СТРАНСТВАЩИЯТ ЖАН-ЖАК РУСО (1712-1778)

Рая Заимова

web

През тази година се навършват 230 години от кончината на женевския просвещенец Жан-Жак Русо.¹ Широката публика го познава най-вече като философ и писател. На малцина е известен и като музикант, признат на времето от френския крал Луи ХV.

Роден е в Женева в протестантско семейство, чиито предци са емигрирали от Франция заради религиозните си убеждения. Баща му Исак Русо се е занимавал с часовникарство - обичаен занаят за жителите на швейцарския град. Жан-Жак се появява на бял свят след завръщането на баща му от Цариград, където е бил часовникар в султанския двор в продължение на няколко години. Майка му Сюзан Бернар, хубостница с широк дух, умира веднага след раждането на Жан-Жак, оставяйки в наследство огромна библиотека. Малкият Русо е отгледан от баща си до десетата си година. Необичайното му бащино възпитание с четене на много книги в ранна възраст му дава възможност да изучи автори от древни и по-нови времена, да заживее с известни герои и с възбудено въображение: Плутарх и Овидий, Ла Брюер и Молиер. Затова, когато в зряла възраст се връща назад в годините, Жан-Жак си спомня, че въз основа на приятните четива се е усещал древен “грък или римлянин”.

Странстванията му започват, когато баща му го изоставя по принуда и попада в пансион при протестантски пастор. Въпреки че образованието му е всред тиха и спокойна природа, спомените за наказанията и липсата на справедливост там оставят трайна следа у Жан-Жак. После подхваща занаят в родния си град, докато един ден заживява под закрилата на Г-жа Варенс, която става негова духовна майка. Тя прекарвала голяма част от времето си да покатоличва протестанти. И така Русо приема католицизма, за да премисли след години (1754) и възползвайки се от правата си на гражданин на Женева, да се върне отново към протестантството.

Прочее, опитите на г-жа Варенс да го направи свещеник или човек със светски маниери не успяват. За сметка на това образоването му в духа на католическите традиции, влечението му към музиката спомагат за оформяне на идеите му за света. Натрупаните знания му остават за цял живот. Ала телесните наказания от баща му и извън семейна среда, получени все несправедливо, изострят чувствителността му. Дългите му скитания на млади години из Швейцария и Франция, където преподава музика или е възпитател в заможни семейства дават силен отпечатък върху характера му. Огорченията от несправедливия свят на една страдаща и търсеща личност повлияват впоследствие върху книгите, които създава в зряла възраст.

Изпълнен с мечти, носейки нотни листа за поредната си музикална интерпретация, Русо се отправя към Париж. Там успява да пробие най-напред като лакей. Постепенно получава протекция от знатни дами, влиза във връзка с Дени Дидро (1741 г.), който го агитира да сътрудничи на кръга енциклопедисти. Наред със заниманията си по химия композира операта “Галантните музи” и написва редица статии на музикална тема за Енциклопедията. Операта “Селският гадател”, представена (1752) пред краля в замъка Фонтенебло, му донася голям успех. Ала свенливият му характер, ужасът от светския начин на живот му попречват да се срещне с Луи ХV и така загубва дори известна парична награда.

Случаен повод отваря пътя му в кариерата на пророк на природата: Академията във френския град Дижон обявява конкурс на тема “Допринесъл ли е прогресът на науките и изкуствата за пречистване на нравите”. Отговорът му е категорично отрицателен. Като че ли Русо е имал някакъв проблясък в този момент и на един дъх написва с голям ентусиазъм остра пледоария срещу корумпираното общество, в което живее. Трудът му е увенчан с успех и в 1750 г. той е вече известен.

Няколко години по-късно написва пак за същата Академия разсъждение за произхода и причините за неравенството между хората. Ала този път журито е шокирано от радикалните му възгледи, защото Русо защитава тезата, че “човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”.

Вследствие на друг страстен изблик философът решава да изживее своята доктрина и да напусне извратеното общество. Затова се оттегля в скромна къща в гората, недалеч от Париж, наречена Ермитаж, за да намери по своему щастието си. Всред природата, където на воля се радва на всичко естествено и се моли на Бога, написва най-известните си произведения: “Новата Елоиза”, “Емил” и “Общественият договор”. Всичко това създава на един дъх като изблик на гениална възбуда. Ала мечтаната самота всред природата, извън хорските сплетни, не трае дълго. Болезнената му любов към независимостта предизвиква реакция всред енциклопедистите. Старото приятелство с Дени Дидро е нарушено. Както той, така и барон Холбах, в чийто дом се събирал кръгът от авторите на Енциклопедията и който не винаги гледал с добро око на Русо, разочарова обитателя на Ермитажа с материализма си. Наравно с това полемична битка се разгръща между своенравния Волтер и Русо, който смята, че човек трябва да разчита на инстинктите си и лансира сенсуализма като мода. Противникът му, който има остра и злъчна реч, не веднъж възкликва публично, че теориите на Русо го “карат да върви на четири крака”. Въпреки това, концепцията за естествените усещания у хората се разпространява, добива популярност. Тя се разпростира върху нежните женски същества, върху селяните, негрите, животните, природата. Специално децата, които стават тепърва привлекателни, включително и обект в изобразителното изкуство, вече са смятани за равни на останалите. Природата е създала всички по един и същи начин и затова не бива децата да бъдат смятани за изкупители на първородния грях.

Злословенето по адрес на Русо става не само от страна на енциклопедистите, но и от католическата Църква във Франция. Опечален от обществото, изоставен от приятели и сътрудници, той се завръща обратно в Швейцария.

В “Общественият договор” (1762 г.) Русо иска да разруши несправедливото общество, което е пред очите му, и да го замени с друго справедливо, което да се основава на природата. Философът разглежда цялото развитие на човечеството като естествено състояние и като държавно-организирано общество. Първото състояние за него е свят на спокойствие, хармония. Преминаването му в следващия стадий е историческа реалност, която не е продиктувана от генетични противоречия. Русо не се занимава с възникването на държавата. Актът на съгласуване на волите на свободните индивиди, насочен към преминаване от естествено в държавно-организирано състояние, е именно общественият договор. Свободните и равни хора се съюзяват чрез договор като доброволно се отказват от всичките си права в полза на колектива. Законите, които хората създават, са израз на общата воля и задължителни за всички. Тая идея заема основно място в “Общественият договор”. Тя дава възможност да бъдат свързани два значими мотива от разсъжденията на Русо: свободата и равенството. За него физическото неравенство между хората може да се замени с равенство, морално и законно, чрез съглашение и по право.

Народът, представен като общество, е абсолютният управник. Онзи, който не се подчинява на общата воля, се отстранява от обществото и заслужава смърт. Това е демократична тирания. Като цяло, концепциите му намират приложение в якобинската диктатура, а редица философи (и не само философи) от ХІХ и ХХ век успешно превръщат и прилагат утопията в реалност - реалност, която наричаме комунизъм.

Сигурно е, че материализмът и атеизмът на холбаховци го раздразва и че той защитава пред тях “божията кауза”. В момента, в който толерантността към верските убеждения е съмнителна във Франция и религиозните институции изживяват криза, Русо се опитва да спаси същината, естествената религия. Оставайки дълбоко верующ, в името на усещането, дори в името на чувствеността и на инстинктите, той успява да убеди колебаещите се души в истинността на вярата, да им вдъхне кураж. Онези, които са последвали Русо, са доста слепи, защото са разчитали само на сърцето, на съзнанието, на подсъзнанието, на инстинкта. Русо има претенцията да е построил нова религия.

Както “Общественият договор”, така и “Емил” е написан в Ермитажа. Идеята е, че за да се създаде ново общество, трябва да се разчита на децата и на възпитанието им въз основа на природните принципи. В това произведение писателят показва как едно дете трябва да се възпитава сред природата, да не носи дрехи, които му стягат, да не бъде ограничавано в действията си от възрастните. На дванадесет години детето Емил не е развито интелектуално и морално, ала знае да вижда, чува и усеща до съвършенство. Между дванадесет и петнадесетгодишна възраст то научава само онова, което може да бъде практично - някакъв занаят, без четене и книги. Сам открива нещата, които са му необходими в живота. Възпитателят му има за задача да му предостави, да го насочи към нещата от реалността. Между петнадесет и осемнадесет години детето се формира морално, т.е. едно-единствено правило трябва да го насочва и това е усещането. Заведено е в планината, за да усети религиозното. Колкото надморската височина е по-голяма, толкова по-голяма е възможността да усети Бога. В същото време, за Емил е възпитано момичето Софи, което трябва да му бъде само компаньонка и добра домакиня.

Обръщането на внимание на възпитанието и на физическата култура от страна на Русо е положителна черта. Освен че подчертава връзката с действителността, Русо дава конкретни препоръки на възпитателите. Утопичното се състои в това, че детето се образова извън обществото. Природата е тази, която дава вдъхновение, която е истинска. Русо смята, че през първите дванадесет години човек е като животно и че разумът и страстите му се развиват след петнадесетата година.

Съществува хипотеза, че женевският философ е страдал от психично заболяване, предавано по наследство. Една статистика от началото на ХІХ век посочва, че в швейцарския град е имало голям процент душевно болни. Факт е, че чувствителната, дори сълзлива натура на Русо остава верующа до края на живота си. Оттеглянето му от Енциклопедията е вследствие на разочарование от безбожието, свойствено за някои от авторите, най-вече за Холбах. Сам признава, че не е знаел за него и сам се укорява за това, че сляпо е служил на това дело. При забраната на “Емил” от страна на теолозите, Русо е опечален от обвиненията срещу него: “Бил съм безбожник, атеист, див звяр, вълк.” От друга страна, концепцията на “Обществения договор” го представя в съвсем друга светлина. И не без значение е липсата на похват при отглеждането на петте му деца, изоставени в парижки пансион - факт, който говори за неуравновесеност и безотговорност, несвойствена за един убеден християнин.

Като цяло, Русо е един от новаторите в литературната история, един от инициаторите на модерния свят. Той отваря пътя на един нов начин на писане, на усещане. Идеите му, често пъти посредствени и банални, са имали отзвук. Те преминават най-напред пред сърцето на автора и се насочват към чувствителността на читателите. Превратните идеи на философите може би не са били достатъчни, за да провокират избухването на френската революция (1789 г.), докато Русо придава страст, която приповдига тези идеи и създава действени сили. По този начин предизвиква разклащане, което се отразява във всички области - социални, политически, философски, религиозни, литературни.

БЕЛЕЖКИ

1. Годишнината ще бъде отбелязана у нас с международна конференция, организирана от “Българско общество за проучване на осемнадесети век”. [обратно]

© Рая Заимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Азбуки, бр. 24 (856), 18-24.06.2008.