Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Рая Заимова

web

Лари Улф. Изобретяването на Източна Европа. София: Кралица Маб, 2004."Изобретяването на Източна Европа" oт Лари Улф (София: Кралица Маб, 2004) е книга, която се състои от 8 глави, издадена на български по проект "Преводи" на Сорос център за културни политики и Next Page Foundation за подпомагане на превода и издаване на трудове в областта на хуманитаристиката, финансиран от Институт "Отворено общество", Будапеща. С нея издателство "Кралица Маб" продължава тематиката със словесните образи на Запада, които са обект на изследване на наши и чужди изследователи от последните години (http://www.slovar.org/mab). Основно значение трябва да се отдаде на звучащия на български език превод, дело на Росица Панайотова и редактора Николай Аретов.

Авторът е американски университетски преподавател (Харвард), който изхожда от съвременната обстановка в Европа след падането на Желязната завеса - време, което определя края на сблъсъците между двете части на стария континент, и време за равносметка дори в научните изследвания в търсене на началните стъпки на разделението. Безспорно е, че негативният образ, с който западният свят е белязал хората от "другата" Европа, не би могъл да бъде заличен изведнъж. Отгласите се усещат и в новото хилядолетие. Интересно е, че този американец - а той не е първият - се опитва като страничен наблюдател да навлезе и анализира онези черти от идеологическите структури в Западна Европа, залегнали в основата на романи и пътеписи, на мемоари и философски трактати от епохата на Просвещението. И затова не случайно в предговора си към българския читател Улф започва с познанията на Волтер по българска история, вметнати било в световната му история, било в романа "Кандид" (1759). Волтеровите образи за българите са бегли, на тях се обръща внимание заради "варварството" от средновековието, което по традиция е било противопоставяно на всичко гръцко и респективно византийско - или това е една от нашумелите теми на 18 век, когато се търси очертанието на модерна Европа. По този начин се поставя на нова основа "цивилизацията" и нейните отрицатели, наречени "варвари". Улф решава, че сегашните американци от средното поколение не знаят много повече за България от читателите на френския просвещенец - дори, бих добавила, че малцина са онези, които знаят къде се намира тази страна, която влиза в общото съвременно понятие "Източна Европа" или само "Европа".

Идеите на френските просвещенци са действително водещи в Европа до края на ХІХ, а дори и през ХХ век в научната литература. Волтер и руската императорица Екатерина, енциклопедистите и пътешествениците са централните лица в книгата с творчеството, с мисълта си.

По време на Ренесанса Европа е разделена на юг и на север или тогавашната цивилизация в лицето на големите, издигнали се италиански градове, е водещата и преоткрива за себе си "варварите" от севера или по-точно германските племена, за да затвърди класическата си гледна точка. Улф приема това разделение като предхождащо просвещенското, а именно разделението на Запад и Изток съобразно западната модерна цивилизация. Волтер и поколението му започват да гледат на Европа откъм Франция и така повеждат с мисленето си, с нов поглед към стария континент разделяйки го на "цивилизован" и "варварски". С това се създава концепцията, че недотам изучената част от Европа е изостанала по всички линии, включително и икономически. На места Улф прави паралели с гледища на западни наблюдатели от нашето съвремие, които изцяло повтарят стереотипите от Просвещението. Менталната карта на цивилизациите е формирана въз основа на наблюдения на пътешественици. В качеството си на пълномощен министър граф Луи-Филип дьо Сежур тръгва от Франция към Русия през Полша (1784 г.), за да установи, че "когато навлезеш в Полша, вече си сигурен, че безвъзвратно си напуснал Европа и пред очите ти изниква нов спектакъл: "...бедно население от роби; мръсни села..., дивашки колиби; всичко това те кара да мислиш, че си се върнал десет века назад и си се озовал сред орди от хуни, скити, венети, славяни и сармати." Усещането е на човек, който излиза от уредената и идеална цивилизация и навлиза както в пространството, така и във времето на друг свят. Подобно виждане има и англичанинът Коукс, който е силно потресен от мизерията и липсата на места за отсядане на пътешественици. Този изнесен от Улф факт ни подсказва, че пътищата към Полша не се покриват с тези на югоизтока в посока Божи Гроб. Същият "друг" свят е съизмерен с Париж, Виена и Лондон, но веднага трябва да се прибави, че това са стереотипи на издигнати хора в социалната йерархия, които не търсят сравнения с долните слоеве от своите страни. Очевидната разделителна линия определя разликата между "своята" цивилизация и варварството и съперничеството между тях.

Ако няколко години преди граф дьо Сежур и Коукс волтеровото перо високо оценява постиженията на Петър Велики, преборил се с природата и създал цивилизация върху северния лед, то същата тази страна изглежда по друг начин от страна на пътешественика, на онзи, който се е докоснал и усетил живота в нея. "Столицата на Севера" или Санкт Петербург е окачествена като съчетаваща в себе си нравите от Азия и от Европа. "Недодяланите скити" се противопоставят на "префинените европейци", а грубите и "полудиви типове" от скити и други племена са запечатани върху Траяновата колона. Елегантните дами по парижка мода контрастират на фона на калния и мизерен селски живот, който не може да му убегне. Русия му изглежда като алтернатива на азиатското, на недодяланото или междинното пространство между двата континента, на страна с многоетнична мозайка. За Коукс там се долавял "видим" прогрес от варварството към цивилизацията. Французинът Салабери пък сравнява руснаци и турци по невежество и фанатизъм, обединени от привидна цивилизация, а целият стар континент изглежда с "повече или по-малко цивилизация". Би могло да се каже, че тази констатация се покрива с други западни, направени за Османската империя и по-специално за управляващите турци през ХVІІІ-ХІХ в., които Франция "облагородява", прокарвайки своя технически и културен напредък в Цариград и европейските провинции. Както при единия, така и при другия случай става дума да принципно поставяне на въпроса за степента на варварство или изостаналост, която благодарение на европейските приноси, постепенно се цивилизова. Всъщност подобни постановки могат да се формулират и в наши дни и не случайно дилемата за това доколко Русия и Турция могат да се впишат в европейския поток занимава голям брой странични наблюдатели и изследователи. Менталната граница е много трайна и трудно преодолима на фона на политическата.

В представите на лейди Монтагю Унгария се оформя като най-западната точка и допира с Източна Европа. Пътуването й по обичайния път през Белград, София и Одрин е всъщност пътят, който към края на ХІХ в. ще стане пътят на Ориент експрес - вече добре опознат от страна на Запада, но наблюдаван от Агата Кристи само от купето на влака. Затова и в "Измислянето на Руритания" Весна Голдсуърди, анализирайки подробно случая със западния влак в английската култура, установява, че е "станал вълшебното килимче на Изтока", застрашен от балканската Другост, предхождащ западните стереотипи от втората половина на ХХ в.

Английската лейди Монтагю оставя незабравими описания, някои от които са публикувани вече на български език и се отнасят до т.нар. "женска баня" в София, която привлякла чужденката с хубавите голи жени и тъмната им кожа, станали в последствие тема на френския художник Жан Енгър (ХІХ в.).

Използвайки за основа известната "История на моя живот" на Казанова, Улф анализира една по-различна тема, свързана със сексуалността и робството, като съвсем точно обяснява, че "робството" придобива специфично съдържание в Русия, Полша и Османска Турция. Загубата на свобода всред селячеството, търгуването с човешкото същество и неговото "обличане" и образоване с волтерови творби по "френски" има за цел телесно удоволствие като опит за цивилизоване на примитивното същество от Източна Европа. Сексуалните връзки на Казанова са привидно кротки и контрастират с тези от повествованието на маркиз дьо Сад от 80-те години на ХVІІІ в., където, заточен в Сибир французин, заедно с поляк и унгарец, извършват содомия и бичуват каквото намерят под ръка. Улф заключава, че такива неща са извършвани навсякъде по света, но в Източна Европа са били с по-голяма интензивност. Може би трябва да го приемем и като признак на "отвързаност" на варварско поведение в един чужд свят. Подобен е случаят с кръстоносните походи от средните векове, когато западни рицари безчинстват в източната половина на континента, в Цариград и оттатък Босфора, защото не са виждали дотогава богатства като на Византийската империя, но и защото насилието далеч от родните места е общочовешки стереотип, проявяван при всяка война. И не случайно Волтер използва този срамен епизод от историята, за да разкритикува папската институция, която ги е подбудила с привидно благородни цели.

Разсъжденията от видяното и преживянето на Граф дьо Сежур, барон Тот, Салабери и Ричардсън са насочени и към насилието, бичуването от страна на господарите във Влашко и Молдова, в Русия, както и към деспотичната система, така модерна като повод за дискусия през Просвещението. В същото време се поставя въпросът дали всред западните общества се срещат също анти-цивилизационни действия от тогавашната модерност? Граф дьо Сежур е категоричен и придизвиква размисъл по повод на Инквизицията, Бастилията, тираничното отношение и търговия с негри и т.н. - не случайни явления с проекция във времето и които всъщност са и повод в мисловните търсенения за по-добро общество през ХVІІІ в. Това обаче не означава, че се оправдава Злото, тиранията, насилието на Запад за сметка на Изтока. Улф подхожда в сравнителен план при анализирането на отделните автори и теми и тъй читателят получава представа за откриването на Запада и недъзите му посредством Изтока - като по този начин се вписва в Саидовата теза за изобретения "Ориент" и "Балканите" на Мария Тодорова. Робството, което възспира напредъка или липсата на свобода, би могло да се заличи единствено чрез човешкия разум.

Във "Въобразяването на Източна Европа: фикция, фантазии и пътешествия, извършени от друг" става дума за Волтеровата Източна Европа. Пътешествията на френския философ из Русия, Полша, Украйна, без действително някога да е стъпил по тези земи, го правят популярен на Запад и се смята, че Волтер е основоположникът на идеята за Източна Европа. Би могло да се каже, че Волтер е най-известният от това поколение от 30-50-те години на ХVІІІ в., защото редица не толкова популярни като него автори също са поставяли въпроса за цивилизацията и варварството и границите на Европа, изхождайки от тогавашна Турция. Както у тях, така и в представите на Волтер между Турция и Русия няма съществена разлика. "Московците са по-малко цивилизовани от мексиканците", а Русия, като "слабо позната" за Запада, е отъждествена с "по-слабо цивилизована", Украйна изглежда също толкова далечна и непозната като Русия преди времето на Петър Велики. Поляко-сарматите и татаро-скитите се оформят във волтеровото повествование за Карл ХІІ като варварите от древността. Улф преценява този подход като много сполучлив, защото в края на ХVІІІ в. вече твърдо ще се установи от пътешественици, че цяла Източна Европа е населена със "скити". Всъщност това, от една страна, е традиционното архаизиране на етносите и от друга, връщане към миналото, което неизбежно става в търсенето на връзка между минало и сегашно в рамките на тогавашната модерност.

Ще припомня, че през ХVІІІ в., когато се поставя проблемът за варварството и непросветеността, се обръща за пръв път внимание на народите от Африка, за пръв път изследвана от европейци, както и на завареното население в Америка, вече колонизирано. Както едните, така и другите се вписват единствено в рамките на модерното време и при тяхното разглеждане отсъства връзката с миналите времена - постановка, несъотносима към народите от стария континент и старите евро-азиатски общества. Паралелно с това идейно ниво съществува и друго: някои просвещенски стереотипи, създадени в края века под влияние на френската революция и "просветеността" като мерило за цивилизованост, продължават разпространението си и през ХІХ в. Варварството от до-колумбовите народи заедно с тези от източната половина на Европа продължава да е сравнявано с по-напредналата част от стария континент. Пример за това е съждението на американеца Макгахан описал българите от времето на Априлското въстание. За тях се говорело, че са "не по-малко цивилизовани от американските индийци", а всъщност журналистът установява на място, че имат училища и се образоват дори в малките селища - с което разчупва утвърдения стереотип, вероятно формиран под влияние на общия западен поглед върху деспотизма и изостаналостта на Османската империя.

Най-пълното фантастично представяне на Източна Европа се оказва, според Улф, в приключенията на барон Мюнхаузен от Рудолф Ерих Распе, издадени в Англия (1785 г.). През Полша до Санкт Петербург се случват всякакви небивали истории със свирепи зверове и дива природа, където конят, ездата заемат важно място, превърнали са се в алегорични елементи за царска Руския. Благодарение труда на много роби руско-турски екип строи важен морски канал с цел всички дружно да допринесат за напредъка и цивилизацията и за свързването на Европа с Азия. В същото време творци като Моцарт и Казанова добавят екзотични или измислени имена, обвити във въображаеми елементи на повествованието, с които границата между реалното и фантазията се стопява.

Моделът за пътешественика, който върви през "непознати земи", лансиран от Волтер, намира приложение в дневника на граф Д’Отрив, пътувал от Цариград към Молдова, за да заеме дипломатически пост (1785). Улф го характеризира като произведение с много литературни притчи. По-скоро това са преките наблюдения на просвещенски философ, който извън нравите на българи, власи, турци и др. в балканските райони отива и по-надалеч в мислите си като всяка една сцена от тамошното ежедневие - празник на християни и мюсюлмани, посрещане на дипломатическата свита, калните пътища и примитивното селячество, хубавата природа в България и страховитото й име - оформят видяното с артистичния привкус на пътешественика за "културата", схващана като култивация и цивилизоване на естественото човешко поведение и земя. Лейди Крейвън пък наблюдава свирепи народи от Цариград до Крим и Русия, решавайки, че цялото човечество може да бъде едно голямо семейство, което да живее под егидата на английския технически напредък. Тази визия, която допълва мозайката от въображения на нейни предходници, Улф окачествява като империализъм на въображението. Императрица Екатерина също се вписва в тази тема, правейки обиколки из страната и пътувайки към Крим, придружена от граф дьо Сежур. Главната линия на този тип представи се заключава в това, че самите пътешественици си представят как Западна Европа си представя пътешествията из източните части на континента. Не без значение е фантазията за завоеванието на чуждите земи и народи. На руска почва цивилизацията като процес в бъдеще ще се изразява като превръщане на декорацията на материята и хората в едно цяло. Във френските виждания - за разлика от английските - френската търговия се схваща като важен посредник по пътя към цивилизацията. Към това се прибавя и имагинерният образ на Гьотевите Ифигения и Таврида. Известното пътуване на Екатерина до Крим остава като мистичен факт, който, съдейки от анализа на Улф, излиза от хронологичните рамки на ХVІІІ в., за да се превърне от царство на илюзиите в арена на бойни действия и международни отношения през ХІХ и ХХ в.

От философското картографиране от Волтеровото повествование в книгата за шведския крал Карл ХІІ се преминава към географското или по-скоро до "поставянето на Русия на картата" по времето на Петър Велики. Делото е подпомогнато от западни учени и просперира въпреки недостижимите сибирски територии на фона на тези от Османската империя, където сведенията от пътешественици се оказват недостатъчни. Липсата на просветени местни хора затруднява европейската картография за Турция. Улф много умело окачествява този процес като подчертава, че картографията е категория, идентифицирана с Просвещението, цели се "осветляване" и в най-тъмния край на континента и се свързва със светлината на цивилизацията. Решимостта за картографиране на Османската империя съвпада с т.нар. Източен въпрос. Успоредно с това, американският изследовател проследява еволюцията на географските граници на Европа и Азия и на преминаването на Московска Русия от Азия към Европа или разширяването на териториите на стария континент. При все това, тези граници остават променливи и определяни от геополитическите фактори. С други думи казано, опира се до близостта/отдалечеността на Азия. Поставя се на обстоен анализ присъствието на Унгария като самостоятелна след бунта на Ракоци от 1703-1711 г. и отразяването й, понякога артистично, понякога под влияние на миналото като част от крайдунавските страни заедно с Влашко, Молдова, България и пр., като движение на границата с Изтока съобразно напредъка на географията през ХVІІІ в.

Картографирането на етно-лингвистично ниво е очертана от пътешествията на рагузинският йезуит и астроном Бошкович из Балканите и Полша. Некултивираното варварство на българите и на власите се изразява в елементарни познания по собствените им православни обичаи. Способен донякъде да разбере говоримия български и затруднявайки се с влашкия език Бошкович очертава границата между "нашия обичай", ще рече католическия и "обичая на българите", т.е. православните. Отивайки оттатък Дунава, некултивираните страни в посока Европа продължават да съществуват пред погледа му. В процеса на придвижването си отбелязва някои славянски думи и по този начин очертава лингвистичната граница и в същото време решава, че тия страни могат да се подредят по скала за измерване на отсъствието на култивираност: османска Европа тънела в невежество, а Полша все още не била всред цивилизована Европа.

Ако познанията на пътешествениците, посетили Източна Европа откъм Запад или от Босфора към Север, или придвижвали се само из източните части на континента, са очертали и картографирали свои визии, останали откъслечни, то познанията за тези земи и народи в Енциклопедията на Дидро и Д’Аламбер имат претенцията за пълнота. Полша обаче е определена като варварска и невежа, крепостничеството й е сравнено с робството в Азия, бедна и зле организирана страна, но надеждна и с переспектива за развитие като други от същите климати. Разглеждайки статиите за всяка страна поотделно, Улф констатира, че България, Унгария и Влашко са едновременно в Азия и Европа. Далечната връзка с азиатския континент и османското управление са основание за това твърдение. Познанията на съставителя за езика на унгарците не са верни. Улф правилно отбелязва, че езикът им не е славянски, а угро-фински и че авторът на тези статии е смятан навремето за неуморим компилатор и че по същото време има и други мнения във Франция и Германия. Може би Хердеровият стереотип за превръщането на всички народи от Изтока в славяни под егидата на Русия е доминиращото виждане. Струва ми се, че има и още едно обяснение, което е предхождащо: до средата на ХVІІІ в., когато започва да излиза Енциклопедията, вече е излязла на показ идеята за "голямото славянско царство" или "голямата славянска общност". За съставяне на историята на една такава общност - още от времето на Прибоевич и далматинската историография от ХVІ в. - е било необходимо да се съберат различни извори, да се компилират и нагодят според съставената предварително концепция. Съобразно този метод се привличат и етноси, които не само са съседи на славяни, но и от далечна Африка. Поради това и унгарците влизат в тази общност, описана и от Мавро Орбини (настолния извор на Паисий), чието изобретено "Царство на славяните" е дори забранено за известно време от папата.

Колкото до образа на Русия в Енциклопедията Улф анализира обстойно виждането за нейното азиатско начало, модернизирано от Петър Велики, и като част от тогавашната география. Присъствието на татарски народи като изцяло носители на варварство, робство и деспотизъм не би могло да допринесе за цивилизоваността на голямата източна страна. Като цяло енциклопедичното познание във Франция не определя с точност географската граница на Източна Европа.

Обект на изследване са и многобройните писма между Волтер и императрица Екатерина от 70-те години на ХVІІІ в. Източна Европа се очертава във Волтеровото повествование като актуална даденост, част от света, завоалиран в хаос и мрак. Укротяването на Полша и войната с Турция, която Русия води, са повод за разгръщане на идеята за просветения монарх и за Екатерина като "абсолютната господарка на малко познати земи". Улф насочва вниманието на читателя към общуванията между Волтер и Русия, между Русо и Русия - по повод изпълняването на поръчката за написване на "История на Петър Велики". В тези взаимни връзки, при които Волтеровият Петър Велики изгрява като гений, който иска да цивилизова ориенталските нрави и да ги доближи до френските, а в същото време Русо го лишава от този ореол, Екатерина взема страната на Волтер, за да се впише в неговия европейски авторитет. Самата императрица израства във Волтеровите писма като Минерва или Венера, като богиня на Просвещението в Русия, а самият философ си приписва митологична достапочтеност. Волтеровата мечта Екатерина да завоюва Цариград и протоците не е само "собствена", Волтерова въоражаема империя в Източна Европа, а и очертаване на Източния въпрос. Дилемата да се изгонят турците в Азия е традиционната кръстоносна идея, която през ХVІІІ в. се поставя вече като Източен въпрос, в който Русия взема дейно участие. Съдържанието на това мисловно изобретение има за основа реформаторския дух на императрицата в посока анти-фанатизъм в религиите и желанието да се осъществи модерна формация със стария имперски център Цариград, където християнството да властва в рамките на умереността. Волтеровата ментална граница разделя нравите на Изтока, в това число и Русия, и Турция, като "различни" от "нашите" - граница, която неволно ми подсказа да озаглавя последната си книга "Пътят към "другата" Европа...", а Улф окачествява като създаване на една нова вселена.

Дени Дидро обръща към себе си не много познатата във Франция Русия, за да отправи апел към сънародниците си "Да отидем в Русия" - апел, подет по-късно от Наполеон. За него пофранцузването на Русия, според Улф, е преход към единна и френска Европа и е предмет на дисциплина, докато "порусяването", както у Дидро, така и у Волтер, е въпрос на фантазия и блян. При все това Волтеровата Русия остава по-ясна като визия, отколкото тази на Дидро, който посещава Санкт Петербург и Екатерина, внасяйки "просвещение".

Писмата на Жан-Жак Русо са напълно противоположни на Волтеровите лични писма и съдържат коренно различното му гледище за Петър Велики, който се опитал да направи от русите "онова, което не са". Френският философ е представен в книгата на Улф в известната на времето полемика с Волтер по въпроса за човешката природа. И така, наблюдавайки Изтока, Русо решава, че поляците никога няма станат руси, защото имали своя идентичност, различна от русите, които ставали французи. С други думи, цивилизационният му модел се противопоставя на Волтеровия и този на Дидро и изхождайки от естествените човешки потребности, той приема образованието като основна мярка и път към националното - което всъщност се оказва и прозорливост, доказана впоследствие от историята.

За мадам Жофрен и някои писатели от нейното поколение Полша изглежда далечна, а още по-далечна се оказва Русия, която в края на века маркиз дьо Сад ще провъзгласи като въображаема "Република на Ориента" без турци, но с присъединена Полша, Татария и всичко останало от Турция в Европа. Анализът на Улф и действителността от следващите десетилетия ни показва, че както въодушевеният Волтер, така и Сад предначертават геополитическа карта, която не е лишена от усет за последвалите исторически събития или това е всъщност изобретяването на Източна Европа. Чърчил (1946 г.) ще очертае Волтеровата граница от Балтийско море до Триест на Адриатика.

Множеството от варвари в Източни Европа и връзката между древното и модерното става обект на изследването на френския консул в Крим Шарл дьо Пейсонел. Ще вметна, че този френски дипломат, чийто баща също е бил консул по тези земи и чиито писания са спорни по въпроса за авторството им, са донякъде познати в българската научна книжнина. В случая Лари Улф разглежда паралелно Пейсонел (син), граф Д’Отрив, Льовек и англичанина Гибън по въпроса за варварите в антропологичен план. Пейсонел излиза от хаоса на големия брой племена и нашествия с тезата, че всичките са славяни, Льовек пък отделя повече внимание на езика. Специално Гибън в историята си на Римската империя, с която напълно довършва започнатия от Волтер неин отрицателен образ, навлиза в зараждащата се тогава наука антропология, а впоследствие и етнография. Обединяващото у всички тях е, че не само откриват славяните на Хердер в цяла Източна Европа и езикът става определящ народността, но и че изцяло повтарят очертаните от по-горе споменатите пътешественици граници. Бъдещата Русия в очите на Хердер изглежда като нов тип цивилизация, основана на руините на оригиналната френска и на победените диви варвари. А може би процесът продължава и днес?

Една от големите теми, разисквани от западното Просвещение, е темата за расите. Нейната основа е Бюфоновата теория за единството на човешкия род, поддържана от Хердер и критикувана от други. В случая Лари Улф използва примери в унисон с Бюфон или против, където потиснатият бял човек е поставен на същото ниво като това на черния от Африка, а не-русинът, обитаващ азиатските земи, с по-тъмен цвят на кожата, се оказва задължително по не-цивилизован.

Като цяло книгата поставя проблема за изобретяването на Източна Европа в мисленето на западния човек. Тя се формира като плод на нагласите на образовани хора, като допълваща, "нечиста" територия, обект на завоевание, чрез която Западът доказва "себе си" и своя напредък. Опитите за подреждане на мозайката от големи и малки народи, държави, раси продължават да заемат място в търсенията не само на западните общества, когато Желязната завеса е вече останала в историята. Корените на всякакви небивалици, пъстротата от стереотипи неизбежно търсим в миналото, очертавайки бъдещето на единна Европа. Авторът се изявява като начетен изследовател, който се е опитал да напипа и обоснове голям брой проблеми, идващи отпреди два, три века. Изследването му се вписва изцяло в научния позитивизъм. Акцентът пада на Полша и Русия, докато европейска Турция остава по-слабо представена. Въпреки това подобно четиво е нужно на българска публика, която доказано цени разкази на чужди наблюдатели, с реални и въображаеми герои. Книгата съдържа много цитати от чужди пътеписи, писма и други извори, които за пръв път са преведени на български. Други пък, които са вече публикувани у нас, са точно посочени в бележките.

 


Лари Улф. Изобретяването на Източна Европа. София: Кралица Маб, 2004.

 

 

© Рая Заимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2005, № 1 (62)