ЗА "ДЕВЕТИ". ИНТЕРВЮ С АНЧО КАЛОЯНОВ

Румяна Лебедова

web

Повод за нашия разговор с проф. Анчо Калоянов е романът “Девети” (София: Труд, 2003), откроен като един от най-добрите романи за 2003 г. според литературните класации за българска литература и провокиращ размисъл за Историята и възможните погледи към нея.

Проф. Калоянав, след романите “Димитър Злочести и Войводата Патрев” и “Див огън” Вие издадохте трети роман на историческа тема. От какво е провокиран интересът Ви към историческото събитие?

От възможността да яздя “машината на времето” цели единадесет века назад, на колкото са буквите, с които пиша, и с познати думи да разговарям срещнатите по този път. Може би е компенсаторно - нямам шофьорска книжка и никога не съм мечтал да карам кола. До Силистра идвам с автобус. Мила ми е, защото четири години от пристанището й тръгвах за Измаил, където написах “Девети”, а и романът се “роди” тук от спомена на отец Руси, който служеше в църквата на Айдемир.

Смята се, че в наши дни романът се е изродил в две основни линии - любовната и историческата. И двете са “възспоминания”, затова първата съм я оставил за по-късно. В историческото съм отдавна, от 1978, когато излезе “Димитър Злочести и Войводата Патрев”. Имам високата оценка на Васил Попов във варненския вестник “Народно дело”, която ме окуражи. “Див огън” излезе през 1997 г., но в една анкета на книгоиздателство “Слово” той беше поставен на шесто място сред десетте романа на последните десетилетия на нашата литература и то от Генчо Стоев. Двамата, заложили на мен, са вече покойници, а аз съм в дълг към тях, който се опитвам да изплатя с “Девети”. И трите романа са за възлови, заплетени места в нашата памет за времето на Третото царство. За написването им винаги съм се готвел много грижливо - да науча езика на “онези”, за да се завърна пред съвременниците и да свидетелствам, че надеждата за по-добра участ на Отечеството ни винаги е умирала последна, стояла е над всичко.

Книгите Ви пресъздават болезненото преживяване на обратите в Историята. Кои са начините за преодоляване на духовната криза, обусловена от тях?

Ти вече си доктор, филологически, в своя труд си се сблъскала при тълкуването на мита за Златна Добруджа с “ужаса на историята”. Поради ред причини малките народи сънуват историята в най-кошмарния й вариант и сънищата им объркват нормалния ритъм на мислене и на живеене. Затова терапевтично непрекъснато им обясняват какво са сънували, най-често с формулата “щастливо бъдеще ни очаква”. А страхът все пак остава. Аз опитах друг вид лечение на нашия “ужас” от Девети - разказах го без съображения от партиен характер, следвайки примера на Омир, който еднакво убедително плаче и за своите, ахейците, и за троянците, а тук и от двете страни бяха своите - все българи, тъй че ми беше по-лесно. И дори не плаках, нямаше защо. Разказвах за време, в което другите народи измерваха жертвите си със стотици хиляди или милиони, пък ние не познавахме истински “световната касапница”. И то благодарение на политическия ни елит, който по-късно заплати това с живота си. Не от наивност акад. Михаил Арнаудов беше се съгласил да стане министър на народното просвещение в правителството на Багрянов. Чух го с ушите си. В своя дом Михаил Арнаудов отрони пред мене: “Спасявахме Отечеството!” и Добруджа спечелихме - ние сме единствената държава сред победените, която излиза от войната с възвърнатата й в нейното времетраене територия. Романът е оптимистичен, защото както точно е улучила Антония Велкова-Гайдаржиева в една своя рецензия, разложен на своите малки истории, митът “Девети” престава да е страшен...

Какво е влиянието на историята върху случващото се днес?

Вероятно каквото е стореното от човека през неговия живот, определящо сигурността му за бъдещето. Но миналото (историята) се използва винаги с някаква цел, често се случва именно възловите места да се окажат със статута на “диагнози”. Нали помните прословутите помощи от чужбина преди десетина години, които трябваше да ни убедят, че сме просяци, некадърни да се управляваме сами, сиреч, да признаем, приемайки помощите, че сме зависими. А кой има диагноза? Болният. Трите романа съответстват на три “диагнози” за българския народ - предателството, братоубийството и “кървавата бразда”; по време на 100-годишнината от Априлското въстание чувах и четях от някои, които служеха на чужда държава, че ние сме народ от предатели (така де, генетично заложено, не са виновни). В отговор на своите душевни терзания написах “Димитър Злочести и Войводата Патрев” - ние не сме Юди. И Каиновци не сме. В издадения от Партиздат том с документи за Септември 1923, няма “юноши бледи” и “девойки, които разстрелват платените войничета в “Каин” на Асен Разцветников. Но има документ, една бележка на въстанически командир, в която нарежда по жребий да бъде разстрелян един от пленените трима войници, неиздали скрития затвор на едно оръдие. В този том има и телеграмата на Коларов и Димитров до Коминтерна, цитирам по памет важното място: “Акцията не успя, ние се оттегляме...” И Крум Пастърмаджиев от Лом, също водач на въстанието, ще ги види да си пият бирата в Сръбско, вероятно в размисъл над “Отвореното писмо до българския народ”, в което гордо заявяват, че са изорали кървава бразда сред него. След 20 години историята им дава шанс да я доизорат. Върнах се към това време и установих, че не са били добри замеделци, на плитко е изорана или въобще я няма. Затова именно действието на ромата започва на следващия ден след 9 септември 1944 г. И завършва на 16 април 1945 г., когато след двадесет години загива последният жив от атентаторите на “Света Неделя”. Да спи зло под камък!

Какво е отношението между документалния факт и художествената условност във Вашите книги?

Колкото и да звучи противопоказно за определението на романа като исторически, документалността в него е похват, а не приложена стратегия на разказването. За Девети знам много, но не всичко. Оказах се обаче пред читатели и литературна критика, която за пръв път се запознава с неосветената страна на събитието, затова се стъписва - наложеният за 60 години образ отказва място до себе си на новото. И то остава да стърчи в паметта като удивителна в края на неразбраното изречение. На всички е известно, че на Девети народът въстанал, пък при преврата и заемането на Министерството на войната няма нито един изстрел. По-точно, има един, проехтял на следващия ден, когато министърът на вътрешните работи Куцаров влиза най-спокойно, въоръжен с личния си пистолет, в своя кабинет и там се самоубива. Това е. Към малките групички в началото на пролетта през “август, август” (по Давид Овадия) се присъединяват толкова много новообращенци (колкото на 10 ноември), че съм чувал от Станислав Сивриев да се оплаква - в направените по Девети фотографии него го няма, все някой го е изпреварил да напъчи гърди пред “окото на Историята” и да го закрие. А партизанският отряд от Източния Балкан, набъбнал в последните два преди Девети месеци, тръгнал да взема властта във Варна, заедно с присъединилата се към него жандармерийска дружина. Да не говорим, че според мрачния хумор на неговия командир Демир Борачев, при вестта за завземането на властта в София яли овнешко без сол и “поцапали пейзажа”. Пак той не е милостив към онези “много”, които за пръв път вижда, готови да се бият за народната свобода. Пет месеца по-късно вестник “Народен съд” публикува като образец за следване обвинението на народния обвинител във Варна, в което скритите цитати от “Септември” на Гео Милев са повече от собствения му текст. Без друго, читателите на вестника трябва да се досетят, че в обвинението става дума за изверги и човекоядци, а не за политически противници на властта. Ако е имало идеалисти сред новите, те или са били неотговорни юноши, или наивници по рождение, на които впоследствие поетите вменили, че са герои. Но основната маса сред тях е знаела точно какво прави и как да го прави, затова никога не забравят да подчертаят, че всичко е станало с “решаващата помощ на Червената армия”. Самото изречение спокойно може да се преобърне, без да се загуби истината - помогнали на Червената армия да легитимира обявената на България война на 5 септември 1944 г. А за да няма съмнения в морала, държавата, обявила война на България, е наречена “освободителка”.

Аз съм роден през 1943 г. в свободна страна и възразявам без уговорки - никаква свобода не ми е била нужна, донесена от войници на танкове и винтовки. А и те са преминали през нашата земя без нито един изстрел, без нито един загинал, така че не виждам основание за паметниците на войници, които достойно са се били за интересите на своята родина, чиято памет тя трябва да тачи, а не ние, българите.

Ето това е Девети.

В “Девети” има много лица, които са реално живели. За онези, които присъстват с истинските си имена, съм си позволил придържане към известното за тях по документи, спомени в архиви и публикувани, по една циклостилна “История на революционните борби в Провадийския край” от 1971 г. (нейният печатан вариант е силно редактиран и неудобните подробности са отстранени впоследствие). Вече се колебая дали “Девети” е исторически роман или напълно съвременен, защото събитието “пари”. Фактът, че органът на Съюза на българските писатели “Словото днес” тъкмо на 9 септември 2004 г. (четвъртък) излезе с кратка уводна статия (ретро мода) под заглавие “Да пазим девети”, показва, че темата е горещ картоф, който не само шепа писатели, но и политическия ни и интелектуален елит си подхвърлят от ръка в ръка, вместо да го захвърлят в историята, където му е мястото. Ако продължа заглавието ще трябва да добавя: “Да пазим Девети, защото Септември стана Май!”то е същото, което набиваха в главите на някогашните единни земеделци (с пооредели редици заради изхвърлените зад борда на живота - реален и политически): “Помни Девети юни, пази Девети септември!” За такива от самите руснаци съм чел, че нищо старо не са забравили, защото нищо ново не са научили. Наистина ли е необходимо да стоим пред Девети все още с привързани в розови бинтове очи?

В художествения свят на Вашите романи са вписани емблематични личности от българската литература: в “Див огън” - Йордан Йовков; в “Девети” - Николай Райнов и Константин Константинов. Каква е връзката между Литературата и Историята? В какво е свободата на твореца? Доколко е съотносима с неговия дълг?

Не само големите ни писатели изстрадват истините за съдбата на народа ни, но за тях знаем как го правят. Затова те са “удобни” при осмислянето на повратите. Написаното от тях, изказаното пътем и жестовете от личния им живот, са опорните точки на границите на компромиса, неизбежен в такива събития.

Йордан Йовков ми беше подарен от съдбата. Моят сегашен колега в Университета Тодор Моллов след години зае моето място на уредник в градски музей - Дългопол, и откри, че “земляците” от едноименната повест са от Аспарухово, някогашното Ченге - войниците от ротата, командвана от поручик Йордан Йовков в Балканската война, са били от това село. Намерих, че ако не е мистична, тази следа е романова.

Николай Райнов е живял година в Провадия, а Константин Константинов е бил чест гост на градчето - с Провадия завършва пътеписната му книга “Нашата земя хубава”. По стил и озвучаване на своето присъствие в литературата двамата са коренно противоположни - единият е пищен и скандален, другият е пестелив и тих. По Девети първият се напъхва в своята “Желязна ръка”, а вторият вирва глава на капитанския мостик на държавата. Малцина знаят, че за два месеца, в най-превратното време, Константин Константинов е директор на радио “София” при три правителства (на Багрянов, Муравиев и Кимон Георгиев). Така че единият пише Историята, а другият я прави.

В нашата култура Литература и История са съвпрегнати и така се е случило, че Литературата си е извоювала правото на “последна инстанция”. Когото тя е възславила, него и Историята го знае. Също така, и когото Юда е нарекла, и когото Каин... Така че свободата на твореца изглежда опасно оръжие, което гневливите поети-водачи насочват понякога към сърцето на народа си. Да си спомним поп Андрей с топа, който стреля в Храма, а там несъмнено е Жетварят Христос на Йордан Йовков. Впрочем, различни творци, различна употреба на свободата и по разному разбиране на дълга. Все пак прекалената партийна обвързаност не се съвместява с дълг към собствения си народ, а още по-малко с нормалното разбиране за свобода в творчеството.

В “Девети” няма водещ глас - всички персонажи са някак равнопоставени. Защо?

“Девети” не е роман с класическа пирамидална структура на сюжета - в него може да се “влезе” отвсякъде. Сюжетът е в самото време, което мачка живите, затова нарочно ги оставих без надзор, всеки сам с правото да изговаря себе си. Изглежда необичайно, ако не и новост, но вярвам, че съм на прав път. Пък и опитът ме научи, че “водещият глас” на писателя също може да греши. Девети без Народен съд е невъзможен, а фигурата на Прокурора е достатъчно известна в българската литература (пък и не само у нас е така). Светлата фигура на Юношата (истински е, не съм го измислял) изискваше “злодея”. Такъв прокурорът в Провадия не се оказа. Напротив. Знаех от летописна бележка, че при произнасянето на смъртните присъди на 21 март 1945 г. партийни оратори насъсквали митинга към обругаването му, защото осъдил на смърт по-малко от очакваните. Явно този не е бил сред послушковците. Нещо повече, десетина години след това завели Цончо Родев (по негово признание) в едно лозе край Варна - отдалеч зърнал нисък човек пред колиба, брадясал, с белезите на невменяемост. Казали му: ”Това е убиецът на баща ти!” Човекът бил именно народният обвинител, осъдил безпричинно Христо Родев на смърт. Ако той беше очакваният от мене злодей, щеше ли да преживее по такъв начин смъртта на другите?

От другата страна е Илия Добрев, когото в Аспарухово прякоросваха Черния Илия. Оставената от него автобиография в Провадийския музей също го представяше като жертва на времето и на партийните пристрастия. Той дори не го признава, но се чете между редовете, написани от мислещ човек, подчинил се на тежкия жребий.

Затова, където срещах мъже, вплетени в борбата за властта, подчинени на дълга или на страстта да вирят глави - оставях ги сами да се оправят помежду си. Всеки от тях е имал достатъчно основание за своя избор, защо да им натрапвам моя, на “водещия глас”.

Явно се долавя пристрастие при изграждане на женските образи в “Девети”. От какво е продиктувано то?

При толкова мъже, които правят история или изпитват ужаса й, женското присъствие е потребно за разреждане на напрежението. Но тъй като усещах, че “Девети” ще бъде роман със своя съдба, сам си дадох сметка - изпитът по майсторство в българската изящна проза е при ваянето на женските образи. Съзнателно се старах, на места се получи над очакваното, и общо взето съм доволен от моите героини - Илинда Обретенова, Веска Илиева, Мира Мойнова... Зад тях не надничат исторически личности, тъй че бях свободен напълно да надничам в интимния им свят и да ги оставя да се изживяват според желанието си да бъдат девственици или блудници.

Нещо непредвидено като въпрос, но с готов отговор?

Провадия е известна със своята сол, а солта участва в кръвта и в сълзите ни. Това е всеобемаща самия Девети метафора, подарена ми от действителността. Подарено ми беше и началото на романа от отец Руси, който в Силистра ми разказа как на десети септември, неделя, го извели от църквата в Аспарухово трима партизани, въоръжени с карабини, които го качили на каруца с “най-бързите коне в цялата Провадийска околия”, за да венчае в съседното село брата на “славния партизански командир” Иван Карагяуров (в романа Стефан Карагяуров).

Така започва и “Девети”: “И се понесоха ония ми ти коне като два черни гарвана, най-бързите в цялата Провадийска околия, та стана една...”.

© Румяна Лебедова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2004, № 12 (61)