РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ИСТИНСКАТА ПОЕЗИЯ

web

Сънувах...
камъни превърнати в лица,
разбити в мисли - полусенки,
в празни стаи... от гласове
и писъци на всичките свободни,
(камъни)
които знаят,
че бунтът на веригите е
празнично дрънчене
по лустрото на смачканата свобода...
Кой има нужда от надежда?
Сънувах...
пролетно откъснати цветя,
като слънца в комини -
образи на деви...
в икони от разкъсана земя...
(лица на скитници)
Те бяха сол и пръст,
(горчива плът)
раздадена на помен
от белите ръце на мъртвите жени.
Кой има нужда от надежда?
Сънувах...
Голите тела на белите жени,
обърнати наопаки... и нощем,
когато ги поръсят хладните звезди,
извиваха се през очите си...
уж за молитва... а за помен.
Аз бях роден преди хиляда векове,
но мъртвите забравиха да ме заровят...
Кой има нужда от надежда?
Сънувах...
че поезията е море, безлунен остров,
място на дриади и русалки...
и гарвани с разперени криле...
и на страхливи оди вместо епитафия,
и на кралици, и на улични жени...
На камъни,
лица,
цветя,
комини...
Изглежда нямам нужда от това...

© Станимир Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2006, № 6 (79)