Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

POLITICALLY INCORRECT ЗА РОМИТЕ И МАЛКО ХАОТИЧНО ЗА ДРУГИ НЕЩА1

Русана Бърдарска

web

I. Дискриминационната стигма и реалността

1. Реторичният наратив на дискриминационната стигма и някои следствия

По време на социализма ромите не бяха по-различни (А ако вярваме на Захари Стоянов, някои неща са така “откакто свят светува”). Ромите пак имаха проблеми с българския език, пак не ходеха на училище и оставаха или неграмотни, или с много ниско ниво на образование, пак се задомяваха много рано, пак имаха много деца, които растяха на улицата или бяха изоставяни в домове, пак се занимаваха с джебчийство и, по това време, дребни кражби и золуми, пак имаше огромни, да речем, културни и битови различия в начина на живот и обитаване между тях и българите, което водеше до спонтанна гетоизация на кварталите, в които българи и роми деляха панелите (общински и собствени), освен нарочната гетоизация. Но при социализма нямаше безработица. Учил, недоучил, всеки ром и ромка имаха работа. Е, понеже за нищо не бяха кфалифицирани, ромите бяха социално сегрегирани, на днешен език, и вършеха най-ниско платената неквалифицирана работа на общи работници, санитарки, чистачки. По това “златно” време здравеопазването беше безплатно. (Привидно, разбира се.) Пенсионната система си беше “окей” (по соцлогиката). Социалната система бе щедра и достъпна за всички (трупайки своя дял към външния ни дълг). Ромите бяха на дъното, но част от всеобщото море на равенство в бедността и никой не се “тормозеше” от мисълта за тяхната интеграция. Освен това никакви “досадници”, занимаващи се с правата на човека, не можеха да надзъртат зад желязната завеса в попарата ни, не трябваше и да угаждаме на никакви политически критерии на някого. Добре, обаче времената се промениха. В свирепите години на проточилия се преход към пазарна икономика и демокрация стотици хиляди останаха без работа, пенсионната система колабира, около милион млади и квалифицирани се изнесе зад граница, социалната система се сви до минимум, всички гладувахме и студувахме две зими, а през останалото време “само” 65% от населението. Престанаха да се раждат (български) деца, взехме да застаряваме като население и да се обезлюдяваме като държава. Поколението на нашите родители, т.е. тези, които неуморно строиха социализма, се озова в откровена мизерия като пенсионери и оцеляваше благодарение само на неписания обществен договор, задължаващ нас да се грижим за тях. Токът, водата, храната, транспортът, здравето - всичко взе да струва истински пари. Появи се истински пазар на труда, който предлагаше оскъдна и зле платена работа. Появи се мощен сив сектор. Появи се истинска безработица и истинска трайна безработица. После постепенно разбрахме, че преминаваме не само през епохата на постсоциалистическо източване на националния капитал, съчетано с началното капиталистическо натрупване на такъв, но че също сме в постиндустриална епоха, когато икономиката става все по-“отворена” към европейски и глобални пазари, все по-“интелигентна”, услугите и новите технологии заемат все по-голям дял и че ако не искаш да бъдеш сервитьор/ка, продавачка или общ работник, искаш да останеш в България в очакване на инвестиции, чужди компании и подем на родните и нямаш “собствен бизнес”, трябва много да учиш, да се квалифицираш и преквалифицираш, да учиш чужди езици и компютри.

Това се случи с нас. Какво се случи с ромите всички знаем. Социалната им маргинализация е многократно описана в дебели изследвания и доклади на Световната банка, на Съвета на Европа, на Отворено общество, на европейските институции. Всички единодушно посочиха крайната бедност, пространствената сегрегация в гета с непоносими условия за живот, сегрегацията в образователната система, практическата липса на образование, практическата тотална и трайна, да не кажем неспасяемо вечна, безработица сред ромите, непълноценния достъп до социални придобивки, включително до здравеопазаване. България ставаше демократична държава с европейска перспектива и правата на малцинствата бяха важен елемент от тази демократизация. Особено на фона на близкоисторическия национален опит с “голямата екскурзия” и на фона на ставащото на Балканите. Изградихме наш български етнически модел на мирен преход, като повтаряхме и си повярвахме, че сме толерантен към малцинствата народ. Което може би не е илюзия, но със сигурност е до време, до определен момент, както правилно отбелязва проф. Илчев в брой 26 от 2005 г. на сп. “Тема” (и текстът ми се опитва да види къде е този предел.) Тезата за “комшулука” ни с мюсюлманите, лансирана през 90-те от етнолозите, не се оспори и проработи защото, най-просто казано, мюсюлманите бяха граждани като всички нас, работеха или гладуваха като всички нас, плащаха си сметките или студуваха като всички нас, децата им ходеха на училище като нашите (и даже забрадки не носеха.) Различността им си оставаше в частния бит и нямаше социални импликации, които да изискват обществено договаряне, приемане или санкция. Правата им на етническо малцинство, свързани с езика и религията, които изискваха публичност, не бяха оспорени сериозно (и манипулирани) от никого. Затова и един компромис на нашия етнически модел - основаването на партия на етнически принцип, която стриктно погледнато не бе конституционна - не предизвика кой знае каква реакция в обществото. (Последвалата и аксилерираща реакция срещу ДПС не е срещу политическото представителство на мюсюлманите като такова, а срещу решаващото значение на тази партия в националния политически баланс и срещу правото на, в преобладаващата си част, икономически емигранти да я ситуират с гласовете си като неизменна трета политическа сила. И срещу едно политическо безсрамие на г-н Доган, за което ще стане дума по-нататък.)

Въпросът с ромите обаче изобщо не седеше и не се разви така. Специфичните проблеми на и с ромското население се подмениха с общата рамка за правата и интеграцията на малцинствата, която стигматизира проблема до горе-долу следната формула: “ромите са дискриминирани и сегрегирани и това е единствената причина за тяхната социална маргинализация, сега мнозинството трябва да ги интегрира като вложи ресурси и промени обществени практики и стереотипи”.

Конструирането на проблема и неговите решения се ограничи до общите, международни демократични стандарти, които бяха законово покрити. По дефиниция тези стандарти не би следвало да минават през национален политически дебат. Големият проблем е, че (по една друга дефениция, за гражданство) тези стандарти покриват гражданските и политически права на малцинството, но в сферата на социалното гражданство се свеждат само до спазване на принципа за недискриминация. А при нас ромите представляват проблем преди всичко в рамките на социалната държава. Спецификата на ромите като едновременно етническо малцинство и “подкласа” налагаше необходимостта от политически и национален дебат, целта на който е не да ревизира демократични стандарти, а да изпълни със съдържание общия демократичен дискурс. С участието на самите роми, този дебат трябваше да назове истинските проблеми, а не само техните проявления и резултати, да опише не само правата на малцинствата в общия демократичен дискурс, но и отговорностите както на мнозинството, така и на малцинството в рамките на социалната държава и да роди локално знание за локално решение под формата на национална консенсусна стратегия за интеграцията на ромите, отчитаща наличните национални ресурси и обвързваща родните пари и чуждото донорство с мерки за устойчиво развитие на ромите.

Нуждата от интеграция на ромите се констурираше не като иманентна нужда и цел на самото общество, а като условие на външен арбитраж и неговите предписания за постигането на други национални цели (признаването ни за демоктратична държава, изпълнение на Копенхагенски критерии, приемането ни в Съвета на Европа, подписване на договор за асоцииране, начало на преговори с ЕС).

Дискриминационната стигма и липсата на дебатен формат с и за ромите роди доста сериозни последствия:

  1. Обществото ни възприе двойни стандарти, при което реалността и обществените практики не съвпадаха съдържателно с официалните политики, което остави тези политики нелегитимни, т.е. неинтериоризирани и вътрешно приети от мнозинството. Грубо казано, хората си казваха “добре, ще правим каквото ни предписват, защото трябва, но това нищо няма да промени. Вие, чужденците, с вашите критерии и изисквания просто не познавате ромите”. Освен това разминаването между желано и възможно опираше и до средства.

  2. В сферата на социалната държава се оформи странна конфигурация на действащите лица. Ромите бяха (п)оставени в позата на ощетени жертви-бенифициенти, а мнозинството и държавата трябваше да заемат позата на виновни длъжници. Нароиха се неправителствени източници за новата социална група бенифициенти. Политическите мерки и финансовите средства доразвиваха културата на бедност и социалната пасивност на ромите; те не водеха до устойчиви позитивни резултати, защото предлагаха временни облекчения и помощи, но не инициираха структурни промени в ромската общност.

  3. Голям кръг от обществени и социални проблеми и причините за тях станаха politically incorrect. Прочистен от тях и неотчитащ двойните стандарти, общият демократичен дискурс стана реторичен. А както ще видим, и много уязвим.

2. Наративът на реалността или politically incorrect за порочният кръг на бедността

В това време, т.нар. порочен кръг на бедността се самовъпроизвеждаше отново и отново. Нещо дълбоко не беше наред. И нещо беше крайно недостатъчно. Но нека се вгледаме първо в прословутия порочен кръг на бедността и да се опитаме да го опишем, па макар и по начин politically incorrect.

Ромските деца се раждат в коптори и крайна бедност. Въпреки това средната раждаемост сред ромите е около 4-5. Децата растат практически на улицата, голи и гладни. Голяма част от новородените са изоставяни в домове (над 80% от децата в социалните домове с отказ от родителски права са ромчета). Родителите на децата са трайно безработни (безработицата в ромските общности достига 90%, ромите съставляват основна част от трайно безработните в България), често замесени в криминални дейности (“обикновени” кражби, взломни нападения, джебчийство или по-“специализирани” - на кабели, паметници, водооточни решетки, пътни знаци и всичко метално) и/или ангажирани във временна неформална работа (събиране на билки, гъби, хартия, стъкло, помощ в битови дейности, гадаене; традиционните им занаяти като калайджийството или плетене на кошници замряха, защото никой вече нямаше нужда от продукцията им, а Бриджит Бардо, пуста да остане, нямаше как да вмести в свръххуманните си демократични стандарти факта, че ромите поискаха да са на мястото на мечките си) или ”сива” трудова активност (общи работници по строежи, на гари и пр.). Ромските семейства преживяват благодарение и на социални помощи (еднократни помощи при раждане на дете, детски надбавки, социални помощи за отопление, други еднократни социални подпомагания, социални компромиси за неизплатени сметки за ток, помощи от НПО за храна, дрехи, учебни помагала и други продукти от първа необходимост). Ромите отказват да обработват земя, както нерядко отказват и ниско-платени трудови длъжности. Често децата просят, проституират, извършват дребни кражби или “помагат” на родителите си. Насилието - към децата, между децата, към жените, до кървавите разпри между родове - върви ръка с ръка с мизерията, но е и неотменна част от патриархалната ромска култура. Насилието също така напусна рамките на ромската общност. Децата посещават за кратко училище поради бедност, проблеми с езика и поради факта, че отрано трябва да се грижат за прехраната си (20% от ромите остават напълно неграмотни, 30% не завършват 4 клас, 40% стигат до 8 клас и само 8% завършват средно образование). По-късно се явява неизменно още една причина за ранно прекъсване на обучението. Сексуалният дебют при ромите настъпва рано и се свързва директно със създаването на семейство и раждането на деца. Когато техните български връстници излизат на пазара на труда (около 19 или след 23-4) и навлизат в зрялост, за да взимат или отлагат решения за личния си живот, ромите обикновено имат ниско или почти никакво образование, трайно безработни са и имат вече 2-3 деца, които на свой ред завъртат порочния кръг на бедността.

Ромската култура и нейното социално конструриране се отличават със силна колективна идентичност и контрол. Ромите не само ходят родово на лекар и живеят по 3-4 поколения заедно. Нормите на общността са основополагащи за организацията на семейството и социалните роли на индивида. Преди гражданството в обществото на мнозинството, предимство има гражданството в етническата общност със собствени правила и норми, управляващи отношенията, собствеността, публичните и частните избори, понятията обществено допустимо и недопустимо, със собствена властова йерархия със своите лоялни субекти, дори със собствена юрисдикция и силови механизми за санкция. Един от основните елементи в ромската култура е тоталният контрол върху женската сексуалност и плодовитост, 12-13 годишните булки се продават, противозачатъчните средства се считат за атрибут на проститутките (затова предвидените от толкова фондации и програми средства за семейно планиране за ромите останаха непотърсени и неоползотворени), джендър-ролите в семейството са много стриктни. Същевременно някои ромски общности, защото има значителни разлики между различните ромски общности, нямат морални задръжки и приемат проституцията, дори сред децата.2 Представата за “ние” и чуждия на общността (“gadje”) е много силна. Всеки, който се отклони от законите на общността, упражнявайки някакъв по-индивидуализиран избор относно образование, семейство, професия, трябва да приеме цената на социално изключване. Освен това, не виждам защо да го премълчаваме, “комшулушката” система не проработи с ромите не само поради криминогенността им, но и поради факта, че в ежедневната битова култура на ромите има много елементи, проявлението на които просто не бе приемливо за комшиите-българи (отношение към обществена собственост и среда, хигиенни и шумови норми, организация на битовото пространство, което в градска среда просто не позволява паленето на огън навсякъде или отглеждането на домашни животни навсякъде.)

3. Демографски премълчавания

Спомням си как преди няколко години представители на нашата Мисия към ЕС се споглеждаха многозначително и очакваха някак нетърпеливо да приключи обсъждането на годишния доклад на Европейския парламент за Румъния. Не само защото следваше доклада за България. Една баронеса-парламентарист в европейския парламент беше докладчик и основният проблем на Румъния според баронесата бяха незаконните осиновявания на румънски сираци от домове (сещате се - почти всички ромчета) в чужбина. Пуста баронеса, бе нанизала неоспорима информация за законови нарушения, корупция, откровени продажби и настояваше да се спрат преговорите с Румъния, докато не се преустанови тази практика и не се накажат виновните. Не знам какво си мислеха нашите дипломати, не знам какъв и дали изобщо имаше някакъв отзвук в обществото ни за проблема на братска Румъния, но аз седях и си мислех за безспорно цивилизованите, демократични стандарти на баронесата, на които и братска Румъния и наша България трябва да отговаряме, ако искаме да станем членки на Европейския съюз, и за крайно нецивилизованата скотска реалност, за яйцето и кокошката, за причините и следствията.

Изглозгана България нямаше и няма средства, за да осигури нормален живот на децата в домовете. В студените и гладни зими там умряха деца, показваха нашите домове по чуждите телевизии, западняците, потресени, огранизираха хуманитарни акции. Всички знаем, че оскъдните радости за децата в тези домове и сега се осигуряват само от спонсори. Всички също така сме чели и слушали за насилието в тези домове, за травмираната психика на тези деца и склонността им към насилие, за социалната безпереспективност, която ги очаква извън дома. Никой в България не иска да осинови ромче, но детето може да бъде предложено за международно осиновяване само ако след дълга и изтощителна процедура 3 български семейства са го отказали. Спор няма, че корупцията и продаването на деца е отвратително, преглъщаме мълчаливо и горчивината от това, че изобщо български деца са осиновявани в чужбина, но същевременно също така негласно всички си мислим, че това е най-доброто, което може да се случи на тези ромски деца. И пак не започваме истинския дебат, защото е politically incorrect, въпреки че темата му определено заслужава да рискуваме: как така може да има деца, които са социален проблем, а не най-голяма радост за родителите си и преимущество за обществото? При положение че застаряваме като нация и се обезлюдяваме като държава, защо ромската многочелядност предизвиква от мрачни предупреждения и проекции до фашизирана параноя?

Отговорите определено не са във варварската практика да се стерилизират полуинформирано ромски жени при раждането на трето дете (огромен международен скандал преди години по повод тази практика в Словакия), не са в престъпни продажби на деца за осиновяване (дори не са в осиновяването, между впрочем). Категоричното отрицание на тези недемократични извращения обаче не слага край на проблема и на евентуалния дебат. Можем да бъдем изрядно демократични и пак да имаме много ромски сираци. И категорично не е прав г-н Ивайло Дичев, който от страниците на в. “Дневник” дамгоса проблема като “демографски фанатизъм” и ехидно прикани “Ами че размножавайте се, господа патриоти, кой ви пречи?” (Бих допълнила “и дами” все пак...) Първо, защото е цинично (далеч не в сексуален смисъл) и второ, защото не е продуктивно (и в двата смисъла).

Безспорно българите не правят изключение от глобални демографски трансформации, довели до намаляване на раждаемостта предимно в развитите страни. Никой досега не е успял да направи изчерпателен анализ на феномена и неговите причини, сред които се споменават индивидуализма (и егоизма) на модерния човек и неговите избори, качествено новите хоризонти за личностна и професионална реализация в епоха на жестока и все по-глобална конкуренция, която изисква от индивида непрекъснато да се усъвършенства, високото качество на живота като масоводостъпна ценност, промяната в структурата на традиционното семейство, промяната на традиционните отношения между половете и между поколенията, и да не забравяме еманципацията - жената излезе от частния бит (а в професионалния свят бременността и отглеждането на дете все още изискват компромиси преди всичко от жената). За българите трябва задължително да добавим и икономическата кризисност на последните десетилетия, което е единственото обяснение на противоречието между все още по-традиционните нагласи, неизменно поставящи в анкетите децата като висша ценност, и печалната ни раждаемост. По горе си позволих две малки екскурсии относно социалното конструиране на ромската култура и относно глобалните демографски промени, за да подчертая сега тук, че разликата в раждаемостта между ромите и българите отразява разликата между две култури, която разлика се подхранва и от икономически и социални причини. Да имаш дете, означава нещо доста различно за българите и за ромите. За българите това е индивидуален и комплексен избор, параметрите на който се задават от личността в една развита страна, която преживява икономическа криза (и, дай боже, да бъде положително повлиян от така очаквания икономически подем). Във всеки случай това е избор, който веднъж взет, носи отговорност, която не е само лична, но и обществена. За ромите раждането и отглеждането на дете се конструрира в културен дискурс и икономически параметри, които са характерни за третия свят. Само че ние живеем в една държава... Бих оставила един въпрос открит. Факт е, че в развитите европейски страни интегрираните имигранти (легално пребиваващи, говорещи езика, работещи, учещи, имащи професионална перспектива, ползващи се със социални права и придобивки) скоро възприемат репрудуктивните модели на мнозинството. Дали това е едно от проявленията на етническа хомогенизация, окастряща културата на малцинството, или е неизбежна личностна стратегия за оцеляване, адаптиране и адекватен живот в държавата-приемник и съобразяване със социалната държава и дали двете не са едно и също е въпрос, на който културолози и политолози още не са отговорили еднозначно. За мен остава открит въпросът дали пълноценната интеграция на ромите ще се отрази негативно, не дай боже, на репродуктивния им модел.

За настръхналите правозащитници, да обобщя съвсем банално: чудесно е да се раждат деца - и българчета, и ромчета, и турчета, и арменчета, и еврейчета. Още по-чудесно е, ако тези деца растат с родителите си, родителите носят отговорност за децата си и работят, децата се образоват, за да могат един ден те на свой ред да работят, да отглеждат деца и да осигуряват пенсиите на своите родители и ресурси за социалната държава, която да преразпределя за безработните, болните и инвалидите, самотните родители, социално уязвимите, сираците, младите родители. Затова истинските въпроси днес не са за раждаемостта на ромите, а за капацитета на ромите - финансов и културен - да носят отговорност и да отглеждат децата си, не са за нерадостния живот и бъдеще на децата в домовете или за тяхното осиновяване, а за това изобщо да няма деца в домовете, не са за... правата на децата на улицата (!)3, а да няма деца на улицата, не са дали една ромка на 14 години вече е жена, следователно платената й любов не трябва да се разглежда като проституция с малолетна, а като “обикновена” проституция (както се изказа г-н Сапарев по повод пазарджишкия секс-скандал), а изобщо да няма проституиращи и просещи деца.

Сега остава да чакаме със свити сърца развитието и първите резултати от новата система за деинституционализация на децата от домовете и настаняването им в приемни семейства. И да се надяваме, че ще се намерят желаещи да вземат ромчета не само заради парите. И да се надяваме, че самите роми ще вземат децата си не само заради парите.

4. Politically incorrect за кримигенността на ромите

Демократичната реторичност разтвори политически чадър върху криминогеността на ромите. Както демографската информация не се събираше на етнически принцип, защото беше politically incorrect, така и данните за престъпността не се разглеждаха и огласяваха с информация за произхода на извършителите. Бе politically incorrect. Всички много се пазеха да не ги обвинят в дискриминация, когато в крайна сметка ставаше дума за “обикновено” престъпление. (Това ми напомня публичното изказване на една парламентаристка от Македония, която говори на интерпарламентарен семинар в Европейския парламент за същия проблем в Македония с албанците.) Собственикът на барчето, който е затворил заведението си, за да се празнува изпращане на абитуриент, и който първо просто е отказал да обслужи пиян ром, автоматично бе обявен за скинар и направо фашист, и това бе “безспорно” единствената причина за трагично завършилия иначе “само битов” инцидент. Дори и да е имал някакви негативни “стереотипи” и преразсъдъци към ромите, и най-вече към самонастанилите се в сградата до барчето му, никой не искаше да слуша за причините за тази “нетолерантност”, т.е. за предисторията на историята - и в квартал “Захарна фабрика” конкретно, и в България въобще. Връщам се на този случай, не защото е изключителен, а защото се случи седмици преди изборите и ми напомня за учителката ми по история, която все ни повтаряше за причините и повода на едно историческо събитие.

Понеже нямаше как да отразяват само обществената реторика, медиите не се съобразиха с демократичните предписания и продължиха да поддържат “негативните стереотипи”, за което, разбира се, винаги бяха критикувани. Е, общо взето започнаха да се въздържат, макар и не стриктно, да поясняват “от ромски произход” след инициалите на поредния герой или жертва в криминалната хроника, но то бе повече от очевидно или от снимката, или от случката. И така четяхме за кражби, нападения, обири, изнасилвания, проституция, педофилия, захвърлени бебета, загинали безнадзорни деца край релси, в пожари, в реки и язовири, в развалини и строежи, за ромски войни, за птича смърт край кабели с високо напрежение... Бедност и криминогенност, криминогенност и бедност. Големите бандити се пушкаха и взривяваха по улиците за голами пари, среднокалибрените бандити правеха финансови и митнически далавери, а обикновените роми оскотяваха и освирепяваха. Но за последното не биваше да се пише и не биваше да се обсъжда, защото беше politically incorrect. Но какво друго можеха да пишат медиите относно ромите, освен за бедността им и за кримигенността им? За да не поддържат “негативни стереотипи” медиите трябваше или да престанат изобщо да пишат за ромите, т.е. за част от социалната ни реалност и от полицейските сводки, или да се преориентират към художествена проза. Може ли някой да ми разкаже история, която да създава “положителна” представа за ромите? Аз мога. Учех в елитна гимназия и имах съученик ром. Но тук пък възниква друг проблем, и то не един. Майките на всичките ми съученици щяха да поискат да се пише и за техните чеда, защото какво му е изключителното на това да си ученик в елитна гимназия, а аз щях да се видя “в чудо” да им обясня смисъла на позитивната дискриминация. После, имах чуството, че така повече щях да навредя на съученика си, чието семейство живееше тихо и нормално извън и напълно изолирано от ромската общност в града... Моите дълбоки уважения към гражданина от ромски произход, намерил и върнал портфейл с 6000 евро. В случая се съгласявам с Цветелин Кънчев, че това трябваше да бъде отразено в цяла статия, а не в два реда. (Дори и да костваше ромското “гражданство” на доблестния български гражданин...) Защото това е изключителна гражданска доблест изобщо, на която малцина граждани, независимо от произхода им, са способни. И все пак има разлика между този изключителен случай и примерът, който аз давам (и другия пример с испанската ромка, който цитирам по-нататък). Едното е случай, чиято изключителност именно не се отразява на общата картина и нейната перспектива, другото би било очерк за “неизключителни” житейски истории, но би отразявало структурна промяна в наратива (и в реалността). Ето за такива “неизключителни” биографии медиите нямаха материал, а, може би, и интерес.

За съжаление медиите не успяха в една ключово важна своя роля - на обществен медиатор, ако щете, и на обществен манипулатор. Медиите така и не успяха да пробият стигматизирания реторичен дискурс, не само “без да искат”, изпълнявайки иманентна своя функция, а като инициират и управляват истински национален дебат, включително с участието на самите роми. Спор няма - нямаше да е лесно, когато под зорките погледи на външния арбитраж всички мислят по начин politically incorrect, но говорят само politically correctly. Но нали при други условия медиите ни продънват ушите за свободата си. Защото така голата информация, често гарнирана с нездравия медиен афинитет към сензационното, наистина не правеше нищо друго освен да ксерокопира безнадеждното лице на реалността и да възпроизвежда “негативни стереотипи” (които “невпримчени” и “неманипулирани” в многоизмерен дебат, само чакаха да бъдат впрегнати в друг идеологически порядък и друг дискурсивен формат.) Хич не ми беше пикантно-смешно като четях пространното “интервю” на последна страница на в. “Труд” преди няколко години, където млади роми надълго, нашироко и с думи прости, цветисти обясняваха, че понеже няма какво да правят, пият и после все на секс ги избива, разбира се, след дежурния “лабут” на булката. Много е тъжно, че медиите не стигнаха по-далеч.

5. И един по-теоретичен въпрос, ей така факултативно.

Ще поставя въпроса направо и неиздържано. Кой казва, че нашата, европейска, постмодерна, индивидуалистична култура е по-добра (и какво значи по-добра?) от волността, многочелядността, колективните ясни ценности и социални роли на ромската култура? (И, впрочем, дали нашата балканска култура е толкова постмодерна?) Ами аз много си падам по филмите на Кустурица и най-вече по интимния му шедьовър “Циганско време”, по ромските приказки, които четох на дъщеря ми. (Смесените ми чувства около “Черната лястовица” на Дюлгеров бяха повече свързани със самия Дюлгеров като режисьор и сценарист, който с гения си за кино в “Мера според мера” постигна някои изключително трудните истини за нашата история, но в “Черната лястовица” поръчителството замъгли погледа му и го направи някак синилен.) Нали в мултикултурна Европа ще живеем “обединени в различието”, което означава не само Европа на 27 или повече нации, но имплицитно отрича вътрешно-националното етническо хомогенизиране, окастрянето на културите, асимилацията на етническите малцинства, на имигрантите, на неевропейците и нехристияните? Изчерпва ли се общественият договор с гражданството и неговите граждански, политически и социални задължения и права или в него влизат културните модели, практики, норми и идентичности? Или всичко това е реторика, а обществената практика и нейните културни норми се основава единствено на властови механизми и монопол върху ресурсите? Но къде отиват тогава споделянето на общи ценности, солидарността и доверито между гражданите?

Трудни въпроси. По-лесните отговори насочват към разделение на частен и публичен социален живот, като в социума всички трябва да споделят кръг от общи ценности и норми. Ако етническите общности могат да посещават религиозните си институции и да празнуват религиозните си празници, в социума - от насилието върху жена през многоженството до генеталната мутилация4, са наказуеми престъпления, въпреки че са част от някои култури. Децата, включително и момичетата, трябва да ходят задължително на училище, във Франция дори без забрадки. И да бъдат обучавани на езика на мнозинството, след като са преминали задължителни и безплатни курсове по езиково обучение. Всичко, което излиза извън частния бит и има или може да има социални последствия, се регулира от мнозинството. Особено там, където културното различие има или може да има икономическо изражение. Писах много за раждаемостта и културата, професионалното развитие, заетостта и социалната държава. Но ето още един пример, който знам от мой познат, който работеше в сферата на правата на човека във Велкобритания. Сикх, който по нормите на своята култура е задължен да ходи винаги и навсякъде с тюрбан, е одобрен да започне работа в строителството, където естеството на работата му изисква той да носи предпазна каска. Тюрбанът отразява една културна реалност, в която не е съществувало модерното ни строителство, а сикхът, за да се препитава там, където е емигрирал (не знам как се решава проблемът със строителството в родната му страна), трябва да носи каска. Безопасността на труда е не само хуманна грижа, но и спестяване на общетвени средства за лечение, инвалидност, обещетения. Осигуряването на работа в строителството за сикха, която не изисква носенето на каска, би било позитивна дискриминация, която функционално би го приравнила на инвалид, признавайки някаква негова несъстоятелност или предходно ощетяване в обществото, за които той не носи лична отговорност. Въпросът, който възниква, е дали културната идентичност и поведенчески норми са личен избор и отговорност или различност, независеща от индивида, която обществото трябва да устрои?

Тази посока на разсъждения съдържа и тезата, че мултикултурализмът е временно състояние на преход към ново състояние, той е нереален и утопичен като устойчиво състояние. Защото мнозинството не само разполага с властовите ресурси, но мнозинството носи отговорността за организацията и функционирането на обществото.

Но дебатат може да се разшири с още по-трудни въпроси. В академичен контекст се говори за нови форми на неравенство, при които участието в социума и социалното изключване, в рамките на държава, но и в глобален план, се отнасят не, или не само, до материалните ресурси, а до възможността да бъдеш индивид и да участваш във взимането на решения, които управляват не само твоя икономически, но и културен и символен свят. Възможностите за социална реализация на индивида и на дадена култура, за развитието на техните когнитивни и комуникативни способности зависят от достъпа до съвременните ресурси - образование, наука, особено информация като ключов ресурс на социалния живот, медии. Постмодерният човек има несравнимо повече възможности отколкото в миналото за личностна реализация, но живее в общества, които не предлагат вече готови формати за приобщаване, членство и идентификация. От друга страна, новото културно, не просто материално, лишение на традиционните култури води до техния разпад и маргинализация; лишени от субектност индивидите се превръщат в зависими и стандартизирани консуматори, подвластни на универсални кодове на поведение и комуникация. Оформянето на културен център и периферия, на представите за цивилизованост и изостаналост има някои общи черти, но е и качествено различно от примерите на историята. Затова хуманитаристите плахо питат дали е възможно да има равенство на различията, солидарност не само по сходство, но и по различие, дали конфликтите на символно ниво могат да се решават не чрез сила, икономическа, военна, политическа, а чрез диалог, дали е възможно да имаме отворен, немонополизиран обществен дискурс с пространствата и форматите, където той се произвежда.

 

II. Социалната държава5 и ромите или един несъстоял се нормативен (преди да бъде чисто поличитески) дебат

1. Малко теория - за социалната държава, за европейската социална държава и за “под-класата”

Модерната социална държава покрива традиционни рискове като безработица, болест, инвалидност и старост, традиционни нужди като раждане и отглеждане на дете и образование, но и някои нови социални реалности като самотно родителство или липса на професионални умения, водещо до трайна безработица.

От другата страна на уравнението на социалната държава идва неизменно заетостта и, в по-широк контекст, справедливото егалитарно разпределение на възможностите (не на крайните резултати) за участие не само на пазара на труда, но и в обществото със социално значими функции, различни от официалната заетост (гледане на болен, работа като доброволец и т.н.). Равенството на възможностите обаче съдържа два компонента - отговорност на обществото да създаде равни възможности и лична отговорност за оползотворяването на тези възможности. При дефиниране на личната отговорност моят професор по “Европейски социални системи” и белгийски федерален министър по заетостта и пенсиите, Франк Ванденбруке, дава една “притча” за пример. Първи вариант. Наследството на едно семейство е поделено по равно между двама сина. Единият живее скромно, другият не може да мине без шампанско и хайвер. Втори вариант. Наследството на едно семейство е поделено по равно между двама сина, но единият син е парализиран по рождение и се нуждае от постоянни и скъпи медицински грижи (или, подвариант, просто няма природните дадености и таланти на брат си). В първия вариант принципът на равенство на възможностите е спазен, а разликата в крайните резултати ще се дължи на разлика във вкуса, културата, ерго в личностния избор, усилията и пр., което е въпрос на лична отговорност. Във втория вариант принципът за равенство не е спазен, защото братът-инвалид не е отговорен за здравословното си състояние (или в подварианта, за границите на природната си интелигентност, които иначе е въпрос на лична отговорност да постигне). Ето защо професорът ми натъртваше, че говорейки за социалната държава, винаги трябва да говорим за равенство и отговорност.

Социалната политика не може да се редуцира до проблемите на заетостта и безработицата, но заетостта все пак е ключов елемент. При това, ако участието на пазара на труда е основно обществено благо, то качеството на работните места става толкова важно, колкото и количеството. По-високата заетост не е заместител на социалното преразпределение и борбата с бедността: повече работа не означава автоматично по-малко бедност. И това е разликата между европейските социални модели и либералните модели на САЩ или Великобритания - първите се стремят към високи нива на заетост и към ефективна социална защита.

Обща европейска традиция е социалната държава да се използва за национално конструиране и по-точно на създаване на концепцията за гражданство.

Изграждането на социалната държава, която коригира пазара като преразпределя между региони, класи, социални групи и поколения, е важен елемент от модерната държавност и концепцията за гражданство в Европа. Участието като права, но и като отговорност в социалната държава, основана на солидарност, е съществен атрибут (освен фолклора и историческите митологеми, г-н Дичев) от националния идентитет в модерна Европа. Националната идентификация като гражданство е еволюционната крачка напред, която направи 20. век, след “строителство” на нациите, което романтизмът предприе, използвайки език, фолклор, история, култура. По класическата дефиниция на Т. Маршал, социалното гражданство е “гамата на граждански права от правото на минимална икономическа благосъстоятелност и сигурност до правото да споделяш напълно социалното наследстнво и да живееш живота на цивилизовано човешко същество според преобладаващите стандарти на обществото”. По-конкретно, в социалните права се маркират заетост, жилище, здравоепозване, грижа за децата, обучение, достъп до финансови ресурси. Социалното гражданство е най-новият, най-модерният аспект на гражданството след дефинирането и гарантирането на граждански, правни и политически права; социалното гражданство е основен вододел между станалото вече формално гражданство, т.е. покрито от по-старите граждански права, и същинското модерно гражданство.

Структурирането на социлната държава трябва да се основава на възможно най-широк консенсус. Приетото като справедливо разпределение на задължения и права между социални групи и класи, поколения и региони е основополагащо условие за устойчивостта на обществения договор, конституиращ социалната държава и нейния дух на солидарност. Няма устойчива социална държава, която да не е легитимна. И така се задвижва махалото в политическия спектър между десен, либерален, ляв вот, когато трябва да се реформира или ревизира социалната държава, защото много или твърде малко или неправилно е натрупвала или харчела и трябва да се постигне нов еквилибриум. Социалната държва е една от най-съществените глави на националния политически дебат и въпреки че еквилибриумът се определя от мажоритарен вот, следователно има печелещо мнозинство и губещо малцинство, общият национален и граждански идентитет гарантира консенсусното приемане на мажоритарно управлявания еквилибриум. До следващия вот.

Етническата бедност и соцалното изключване (новата бедност в Европа) са общ проблем за всички европейски страни. Отличителна черта на новата бедност е изключване на обществени групи от социалното гражданство. Социалната маргинализация е изключване от обществения договор на социалната държава. Общопризнато е, че под натиска на миграционните процеси социалната държава става основен източник на драматичен конфликт и че задълбочаващото се разделение в обществото се изразява преди всичко в етническо разделение на труда и социалното преразпределение. Разликите в проблематиката на социалното изключване се дължат на разлики в характера и историята на националната държавност, на разлики в социалните държави и на разлики в националните политики по отношение на имиграцията и етническите малцинства. Причините за проблема се търсят в расизъм и дискриминация, в икономически фактори като контрахирането на социалните държави, деиндустриализацията, неравномерният като териториално осъществяване и като вътрешнонационални печеливши и губещи икономически растеж. В концептуализацията на проблема се наблюдават различни тенденции със съответните им политически деноминатори. Въвежда се понятието “подкласа”, която “подкласа”, според консервативната, дясна интерпретация, използва в неправомерно голяма степен социалната държава. Това са недопринасящи бедни, които са зависими от социалната държава, които не работят и са културни чужденци с неконструктивен манталитет, не желаят да приемат нископлатени работи, въртят се в порочния кръг на бедността, неспособни да натрупат знание и трудов опит, за да се квалифицират за по-добри професии, неспособни да интериоризират етоса на труда, неспособни на родителство, склонни към криминогенно поведение (звучи познато, нали?). Консерватизмът е склонен към монокаузално “обвиняване на жертвата” и прави разграничение между “заслужаващите” бедни (бездомни, безобидни, безпомощни, болни, благодарни и заслужаващи благотворителност) и другите. Лекът според десните е заместването на социалната държава (welfare) с “работна” държава (workfare), където социалните права и придобивки са в зависимост от заетостта или от дейности, свързани със заетостта (професионално обучение, търсене на работа, предприемачество). Монокаузалният ляв подход е склонен да акцентира върху дискриминацията и расизма, и предимно там да търси решението. Либералният подход вижда преди всичко икономическите причини за явлението и като алтернатива на целеви социални помощи и растящата “подкласа” предлага универсални социални програми (за всички) и адекватни обществени услуги (училища, детски градини, здравеопазване), които гарантират екзистенц-минимума и социализацията на всички бедни, в съчетание с макроикономически политики по заетостта.

И нека сега се опитам да вкарам всичко това в европейска “перспектива”, защото тя вече е и наша. В законодателния корпус на ЕС (aquis + вторични законодателни актове) социалните разпоредби са много ограничени (касаят равните възможности на жените, участието на работниците във взимането на корпоративни решения, териториални трансфери на социални права във връзка със свободното движение на работна сила), т.е. социалната държава си остава част от националните компетенции и суверенитет или, казано с други думи, ако (изобщо) съществува европейска социална политика, нейните основни институции са националните социални държави. И това въпреки Европейската социална харта, и даже въпреки Хартата с основните права в ЕС в Конституцията за Европа, която, за разлика от националните й конституционни паралели, съдържа много социални права. В този смисъл, липсва позитивна и “отгоре” интеграция за хармонизирането на европейските социални системи. Същевременно обаче пазарните механизми създават индиректен натиск върху социалните системи, чийто краен резултат съдържа елементи на конвергенция и води до ерозиране на суверенитета на националните социални държави. Дали това ще е Европейският съд, който с решенията си създава “негативна” интеграция6 или директно следствие от пазарните механизми7, дали това ще е либерализирането на обществените услуги и глобализацията на финансовите пазари8 или критериите за конвергенция на Икономическия и монетарен съюз9, резултатите са едни и същи. Социалната държава, като териториалност, субекти и ресурси, губи своята национална сувуренност и все по-трудно може да се използва за конструиране на национално гражданство. Посоката на конвергенция е либерална, консервативна, “отвъдокеанска”. В процеса на “американизиране” на европейските социални системи определящо значение добиват индивидуализираните, спечелени социални права, свързани с присъствието на пазара на труда и приноса към социалната държава, а на реформи подлежат най-вече онези социални системи в Европа, които са основани на универсалистки традиции. Още нямаме жестоката американска job-машина, но засега Бисмарк и неговата пенсионна система печели големия спор с Бевъридж и със скандинавския модел. Имиграцията и разширяването на ЕС ускоряват този процес. Правото на сводобно придвижване на работната сила изобщо не се случи в такива мащаби, в каквито очакваха бащите-конструктори на ЕС, не само заради многоезичието в Европа и неизмеримите финансово фактори (дом, семейство, социална среда). Европейското гражданство все още няма нищо общо с някакви автоматични европейски социални права; достъпът до националните социални държави е стриктно обвързани със заетостта и участието в националните пазари на труда, а те пък са максимално защитени.

Същевременно Европа иска да продължи да бъде социална, но и да не изостава в глобалното състезание по конкурентност. Според ключовата формула на Лисабонската стратегия ЕС трябва “да стане най-конкурентната и динамична икономика в света, основана на знанието, която е в състояние да има устойчив икономически ръст, с повече и по-добри работни места и с по-голяма социална кохезия... [където] инвестирането в хората и развитието на активна и динамична социална държава ще бъде решаващо...”. Въпросът, как съхранението и развитието на европейския социален модел да се съчетае с нуждата от все по-голяма конкурентност в глобален мащаб, остава отворен. Изпълнението на Лисабонската стратегия, особено в частта за повишаване на заетостта, засега буксува. Дали “меките”10 политики в сфери като заетост, социално изключване, пенсионни системи ще могат да компенсират липсваща интеграция и да “коригират” логиката на пазара, е неясно. Неясна остава и реториката на Тони Блеър, който, поемайки председателството на ЕС в началото на юли т.г., заяви, че като “страстен про-европеец” мисли за Европа като за политически проект и никога няма да приеме Европа само като свободен пазар. Същевременно, според британския премиер-министър, изборът между свободен пазар и социална Европа е некоректен и манипулативен; трябва да се модернизира самият европейски социален модел, за да може Европа да отговори на глобалните предизвикателства. В заключение бих обобщила, че заедно с проблематиката около общата европейска външна политика и военна сила, това е стратегически най-важният дебат в Европа, който трябва да отговори на въпроса дали социалната държава е затворена система, основана на пазарно уравнение и на етоса на дистрибутивната справедливост, или цялостна система за управление на социалното възпроизводство и на политико-икономическото равитие, която може да се преустройва.

Ще си позволя да продължа и безотговорно накратко да поставя България в така описаната “европейска перспектива”. Ами какво, ще трябва наистина да бъдем функционираща пазарна икономика, ще трябва да бъдем конкурентни като предлагаме квалифицирана и евтина (и като социални разходи) работна ръка и качествена и евтина продукция, ще трябва да провеждаме рестриктивни бюджетни политики, за да покрием рано или късно критериите за конвергенция на Икономическия и монетарен съюз, между другото да си изплащаме външния дълг, докато застаряваме като нация и се обезлюдяваме като държава (вследствие на емиграцията. Дай боже да повторим примера на Ирландия както по отношение на икономическото чудо, така и с процеса на реимиграция. Защото засега средствата, изпращани на близките в България от чужбина само подвеждат статистиката на потреблението, която на свой ред се опитва да подвежда и нас.).11

На този фон като че ли единственият “келепир” от европейското ни членство се очертават очакваните постъпления по земеделските фондове (които чак през 2014 г. ще стигнат размера на получаваното от западния земеделец, като през това време, жестоко оспорвани в ЕС, и с право, като ретроградна политика изобщо, фондовете като цяло ще намаляват) и от регионалните и кохезионните фондове, като регионалните, се надяваме, да имат важен принос за квалификация и преквалификация на работната сила. Тези постъпления, на фона на снижените ни национални вноски, са си наистина “келепир” и заедно с очакванията ни да се юрнем масово да работим на запад (които ще бъдат попарени поне за една петилетка не само заради “масовата” ни компетентност по чужди езици, но и заради предпазните клаузи в Договора ни за присъединяване, които логично защитават пазарите на труда в старите страни членки, и, да се успокоим, са същите и за 10-те нови страни-членки), да работим в България за западни фирми (вж. за социалния дъмпинг) и да изнасяме нашите домати, сирене или вино (с квоти и само ако отговарят на всички екологични и хигиенни изисквания) съставляват алфата и омегата на прагматичния ни европейски оптимизъм. (Не случайно “атакуван” вече.) Авторката е отчаян еврооптимист, но с малко повече, малко по-сложни и малко по-идеалистични и проекционни аргументи, за които не е мястото тук. Но написаното може да се схване като покана за обществен дебат, качествено различен от често некомпетентни журналистически дописки, поднасящи оскъдна, едностранчива и гола информация без професионален и “идеен” анализ, изключително професионалния, но технократски непонятен стил на комуникиране на министър Кунева и откровено митологичния дискурс на обществената реторика или фолклора на слуховете. За да не се ударим, шокирани по главите след време и да си кажем пак: “Леле, колко е тъп народът, че гласува против”.

2. Ромите и лявата страна на уравненето на социалната държава

След това теоретично въведение става ясно, че нещо в дискириминационната стигма не е наред и затова уравнението й просто не се получава. Проблематиката около ромите не се изчерпва с правата им като етническо малцинство, отношението роми-социална държава не се изчерпва с проблемите на дискриминацята. Затова, може би, би било по-продуктивно да приложим уравнението на социалната държава.

Ромите не могат да участват в производството на национален продукт, защото са трайно безработни. Те са трайно безработни, преди всичко защото нямат образование и професионални умения, и чак след това, защото са дискриминирани. Иначе трябва да си оспорват конкурентно с комшиите българи един доскоро стагниран и оскъден пазар на труда, който иска професионални умения и дава малко пари. Те нямат образование и професионални умения, защото не са посещавали учебни заведения навремето и защото държавата не инвестира в life-long learning в настоящето - не само за ромите, но и за всички. Ромите не са посещавали учебни заведения, защото са били бедни, защото са имали проблеми с езика, защото са били сегрегирани в отделни училища с ниско качество на образованието, но и защото образованието не е първостепенна ценност за тях, както за комшиите българи, и просто са преставали да ходят на училище, за да се заемат с други, по-“смислени” неща.

Баничките, учебниците, дрехите, предоставяни от множество фондации като стимул за ромите да пращат децата си на училище, не дадоха кой знае какъв резултат. Както и надлъгването между властите и ромите за детските надбавки, които се дават само ако детето е записано на училище. Децата бяха записвани, и... не ходеха на училище. Учителите, преподаващи в смесени паралелки, започнаха да преминават професионално обучение по ромски език, за да се облекчи преподаването. Преди време много шум се вдигна около програмата на МОН за масово ограмотяване на ромите; гледахме по вестниците снимки на ученици в началния курс с мустаци и на нагиздени и гримирани ученички. Нямам сведения как се развива и какви резултати дава тази похвална програма, но крайната цел не е просто да научим ромите да четат и пишат на български, нали? Макар че несъмнено с това трябва да се започне.

През 2003 г. програмата “От социална помощ към заетост” целеше да осигури едногодишна заетост на 100 000 дълготрайно безработни като бюджетната линия за програмата от 217 милиона лева покриваше минималната заплата на наетите и тяхното социално осигуряване. Субсидираната заетост е палиативна, популистка мярка, а не устойчиво решение. Прав е Иван Нейков12 в твърденията си, че ако делът на труда варира от 25% (в строителството) до 50% (облагородяване на градската среда) тогава по тази програма работодателите трябва да инвестират значително, и понеже това са най-бедните общини с най-високите нива на безбаротица, те ще се нуждаят от допълнителни бюджетни субсидии. Вярно е, че през 2003 програмата осигури заетост на 90 000 души (предимно от ромски произход), официалният процент на безработица през октомври 2003 спадна до 13%, което ние широко рекламирахме у дома и в чужбина и за което България бе поздравена от Европейската комисия и Европейския парламент. Но е вярно също така, че субсидираната заетост не създаде, и по принцип не създава, продукти или услуги с пазарна стойност и не се отразява на брутния национален продукт. Тя завърши с приключването на програмата, а надеждите, че работниците ще останат на работа и след прекратяването на субсидиите, не се оправдаха. Защото това беше временно, непазарно абсорбиране на неквалифицирани трудови ресурси, от които несубсидираната, “обикновена”, т.е. основана на конкуренция, пазарна икономика няма нужда. Да не говорим, че дори тези 100 000 работни места останаха ненапълно заети, защото марджинът между социалните помощи и минималната заплата бе много малък.

“Къде е дъното на кацата, какво точно да наливаме и откъде да го вземем?”, е може би въпросът, който трябваше да се постави паралелно с описанието на очевидните аспекти на ромската маргинализация в сферата на образованието и заетостта и също така саморазбиращите се и прекрасните сами по себе си предписания, че трябва да се сложи край на това. Мерките, които биха довели до структурни и устойчиви промени в нивото на образование и професионална квалификация на ромите и биха ги превърнали в нормална, т.е. “окуражена”13 и конкурентна работна сила, са също така очевидни, макар че никой не говореше за тях.

Образованието не само трябва да изкорени етническата сегрегация, но до определена образователна степен трябва да е задължително наистина и за всички, без негласни социални компромиси, и родителите, чиито деца не посещават учебни заведения, трябва да се подвеждат под отговорност, като това се отразява и на родителските им права. Както между впрочем е в нормалните европейски страни. Не само учителите трябваше да преминават обучение по ромски език, а трябваше да има и засилено обучение по български език за ромите. Ромите трябва да стигат до стотиците средни професионални училища, където да получават професионално образование. Освен това трябваше да има специална национална програма (а не само отделни бройки, финансирани от фондации) за стимулиране (чрез стипендии, квоти за прием, право за обитаване на общежитие) на ромски студенти. Вместо субсидирана заетост, държавата трябваше отдавна да изработи национална стратегия и да осигури бюджет за квалификация, преквалификация и life-long learning далеч не само за ромите, но и на всички онези останали без работа вследствие на преструктурирането на икономиката и несполучили да подхванат малък или по-голям собствен бизнес.

Всичко това хубаво, но има още един въпрос: къде е балансът между желаното и реално възможното и изпълнимото? Защото за изпълнението на тези иначе очевидни мерки, трябват не само доклади и стратегии, но и бюджетни средства и интеграционна воля от страна на самите роми. Ако за държавата може да е по-лесно да осигури изпълнението на закон, може да е по-трудно да осигури значителни бюджетни средства.14 Но така и никой не седна да поумува, заедно с ромите и в по-представителен, отговорен и продуктивен формат от този на НПО, върху единна национална policy mix, която да координира законови и административни мерки, бюджетни възможности, донори и програми15, директно спонсорство на ромски семейства, най-добри практики. И всичко това трябваше да се свърши с активното участие на самите роми, които да изоставят позата си на жертви-бенифициенти и да излъчат не просто лидери, които са “печени” в искането (много често откъснати от самата ромска общност), но и такива, които могат честно да идентифицират проблемите в самата ромска общност и да работят като медиатори за изграждане на осъзнатост и отговорност у самите роми и на воля за усилията, необходими за истинска промяна. Преди време в публикация на Виенския Център за борба с ксенофобията и расизма прочетох интервю с испанска социална работничка от ромски произход, жена на 32 години, с добро образование, все още неомъжена, която работеше с ромски общности. Тя открито признаваше, че образованието и професионалното й развитие й е коствало усилия, не на последно място и трудности, свързани с неприемането на личния й житейски избор и път от рода й. И още нещо. Няма изследване, което да покаже колко непълнолетни ученици работят (и колко незначително малко от тях са роми. Далеч не става въпрос за задочници.) По мои наблюдения това е доста често срещано явление, неизбежно или не, положително или печално, което очаква своите анализатори. Във всеки случай то показва, че трудът може да се съчетае с учене. Зависи от “натиска” на реалността и от мотивацията.

И накрая има една сфера, където пропастта между (по)желано и възможно е особено драстична - жилищните условия на ромите. Няма нормален човек, който да не изтръпне при вида на ромските коптори. Но откъде да се вземат толкова капитални инвестиции накуп, за да се построят прилични домове за няколкостотин хиляди души? Преводът на укорите за дискриминацията и сегрегацията на ромите като жилищни условия, за виновните звучеше горе-долу като “Пари нема, действайте.” Логично, изграждането на домове за ромите започна с чужди средства. Но ако това не са безвъзмездни дарения, а заеми, то вторите ще трябва всички солидарно да изплащаме, заедно с ромите, като работим. И в двата случая обаче, ромите ще трябва да се научат да опазват и градят.

3. Дясната страна на уравнението

Вместо това, ромите се превърнаха в социални инвалиди, ако използваме притчата с братята по-горе, или в “подкласа”, ако използваме нормативни понятия. Защото в другата посока - на консумирането, на солидарното преразпределение на обществените средства от социалната държава - ромите неизбежно развиха класическата култура на бедността, на подкласата, което ще рече на непропорционално създаване на социални права и консумиране на социални плащания или други социални помощи. Подкласата де факто се разполага само по това рамо на уравнението и живее върху него. Постигнаха се официални и негласни обществени компромиси за здравното обслужване на ромите при липса на здравноосигурителни вноски, за снабдяването с електричество, за осигуряване на помощи за отопление, храна, за правото на социална пенсия (макар че малко роми доживяват възрастта за нея). Щекотлив остана проблемът със социалните плащания за деца - помощи при раждане и детски надбавки, защото е неразривно свързан с деликатните демографски въпроси, които разгледах по-горе.

И за миг не трябва да забравяме, че раждането и “засядането” на нашата подкласа се развиваше на фона на драстично контрахираща социална държава в условията на, меко казано, икономически преход (т.е. безработица, катастрофално спадащ обществен продукт и растящ бюджетен дефицит). Прибавете към това предизвикателствата на европейското или просто модерното ни настояще и бъдеще към социалната ни държава, за които стана дума по-горе.

В българската социална държава, между българи и роми, принципът на солидарност бе изместен от социално напрежение и конкурентност. В обществото ни има и други ощетени или уязвими социални групи (пенсионери, особено живеещите сами, млади семейства, жители на селата, трайно безработни вследствие на икономическо преструктуриране, инвалиди), които живеят под летвата за бедност, домакинства, в които, да перифразираме поговорката, също няма да намериш кисело мляко. Но те не са обект на позитивна дискриминация, на социални компромиси или на специално внимание от неправителствения сектор, те могат да ползват само общите социални подпомагания, достъпни за всеки български гражданин, и то до време. Когато тези хора не си платят тока, на тях просто им го изключват. Няма млади български семейства, на които да се дава дом ей така, “на тепсия”. Ако родителите не са посветили живота си да направят дом на чедото и чедото остане в България и реши да се задоми, то може да вземе кредит за жилище, ако работи на висока или ръководна позиция с постоянен договор в сериозна чужда компания или има много успешен собствен бизнес, да живее на квартира, ако работи много прилична работа, или, най-често, да продължи неписания обществен договор и да остане да дели с родителите си едно жилище, като “скритият” наем се покрива с грижа за родителите-пенсионери, които пък осигуряват грижа за внучето. А може и да не се задоми или да отложи това далеч не само по егоистични или кариеристични подбуди.

Съжалявам, че отново няма да се съглася с Ивайло Дичев, че това социално напрежение и конкуренция е единствено израз на “завистливо дефиниране на националната кауза” и че “увереният в своята идентичност човек е щедър, завистливият има проблем със себе си. Той никога нищо не постига [...], обиден от това, че около него разни хора успяват, и озлоблението му се пренася върху най-слабите - етническите, сексуалните или религиозните малцинства”. Доколко и къде точно г-н Дичев е прав, анализирам в следващата част, посветена на политиката. Има обаче един ключов момент, където авторът категорично бърка. Не става въпрос за завист. Смехотворно е да се твърди, че някой завижда на ромите. Става дума за накърнено чувство за справедливост, което е в основите на солидарността, необходима за функционирането на социалната държава. Защото г-н Дичев изпуска от поглед фундаменталния факт, че това социално напрежение се развива в рамките на и касае социалната държава. И че причината за него е неизлизащото уравнение. (Да не говорим, че неуспехът на неуспелите е извън социалната държава и че причините за този неуспех са твърде болезнена и хлъзгава материя, за да бъдат “посичани” така набързо.)

Хубав сравнителен пример подсказва самият Дичев. Наскоро прехвърлих текстовете в интернет форума на в. “Дневник”: “Трудно ли е да си сексуално различен в България?” Имам впечатления от дискурса в пресата ни (оставям настрана пикантно-сензационната страна), а и общи впечатления от социалната ми среда. Всички тези изказвания, текстове и пр. разкриват една много широка палитра от мнения - от крайно хомофобски до абсолютно толерантни, т.е. очертават динамиката на обществените нагласи в едно по-традиционно, но видимо променящо се общество. Имаше едно кратко съобщение, което гласеше общо-взето следното: “Не го разбирам [хомосексуализма], но не ме касае. Нали не ми пречат. Да правят каквото си искат, но вкъщи”. Ще мине доста време преди това усреднено изказване, между крайното отрицание (“балканско”, религиозно) и добронамерената толерантност, да се превърне в осъзнатост за сексуалната ориентация като човешко право, за това, че не бива да дискриминираме хората заради сексуалната им ориентация, както не бива да го правим заради етническата им принадлежност, убежденията, религията, възрастта или пола им. А тази осъзнатост е необходима, за да може написалият тези няколко реда наистина да не дискриминира (като работодател, колега, предлагащ обществена услуга, държавен служител и пр.) хората с различна сексуална ориентация. (А крайното отрицание може и да не се промени в обозримо бъдеще, както между впрочем е не само у нас.) Все пак това усреднено изказване приема, тук и сега, различността, доколкото тя остава в частния бит и доколкото няма социални последствия и цена. Но я си представете за миг (г-н Дичев), че решат например, като мярка на позитивна дискриминация, да намалят данъците на хомосексуалистите. Или им се осигури безплатно здравна помощ (защото, да речем, нетолерантността на обществото разстройва в неправомерна степен психичното им здраве). Представете си и че хората с различна сексуална ориентация са агресивни и формират криминогенна среда. Има ключова разлика, която не позволява да слагаме проблематиката на ромите и сексуално-различните под един знаменател при “анализа” на “хорската завист”. Смея да прогнозирам, че тогава няма да имаме палитра от мнения, а ще наблюдаваме същото, тотално монотонно негативно отношение, каквото обществото има за ромите. За съжаление не стигнахме до интериоризиран национален консенсус с и за ромите, но сме консенсусно против тях във втората скала на двойствения ни стандарт. Защото и “завистливите” неуспели, и успелите участват и в лявата част на уравнението, учили са, работят, работили са или търсят активно работа или други начини да се препитават, не извършват престъпления, децата или внуците им ходят на училище дори с учебници втора ръка и без банички. И успелите, и неуспелите се опитват да носят отговорност за положението си и да търсят отговорност от държавата в политическия дискурс и само определени социални подгрупи като болните и инвалидите наистина не могат да носят отговорност за положението си и се разполагат предимно в дясната част на уравнението (и пак предимно, не изцяло, заради близките си). Принадлежността и участието в двете страни на уравнението на социалната държава поражда модерното национално дефиниране и идентификация, а не обратно (г-н Дичев). Подкласата, която се разполага само от едната страна на уравнението, може и да не е етнически дефинирана, а да е съставена от имигранти например.16 И не забравяйте, че все още сме най-бедната от 27-те настоящи и бъдещи страни-членки на ЕС, въпреки признатата ни функционираща пазарна икономика. Но дори и в богатите страни-членки няма неоспорвана и незащитена социална държава. Излиза, че от нас се иска да сме “пò демократи и от демократите.”

В заключение, искам дебело да подчертая, че общият демократичен дискурс, рамкиращ проблематиката на етническите малцинства (международни стандарти, национално законодателство, политики, мерки, реторика), бе нормативно недостатъчен относно ромите. В България не се състоя нормативен и политически дебат върху социалната държава и върху социалната държава и ромите, проблематиката на етническите малцинства по дефиниция са извън националния политически дебат. Така стигнахме до двойните стандарти и спускането на завеса върху кръг от теми като politically incorrect, което доведе до опасната им политическа експлоатация и мобилизация за опасни цели, за което ще стане дума по-долу. Принципите на натрупване, разпределение и преразпределение на социалната държава, нашето неизлизащо уравнение и причините за него трябваше да се дебатират открито и стратегически да се комуникират (до всички адресати) много, много отдавна (и то далеч не по начина, по който, постфактум, прави това г-н Дичев). При това трябваше, също така, ясно да се открои нуждата и смисълът на позитивната дискриминация (допълнителен, модерен механизъм извън дори социалната държава), който се явява, за да компенсира и даде начален тласък на социална (забележете, първо социална, която може, но може и да не е етническа) група, отделена от мнозинството с огромна пропаст по отношение на определени социални възможности. (Позитивната дискриминация се появи в модерния политически инструментариум във връзка с правата на жените.) Така щяхме да избегнем типичния едностранчив (който прераства и в единодушен) негативизъм по отношение на подкласата; негативизъм, който само “обвинява жертвата” и се съсредоточава върху проявлението на проблема и поведението на подкласата, а не върху причините, и който е прелюдия към оформянето на ултрадесни политически движения. Затова можехме да се поучим от други европейски страни. Един честен национален дебат и наш, национален policy mix щеше да съхрани духа на солидарност в социалната държава и да улесни прилагането на позитивна дискриминация, като консолидира единни, консенсусни стандарти и цели, които, бидейки консенсусни, щяха да са легитимни. И това бе много по-надеждният път за постигане на идентификация с проблемите и възможните решения и от двете страни, оттам с поемането на отговорност и от двете страни и в крайна сметка с постигането на устойчиви, структурни промени в интеграцията на ромите.

4. Ромите - граждани на ЕС, но... по местожителство

И накрая, преди да преминем към “чистата” политика, трябва да сме наясно с нещо. Европа има своите демократични стандарти, които вече са и наши, но ромите ще си останат само наши. (И това не бива да ни “обърква” в нашия малко странен политически дискурс, в който ЕС и неговите “правила на играта” идва “най-сетне” да “сложи ред”, да “възцари законност” и да стане истинския коректив на корупцията. Малцина разбират напълно, но никой не оспорва жълтите карти, които ЕС даде на правителството ни, натиска за реформа в съдебната система, нуждата за преструктуриране на фонд “Земеделие”, и всички се радват на намесата на ЕС в поредната “мътна” сделка с концесията на магистрала “Тракия”. Не съм чела още текст, който да изследва как ЕС, нашето членство и националният политически консенсус около него запълват липсващата субстантивност на нашия политически живот и придават истинска, не “футболно-професионална”, легитимност на политиците ни, които в случая трябва да играят в международен “турнир” със строги правила за национална кауза.)

Четох някъде статия, която се опитваше да обясни на французите, че след като източноевропейците са приели Cora, Metro, десетките западни банки, които конкурират и често разоряват местната, по-дребна икономическа флора и чиито печалби напускат източноевропейските страни, е въпрос на справедливост западняците да приемат полските водопроводчици, още повече когато на запад наистина е проблем да намериш водопроводчик, дърводелец или фаянсаджия. Добре, ама французите, холандците, а сега и немците, продължават да се дърпат и да се страхуват. (И Европейската комисия обявява 2006 г. за Година на свободното придвижване на хора. Тези европейски Години на езиците (2002), на инвалидите (2003), на образованието чрез спорт (2004) са част от европейската реторика и етос, които, въпреки че има бюджетни изражения, са в сфери, където ЕС има много слаби компетенции в сравнение с националните държави и европейската политика се ограничава до даване на насоки, препоръки, окуражаване, подпомагане.)

След Испания, с присъединяването на Словакия, Чехия, Унгария, Румъния и България, ромите ще станат най-многобройното етническо малцинство в Европа, което по някои пресмятания наброява, общо в цяла Европа, около 9-10 милиона души. Ромите ще добият европейско гражданство и съответните права и с тази перспектива проблемът с ромите се изкатери нагоре по европейския дневен ред, като интензифицира количеството и качеството на рутинната критика в докладите за прогреса на съответните страни-членки и кандидат-членки, а също така беше артикулиран самостоятелно в други формати. Европа определено предпочита да си затвори очите пред стигматизацията на проблема, да се придържа към дискриминационния етос, да се вслушва институционално във всеки вопъл на ромите, да дава средства за жилища, за образователни програми, но, при всяко положение, да направи всичко възможно ромите да останат “по местата си”. Защото в непосредствена перспектива, преди да сме интегрирали ромите в образованието и на пазара на труда, тези нови европейски граждани ще се появят на запад дори не като водопроводчици с професионални умения и със запас от няколкостотин важни думи на английски, немски или френски, а като просяци, сводници, проститутки, джебчии, крадци на коли, при това често организирани.

Понеже, както обясних, няма европейска социална политика като законодателство и хармонизация, социалната политика си е наша, строго национална, проблемите на жизнения стандарт на българите и на социалната държава не съставляваха съществена част от преговорите и се ограничаваха до странични ремарки в докладите на Комисията или Парламента. Така ще бъде и по време на мониторинговия период. Така ще бъде винаги. Само дето ще участваме в “меки” политики. Същевременно обаче проблематиката с ромите се появяваше неизменно в политическата част на докладите за България, където напредъкът ни се измерваше по отношение на изпълнение на политически критерии, свързани с демократичност, недискриминация, интеграция на етническо малцинство. Макар че, по същество, това е социален проблем.

Не бива да очакваме някаква промяна в позицията на Европа. През 2003 имаше пробив в дискриминационната стигма, който логично дойде не от преговарящата Европейска комисия, носеща мандат от Съвета за преговорите, ерго изразяваща официалната европейска политика, а от Европейския парламент като по-плуралистична, по-дебатна, макар и не така политизирана институция като националните парламенти (пробив, за който смея да твърдя, че имам някакъв принос.) В едно от мненията на парламентарна комисия към годишния доклад за България на Европейския парламент се казваше следното: “[Европейският парламент] признава, че това надхвърля въпроса за дискриминацията и е всъщност двупосочен процес [в който трябва да се вложат целеви усилия] за образоването на ромските жени в семейно планиране и за образованието по български език в ромската общност... [Парламентът] призовава представителите на ромската общност да идентифицират социалните и структурни проблеми в начина на живот на ромската общност и да съдействат за изпълнение на мерки, които да донесат промяна в ромската общност, която промяна да улесни интеграцията на ромите в българското общество” (подчертаването не е мое - Р.Б.). Не бива да очакваме, че това ще се повтори или че подобна позиция ще постави начало на де-стигматизирането на проблематиката. Скоро си говорих с една служителка на Европейския парламент от средно управленско ниво, която е румънка. Обсъждахме контекста и дали може да се направи пробив, макар че и на двете ни е ясно, че “няма начин”. Тя ми разказа, че при нея идват често представители на ромски организации да искат съдействие да се появят на политически слушания в Парламента, за да говорят за дискриминацията и да искат средства. Веднъж си позволила да попита една “печена” ромска лидерка, те, ромите, какво ще направят, с надеждата да се получи по-сериозен диалог, при което лидерката се дръпнала неприятно учудена и казала: “А, значи ти си “за” дискриминацията”.

Но вместо да обявяваме Европа за лицемерна, трябва да проумеем, че социалният проблем си е наш. И чака наше решение. Защото ние живеем и ще живеем с ромите. С все повече роми (и все повече пенсионери). В споменатия доклад на Европейския парламент се казва още нещо: “Присъединяването на България към ЕС не е някакъв самодостатъчен край... икономическата, политическата и социалната реформа е положителна сама по себе си и би трябвало да доведе до по-голям просперитет и до по-високо качество на живота за всички български граждани” (курсивирането е мое - Р.Б.). Простичко, даже банално, но е добре да вникнем в това.

 

III. “Чистата” политика

1. Малко предистория, която най-неочаквано, по български, ни води до края на историята

В обществото ни тотално липсва политически спектър, който да се оформя на базата на политически идеологии, които пък идеологии да отразяват нуждите на ясни социални класи и групи, формулирани, артикулирани и направлявани от национално-отговорен политически елит. Като сумираме определено социално-политическо наследство и инерция от комунизма, пролетаризирането на обществото, корумпирането на политическата класа и “икономическата логика” на прехода ни към пазарна икономика, може и да разберем как стигнахме до ситуация, в която практически няма политически идентитет, политическо представителство и политически дебат.

По комунистическо време Партията беше партия на икономическия “елит”. И на младежите “идеалисти” от бригадирското движение, които продължаваха неуморно да строят комунизма. Нека повярваме, че ги е имало. Да станеш член на Партията, бе въпрос на катерене по икономическата стълбица, а не на някакви убеждения. После дойде демокрацията и започнахме прехода към пазарна икономика. Същият “елит” запази контрола върху икономическите ресурси, чуждите инвестиции не идваха, напротив - националните капитали се изнасяха, обществото се пролетаризира. Въпреки че де факто бе дясна партия, БСП узурпира лявото пространство - за да просъществува изобщо, по историческа легитимност, за да запази електорат, и като единствено възможна политическа самоидентификация и разграничение от всичко друго, което плуралистичната плодовитост на младата демокрация в икономически несвяст роди. Т.нар. дясно се самоопредели много по-късно като такова (и наистина, ако някой беше заявил, в синьо-еуфоричните или гладно-стачните времена, че СДС е дясна партия, щеше да настъпи голямо недоумение). То бе първо и преди всичко антикомунистическо, т.е. самоопределящо се в историческа, а не в съвременно-социална перспектива, и изразяваше монолитната, недиференцирана социално идея за промяна, определено срещу имащи власт, ресурси и вина. За самоопределянето на антикомунизма като десен работеше същата логика на опозиционна идентификация, и то в историческа перспектива, както за т.нар. ляво. Иначе и ляво, и дясно неизбежно бяха за пазарна икономика, а с оглед “дереджето” на електората и социалната нереалност на самата пазарна икономика и ляво, и дясно с еднаква политическа готовност бяха за социална пазарна икономика. Историческата ретроспективност, липсата на реална социално-икономическа субстантивност и пролетаризацията на обществото ни докара геронтоложките образи-символи на червените и сини бабички и уникално обръщане на социално-политическата логика. Комунизмът реторично еволюираше към социалдемокрация, за да държи исторически, а не социално дефиниран електорат, но всъщност беше десен, защото капиталът всъщност бе червен. Един от политическите лидери на левите ни “устрои” класическа гладна зима, а после, понеже всъщност той бе петролен магнат, го гръмнаха по законите на доста сива, но съвсем дяснопазарна икономическа война. Антикомунизмът хем беше уж десен, хем съвременната му (не реститутска) социална база беше лява и т.нар. дясно оглавяваше гладни въстания, предизвикани от друг лидер на уж лявата политика. Между другото се оказа, че всички бъркат в “кацата с меда” и че политиката не е арена на отговорно политическо представителство на социални интереси с национална цел, а доходна професия. И това за съжаление девалвира допълнително и непоправимо както концепцията за идеология в политиката, така и опцията на политическото лидерство и независимост отвъд политически монолитен идентитет. “Изненадите” и “чудесата” като Жорж Ганчев или Симеон се случиха извън политическата дефинитивност изобщо. Първият заклейми всички и запя за чистата игра на бизнеса (разбира се, социален бизнес...), на пазара, отвъд политика или политика само като правила на играта. Вторият се появи на сцената не като политик и не с политическа идеология, а като цар-обединител и спасител на нацията, който освен историческия ореол, се вярваше, че си има достатъчно, следователно нямаше да е корумпиран. Месията не оглави партия с политическа програма, а национално движение, чийто програмни устои се изчерпваха с (естествено) социалните обещания на лидера, (естествено) адресирани към нацията като цяло, а не към някакъв социално дефиниран електорат. За да е пълна картината, трябва да споменем, че по абсолютно неясна логика партия на етнически принцип със социална база сред работници и безработни, производители на тютюн и друго население по селата, се самоопределя като либерална (сигурно само защото няма как да е зелена, а червеното и синьото са заети). Зеленото остана функционална платформа и не се разви в цялостна политическа идеология, при това дори функционалният му потенциал се изчерпа с десидентството и сега битува като редки граждански движения и протести по конкретни поводи и ще се институционализира и одържави напълно с кохезионните фондове. Пък и при наличието на толкова много непосредствена бедност зеленото се схващаше от електората като глезотии на интелектуалци и еколози за някакво извънличностно бъдеще време. “Всичката Мара втасала, само се не вчесала.” Не че не бяха основани зелени, народни, либерални, социалдемократически и каквито се сетите партии, но тяхното самостоятелно политическо съществуване общо взето приключваше с основаването им и понеже нямаха социална база, после бяха увличани от двуполюсния магнит. Дори и последните “най-млади играчи” в опита си да откроят своя съвременна социална субстантност стигат до... поколения и предлагат добри PR-продукти за “младите”, но дори политически припознатото поколение не гласува за медийни продукти. Нароиха се и земеделски партии, които обаче бяха по-заети да решат помежду си кой на кого е наследник и кой е “баш” земеделец (пак ретроспективна перспектива) отколкото с евентуалната си социално-политическа субстанция - т.е. аграрната реформа и оземляването на гражданите, които не знаеха какво точно се очаква да правят с придобивката си. Скромната политическа участ на земеделците бе поредният атавистичен елемент в социално несубстантния ни политически живот. И това далеч не бе само защото сме имали комунизъм и национализация. Добре е да се знае, че няма аграрна политическа група в Европейския парламент (въпреки че аграрната европейска политика консумира почти половината от бюджета на ЕС) и че аграрната политика на ЕС е предмет на оспорван дебат, но той не е политически, а междунационален, като интересите на аграрния икономически сектор в западноевропейските държави отдавна са интегрирани в по-широки (и по-“градски”) политически платформи. У нас съвсем логично оцеля общо взето една различима земеделска партия, при това оцеляването й беше винаги коалиционно. Бележката за Европейския парламент ме подсеща за скорошното ни институционално присъствие там на неизбежно политически принцип и за това, че процесът на политическо самоопределение у нас се задвижи не толкова вследствие на вътрешнонационално социално припознаване, а от нуждата партиите да се припознаят и преведат в някакъв международен контекст.

В този социален и политически вакуум неслучайно се възражда (и нерядко се реализираше и сигурно щеше да е още по-често, ако не е балканската ни, “футболна” страстност) идеята за експертно правителство като “чисто”, професионално-технократско решение на държавността вместо политиката. Политиката се превърна в професия не само заради доходността си, а заради гарантираната си, непрекъсваема доходност. Политиците сменят работни места и постове или си създаваха собствени, защото това опира до коригиране на цветове и символи, изпразнени от идейно съдържание и социално основание. Политическите партии представят всъщност една идеалистично-реторична, популистка национална програма, а не политически различими платформи. Програмата започва (или фанфарно завършва) с и без това национално-консенсусното ни, макар и неясно, европейско бъдеще, преминава през по-добри условия за бизнеса, по-малки данъци, повече работни места, същевременно бързо успокоява с щедра социална държава и елиминиране на бедността, а рефрените са посветени на антикорупцията, честността и политическата отговорност, като автентичността и надеждността на този моралистичен елемент се гради върху оплюването на конкуренцията, а не върху аргументативно и биографично защитим собствен морал. Президентската институция, макар и априори поставена извън социален или вътрешно-политически дискурс и с доста ограничени правомощия, отразяваше несубстантната, ретроспективна или пролетарска логика на нашия политически живот като мина през президент-танкист, президент-дисидент и антикомунист и стигна до (до какво ли друго може да стигне) “социален” президент, един “висш” социален министър, макар и без правомощия, белким положението на хората се оправи.

Да напомня още една азбучна истина. В наистина функциониращите пазарни икономики едно от големите, бих казала най-голямото политическо кръстовище17, е това, където ултраляво-ляво-дясно-ултрядясно-либерално-зелено се оформят именно според визиите си за социалната държава, за натрупването и харченето, които визии изразяват (и манипулират) социалните интереси на оформени социални класи и групи. (В тази посока изказването на моя позната, че би гласувала за партия на пенсионерите, защото така поне ще знае за какво, а не само за кого, е гласувала, не е съвсем абсурдно въпреки средната възраст на моята позната.)

Да ме прощава Валери Запрянов, но нашият политически живот има много повече прилики отколкото разлики с футбола. Това е една самодостатъчна игра. Когато любимият отбор бие, това променя съдържанието на портфейлите на играчите, а не това на запалянковците. Феновете са страстни, но не заради някакви идеи или социална идентификация, а по традиция - тази на приятелския кръг, на квартала, на града, на класа, на колегите, на семейството. Целта на треньорите се свежда до купуването или трансфера на атрактивни играчи и отработването на тактика на отбора, изучавайки чуждата тактика и нейните слаби места, а целта на играчите се свежда до вкарването на гол във вратата на противника за истерична радост на запалянковците. Целта на националното първенство не е да излъчи национален отбор от най-добре играещи футболисти, а първенец и подгласници. (Може би единствената разлика между политиката и футбола е, че националният ни отбор е много по-легитимен и широко подкрепен за разлика от правителствата ни и че целта на правителствата ни, слава богу, не е да вкарат гол на, немците, да речем.)

Българският политически живот извървя много самобитен път до края на идеологията. Тук имам предвид една модерна политическа теория, в която спокойно можем да пледираме за свръхоригинален принос. Според теорията краят на политическата идеология настъпва в постиндустриалната епоха, когато икономическата активност на развитите икономики се преориентира към услугите и високите технологии, ресурсите (финансови, човешки) и конкуренцията се глобализират, “трудещите се” трябва да бъдат все по- и непрекъснато образовани и динамични. Тези и други механизми водят до избледняването на традиционните социални класи и до оформянето на социалноаморфно, плуралистично общество, в което политическата монолитност е заменена с групи по интереси, конкуриращи се за достъп до властта и принос във взимането на решения с оглед осъществяването на конкретни свои цели и интереси, а не на някакво идеалистично общо благо. От своя страна, политическата власт има преди всичко мениджърски (експертно-служебни, с други думи...) функции да задоволява социални и материални нужди и не се ръководи от големите наративи на някаква определена политическа идеология. Идеологията остава да се манифестира в други социални контексти като култура, образование, етническа идентификация и междуетнически отношения, но не формира и не е атрибут на социално-икономически носители. Оставам политолозите да проучат къде и с какво точно коригираме теорията и как стана така, че при нас краят на идеологията настъпи в началото на икономиката, а в развитите общества съвпадна с края на традиционния капитализъм.

На този фон първото нещо, което трябва да се каже, е, че вотът за “Атака” е не просто протестен, а тотален - вот срещу политиката и политическата класа в България изобщо. И вотът е тотален, защото е субстантивен, идеен (дали е идеалистичен, е малко по-друг въпрос, който зависи от това, дали допускаме, че в политиката има все пак идеология). Вотът е при това негативно идеен, което ще разгледам малко по-долу.

Сега политическите анализатори се фиксират върху ефикасността на средствата в предизборната кампания на Сидеров, с думи прости, на слуха, предаването от уста на уста на чутото по малка кабелна телевизия, които, в противовес на разхитителното заливане с предизборна агитация, със своята комуникативна и информационна нетоталност, и направо оскъдност, обратно засилвали интереса и търсенето. Заговори се за задкулисни сценаристи и задкулисни пари. Може и така да е, но това не е най-интересното и най-важното в случая: зад всички кулиси имаше сценаристи и пари. От уста на уста обаче се предаваше само идейно-субстантното, различимото.

Друга първа грижа на наблюдателите е да намерят мястото на Сидеров в политическия спектър, като първо единодушно го пращат на психиатър, а после му отреждат крайнодесния, фашистки ъгъл. Самият Сидеров твърди, че представя по-скоро лява формация. Българска работа! Но пак не се поставя добре изходният въпрос, а той поне според мене е, с какви политически критерии и на фона на какъв политически спектър и политически дебат определяме Сидеров като крайнодесен фашист - наши, по аналогия с други държави или комбинирано? Каква е идейната субстанция на българския вот за крайнодесен фашист (защото има нещо смущаващо в това да заключим, че 300 000 души са психично-болни, при това с еднаква фашизоидна психоза)? Сидеров окупира свободни идейни полета, непресечени от политически дебат, който да остави леви, десни или либерални маршрути. И това е част от тоталността на “атаката”. Като няма политическо оразмеряване на полето, политическото дефиниране на първия заселник става много произволно. Чак след това идва проблемът, че свободната територия бе превзета не от просветен рицар, а от войнствен фюрер (което на немски означава просто лидер).

2. Ксенофобският вот и идеологическата узурпация

В тази рамка се връщам към темата за ромите и за подкласата, за да се опитам да видя как всъщност те се артикулират политически.

Ние си нямаме (все още) икономически, политически или нелегални имигранти, у нас няма етническа бедност (защото 60% от населението от различни социални групи живее под международно признатия праг за бедност), нямаме страховете на западноевропейците за пазара на труда и социалната система и превземането им от евтина и квалифицирана източноевропейска или друга работна ръка, нямаме право да гласуваме върху европейската конституция, където, недорасли за историческата перспектива на голямата европейска идея, да изразим страховете си (като западноевропейци) или крайно прагматичния си еврооптимизъм (като източноевропейци), но в същото време си имаме подкласа, и ах, каква изненада само, 300 000 българи гласуваха, водени от социална антипатия и страх от тази субкласа.

Политическият анализ се плъзна в сравнения, за да заключи, че българското ултрадясно е аналог на ксенофобския вот, представен в много европейски страни. Тук би трябвало да се потърсят първо разликите. Класическият ксенофобски вот се дава от маргинализиран електорат на безработни и работещите бедни срещу работещите или не имигранти, като вотът изразява страх от конкуренция - на пазара на труда и в социалната държава. Като част от националното си гражданство маргинализираният електорат обикновено се радва на щедра социална държава и, граждански разглезен, не е автоматично готов да започне работа или безусловно да се радва на нископлатена работа, когато разликата между социалните трансфери и минималните заплати са малки, а прогресивните данъци - безмилостни. Този електорат се страхува, че чужденецът ще вземе работата, която може и да е за електората, и ще има права върху социалната държава, след като работи или нагло ще я източва, без да работи. Как се манипулира този страх и че именно определен тип манипулация превръща обикновения десен вот в крайнодесен и ксенофобски, е въпрос от втори порядък. Защото може да става дума просто за логичния замах на политическото махало, което регистрира нуждата от консервативно натрупване, и това да е с ефект дори срещу нас като икономически имигранти или, пардон, свободно придвижваща се работна ръка в ЕС (вж. последни развития в политическия пейзаж и послания в Германия, а защо не и френския и холаднския вот срещу конституцията, за които не можем да кажем, че са крайно-десни или фашистки и определено се различават от вотовете за льо Пен или Пим Фортейн, да речем). Бързите рецепти предписват намаляване на социалната цена на труда (осигуровки и данъци), орязване на помощите за безработица и активни политики за заетостта вместо голата реторика на толерантността и борбата с ксенофобията. Накратко американизация или по-точно саксонизация (защото не е случаен фактът, че Великобритания не познава масов ксенофобски вот, а само “екзотични” естрадно-футболни “изпълнения”). В демократичните европейски държави обаче не се прави това. Все още. Или не се прави като активна и съзнателна политика, а се “претърпява” и анализира като индиректен икономически натиск. Както обясних вече. И се заклеймява страстно ксенофобията. Великобритания си остава основен противник на европейското хармонизиране в сферата на данъците и на каквито и да е европейски “настъпления” в сферата на националната социална политика. И това ни връща към голямата дилема на Европа между пазара и глобалните предизвикателства и европейската социална пазарна икономика и нейната социална държава, която се опитах да обясня по-горе и да я свържа с проблематиката на подкласата. Дали отново ще капитулираме с лесната “лицемерност” на стара Европа или ще приемем, че Европа е на кръстопът за взимане на фундаментални и стратегически решения18, е труден въпрос. Във всеки случай трябва добре да се проумее фактът, че дясното е по-склонно да бъде евроскептично, а ултрадясното е направо европесимистично.

Сега накратко за очевидните разлики. Ромите не са работещи имигранти. Проблемът е как ромите да стигнат до пазара на труда, а пазарът на труда да предлага пазарни работни места. Ромите отговарят по-скоро на доста от характеристиките на подкласа, следователно дебатът върви към социалната държава, социалната инклузия, интегрирането, културните различия. Ключов момент за създаването или интегрирането на субкласата е заетостта и достъпът до социалната държава или, казано с други думи, от една страна, участието в производството, и от друга страна, в разпределението и преразпределението на обществените ресурси и блага. Но също така и толерантността към културното различие. Ляво, дясно и либерално поставят различни акценти (върху заетостта, върху социалната държава, върху толерантността), но те повече или по-малко се наслагват върху една основа. Същевременно нашата субкласа е национално етническо малцинство. И най-накрая това трябва да се постави в рамката на комунистическо наследство, тежък икономически преход и “европейски перспективи”. Това са причините в проблема да се пресичат повече дискурси, евентуалният, но засега неслучил се дебат да е по-комплексен, последвалият негативен вот да не е (само) от маргинализирани социални групи и да не е точно ксенофобско-фашистки, а нуждата от национален консенсус (вместо чисто пазарно-икономическо решение или куха реторичност) да е още по-остра.19

Останалите кухи като национално съдържание общи демократични стандарти, неинтериоризираният национален консенсус, необговорените като такива в политически дебат социална държава и подкласа сами по себе си бяха безкрайно уязвими, а натискът на непосредствената реалност неумолимо ги превръщаше в очевадна мишена, която рано или късно щеше да се атакува.

Политическият дебат беше politically incorrect. Проблематиката бе подменена с иначе неоспорими външни, общодемократични стандарти, стигматизирана, и така, узурпирана идеологически от реторичен дискурс, се артикулира политически като тотален популизъм. Демократичността на всички политически играчи и цветове бе извън съмнение, демократичността на целия политически спектър бе единственият дискурс за комуникация с ромската проблематика и като тотални демократи всички комуникирака с ромите само чрез обещания за голямо “даване”. В предизборния “пазарен” момент, когато ромите ставаха електорат, се прилагаше и конкретен ценоразпис.

Оставаха обаче много нереторични и нетеоретични въпроси и проблеми. И това, което се случи вече, не е просто politically incorrect. “Атака” не инициира и не участва в политически дебат, а го подмени на свой ред с нова идеологическа узурпация. Тоталността на популизма бе оспорена от друга тоталност, пак така популистка - на тоталното отрицание, радикализирано и агресивно, което от проблематиката фабрикува “врагове”. Така, във визията на Сидеров, вместо в училищата, на пазара на труда, на кръглата маса, ромите се озоваха в трудови лагери. “Атака” предложи идейна платформа за единение на стандартите, за назоваване на истината (за ромите, но и за членството ни в ЕС), за канализиране на откровеността, за нефутболна идентификация, но, и това “но” е препъникамъкът, манипулирана и манипулираща, опасно “обработена” и обработваща платформа. “Атака” посяга на самите демократични стандарти. Сидеров прилага класическата тактика на националистическа мобилизация чрез идентифицирането на враг, който, покрай принципната му вредност, е виновен и за собствените ни проблеми. И тук ще се съглася с Ивайло Дичев, но само за печалния краен резултат, който по мое многословно мнение има дълга предистория и малко по-различна логика. “Кабелният патриотизъм”, дето “настърви нацията”, г-н Дичев, е пропилян политически дебат с леви, десни или либерални тези, пропилян национален консенсус и пропиляна социална солидарност. И “настървеният” народ, дето гласува за Сидеров, не е просто прост, завистлив и неудовлетворен. Лошата новина е, че “Атака” е легитимна четвърта парламентарна сила; хубавата новина е, че обикновено такива ултрадесни (или ултралеви, съвсем се “сбърках” и аз) вотове са нестабилни. Хората скоро разбират, че нямат чак толкоз много врагове (освен “държавата”, но андрешковската държава е минало, нали? и само учебниците по литература трябва да се огледат), че обругаването на “врага” с нищо не променя тяхното положение и скоро, поуспокоени, пак се вторачват във “футбола”. Но предвид статичността на нашите “футболисти” и скучноватото ни “национално първенство”, аз лично не бих разчитала прекомерно на хубавата новина и бих посъветвала нашите политици, вместо да дисквалифицират отбора на Сидеров с политическа изолация или да правят опити за “трансфери” на играчи, да го включат все пак в първенство. Може пък политическата легитимност на Сидеров да стане поводът за така необходимия политически дебат, който, ако е качествен, ще разопакова и стопи “Атака”-та до “футболна” защита на депутатски места тип “Опълченците на Шипка” и ще снеме опасната му легитимност. Защото иначе май единственото, което може да се случи, е “атакуващите” (и техният електорат) да видят в изолацията доказателство и аргумент за своята идейна “извисеност” и да се съсредоточат върху програмните си цели.

3. Политическото (не)представяне на ромите, следствията от това и една последна нормативна забележка

Проблемът в политическото представителсто на ромите не е в Софи Маринова или Азис (функционално погледнато, популистката “екзотичност” на тези “играчи” не е много по-различна от тази на Тодор Колев, Весела Лечева или Юлияна Дончева, с цялото ми уважение към всички). По дефиниция, в държавите, които не са федерации на етнически принцип, етническото малцинство не би следвало да има политическа идентичност и представителство, тъй като нуждите и правата на етническото малцинство като такова би следвало да се гарантират от всички в общ демократичен дискурс и по стандарти извън националния политически дебат, а социалната стратификация вътре в самото етническо малцинство се покрива от съществуващия национален политически спектър. В България се заложи общия демократичен дискурс и стандарти, но по много и сложни причини, които се опитвам да анализирам в този текст, остана нуждата от субстантивиране, от конкретна съдържателност на отговорностите и възможностите, от интериоризирането на този демократичен дискурс чрез национален дебат за и с ромите (разбира се, далеч не върху правата им като етническо малцинство). А такъв дебат налагаше нуждата от легитимно представителство на ромите. Въпреки тоталната бедност в ромската общност има богати единици, което в съчетание с културната структурираност на една вътрешна “държавност” (царе, барони, съвети, съдилища) можеше да излъчи легитимни представители в дебата. И тази структурираност можеше да бъде политическото предимство на нашата сложна ситуация с подкласа-национално малцинство, защото нормално подкласата не е политически субект, няма политическо представителство, не е структурирана политически, а е обект на леви, десни и либерални подходи, “атаки” или електорални ухажвания. (Е, как точно щеше да се реши проблемът с криминалните досиета и източниците на замогване на тези лидери ще оставим отворен за компромисно настроените, които биха мислили стратегически за легитимността и медиативната и авторитарната функционалност на тези лидери и целта на цялото упражнение.) Това не се случи.

Вместо това ромите бяха настанени на политическата сцена като жертви-бенифициенти и безпроблемно неидеологично купувани като електорат с капачки, храна, въглища, пари, безплатно електричество, безплатно здравеопазване, от целия политически спектър. При това бяха достъпни на парче и за всички клиенти, а не в някаква цялостност като “електорална стока”. Цветелин Кънчев не успя да консолидира вота на ромите със създаването на партия, пък била тя дори (в) Евро. Едно момче с дебел врат, завършило МИО, “професионализирало” се в политиката през Бизнес-блока, Евролевицата и затвора (наистина пълна кариера), стигна до ромите, за да заяви, че създадената от него партия е единствената, която може да преставлява интересите на ромите. Проблемът на Кънчев бе не само, че не успя да се легитимира като цигански барон (въпреки че доста се потруди за това), нито че не даваше достатъчно за стоката сега и тук. “Структурните” му възгледи за мащабна образователна програма пообъркаха ромите - та нали всички и без това ги натискат да ходят на училище - а обещанието за безплатни здравни услуги бе тактически погрешно напомняне, че тези услуги всъщност струват нещо (и над 1 милион граждани, и роми, но и българи, все още имат задължения към НЗОК и никой не е загатвал за опрощаването им. Даже здравноосигурените в чужбина българи се очаква да платят, сигурно като цена за техните граждански и политически права, произтичащи от запазеното им българско гражданство). Кънчев се опита да яхне съществуващата ситуация, като искаше да консолидира ромите като бенифициенти и да създаде, и оглави, разбира се, единна и представителна структура за усвояване на помощи. Партията му всъщност се очертаваше като агенция. Кънчев същевременно държеше да прояви и нещо като политически реализъм, заявявайки, че цялата “безплатност” няма да тежи на българския данъкоплатец, а ще дойде от чужди “партньори”, от европейски и световни фондове. Затова Кънчев искаше (и продължава да иска дори след резултатите от изборите!) власт, дори без бюджет, или с други думи, легитимност на агенцията си. Ама кои са “чуждите партньори”, които в неправителствен, извъндържавен формат биха финансирали (при това безвъзмездно като донорство, не в рамките на някаква финансова или политическа структурираност като МВФ, ЕС и пр.) социалната интеграция на няколкостотин хиляди души остава неясно. Като арабските приказки на царя едно време. Те поне бяха царски, за всички българи, и бяха за инвестиции, не за помощи. Кънчев довърши псалмите си с помирителна моралистично-политическа поанта: като алтернатива на вота за “Атака”, той препоръча психотерапевтична национална програма, която да лекува последствията на икономическия преход. Чиста работа! Не се тормозете за необходими средства, драги сънародници, те няма да са от джоба ви, и идете да си лекувате страховете.

Кънчев не успя и накрая трябва да го успокоим, че това изобщо не беше заради неграмотността на ромите и хилядите невалидни бюлетини (които иначе напомнят, че ромите все пак наистина първо трябва да се научат да четат и пишат, дори и само за да се продават). Този път не успяха и обичайните клиенти с техните обичайни “оферти”. Не че ромите не вземаха. Вземаха, но не се продадоха, а дадоха вот за своите ромски лидери и бизнесмени. Стигнахме до тактическия пробив на Доган, който по мое лично мнение извърши политическо престъпление, и то в много по-дълбок смисъл отколкото “прегрешенията” с “летящите автобуси”. Пробивът е тактически, част от “футболната” политика, а не стратегически. Той изразходва за лични и други цели, но цели определено необслужващи ромите, мнозинството и политическия дебат, легитимното, консолидирано представителство на ромите. Доган го политизира, но за да го пропилее. Извършвайки коалиционни маневри на субполитическо ниво, той обеща чудеса на ромските лидери, но на тях лично като ново попълнение “играчи”. Възможността за ромско политическо представителство на национално ниво е пропиляна засега, а с нея и възможността за политически дебат с участието на ромите. Политическото представителство не само изразява интереси и договаря в обществения договор, но и носи отговорност - пред своя електорат за постигнатото, и на политическата сцена - за своя електорат. И проблематиката на ромите е една от малкото сфери, където може и трябва да има субстантивна политика вместо футбол и реторика. Но Доган е много далеч от подобни размисли или от чувството за отговорност.

Ето я и заключителната нормативна бележка. При мажоритарната демокрация съдържанието на политиката се определя от “широките обществени нужди”, а легитимността на политическото представителство и решения се определят от мажоритарен вот. Мажоритарната демокрация работи в общества със силна колективна идентичност, което е задължително условие, за да може малцинството с по-малоброен вот да приеме волята на мнозинството на базата на дадена обща идентификация и ценности. Мажоритарната демокрация не работи в общества с множествени или фрагментирани идентичности и с етнически общности. В такива общества, ако се структурират като федеративна държавност, всички политически решения се взимат с двойна или множествена мажоритарност (териториална, етническа или и двете, както е в Белгия), а ако са монолитни полиси - с консенсус, като обхватът на решаваното с консенсус се съкращава до политики и решения, касаещи малцинството. Като приемем, че няма неконституционна национална партия на етническото малцинство като такова, консенсусът се основава на демократични стандарти извън националния политически дебат, които са създадени, за да коригират именно мажоритарността на демокрацията в монолитни полиси с етнически малцинства. В този смисъл ДПС е неконституционна, защото България не е федерация. Но монолитните демократични полиси не изключват политическото представителство на малцинството - териториално, в местната власт например, национално, като участие в национални партии, или секторно, като организации, занимаващи се с междуетническата перспектива на политики като образование, вероизповедание, медии. Българският конституционен компромис с ДПС, който, както обясних, бе допуснат по ред исторически и социални причини, бе “за всеки случай”, в допълнение на националния консенсус, “вродената” ни етническа търпимост и вековния ни комшулук. Ромите не стигнаха до политическо представителство, те не гласуваха за създадената специално за тях нова партия на етнически принцип, потенциалът им за политическо представителство бе изконсумиран и пропилян, недостатъчността на общия демократичен дискурс и стандарти остави политическия консенсус кух, проблематиката на подкласата не бе артикулирана и дебатирана политически. Така се стигна до една голяма аберация - мажоритарен вот относно етническо малцинство изобщо и при това негативен мажоритарен вот, който вече идентифицира етнически дефиниран враг. В основата си това трябваше да е мажоритарен вот върху социалната държава и то, минал през политически дебат и социална идентификация, не монолитно негативен, а политически разслоен. И аз се опасявам, че при така описаната статична ситуация, страховете, че във времето този вот ще стане още по-убедително мажоритарен, не са неоправдани.

Понеже всички ужасени заговориха за психотерапия - на лидери и на цели елокторати, и аз да не пропусна “да се изкажа по въпроса” накрая. Неоригинално. Защото всъщност само искам да спомена, че най-много ми допадна пояснението на журналист от “Тема”, а именно, че основната цел на този вид терапия е проблемите да се извадят от подсъзнанието и да се споделят и изговарят на глас като първа стъпка за разрешаването им.

 

Заключение

По логика и с надежда текстът съзнателно е оставен без заключителна част.

юли 2005, Брюксел

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Този текст ме постави пред избор между теоретично издържан, академичен подход, който би се съсредоточил само да концептуализира пресичането (и подменянето) на дискурси, и политическата им артикулация, избягвайки всякакво онагледяване и екскурсии и придържайки се към строга и прецизна референтност, и по-медиативен, понятен и полемичен журналистически поглед. Първото щяха да прочетат дузина професионалисти, второто рискуваше да произведе частичен и повърхностен текст или серия от текстове, които можеше да се прочетат по един доста рискован начин. Така стигнах до този “миш-маш”, за чиято тематична еклектичност, стилова неравномерност и непрофесионална референтност на места държа да се извиня. Целта ми бе да напиша текст, който покрива проблематиката във възможно най-голяма обемност и контекстуалност, прилага сериозен инструментариум за интерпретация и същевременно е достъпен, четивен и полемичен. [обратно]

2. Всички, надявам се, си спомняме за потресаващата история, която в. “Труд” разказа преди няколко години, за онова ромско село до границата ни с Гърция, в което родители продаваха дъщерите си на по 8-9 години за 5 лв. на сеанс на педофили от съседни страни, идващи в селото на нещо като секс-туризъм. Вестниците разказаха и много други истории. Всички, също така, надявам се, имаме впечатления от пейзажа край централните гари в големите градове или от някои пътища. [обратно]

3. Вж. последния, т.нар. accent report на Европейския парламент за България от март тази година. [обратно]

4. Жестоко обрязване на женските полови органи не по хигиенични, а по моранли съображения с цел да се унищожи женската сексуалност изобщо. [обратно]

5. Под социална държава ще разбираме това, което назовава терминът welfare state, а именно социалноосигурителна система, пенсионна система, здравноосигурителна система, образователна система и всички механизми (данъчна политика, помощи, социални грижи, финансови стимули за работодатели или безработни, професионална преквалификация на безработни и т.н.) за преразпределение на обществени ресурси. Ако това е дясната част на “уравнението” на социалната държава, то в лявата част влизат източниците за ресурсите, необходими за реализирането на социалната политика. [обратно]

6. Какво не бива да се прави в страните-членки, защото е в противоречие със смисъла на европейския законодателен корпус в областта на конкуренцията, недискриминацията въз основа на националност и пр. [обратно]

7. Конкурентен натиск, прехвърляне на производства на места с по-ниски заплати, социален дъмпинг на цените на продукцията и “съревнование към дъното” (a race to the bottom) по отношение на социалната защита на работниците в тези по-евтини призводствени площадки. [обратно]

8. Ерго, навлизането на конкуренцията в сферата на частните пенсионни или здравни фондове например. [обратно]

9. Налагащи съществени бюджетни ограничения и фискална дисциплина, които водят след себе си до ограничения в социалните разпоредби и снижаване на социалните плащания. [обратно]

10. Т.е. управлявани не от европейско законодателство, следователно незадължителни за страните-членки, прилагащи координиране, сътрудничество, взаимно учене, най-добри практики, конструктивна критика, за постигането на общи цели. [обратно]

11. Апропо, по повод проблема застаряващо население-пенсионна система, освен една дисертация, която е твърде “демоде” като теоретична основа и не се занимава изрично с проблема, и освен едно трагикомично с безотговорната си, некомпетентна обща реторичност и “простота” изказване на г-жа министър по това време Хр. Христова, на мен не ми е известно да съществува представително национално изследване или някакъв стратегически документ, който да показва, че някой мисли по въпроса, от който на запад не могат да спят. Дано впечатлението ми да се дължи само на неинформираност. И дано дипломната ми работа по този въпрос е “школско” съчинение в сравнение с неизвестния за мен национално-представителен документ. [обратно]

12. Neikov, I. The challenges to Budget 2003. // Bulletin of the National Social Security Institute (Sofia), 2002, № 6. [обратно]

13. Обратното на “обезкуражена”, термин, който е буквален превод от английски и се употребява за трайнобезработните. [обратно]

14. Не ми се подхваща темата за кризата в българското образование и девалвацията на дипломите. Във всеки случай тезата, че всички трябва да получат поне 3, защото никой не плаща на учителите допълнителния труд да препитват пак наесен или защото не трябва да отпада никой от “учебния процес”, за да не се съкращават паралелки и учителите да губят работата си, е тотално погрешна. Според мен, “цаката” е в повтарянето, което незнайно защо е “чудо невиждано” у нас, а в Белгия, например, е обичайно, дори в началния курс. Дете, което по три предмета не покрие минимум от реални знания, повтаря годината. Точка. При това, имайте предвид, че учителите в Белгия взимат почти минимална заплата. Повтарянето не само би “затвърдило” истински знания, но може и да компенсира намаляващите заради раждаемостта випуски, друг проблем, заради който съкращават учители. [обратно]

15. Единствен ресурс засега, преди европейските фондове, за професионална преквалификация - примери са програмите за преквалификация на бивши военни, за квалификация в отделни занаяти на безработни и т.н. [обратно]

16. Връщам се толкова често на текста на Ивайло Дичев, защото според мене в него кристализират, и то по един подкупващо интимен и експресивно заразителен начин, почти всички аргументи срещу “Атака”-та. А вече е много важно да бъдем прецизни и по-задълбочени в “контраатаката”. [обратно]

17. Заедно с по-“футболно-националната” външна политика, при нас направо “скучновата” със своята НАТО-вска и eвропейска предизвестеност, и все пак нелишена от предизвикателства, породени именно от двойната принадлежност, които предизвикателства така и не успяхме да адресираме с истинска външна политика вместо с простовата лоялност. Лоялността на всичкото отгоре се оказа излъгана, както полската между впрочем. Чуждата компания, която засега има най-голям “келепир” от “реконструкцията” на Ирак, е... немска (Simens). И така в момента никой не може да отговори на въпроса за каква кауза точно умират българи в Ирак, а България се ангажира с поредната акция на американската икономическа и военна полицейщина по света. Ако е била икономическа, би било по-разумно да се настроим на европейски вълни, ако е била за националната ни сигурност, би било по-разумно да се поучим от политиката на други страни-членки на НАТО с двойни грижи и двойна лоялност; полезно щеше да ни бъде да наблюдаваме дори политиката на Турция. [обратно]

18. Именно тези решения, според друг мой професор, биха могли да очертаят европейския път, европейския избор и европейския принос в глобалния ни свят. Този професор говореше не за цената на труда, която капиталът плаща, a за цената на капитала, която хорат плащат и то не само в пари. [обратно]

19. В този смисъл ми се струва, че много по-продуктивен би бил един сравнителен анализ на проблематиката и политическото й артикулиране в България, Румъния, Словакия. [обратно]

 

 

© Русана Бърдарска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2005, № 8 (69)