва“, докато Борис Морев играе ролята на „насилника“, готов на всичко, за да постигне своята цел. Финалът на романа се смята за „справедлив“, а неговото разделяне на „първи“ и „втори“ вариант изглежда някак задължително2. Въпросът е в това, къде се поставя акцентът на една интерпретация. Неговото изместване от оценяване на героите в морален аспект към разбиране и обосноваване на техните думи и действия може да доведе до съвсем други изводи.

Не е необходимо разделяне на първи и втори вариант на „Тютюн“, тъй като използваните механизми за изграждане на героите от „стария“ и „новия“ свят са абсолютно идентични и разширената версия разгръща по-голямо многообразие от личностни опити.

Гибелта наистина е избрана за окончателно решение, но тя е само изход, който може по ницшеански да бъде градивен3.

Борис е коректен в отношението си към Ирина, но среща неразбиране от нейна страна. Тя влага в думите му смисъл, различен от онзи, който те носят, и така, макар и неволно, го погубва.

Посочените разлики са породени от фактор, който се съдържа в самата художествена творба - понятието „формула“, въведено чрез образа на болната Мария4. В едно общество, в което хората използват различни стратегии, за да премълчат истината за себе си, формулата служи за „замаскиране“ на действителността, тя трябва да примири фактите със социалната етика. Нейната основна функция е да скрие истината, като я „означи“. Така чрез формулите знаковете (а оттам - и думите) се превръщат в маски, а същностните значения остават скрити зад тях. Единственият начин да бъдат „разшифровани“ е чрез контекста, който, по думите на Рикьор, „играе ролята на филтър“5. И отново според него „по пътя на анализа могат да бъдат открити елементите на значението, които нямат никакво отношение с изказаните неща“6.

В по-широк смисъл формулата представлява общуване в един универсален контекст. Тя е обобщение на частните случаи, което важи за всеки един от тях. Проблемът е, че в повествованието на романа формулите в междуличностните и особено в интимните отношения водят до духовна (а в някои случаи и до физическа) гибел на героите. Те задействат едно особено личностно притъпяване, продиктувано от невъзможността да се изразиш докрай. Превръщат се в ключ към взаимоотношенията между Борис и Ирина, Павел и Лила (във второто издание), както и към възможната интерпретация на героите, обвързани с комунистическата идеология, към причините за техния бунт срещу единствения свят, който познават. От значение е да се отбележи и фактът, че в психоанализата на Фройд формулата присъства с дефиницията „превръщане на всичко патогенно несъзнавано в съзнавано“7.

Формулите изпълняват двойствена роля в развитието на образите. От една страна, те са механизъм за социализация, жизнено необходима за индивидуализацията8 - Азът може да бъде различен само сред другите. От друга - формулите разрушават и погубват индивида. Това се получава вследствие на сблъсъка между индивидуалистичната и колективистичната култура. Индивидуализмът включва осъзнаване и налагане на собствената ценност, колективният дух, напротив, идеализира саможертвата в името на другите и осъжда опитите за личен контрол над моралните разбирания и целите в живота. Представител на индивидуалистичния възглед е Борис Морев. Колективизмът стои в основата на трагедията на Ирина и на нейните оценки за Борис и „света на „Никотиана“ след смъртта на Чакъра. Но, по думите на Ницше, „стадото“ няма право да съди личността9.

Функцията, която е отредена на езика, също се разгръща най-малко в две посоки - езикът описва случващото се и чрез езика случващото се е оценявано в контекста на определена етическа система. Освен това езикът директно свързва творбата с текстове на Ницше10 и Фройд11.

Нека проследим как „работят“ формулите в отношенията между Ирина и Борис и по какви пътища те стават причина за блокирането на комуникацията между героите. Избраната интерпретация на образите на Ирина и Борис се извършва в парадигмите именно на Ницше и Фройд. Първият вярва в съществуването на Свръхчовека, достоен да бъде Водач на хората. Вторият смята, че човек не може да контролира изцяло дори самия себе си. Училището предлага романа „Тютюн“ на младите читатели, когато те навлизат в периода на най-трудния преход - този към зрелостта. Осъзнаването на собствената ценност и поемането на ангажимента да бъдеш част от социалното цяло са задачите, с които всеки юноша трябва да се справи. Анализ на процеса на общуване в едно литературно произведение няма да разреши проблемите, но поне ще „отключи“ размисъл и споделяне в тази насока, ще доближи урока до вътрешния свят и потребности на учениците. Срещата с личностния опит на другия е важна стъпка към разбирането на себе си, без което изборът на социална роля остава неадекватен.

Разглеждат се мотивите на героите за намеса в Системата на текста12, в художествения проект за свят13. Анализът се основава изцяло на четенето - продуктивно, отзоваващо се, с разбиране, за удоволствие - и затова в него са включени множество цитати, част от които са „изнесени“ като бележки под линия, други са използвани като илюстрация в хода на разсъжденията, а някои присъстват като напълно равноправни участници в опита за диалог.

Срещата с Борис Морев предизвиква останалите герои да се опитат да определят неговата човешка същност. Двойствеността на образа е заключена най-общо между думите „мания“ и „магия“. В дадените му от Ирина14, Мария15, Редингота16, майката17, Стефан18 и татко Пиер19 преценки има общи моменти, но някои черти от характера на Борис не намират обяснение през очите на другите. Например директната връзка с вече успелия човек може да се осъществи само на базата на общи цели. При татко Пиер за съжаление не е посочена причината за „стремежа към злато“, поради което увереността му по повод на това, какво ще стане после с Борис, не е съвсем адекватна. Това, което липсва в първите впечатления на всички, е отговорът на въпроса „защо?“.

Според Редингота и Стефан Борис е „маниак“. Единствено майката вярва в него. Без да знае в какво точно начинание го подкрепя, тя притежава инстинкта, усета да разбере това, което татко Пиер със сигурност знае - Борис ще стигне върха.

Студено и неприветливо лице с очи, които гледат остро. Очевидно в тях има нещо, щом когато го подминат, хората продължават да мислят за него - това е симптом и на Ирина, и на Мария, и на Костов. Това, което едновременно отблъсква и привлича у Борис, е неговата незаинтересованост към човешкия свят, когато не се отнася до плановете му. Хората са маса, която трябва да бъде подчинена, и в името на тази цел той „продава душата си“.

Оценката на Ирина е плод на наивна самоувереност, определена от факта, че на този етап мъжете служат, за да я разглеждат и да й се възхищават. Тя не го разбира, иска да го покори, защото той не се интересува от нея. Същата е и женската амбиция на Мария да го направи свой, но израстването й в търговския свят и някои лични нейни характеристики са я направили по-прозорлива към стремежите и качествата на хората. Тя осъзнава кое в момента е най-важно за Борис, примирява се с факта, че това не е тя, и му помага да постигне целта си. Мария иска от баща си просто да го изслуша и да го върне на работа. Това не е малко, но постигнатото от Борис при срещата с татко Пиер е много повече.

С помощта на една „автохарактеристика“ Борис ще даде личната си оценка за състоянието на своето съзнание в точка А. Склонен е да подценява отношението си към Ирина, да я приравнява към другите момичета, минали през живота му20. Ненавижда хората, защото му пречат, мечтае да се издигне над тях21.

Човек, който смята, че не може да обича. Човек, който търси начин за реализация на способностите си, а той действително ги притежава. На идеята за тютюна попада съвършено случайно и вижда в него реалната възможност да осъществи себе си22. Наркотичното вещество влиза в идеална хармония със стремежа му към абсолютна власт (освен че е най-широко разпространената сфера на труд за периода в неговия град). Предварително е пресметнал компромисите, които е готов да направи. Още тогава в плановете му влиза възможността за избухването на стачката и нейното потушаване, както и допускането за евентуални жертви. Това „пророчество“ остава забравено по-късно, когато Ирина обвинява Борис за убийството на Чакъра23 и на невинните работници. Можем ли да кажем, че не сме предупредени предварително за подобно развитие? Не.

Душата е единствената стока, с която разполага и от която не вижда никаква практическа полза, затова е готов да продаде именно нея24. За да бъдем съвсем точни, трябва да отбележим, че човек не може да продаде душата си. В негова власт е единствено да не се вслушва в съвестта си, но само за известно време, защото не е по силите му да се откаже напълно от нея. Свръхазът25 е, първо, частично несъзнаван и, второ, е наследен от родителите. По-късно Борис ще се опита да се върне към своя „Свръхаз“, надявайки се, че ще намери изгубената му идентичност.

Такава е приблизително представата, която Борис има за себе си. Не е склонен към вътрешен самоанализ и чувствата и мислите му са изцяло ориентирани навън. Поне тези, за които успява да си даде обяснение.

Последни щрихи към картината са уважението към майката, презрението към братята26 и силно обтегнатите отношения с бащата27. Трябва да се има предвид, че Борис не е обременен от фиксация във фазата на Едиповия комплекс28. Той се отделя от родителите си, става част от обществото, помирява се с Редингота, дори след време използва връзките си, за да угоди на желанията му. Нещо повече - Борис застава в основата на общественото издигане на баща си. Съвсем нормално прехвърля сексуалните си желания в правилната посока. Следователно, според Фройд, Борис се развива идеално поне в това отношение.

Той предварително заявява, че от него оттук нататък нищо несвързано с плановете му не бива да се очаква. На идеологията се противопоставя дотолкова, доколкото му пречи да реализира намеренията си. Иначе просто презира нейната идеалистична безсмисленост, от която (според него) никой не би могъл да забогатее. С тази своя самооценка той напълно се покрива с представата на другите за него, като е по-силен от тях, защото знае отговора на въпроса „защо е такъв“. Казано по друг начин - това е неговият отговор, неговото обяснение за „магията“, за „нещото“, което носи в себе си. Поне в началото е бил сигурен в това.

Първопричината за развитието на Борис Морев е мизерията, в която е израсъл29. Съчетана с неговата прозорливост, тя стои в основата на успеха му. Съзнателна е, доколкото е картина на бедността през очите на Борис. Несъзнателното се явява, когато (ако) стане въпрос за размера и същността на пораженията, които първите години от живота оставят в човека. Борис иска да отмъсти за несправедливо тъжното си детство. Не се доверява на другите, защото никога не е могъл да се опре на помощта им.

Студенината, стремежът да не издаваш чувствата си, непримиримата решителност да постигнеш целта си с цената на всичко, гордостта и презрението към хората са наследствени30. В пълен противовес на бащата идеалист се явява тоталната липса на идеали. Примерът е пред очите му - какво е постигнал Редингота? „Апатията на бедността“ при Борис преминава в ледено спокойствие и увереност, че ще победи тълпата именно с презрението си към нея. Изобщо - очевидната прилика (която Борис никога не би признал) обяснява много неща, но не и „магията“. Тази дума твърде точно изразява онова необяснимо нещо, което прави впечатление на хората, другото лице под маската, за чиято действителна същност и самият човек си няма много ясна представа. И така - в текста, свързан с началото на Борис, има два момента, които определят границите, измеренията на несъзнателното:

„И понеже си оставаше винаги пренебрежителен към жените, а мисълта му беше заета с миража на тютюна, той не съзна, че тръпчивият вкус на устните й го бе развълнувал много по-дълбоко, отколкото мислеше“31.

„Какво означаваха парите за него? Може би нещо, което сам не съзнаваше и нямаше нищо общо с обикновената им употреба, но което го привличаше неотразимо, тъй като беше свързано с власт над хората и отмъщение за бедността. Дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта“32.

Волята за власт е породена от стремежа към отмъщение, защото в пълноценния си вариант то може да бъде осъществено единствено чрез власт. Йерархията е ясна - това е първото, по-важното. Когато го получава, той инстинктивно се устремява към второто. Комбинацията се оказва пагубна. Двете са в постоянен конфликт и, едновременно с това, не могат да съществуват едно без друго. Ако я нямаше властта, той не би бил в състояние да осигури на Ирина живота, за който тя мечтае. Ако я нямаше Ирина, той не би се стремил така стръвно и към властта. Причините за това са две. Едната - че отмъщението му е насочено и към нея, тя е живяла нормален, осигурен живот, докато той е страдал. Втората - при раздялата си с нея в малката сладкарничка, Борис е този, който съзнава, че не е в състояние да поеме материална отговорност. Връща си я едва когато е вече уверен в позициите си.

Начинът, по който се получава и се задържа власт, е несъвместим с „инстинкта към почтеност“ на Ирина. Затова (и не само) в по-късните й разсъждения за Борис ще бъде въведена оценъчната формула „парвеню“33.

С цялата гама от асоциации към повърхностност и простащина, „парвеню“ ли е Борис? Нищо до този момент не отпраща в тази посока, напротив, непрекъснато се подчертават суровата му находчивост, дълбочината на плановете му (както и дълбочината на причините за тях). Определението „парвеню“ някак бяга от Борис Морев. Формулите успяват да обяснят този персонаж до степен, при която би могло да се допусне известно разбиране за „искането“. Те обаче не дават отговор на евентуалното желание за „оправдание“. В един момент се оказва, че обвиненията, които героят получава в два аспекта - и от Ирина, и от критиците на „Тютюн“, се съотнасят прекрасно към формулите, но не и към цялостния текст. Всяко едно от тях получава своя отговор, своето обяснение. Тук не става дума за оправдаване на Борис в някакъв етически план, проблемът е да се изясни схемата на неговото лично оправдание. А той има такова.

Три авторски „формули“ могат да бъдат извадени от контекста и да създадат някаква приемлива представа за какъв характер става въпрос:

1. „Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува“34.

2. „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина, Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон за печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора“35.

3. „Важното е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая. Борис беше увиснал блестящо“36.

Всяка една от трите „формули“ може да бъде оспорвана чрез самия текст - изводите са в противоречие, дори в директен сблъсък с останалото.

Значи, две са причините, за да се изгради Борис такъв, какъвто е - „печално детинство“ и „хронична бедност“. „Тютюн“ познава и една друга картина - беден квартал, „махала“, по чиито прашни летни улици се въргалят голи хлапета - мястото, където живеят тютюноработниците. И самите те - гладно, немислещо, озверяло стадо37. Дали са имали по-щастливо детство от Борис? Едва ли. Може би тяхната бедност не е хронична? Едва ли. И въпреки това, те не кроят планове как да забогатеят, не мислят за измъкване и отмъщение, не бленуват за власт. Обзели са ги безгранично отчаяние и примирение със съдбата. Мисълта им не стига по-далеч от следващия сезон и от борбата за дневните надници. Те лесно се подчиняват на идеология, според която няма господари, защото не могат да си се представят като такива. „Власт“ за тях е властта на надзирателя. Не виждат какво има след нея, защото и тя им се струва недостижима. Щастието, което търсят, е в сигурното парче хляб. Представляват притегателната, но жалка картина на мъчениците жертви. Тютюноработниците се опират на утопията, защото няма на какво друго да се опрат. Те нямат вяра. Ако имаха - щяха да имат и мисъл. Вярата тръгва отвътре навън. И като първа нейна стъпка би трябвало да се отчита постижението „да повярваш в себе си“. След това - в хората около теб. „Обичай ближния си“ е най-симпатичната от божиите заповеди. Но ако изведем ключовите думи „обичам“ и „ближен“ (в значение на „близък“, „приближен“, но и на „подобен на теб“, „като теб“), ще стигнем до извода, че човек изобщо не е способен да даде каквото и да е, в това число - любов, ако то не е у него. Ако се намеси и Фройд, ще излезе, че човек обича (пожелава да отдаде себе си на и/или да притежава) първо своите родители, после себе си и, накрая, някой друг. Но тези три фази са неизбежни и чувството едва ли ще е пълноценно, ако бъде прескочена някоя от тях. Освен на всичко останало, индивидът се учи и на себеотдаване38.

Отчаянието не може да спаси човека, то може само да го убие. И оттук идва основната разлика между тълпата и Борис. Той е болезнено амбициозен, безумец и мечтател, но отчаян не е. Формулата издиша. Въпреки „печалното детинство“ не мрази родителите си. „Студена обич“ към майката и обвинение, смесено с презрение към бащата, но не за друго, а заради непрактичния идеализъм на Редингота и неспособността му да овладее ситуацията. Когато „успява“, Борис се връща, за да се погрижи за тях. Това е символ на благодарност.

„Неизлечимата бедност“ безспорно е силен начален тласък към върха. Но не парите са това, което привлича Борис. Той не иска обикновената човешка сигурност на спокойствието и ситостта. Стремежът му е към власт над хората. Продиктуван е от унижението, но не всеки унизен е способен да бъде господар.

Да разгледаме и последните думи, които свързват първата и втората формула - „му пречеха да се вълнува“, успоредно с „лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци“. От кое по-точно Борис не се вълнува? От съдбата на „обикновените човеци“. Единствено от това. Всичко останало, свързано пряко или косвено с него, го вълнува. Например домът, в който живее. Или глупостта на братята му. Апатията на Редингота. Добротата на майка му... Развитието на „Никотиана“. И оценката на Ирина. В началото Борис не осъзнава колко точно го вълнува това. Впоследствие се оказва, че именно въздействието на Ирина, спомените за нея ще бъдат решаващи в съдбата му. В един момент му се струва, че е отдалечен от миналото и може да го смята за забравено. В следващия той сам се завръща към онази част от същото това минало, която познава най-малко и която, на практика, не му е донесла нищо. Последното е условно, твърде относително и повърхностно заключение. Може би при формулировката на причините за амбицията авторът умишлено изпуска най-важната - желанието да поемеш отговорност за човека, когото обичаш (това е и буквално поводът за „скъсването“ между двамата)39. Може ли Борис да обича? Определено. Каквито и да са неговите отклонения от нормалните хора, той не прескача първите два етапа в развитието си. Дори навежда към една друга мисъл - дали след всяко друго болезнено и безумно чувство у него любовта му не е също така болезнена и безумна?

Защо Борис не се вълнува от съдбата на обикновените човеци? Те не предизвикват по никакъв начин уважението му. Въпреки отправените към него обвинения той постига онова, до което се домогва. Не вижда необходимост да се грижи за „жертвите“. При всичките си претенции за цивилизованост светът е изграден върху законите на джунглата - оцеляват само най-добрите. Само след като оцелеят те могат да опитат да подадат ръка и на някой друг. Има ли човек, който може да помогне на всички? Не. Теориите на абсолютното просто нямат място във всекидневието. Може да бъде спасен само този, който иска да бъде спасен. А „да бъдеш спасен“ означава да имаш предвид, че оттук нататък и ти ще живееш по същите тези закони. И още нещо - човек мисли първо за себе си (нарича се инстинкт за самосъхранение), после за близките си и чак накрая, ако остане време, за някой друг. За съжаление животът е твърде кратък. И в тези стъпки Борис се ръководи от принципите на „обикновените човеци“. Първо строи нова къща за родителите си. А после? После спасява Ирина. Още в самото начало той приема мечтите й твърде насериозно, твърде навътре. Не си дава сметка доколко тя „съзнава“ последиците от тези свои мечти40. Просто й ги осигурява - дава й възможността да бъде всичко, което някога е искала - да пътува, да има положение в обществото, да поддържа имиджа си на хубава жена. Виновен ли е за изначалното противоречие на нейните стремежи с възпитанието, моралните принципи и постановки? Едва ли. За него тя е царицата, достойна да сподели властта му. Той изпълнява своята част от договора. Тя - не. Самата дума „договор“ отвежда към осмислянето на един вътрешен прагматизъм, свързан с желанието за осъществяване и на Борис, и на Ирина. Той обаче признава неговото съществуване още в началото. Не твърди, че е идеалист. И не е. Вижда същия прагматичен дух и у нея. Не се задълбочава в това и, съответно, не забелязва, че тя не е готова да го признае, защото не го осъзнава.

Има ирония в тази формула, но тя не се съдържа само в „обикновените човеци“, тя обхваща цялото второ изречение от нея: „Наистина, Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това“. Ако разбием този извод на части, ще се получи интересна „верижна реакция“. Всъщност - това е сложно съчинено изречение, което се състои от две равнопоставени прости, чийто смисъл, изваден от контекста, звучи съвсем различно:

„Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци.“

„Светът на тютюна не се интересуваше от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци.“

Ако, според законите на логиката, А=C и B=C, то A=B, излиза, че „Светът на тютюна се интересуваше от Борис, защото той беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци“ (изводът намира своето потвърждение в следващото изречение от формулата). Това вече е сложно съставно изречение, в което главното е „Светът на тютюна се интересуваше от Борис“, а подчиненото е „Той беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци“. Двете са свързани с причинно-следствената връзка „защото“. Да оставим сега настрана синтаксиса и да помислим. Все пак идва момент, в който „светът на тютюна“ спира да се „интересува“ от Борис. И този момент е обусловен не само исторически. Много преди края на войната Борис се превръща в жалка карикатура на самия себе си. Германците го подчиняват напълно. Властта му вече не е непоклатима, при условие че самият той е развалина. Защо? Дали не е „защото той вече не е лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци“? Малко ще е трудно да допуснем, че вчера е бил лишен, а днес вече не е. Може би по-достоверен би бил вариантът, че Борис ги е имал и вчера. Но лесно ли се лъже „светът на тютюна“? Много е просто - и Борис не е знаел, че ги има. Той и по-късно не разбира. Бяга от тях. Опива се. Лоша шега - опивайки се, влиза в досег с несъзнателното и изплува от опиянението още по-уязвим... Така че двете части на това изречение носят със себе си не формулата за успеха на Борис Морев, а причината за неуспеха му. Едва ли има нужда да споменаваме, че предишната фраза е: „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна“. „Сякаш“...

Третата формула съдържа освен некоректните и точни сведения. Това е схемата за внасяне на спорната информация и за предишните две, така че вероятно би следвало да го припишем на авторския механизъм за изграждане на формулите. Подчертано е това, което намира потвърждението си в текста41.

1. „Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува.“

2. „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина, Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора.“

3. „Важното е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая. Борис беше увиснал блестящо.“

Некоректната дума в последния случай е „важното“. Случайността определено засяга събитията, но не се отнася до Борис, защото малко по-рано пише: „Едва сега Борис съзна колко труден беше пътят, по който искаше да тръгне, но пак не се отчая. Оставаха други възможности, други фирми, в които също можеше да опита“42.

Борис се намесва в Системата, воден от осъзнатото си желание да успее да отмъсти за мизерния си живот. Докато действа, ръководен само от собственото си Аз, стратегията е успешна. Плановете му се пропукват, когато разбира, че не би искал да съществува сам за себе си, а е прекъснал всички връзки с миналото, в което би могъл да се намери отново.

Борис се чувства неуязвим от могъществото на постигнатата власт. Остава неприятно изненадан от действието на несъзнателното ниво в структурата на личността си. Връща се към Ирина, за да намери изгубената си идентичност, ключа към хармонията със света, своята „продадена“ съвест. Тя му помага да прекъсне окончателно, духовно и физически, връзките си с реалния свят.

Животът на чувствата на Ирина не започва със срещата й с Борис. Непосредствено преди нея тя флиртува - приключение, след което веднага изпитва унижение и вина. Това е схема, според чиито правила ще се развиват всичките й интимни преживявания преди смъртта на Чакъра. Бащата в униформа е не само символ на някакво обществено положение, той е законът. Потиска я, припомняйки й непрекъснато нейния дълбоко вкоренен „инстинкт за почтеност“ - недостатък, от чийто товар тя ще се освободи, като се превърне в обвинител.

„Ирина изпитваше към сина на Редингота само любопитство - особено, натрапчиво и напрегнато любопитство към ловкостта, с която водеше разговора, към студения пламък, който светеше в очите му и го отличаваше от другите мъже в града. А после й се стори, че в лицето му имаше нещо от нейния „тип“, който беше извлякла от книгите и допълнила от киното. Постепенно тя съзна, че би желала да му хареса на свой ред, а после й хрумна дори лошата мисъл да му позволи известна свобода със себе си. Но веднага отхвърли тази мисъл с пламнали бузи“43. - Интересно, но не пише, че тя е влюбена в Борис. Думата „любов“ ще изплува значително по-късно. Проблемът е в това, дали Ирина изобщо го е обичала някога. Вероятно, но още когато му позволява да се слее с чертите на нейния книжен тип, тя придава на тази любов нещо неистинско. Ирина внимателно подготвя бягството си от установения традиционен свят. Защо се разделя с Борис? Защото й се струва, че не той е изходният билет, който й трябва. Не се съпротивлява на решението на родителите си. По-късно се чувства изоставена от него.

Част от драмата на Ирина е писана и преди това - на страниците на нейните книги44. Раздвоена между възпитанието и „горещата си кръв“, тя не прави нищо друго освен „безуспешни усилия да се спаси от себе си“. Нещо повече, това я опиянява, „омайва“ я.

Мечтите са друга част от нейната неосъзната позиция. Грешка на Борис е, че й помага да ги осъществи. Искреното недоумение на Ирина от това, което се случва с нейния живот, показва, че тя никога не си е давала сметка какво точно иска. И може би това е причината един от често повтаряните глаголи, свързани с нея, да бъде „стори й се“.

„Тя съзнаваше, че беше красива и остроумна и че в края на краищата това струваше повече, отколкото ако беше грозна и глупава, а баща й - богат адвокат или лекар вместо стражар“45. - Ето за този прагматичен дух стана въпрос, когато анализирахме Борис. Красотата и остроумието за Ирина са стоки, които струват - какво? С тях ще си купи по-късно правото да стане част от „неземния свят“. Единствените й оръжия. И тя го знае.

„Тя не забеляза как лицето на нейния „тип“ доби неусетно пълна прилика с чертите на втория син на Редингота“46. - Което е единственият шанс на Борис да стане част от нейния свят.

„Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си. Ала несъзнателното й желание да преживее нещо я накара да се съгласи“47. - Нека отбележим, че това желание все още е несъзнателно, защото ще дойде време, когато то няма да е такова.

При излизането с Бимби в ресторант „България“48 прави впечатление още един момент - флиртът с поглед и „възбуждащата“ музика докосват несъзнателното ниво на сексуалността, макар и след една чаша вино. Но Ирина все още се „владее напълно“. Не означава ли това, че тази част от нейното несъзнателно е твърде близо до повърхността и само наличието на „пазач“ я спира да се превърне в съзнание49?

„Тя съзна, че всичко това не изразяваше нищо, бе просто музикална безсмислица, ала действаше поразително върху низките и тъмни етажи на мозъка“50. - Това е просто едно допълнение в хода на предишния размисъл. В противен случай глаголът „съзна“ и словосъчетанието „тъмни етажи на мозъка“ са несъвместими.

В своите наблюдения върху произхода на неврозите Фройд разграничава нормалния вътрешен конфликт, причина за развитието на душевния живот на човека, от патогенния51. Ученият достига до извода, че „патогенният конфликт е конфликтът между азовите влечения и сексуалните нагони“52.

При сравнение между невротичната симптоматика и вътрешната драма на Ирина се получава удивително съвпадение. Принудителният външен отказ за реализация на нейните сексуални желания съществува в лицето на Чакъра. От родителските разбирания тя наследява своя Свръхаз и го превръща в друг, много по-силен - „срасналия“ се с „горещата й кръв“ „инстинкт за почтеност“. След смъртта на баща си Ирина се освобождава от наложеното „отвън“ обвинение, а понеже се е обявила за духовно „мъртва“, вътрешният конфликт става несъстоятелен53.

Сега съвсем спокойно може да следва поривите на кръвта си. Умират ли действително влеченията на нейния Аз? Нека проверим какво обхващат те. Ирина иска да стане лекарка. Защо? За да помага на хората? Добре, но в текста не пише нищо подобно. Право да излекува двама души й е дадено в разширения вариант на романа - тогава тя превързва счупената ръка на Лила, а в една зимна нощ напуска някакво тържество, за да посети болното дете на Мичкин. С това упражняването на професията й се изчерпва. В първото издание тя не лекува никой друг, освен Борис. И в двата случая Динко е изключение, защото партизаните я принуждават да отиде при техния командир. Изборът на професия при Ирина не е свързан с осъзната хуманна цел. Той идва директно от книжките за тропически приключения, от които тя е обсебена. А в романа южните страни са свързани с болестта - в Гърция от малария умират Аликс и Борис. Същата е и диагнозата на Стефан, при това - „тропическа“. Следователно, съвсем логично е Ирина да свърже мечтата за изпълнен с пътешествия и приключения живот именно с желанието да стане лекар. Като първа стъпка този избор й помага да напусне градчето и да замине за София. Той не е в конфликт с мнението на Чакъра. Как след това се получава така, че безобидната на пръв поглед мечта я превръща в духовна развалина? Тя не разбира предварително, за разлика от Борис, каква цена трябва да плати, за да има това, което иска. Получава невротичен пристъп при срещата си с Павел54.

Ирина е анализатор. Идеалният носител на въведените от Димов формули. Всъщност не претърпява развитие и не преосмисля своите позиции. В зависимост от хода на обстоятелствата гледната й точка постоянно се обръща (минало - мечти, мечти - минало), но така и не се променя. Напуска дома си, за да стане част от живота на големия град, но при завръщането си тъгува за изгубеното. Обвинява друг за това, че се е променила. Не осъзнава, че просто е станало неизбежното - по какъвто и начин да се развие животът, човек винаги има минало и настояще. Ирина се самонаблюдава от отсрещната позиция и по този начин се лишава от възможността за развитие и следователно от бъдеще. Това е едната изходна гледна точка към трагизма на личността й. Защото Ирина безспорно е трагичен образ. Тя възприема ролята на съдника с оправданието, че е погубена от света, към който принадлежи. За да получи правото да преценява и оценява героите и обстоятелствата, самата тя трябва да се признае за духовно изчерпана, мъртва отвътре, лишена от очаквания и надежди. И така през маската на обезвереността очите й стават очи на циничен реалист, което придава на нейните формули необходимата достоверност.

Опитът на Ирина, погледът й върху нещата и преоценката на събитията създават образа й на „фатална жена“. А макар че романът завършва с нейната смърт, тя е тази, която попада в омагьосания кръг още приживе. Неправилното определение „жертва“ дава първо на себе си и това е, което ще преобърне събитията в целия сюжет. Ирина решава, че светът на „Никотиана“ е „разрушителен“, а Борис - „безмозъчно парвеню“55. Не е съвсем точен и популярният израз, че Борис „продава“ любовта й. Всъщност той просто я преценява правилно. Когато я моли да бъде любезна с фон Гайер, Ирина е възмутена и огорчена от неговата постъпка, но малко по-късно става ясно, че флиртът й с германеца продължава от две години и Борис само й помага да го завърши56. По някакъв начин Ирина е опиянена от мисълта за своето падение. А пропаднала тя се чувства всеки път, когато не действа според канона на възпитанието си. И несменяем виновник за нейните импулсивни чувства (от ресторант „България“ до превръщането й в метреса) е Борис. А единственият опит, с който Ирина разполага, е трагедията от сблъсъка на „инстинкта й за почтеност“ с „горещата й кръв“. Тези два фактора са принципно несъвместими. Нейното отношение към тях предопределя гибелта й още в началото. И всички, включително и Борис, се лъжат в нея.

След приключението с фон Гайер Ирина става неудържима. Съзнанието й е открило някого, на когото да прехвърли цялата вина. Тя вече може да следва своите желания, без да изпитва угризения за тях. Съзнанието? Според Фройд сексуалните желания са значими за несъзнателното57.

Нека не правим прибързани изводи - Ирина не е Зара. Прагматизмът действително е ръководещ и за нея, но това, което я отличава от типичната „метреса“, е, че тя търси и постига удоволствие. За нея този тип преживявания са поискани „отвътре“ и не е задължително да бъдат свързани с някакво материално облагодетелстване (случаят с поручик Ценкер е точно такъв, а заради него тя разколебава връзката си с далеч по-влиятелния фон Гайер).

Изводите, които Ирина прави на базата на своя житейски опит, стават най-малкото несъстоятелни. Силните влияния на „горещата й кръв“, които би следвало да принадлежат към сферата на несъзнателното, изплуват на повърхността и й изиграват много лоша шега. Дори и според професионалната оценка на един психоаналитик „това е уникално страдание“58. А то е само едната страна на въпроса.

Завръщането при Борис носи на Ирина смесени, дори амбивалентни чувства. Тя е едновременно тъжна, щастлива и уплашена. Намира утеха в спомена и в една сладостна заблуда: „Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново“59. Те не „почват отново“. Борис се завръща, за да си прибере изгубената любов, знаейки, че вече няма пречки тя да се осъществи... и прави това в мига, в който е успял, в мига, в който в морално отношение вече няма да навреди на напълно невинната в случая Мария. Да, той „използва хората“, разбирайки ги. Запомнил е всяка дума на Ирина от първата им среща при параклиса и вече е готов да сбъдне мечтите й. Понякога интуицията лъже.

„Тя се загледа в строгия юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък на тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му“60. - „Следи от безпътен живот“ и „злоупотреба с удоволствия“ (ако допуснем, че алкохолът спада към тази категория) се появяват по лицето на Борис едва след като я връща в живота си. Всъщност, той се „заиграва“ с опасността, когато среща отново Ирина в бара на „България“, и вероятно това е една от причините да побърза да я върне в живота си.

„И тогава Ирина пак съзна това, което беше почувствала през оня есенен следобед: че той не беше още ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега Борис обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той все още не можеше да се нарече филистер, въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!...Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел...“61 - Ето откъде идва желанието й да го спаси... защото „го познаваше и обичаше“. Прави впечатление, че гибелта не е дефинирана. И още нещо - Борис знае за нея. Точно затова се връща. Няма друга „гибел“ по пътя му до момента освен тази, че е изгубил връзката си с миналото, с реалността. Ирина вижда нещо друго, нещо, което отпраща към нейния „инстинкт за почтеност“. Нещо, от което ще се опита да го предпази, но той няма да я разбере, защото отдавна е решил какви жертви ще си позволи да направи. Така тя ще се превърне в негова съвест, осъждайки го според ценностната система, от която той се е отрекъл, в негов Свръхаз, който ще го погуби.

Ирина лекува Борис от болест, която само тя вижда. Болест, която не е представлявала опасност за него62.

Заблудата си Ирина превръща в дълг - да спаси, а ако не може - да презира Борис. Начинът, по който се намесва в живота му, е изцяло в негова вреда - с упреците си тя отстранява душевното му равновесие.

„Борбата на морала с основните инстинкти на живота сама е най-голямата неморалност, която е съществувала до този момент на земята“63.

Ирина разглежда превратно душевното здраве на Борис като болест. Тя му отнема смисъла да продължи да изгражда живота си. Не разбира, че от нея той иска само сигурност и опора. Създава го точно по формулата „слаб, съзнаващ своята слабост“. За да разбере, че това, което я е върнало към него, не е любов. Горчива ирония.

„Но съзнанието за всичко това в самотата на нощта й се стори страшно... Действително ли обичаше Борис, или това, което изпитваше към него, беше отмъстителен порив на честолюбието, на унизената гордост, на жаждата й за живот - порив, който тя не съзнаваше ясно и се стараеше да прикрие от себе си с отказа да се омъжи от великодушие към клетата и болна Мария?“64 - Отговорът на този въпрос, до който Ирина достига сама, е не - тя не обича Борис. „Напразно търсеше подкрепа от него. Нито той можеше да я даде, нито тя би я получила“65.

Факт е, че Борис не чете романи. Той няма представа за двойственото значение на думата и казва това, което мисли. Ирина е права - неговият свят наистина е ограничен между „манията“ за властта и „магията“ на любовта. Това остава непонятно за жената. От своя страна мъжът не разбира нейната склонност да търси зад знака нещо, което просто го няма там.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 53. [обратно]

2. Виж също: Жечев, Т. „Тютюн“ или завещанието на Димитър Димов. - В: Учебно помагало по литература за 10.-11. клас. София, 1994, с. 223-229; Георгиев, Н. Името на розата и тютюна. Пак там, с. 230-237. [обратно]

3. Ницше, Фр. Воля за власт. Кн. I и II. София, 1996, с. 255 - „Дори и гибелта е по-добра от това да станем половинчати и отровни. Самата наша сила ни тласка към морето, натам, където са залязвали всички слънца досега: ние знаем, че там има един нов свят“. [обратно]

4. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ - „Тютюн“, ч. І, София, 1974, с. 62-63 - „Формулата беше намерена. Закачките на Зара щяха да бъдат просто чудновато и невинно хрумване да се разсее един уморен човек... Тя си спомни и една друга формула, чрез която се отърва по същия начин от стеснението да понася вкъщи любовника на майка си... Имаше трета формула, чрез която се спасяваше от досадата да бъде груба... Имаше четвърта формула - да приема раболепните ласкателства на професионални музиканти и да си дава вид, че е пианистка от класа, пета формула - да спасява гордостта на бедните си приятелки; шеста формула - да не я мислят за саможива. Целият й живот беше уплетен в мрежа от формули, с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората, между които живееше“. [обратно]

5. Рикьор, П. Конфликтът на интерпретациите. София, 2000, с. 79. [обратно]

6. Пак там, с. 70. [обратно]

7. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 277. [обратно]

8. В смисъла на Юнг - Юнг, К. Г. Избрано. Кн. І. Плевен, 1993, с. 119-175. [обратно]

9. Ницше, Фр. Воля за власт. Кн. І и ІІ. София, 1996, с. 191 - „Стадното чувство трябва да господства в стадото, но да не излиза извън него: водачите на стадото се нуждаят от коренно различна оценка за своите собствени постъпки“. [обратно]

10. „Вие живеете като свръхчовек...“ (курсивът мой - Ст. С., ) - реплика на Борис към Костов. Вж. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 160; диалогът между Ирина и фон Гайер - т. ІІІ, с. 131, и др. [обратно]

11. Чрез системата от глаголи, които се отнасят до Ирина - „съзна“, „стори й се“, „не съзна“, както и чрез честото повторение на думата „несъзнателно“ (отново най-вече по отношение на Ирина). [обратно]

12. Понятието „система“ се използва в смисъла на П. Рикьор. - Вж. Рикьор, П. От текста към действието. София, 2000, с. 126-127 - „няма система без изходно състояние, няма изходно състояние без намеса, няма намеса без упражняване на власт“. [обратно]

13. „Това, което най-вече разбираме в един дискурс, е не едно друго лице, а един проект, с други думи - скицата на едно ново бъдене-в-света“. - Пак там, с. 142 . [обратно]

14. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 8 - „Той беше усоен, неприветлив, саможив младеж, без определено занимание, откакто беше изкарал гимназия... Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я разгледа... Имаше бледо лице и тъмни дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Обикновено, след като го отминаваше, Ирина продължаваше да мисли за него. Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено“. [обратно]

15. Пак там, с. 72 - „В лицето му имаше нещо твърде студено, за да се нарече приветливо. Но то не беше ни грубо, ни просташки самоуверено, ни досадно упорито. То беше просто лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност, някаква стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си...“. [обратно]

16. Пак там, с. 91 - „Макар и да живееше с натрапчивата мисъл, че ще стане милионер, Борис беше все пак най-разумният от синовете му, понеже не се увлече като другите двама от левичарство“. [обратно]

17. Пак там, с. 95 - „Аз не се боя за тебе“. [обратно]

18. Пак там, с. 96 - „Ти продължаваш да бъдеш маниак“. [обратно]

19. Пак там, с. 80-86 - „Вродена дарба на психолог и дълга търговска опитност бяха научили татко Пиер да разпознава веднага и безпогрешно основните качества на хората... почувства пред себе си един дързък и хладнокръвен младеж. Това беше първото му впечатление, към което се прибави веднага усещане за бързата му съобразителност... Татко Пиер го определи бързо като тактичен и студен хитрец... В святкането на очите, в гласа и думите на този младеж имаше магия. Той му спомняше младостта - годините, в които татко Пиер притежаваше същата обтегната като стоманен лък воля, същия остър ум, същата хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото... Така щеше да протече истинският, младият, пълният му живот. А после?... После нищо. После и той щеше да се превърне като татко Пиер в уморен, стар човек и да намери жена, подобна на Зара“. [обратно]

20. Пак там, с. 22 - „Малко любов“ - помисли той иронично. Думата „малко“ го накара да се усмихне студено на себе си. Той измерваше всичко в количество... По природа той не беше нито развратник, нито аскет и затова момичетата се хлъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи или печал. Ирина беше просто едно от тия момичета...“. [обратно]

21. Пак там, с. 22 - „Гадна тълпа“ - помисли той с отвращение, ядосан от навалицата, която го блъскаше и принуждаваше да върви на зигзаг. Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?... Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше. Даваха му много ниска цена...“. [обратно]

22. Пак там, с. 23 - „Ала все пак той трябваше да почне нещо и като захвърли гимназиалната си диплома, постъпи в един тютюнев склад. И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна. Тук съзна, че със своя ум и презрение към хората можеше да властва над тях... Трябваше само да усвои подробно манипулацията, такта на покупките, хитрините на „шкартото“, счетоводните похвати за укриване на печалбите, изкуството да се дават рушвети и полицейските начини за усмиряване на стачките. Трябваше само да прескочи преградата... към тайнствения и недостъпен свят на едрия капитал, на акционерите, генералните директори и главните експерти. Понякога той успяваше да зърне хората на тоя недостъпен и всемогъщ свят... Какво му пречеше да постигне същото? Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по-остра, волята по-безскрупулна“. [обратно]

23. Филмовата интерпретация на „Тютюн“ подсказва, че грешката, която Борис допуска тук, е неспособността да предвиди точно това. [обратно]

24. Пак там, с. 23 - „Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от моралното падение, а само от нищожността на възнаграждението...“. [обратно]

25. Понятието функционира като част от структурния модел на личността на Фройд - Вж. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 439-448. [обратно]

26. Пак там, с. 57 - „Да имаш брат комунист беше семеен порок, незаличимо и мръсно петно, което отнемаше всяка възможност за напредък“. [обратно]

27. Пак там, с. 92 - „Ти си даскал! - гневно извика Борис. - Жалък, нищожен, побъркан даскал... Ти не можеш да ни понасяш, не можеш дори спокойно да разговаряш с нас, защото си оглупял от бедността, от подигравките, от униженията... защото единственото, което ти остава, е да се надуваш като пуяк с просяшката заплата и медала, който министерството ти окачи миналата година... Ето, такъв си ти!... И затова ние, децата ти, също не можем да те търпим. Затова всеки от нас тръгна по свой път“. [обратно]

28. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 324-325 - „Индивидът трябва да се заеме с важната задача да се откъсне от родителите си и едва след като я разреши, ще престане да бъде дете и ще стане член на обществото. За сина задачата се състои в това да откъсне либидните си желания от майката и да ги използва за избор на друг, реален любовен обект, да се сдобри с бащата, ако е съхранил враждебност към него, или пък да се освободи от неговото влияние, ако е попаднал в зависимост от него. С тези задачи се сблъсква всеки човек и трябва да се има предвид, че много рядко им се намира идеално, психологически и социално коректно решение“. [обратно]

29. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 90 - „Преди да влезе вътре, Борис се загледа в смачканата тръба на умивалника, мислейки колко тъжна и грозна беше домашната им обстановка... Стаята беше почти гола, с неравни напукани стени и нисък таван, който през цялото детинство беше потискал душата и радостта у Борис...“. [обратно]

30. Пак там, с. 94 - „Редингота беше известен в града с неизменното си и заядливо високомерие към гражданите, към другите учители, към гимназистите и дори към собственото си семейство... Само древността беше дала образци на характер и граждански добродетели... Материалната учителска нищета правеше гордостта му чувствителна, а величието на латинските автори го превръщаше в непоносим педант. Той беше умен човек, но осакатен от системата, която срещу окаяна заплата го беше впрегнала да възпитава младежта с добродетелите на миналото. Една забележителна случка доказа на всички класическото му съзнание за граждански дълг: с горчива, но твърда решителност, която направи впечатление дори в министерството, той изключи от гимназията за левичарски идеи дори собствения си син“. [обратно]

31. Пак там, с. 22. [обратно]

32. Пак там, с. 30-31. [обратно]

33. Пак там, с. 460. [обратно]

34. Пак там, с. 11. [обратно]

35. Пак там, с. 52. [обратно]

36. Пак там, с. 89. [обратно]

37. Пак там, с. 49-50. [обратно]

38. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 212. [обратно]

39. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 32-35. [обратно]

40. Пак там, с. 19-20. [обратно]

41. Подч. м. - Ст. С. [обратно]

42. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 75-76. [обратно]

43. Пак там, с. 12. [обратно]

44. Пак там, с. 12 - „Тя четеше всичко безредно и страстно, поглъщайки отровните страници, които й разкриваха чужди, недостъпни светове. Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с упадъчната красота на драмите и пороците си“. [обратно]

45. Пак там, с. 13. [обратно]

46. Пак там, с. 16. [обратно]

47. Пак там, с. 19. [обратно]

48. Пак там, с. 136 - „Ирина изпи почти цялата чаша наведнъж. Сега тя усети, че виното е много силно, но разбира се, не бе пияна и се владееше напълно... Все пак животът беше приятен. Вечерта й харесваше. Един младеж от съседната маса, макар и далече, правеше опити да флиртува с поглед. В джазовата музика имаше нещо смешно и безсмислено, но възбуждащо“. [обратно]

49. Пространствена метафора за личността, разгърната на с. 288-290. Вж. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990. [обратно]

50. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ, с. 136. [обратно]

51. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 335-337. - „При тези хора редовно се откриват признаци на стълкновение между противоположни желания, или, както сме свикнали да казваме, на психичен конфликт. Част от личността застъпва определени желания, а друга част им се противопоставя и ги отблъсква. Без такъв конфликт не може да има невроза. В това сякаш няма нищо особено. Знаете, че душевният ни живот е движен непрестанно от конфликти, на които трябва да търсим разрешение. Така че би трябвало да са налице специални условия, за да стане един такъв конфликт патогенен... Конфликтът се поражда от лишението, при което ощетеното в своето задоволяване либидо е принудено да си търси други обекти и пътища. Условие за конфликта е тези пътища и обекти да срещат неодобрението на част от личността, така че да последва вето, което на първо време прави невъзможно задоволяването по този нов начин. Отхвърлените либидни желания съумяват да се наложат по някои обиколни пътища, като донякъде се променят и смекчават, съобразявайки се със срещнатия протест. Тези обиколни пътища са пътищата на симптомообразуването... Значението на психичния конфликт може да се формулира и така: за да стане външното лишение патогенно, към него трябва да се прибави вътрешно...“. [обратно]

52. Пак там, с. 337. [обратно]

53. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 442. - „Ирина се измъкна незабелязано и отиде в стаичката си. Усещаше се уморена и тъжна, но изпитваше странно чувство за свобода, сякаш беше доволна, че смъртта на баща й я беше отървала от суровата му, потискаща власт. Свърши се!... Тя беше освободена завинаги от кошмара на упреците му, от сърдитите му полуграмотни писма, от чувството на унизеност, с което я изпълваха внезапните му идвания в София... Наистина баща й беше стегнат, хубав и много чист, но ходенето с него по улиците я караше да се черви - глупав и унизителен срам, от който не можа да се отърве никога. Най-после смъртта му я беше освободила от него“. [обратно]

54. Пак там, т. III, с. 59-60. - „Ирина влезе в стаята си, изпитвайки познатото чувство на гняв и тъга, което я обземаше винаги, когато търсеше нещо, но не успяваше да го намери или го намираше, но не успяваше да го задържи. И това, което не беше успяла да задържи сега, бе някакъв горчиво-сладостен порив, който се разби в недоверието на този мъж и това я накара да се почувства оскърбена от него и от целия свят... Обзе я усещане на безпомощна унизеност и на ярост срещу всичко, което се беше случило в живота й досега. Тя се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата, като хапеше истерично китката на ръката си. А после, когато припадъкът й премина, тя заплака тихо“. [обратно]

55. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 460 - „Той й се стори нищожество, безплодна и дребна душа, оскъден ум, способен само към безогледни търговски операции. Всичко, каквото беше постигнал, можеше да се извърши от всеки безнравствен хитрец, ако разполагаше със средствата, които му беше дала Мария. В душата му липсваше всякаква оцветеност. Тя беше лишена дори от любителските наклонности, на които се отдаваха другите тютюневи господари. У него нямаше идеал, който да го погълне, нито семейство, към което да изпитва нежност, нито пороци, на които да се отдаде, нито живописни прищевки, които да изпълнява. Той беше само случайно забогатял, безцветно и сухо парвеню“. [обратно]

56. Пак там, с. 504 - „Така!... Тя нямаше да се върне още веднъж назад, да се оттегли унизена и смачкана, да се свие като болна мишка!... Напротив, стори й се, че действителното й съществуване почваше едва сега. Бъдещият й живот приличаше на покер, наситен с насладата на трескаво напрежение. Фон Гайер й харесваше отдавна. Всъщност флиртът им бе почнал преди две години, но оставаше винаги недовършен и мълчалив, което ги тикаше още по-сигурно един към друг. Това не беше любов, а някакво физическо влечение, смесено с чувство на солидарност и спокойно възхищение един от друг. Не беше ли време да престане да го потиска, да се отърве от последните си задръжки към Борис?... Ала веднага й дойде наум, че това щеше да я направи твърде евтина както за Борис, така и за фон Гайер, щеше да й отнеме много от предимствата, които имаше сега. Не, по-добре беше да си остане сдържана, да се преструва, че обича Борис, когото всъщност презираше. Така щеше да запази чековата си сметка в банката. Само че в отличие от това, което правеше досега, тя щеше да изразходва тази сметка вече не тъй скъпернически. Пестеливата и скромна приятелка щеше да покаже прищевките си, дългите и грабливи пръсти на разточителна метреса“. [обратно]

57. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 291. [обратно]

58. Пак там, с. 257. [обратно]

59. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 279. [обратно]

60. Пак там, с. 279-280. [обратно]

61. Пак там, с. 280. [обратно]

62. Ницше, Фр. Воля за власт. Кн. І и ІІ. София, 1996, с. 169-170. „Християнският знахарски морал. - Състрадание и презрение се сменят в бърза последователност. Тук заблуждението е превърнато в дълг - в добродетел, - грешката е станала похват, разрушителният инстинкт е систематизиран като „избавление“, тук всяка операция означава вреда, отстраняване на органи, чиято енергия е предпоставка за възстановяването на здравето. В най-добрия случай не се лекува, а един ред симптоми на злото се сменя с друг... И този опасен абсурд, системата на оскверняване и орязване на живота има значението на свещена и недосегаема; да живеем в нейна служба, да бъдем оръдие на това изкуство за лечение, да бъдем свещеници - самото това ни издига и прави достойни, свещени и недосегаеми. Само божеството може да бъде създателят на това висше изкуство за лечение: избавлението може да стане понятно само като откровение, като вид милост, като незаслужен подарък, който е направен на създанието.

Първо положение: душевното здраве се разглежда превратно като болест...

Второ положение: предпоставките за един силен и цветущ живот, силните въжделения и страсти, придобиват значението на упреци срещу силния и цветущ живот.

Трето положение: всичко, което представлява опасност за човека, което може да стане негов господар и да го унищожи, е зло и осъдително - то трябва да се изтръгне с корените от неговата душа.

Четвърто положение: човекът, направен несигурен в себе си и другите, слаб и захвърлен в униние и смирение, съзнаващ своята слабост, „грешникът“ - това е желателният тип, който може да се създаде с помощта на душевната хирургия“. [обратно]

63. Пак там, с. 184. [обратно]

64. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974, с. 450-451. [обратно]

65. Пак там, с. 456. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

1. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІ. София, 1974.

2. Димов, Д. Съчинения. Т. ІІІ. София, 1974.

3. Ницше, Фр. Воля за власт. Кн. І и ІІ. София, 1996.

4. Рикьор, П. Конфликтът на интерпретациите. София, 2000.

5. Рикьор, П. От текста към действието. София, 2000.

6. Фройд, З. Въведение в психоанализата. София, 1990.

7. Юнг, К. Г. Избрано. Кн. І. Плевен, 1993.

 

 

© Станислава Симеонова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 4
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 4.