|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТЕРЕОТИПИ И ЕКЗОТИКА "ПО НЕМСКИ"Рая Заимова
Подбраните от Николай Чернокожев текстове са поместени в енциклопедични издания, пътеписи и художествена литература. С този избор основателно може да се смята, че това е интердисциплинарен подход, много подходящ за проследяване на поставената тема. Безспорно е, че XIX век е доста наситен откъм информация за Балканите и българите и това проличава най-вече в тогавашното медийно пространство, в което енциклопедичната и пътеписна литература имат приоритетно значение. Николай Чернокожев съзнателно подбира един неизвестен на българската публика романист Ханс Вахенхузен (1823-1898), чиито военни репортажи намират място в периодичния печат навремето. Към документалната част от неговото творчество се прибавят и издирените романи, очерци, фотографии. Българите се появяват като част от словесната евроазиатска мозайка или това е обичайно място не само за немскоезичната книжнина. Ще припомня накратко, че пътеписната литература от чужди автори заедно с други извори стои като отправна точка в изследванията за османския период. Изданията на български език в няколко поредици с откъси и другаде на пълен текст улеснява преди всичко социално-икономическите търсения. Културологичен поглед към нея се затвърди едва през последните десетилетия. Това може да се каже и в частност за немскоезичната, в това число и историческата, чиято последна изява беше превод и анализ на Й. К. Енгел "История на българите в Мизия" от Надежда Андреева. На фона на тези български публикации, които не е тук мястото да изреждам, Николай Чернокожев се представя в по-различна светлина. От една страна, той продължава очертаната линия на издирване на чуждите стереотипи в неизвестни на българска публика издания. Или това е твърде похвална задача, която успешно изпълнява, и от друга страна, обвързва с проблеми от литературата на Възраждането, идейно кореспондираща с немската проза. Диалогирането между двете ни отвежда на едно друго ниво, което неизбежно обвързва Запада с Изтока или чуждото със своето. Тематичните ядра, за които авторът говори, обхващат най-общо миналото и сегашното, представите и знанията за България и българите и как "полoвинчатият" образ е пресъздаден в художествени текстове от XIX век. Единствено енциклопедичните и справочни издания дават систематизирана информация, докато в останалите жанрови текстове нейната откъслечност не допринася за оформянето на цялостен разказ за българите в немското културно пространство. Затова пък представянето на един отдалечен свят от образовани хора на перото създава близост на четящия, откриващ по свой начин недостигнати земи и техните жители. Пътеписецът Ханс Вахенхузен или главният актьор на Николай Чернокожев впечатлява с публицистичния си дискурс, в който се преминава от документалност към екзотичност. Въвеждането на вампирите и българската почит към тях предопределя пренебрежението на немскоезичния автор към суеверието и липсата на цивилизованост. Дунав, Балкана, хайдутинът са част от ключовите понятия, които оформят универсалната връзка природа - индивид и отдалечаването на читателя от етически образ(и). От анализа на изворовия материал научаваме и за отсъствието на обратна връзка, т.е. художественото повествование се основава на документални свидетелства, но самото то не би могло да генерира такива. Паралелно с това Чернокожев забелязва мястото на текстовете за българска история в контекста на Вахенхузен и безспорното им различие с тези от Българското възраждане. Все пак чуждият автор - и той не е единственият от Запада - няма склонност да величае българското минало и изгубената средновековна държава. Свободата се оказва универсална ценност, която е плод на просвещенското виждане за модерното време, настъпващо и в сърцето на Европа (Унгария), и насетне. Екзотичните елементи от града и суеверията, башибозуците и пъстрите цигани, всекидневието, припокриващо се с регионалното балканско са част от мозайката на словесните разкази на немския автор. Според българския изследовател цялостен и завършен образ на българите не се постига в новелите, където екзотичните стереотипи допълват и надграждат поднесеното от енциклопедичните издания, а "видяното и чутото" оформя репортажните виждания на Вахенхузен. Фигурите и сюжетите му стават различни от тези, които ни поднася българската възрожденска литература, склонна да изгражда разкази, подплътени идейно от националното усещане. След това кратко представяне на книгата "България, стереотипи и екзотика" бих искала да наблегна на два проблема: безспорен е приносът на Николай Чернокожев за т.нар. имагология, която у нас има вече утвърдена традиция. Вглеждането в чуждите текстове от изминали времена (пък и сегашни) често пъти предизвиква отрицателни емоции у четящите българи - факт, който Чернокожев споделя на няколко места. Търсенето на чуждото служи неизбежно за изграждане на своето "аз". Когато се тръгва от предначертана мисловна позиция за намиране само и единствено на положителни черти у българина, прочитът се превръща често в критика към чуждия автор. Ще вметна, че преди години по време на Първия конгрес по българистика (1981 г.) небезизвестният Цветан Тодоров изнесе съобщение за пътеписите от XIX век и френската гледна точка за българите. В претъпканата зала настъпи брожение и оживен спор, когато се разбра, че по онова време сме били поставяни в категорията на "варварите". Неразбирането и невникването в съдържанието на "цивилизацията", ще рече "Просветената Европа" - идентична за всички балкански народи - създаде впечатление у публиката за тенденциозност, изразена от емигрант в чужбина! В този ред на мисли авторът на "България, стереотипи и екзотика" има заслугата за поднасяне на немскоезичната книжнина от XIX век от гледна точка на позитивизма - също като Цветан Тодоров и редица други изследователи, той напълно се вписва и продължава серията от български студии по темата за чуждите представи - област, която е неизчерпаема, с динамично развитие и бъдеще.
Николай Чернокожев. България, стереотипи и екзотика. Техники на сглобяване на български образ в немскоезичната книжнина от XIX век. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2012, 599 с.
© Рая Заимова |