ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ В МИЗИЯ
от Йохан Кристиан фон Енгел

Рая Заимова

web

Всеизвестен факт е, че за българската история от средните векове съдим най-вече по чужди извори. Съдбата ни е отредила за нашето минало да се пише и коментира на западни модерни езици извън османските провинции, когато България не съществува като държава. Едва ли могат да се изброят хората на перото от Запада, докоснали се посвоему до балканските проблеми и в частност до българските. В случая иде реч за един от тях.

Йохан Кристиан фон Енгел е роден в протестантско семейство през 1770 г. в Лоитшау (Австрия) и умира във Виена през 1814 г. Завършва история и класическа филология в Гьотинген. Неговият учител Лудвиг фон Шльоцер изиграва решаваща роля за насочване интересите му към историята на източноевропейските народи. Ще припомня, че неотдавна американският изследовател Лари Улф посвети отделно изследване за тяхното „мисловно изобретяване” и граници през европейския 18. век, основавайки се на постиженията на западноевропейската просвещенска мисъл.

Преведената наскоро творба е 49-а част от всеобща история на света и от дяла, посветен на унгарската история. Изготвена е от сдружение на учени в Германия и Англия. Годината на публикацията е 1797. До това време авторът е издал няколко произведения, в които централно място заема историята на Унгария и съседните й страни. В същото време Енгел е обърнал внимание и на Украйна, република Рагуза и произхода на власите. Основният текст е на немски език, на места изпъстрен с латински цитати на понятия и заглавия, а шрифтът е готически. Всъщност това е едно голямо предизвикателство, с което проф. Надежда Андреева, германистка с дългогодишен опит, се е справила много умело и професионално. Редки са случаите, при които филолог се нагърбва с подобна, повече от трудна задача, свързана с много справки от всякакво естество и не на последно място с голяма ерудиция.

Самото заглавие „История на българите в Мизия” подсказва, че става дума за Дунавска България. На разселването на българските племена и Кубратова България са посветени първите две глави. Останалите обхващат периода на двете царства до 80-те години на 18. век. Хронологичният отрязък от време е традиционен за западните автори, които се занимават специално с проблемите на българската история по времето, когато държавата ни не съществува на политическата карта и няма историографска школа. Обикновено в този род произведения твърде бегло се говори за живота на българите през периода, последвал сетните кръстоносни походи на Балканите (15. в.-18. в.). Малкото споменавани събития от държавно-политически и религиозен характер засягат в общ план османското имперско управление. Такъв е случаят и с Енгел, отделил само няколко страници на географски и административни описания на балканските провинции, нравите на техните обитатели, вариращи според информацията на западни пътешественици.

Енгел разполага с богата изворова база - от твърде популярните латински и византийски хроники, които са неизменният извор за българската средновековна история - до негови съвременници като Тунман и Гебхард, Шльоцер и Асеманий. Историкът се основава и на предходни по време авторитети като Халкокондил и французите Дю Канж, Ербело и Льобо. Не са подминати и автори като унгареца Гьорг Прай, сърбина Йован Раич и молдовския княз Димитър Кантемир.

Енгел не приема безкритично своите извори, а подхожда към тях в сравнителен план. Някои от параграфите дори съдържат цитати от латински или френски, употребени в подкрепа на авторовите разсъждения и прецизно запазени в оригиналния им вид от преводачката на немския текст. Доверявайки се донякъде на легенди и митове, авторът обосновава и подплътява изводите си въз основа на документи, които е ползвал в оригинал. С този подход изцяло се вписва в просвещенската концепция за излагане на реално състояли се събития в миналото. Старанието на Енгел е, спазвайки поднесената изворова информация и диалогизирайки понякога с читателя, да остане убедителен в изграждането на българските образи.

С много книжовни познания и ерудиция авторът намества многоликата мозайка от племена и тяхното движение в ранното средновековие. Разказите му са изключително подробни, дори на места затрудняват читателя в следване на основната нишка от събития. Подредени са хронологично и макар всеки параграф да е посветен на отделна тема, засягаща българите, нанизът от факти и събития следва последователната логика на процесите в евро-азиатския регион. Този характерен за Просвещението подход бележи излизане от традиционния историографски модел на кабинетните книжовници. Имперските престолнини - Рим и Цариград - вече не са словесно водещи в държавно-политически и религиозен план и не определят акцентите в повествованието и периферното място на варварите. През 18. в. поставянето на българите в европейския контекст между Изтока и Запада, противопоставени на новите варвари, идентични с османските турци, оформя Енгеловия стереотип.

Основната теза, която авторът излага е за т.нар. татарски (тюркски) произход на българите или това е една от тогавашните визии, залегнали в съчиненията и на по-ранни западни автори. В случая Енгел е изцяло повлиян от маронита Йосиф Симон Асеманий. Славянизация настъпва постепенно с приемането на християнството в Дунавска България и дейността на светите братя Кирил и Методий. Езикът на Светото писание, разпространен всред поданиците в България, по думите на Енгел, става първопричината за „залеза на българо-татарския език”. Следвайки хронологията на събитията, авторът проследява и съдбата на българите мюсюлмани от Волжка България в контекста на общуванията им с русите и Византия. В разказите за османската инвазия ще стане отново словесно връщане към произхода и обичаите на българите, идентични с тези на завоевателите.

Бих вметнала, че тази концепция за произхода, твърде характерна за западната историография от 18. в., съставя един от основните разисквани проблеми през епохата на Просвещението. В предговора на книгата проф. Андреева съвсем основателно отбелязва, че няколко десетилетия по-късно Енгеловата теза става повод за разгръщане на обратна теза, тази на украинеца Юрий Венелин. Изхождайки изцяло от немски автори, Венелин приписва родство на българите с русите - нещо което и Паисий сторва преди него в търсене на национална идентичност, различна от тюркската. За тази дискусия, поставена на дневен ред през 18. век и за която авторката на предговора с основание отбелязва, че е плод на политически настроения, може много да се говори и заслужава специално изследване. Бих обобщила накратко, че тези стереотипи в историографията, които обединяват Изтока и Запада във взаимното им книжовно опознаване и диалогизират сами по себе си, са дълбоко залегнали в митологичната основа на българската национална идентичност - проблем, който има своите исторически измерения и проекция в нашето съвремие.

Друг акцент в книгата на Енгел засяга поставянето на българите и средновековната им държава в съседство и зависимост от унгарците. Като опитен филолог проф. Андреева обръща внимание на значението на думата neben - употребена двузначно в заглавието на основното съчинение - назоваваща съседи и подчинени, обвързани или зависими. Енгел отчита родството между унгарци и българи, както и сблъсъците между тях от 9. в. насетне и ключовия момент, когато маджарският крал Бела IV завзема Белградско-Браничевската област (1232 г.) и добавя към титлата си „цар на българите”. Затова и отделя достойно място на българските католици и емиграция в Трансилвания след потушаването на Чипровското въстание (1688). А колкото до православното духовенство Енгел споделя общоприетите виждания на католическия свят, който го поставя в категорията на „невежите” и гледа на него с превъзходство. Затова и в контекста на антиосманските събития се прокрадва идеята за покатоличване на православните народи от Балканите с цел обединение на християнските сили срещу неверниците.

През века на Просвещението - по Волтеров образец - много светски автори изчистват историческия разказ от предсказания и ролята на Провидението, стремят се да преразглеждат и поставят под съмнение Светото писание. „Историята на българите в Мизия” остава донякъде встрани от тези новости на модерното време. Провидението продължава да движи съдбите човешки. „Нимродовото върховно насилие” в един от последните параграфи пренася читателя в България и нейните страдания от тираничното османско управление, за да заключи емоционално своята книга. Разказите на Енгел за българската история завършват с надежда и едно забележително послание по повод на трансилванския владетел Ян Хуниади, един от последните водители на кръстоносен поход срещу османците: Божието провидение, което движи просветата и културата от Азия към Европа, от Гърция и Рим в останалата част на Европа, можело да го поведе и в обратна посока, запазвайки за „славянските и илирийските” народи по-бляскава и благородна роля за бъдещето. В този смисъл освобождението на страдащите от османска власт българи остава в ръцете на „западен” освободител като Хуниади, чрез когото можело да се реализира европейско, унгарско управление и титлата „крал на Унгария и България”.

Вижданията на Йохан фон Енгел в известен смисъл допълват изнесеното от представители на католическата българска и унгарска историография от 17-18 век като Петър Богдан, Блазиус Клайнер или Блазиус Мили. От друга страна, новоизлязлата книга се вписва изцяло в поредицата Чужди автори за българската история и успешно допълва известните преводи с откъси от Мавро Орбини, Шарл Дю Канж, Йосиф Асеманий, Йован Раич, Блазиус Клайнер, публикувани през последните десетилетия у нас. Творбите на тези автори - повечето от които са от средите на католическото духовенство в Западна и Централна Европа - датират от 17. и 18. в. Тази историческа библиотека успешно се допълва от поредицата Чужди пътеписи за Балкините на някогашното издателство „Наука и изкуство”. Създадена преди всичко от филолози, тя съдържа и един том с откъси от немски и австрийски пътеписи.

Твърде важен факт е, че в българската хуманитаристика отсъстваше превод на пълен исторически текст от немскоезичен автор от споменатите периоди. С публикуването на „История на българите в Мизия” от издателство ПИК (Велико Търново) не само се обогатява сбирката от чужди извори, но и определено се прави ценен принос в историографското познание за нашето минало - минало, в което не сме престанали да се вглеждаме и да търсим образите си в чуждото европейско огледало. От огромно значение за читателя е качественият превод на съвременен български език, прецизен и точен, със запазени латински форми на наименованията. Дело на филолог германист, текстът ни доближава до Енгеловите стереотипи на 18. столетие и погледа на ерудита от централноевропейския свят.

Новоизлязлата книга допълва и картината на покръстването в България, станало известно с други преводи на проф. Андреева, отразяващи различни интерпретации на това важно събитие от 9 в., широко залегнало в немскоезичните театрални творби от века на Просвещението. Затова трябва да благодарим за търпението и професионализма на проф. Андреева, която има огромната заслуга за популяризирането на Йохан Кристиан фон Енгел - една неизвестна досега, но много необходима книга, в чието съдържание тепърва ще вникваме.

© Рая Заимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2010, № 4 (125)