Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА СЕВЕРНАТА ГРАНИЦА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО ПРЕЗ ХІІІ-ХІV В.

Пламен Павлов

web

Темата за българското езиково, културно, историческо и етнополитическо наследство в днешна Румъния, вкл. за българските общности в северната ни съседка, не е нова за българската наука. Същевременно, по едни или други причини, тя остава недостатъчно разработена. В последно време съществен принос за нейното развитие и популяризиране има известният български езиковед проф. Тодор Балкански. В резултат на дългогодишна теренна работа, на проучвания в библиотеки и музеи в северната ни съседка Т. Балкански публикува конкретни и обобщаващи трудове, които запълват сериозни празноти в знанията ни за българското и румънското минало. Тази проблематика е обект на изследване и от страна на негови възпитаници и сътрудници, които, под негово научно ръководство и/или в съавторство, на свой ред обогатяват тази малко изследвана област от нашата езиковедска и историческа наука.

Ще се опитаме да припомним и отчасти да конкретизираме информацията на някои писмени извори и ономастични данни, свързани с историята на Второто българско царство. Възобновената от царете Петър (1185-1197) и Асен (1186-1196 г.) българска държава полага усилия за възвръщане на териториите на север до Карпатите, принадлежали през ІХ-ХІ в. на Първото българско царство. Прекъсването на държавния живот с византийското владичество (1018-1185 г.) се отразява радикално върху съдбата на земите отвъд Карпатите (бълг. Седмоградско, унг. Erdéli/Ердел, лат. Трансилвания), които в началото на Х в. попадат под унгарска власт. Започва маджаризацията на живеещите там прабългари есегели (унг. székelyek/секеи, рум. secui/секуи) и други по-малки общности - напр. берсилите, дали името на "земята Бърса" и гр. Брашов, известен през ХІІІ-ХІХ в. с немското име Кронщад. От средата на ХІІ в. унгарските власти колонизират в Трансилвания германско саксонско население (бълг. саси, рум. саши), печенези, кумани и др. През 1211 г. унгарският крал Андрей ІІ, макар и за кратко, настанява в "земята Бърса" тевтонски рицари, за да отблъскват кумански нападения. Това става във времето на българо-куманския военнополитически съюз при първите Асеневци.

Оскъдицата от извори не позволява да се очертаят хронологическите и пространствени параметри на политиката на българските царе на север. Надали има съмнение обаче, че във времето на цар Калоян (1197-1207) българската територия е достигала Южните Карпати. Какви са били най-северните опорни пунктове (укрепени селища и райони) на тази власт? Проследени от изток на запад, те вероятно са следните:

- Старата българска крепост от ІХ в. Слон (от "заслон") в дн. окръг/жудец Прахова (съществувала и през ХІІІ в.) и близката крепост при Табла Буции (cetate de Tabla Buţii, изградена през ХІV в.). Те са охранявали пътя от Трансилвания към Влахия, вкл. и в посока на р. Сирет и Молдова. Топонимията в голямата си част е от български произход, вкл. имена като Предел (Predel), Vârful Craiului ("Върхът на края", "Граничният връх"), Сланик, Горнец и др. Тук, както и по-нататък в нашия преглед, нямаме предвид значимото присъствие на български (славянски) думи в румънския език (обстоятелство, което е общоизвестно), а конкретни езикови следи в топонимията.

- Проходът Предял (Predeal), както и едноименното селище, свързващ Брашов по долината на р. Прахова с днешните големи румънски градове Плоещ и Букурещ. В онази епоха този проход няма днешното си първостепенно значение, но без съмнение е важен за локалната отбрана на юг, вкл. по течението на р. Яломица. Топонимията и по тези места отново е показателна: Предял (предел, граница), Гърбова (планински хребет), името на р. Прахова (също име на граничен и митнически пункт в грамотите на влашките владетели от ХV в. нататък), Бряза (Бреза, в старобълг. изговор), Струнга (срв. името на известният български град Струга в Македония - буквално "ограда", "кошара" от старобългарски), няколко топонима По/л/яна и Ливада и др.

- Коридорът Бран - Рукър, на който по-надолу ще поставим определен акцент. Стратегическата важност на този проход, трасе на пътищата от Сибиу и Брашов към поречието на р. Дъмбовица (Дъбовица, отново в старобълг. изговор), в онази епоха е повече от очевидна. Проучена е крепостта Оратия (Oratia), наричана и Поду Дъмбовицей (Podu Dâmboviţei, буквално "Мостът на Дъмбовица"), на 5 км от дн. Рукър, както и намиращите са на юг Четъцен (Cetăţeni) и Поенар (Poenari). Изграждането им се отнася към втората половина на ХІV в. и се свързва с влашките воеводи, но без точна датировка. Замъкът Бран, носещ българско име (останало от епохата на Първото царство), през ХІV в. е под унгарска власт. Този важен граничен и митнически пункт в грамотите на влашките воеводи от ХV в. е наричан и Турч (от унг. Törcsvár) - вероятно поунгарчен вариант на българското "търг". Посочените малки крепости (замъци) пазят проходите при изворите на реките Дъмбовица и Арджеш с техните най-северни притоци - направление, което и преди тяхното изграждане положително е охранявано от гранични сили. През първата половина на ХІІІ в., а и в по-късни периоди, тези сили са принадлежали на Второто българско царство и свързаните с него местни влашки и кумански първенци. През ХІV-ХVІІ в. районът е директно свързан с първите влашки владетелски резиденции Дългопол (Къмпулунг), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за някогашното пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен характерното име на замъка Бран (нем. Törzburg, унг. Törcsvár, днес обект на румънския и международния туризъм) и близката до Брашов крепост Стража (Strajă), български произход имат названието на замъка Ръшнов (унг. Barcarozsnyó, нем. Rosenau), селищните и местни имена Пределуц (Predeluţ), Зърнещ (Zârneşti), Пятра Краюлуй / Piatra Craiului (планински масив, днес национален парк), Пещера, По(л)яна, Друмул Карулуй, Драгославеле, Подул Предялулуй, както вече стана дума, името на голямата река Дъмбовица (извираща от този дял на Карпатите и преминаваща през Букурещ) и др. Струва си да се запитаме дали селищното име Drumul Carului ("Коларския път") не идва от по-старинна форма, например Drumul Ţarului ("Царския път"), - Cralului, или - Craiului, съответно "- на краля" (Унгария) или "- на Края"? Както видяхме, "craiul" е силен маркер в макротопонимията, най-яркото доказателство за което е името на импозантния планински масив Пятря Краюлуй. Възможно е през ХІІІ-ХІV в. този планински район да е наричан Края (от рода на Краището и Крайна). Отново срещаме кумански топоними: Талаба, Токсабещ, Каракал, Бериндей и др.

- Големият пролом на р. Олт през Карпатите (проходът Турну Рошу) и долината на реката във Влахия, разделяща я на областите Мунтения и Олтения (Мала Влахия). Северен фортпост на българската власт, съответно резиденция на васалните влашки воеводи от онази тъмна епоха, вероятно е средновековният Рибник (Ръмнику Вълчя / рум. Râmnicu Vâlcea). Градът е споменат като владетелска резиденция през 1388 г. в грамота на Мирчо Стари (1386-1418). Археологическите и езикови данни показват, че този център на локална власт положително е съществувал и през ХІІІ в. Северозападно от Рибник е "земята Ловище" - термин, който се среща в грамотите на българските владетели. В същия район е Посада, където през есента на 1330 г. влашкият воевода Иванко І Басараба разбива унгарския крал Карл Роберт. В документи от 1489 и 1514 г. в окръг Вълчя е регистрирано и селище с характерното име Градище. Ще припомним и топонимите Брезой, Калиманещ, Вълчя и др. именно в "земята Ловище". През 1232 г. р. Олт става граница между България и Унгария. Вероятно при царуването на Иван Асен ІІ в поречието на реката са заселени кумански групи гранично население. Запазените имена на селища, потоци и местности са многобройни в протежение на около 150 км по течението на Олт: Команка, Коман, Токсабен, Теслуй, Кюгуй, Поган, Команул, Команещ, Белгун, Буздук, Берчелуй, Кумански брод и др., вкл. обширния Телеорман (днес име на окръг, "Луда гора", срв. тур. Дели орман). По левия бряг на Олт в горното му течение според грамотата на унгарския крал Бела ІV от 1247 г. в полза на рицарите йоанити се е намирало княжеството на влашкия воевода Сенеслав.

- Поречието на Дунав при Железни врата с крепостите Градец (Cetatea de la Grădeţ, Турну Северин), Хърсово (Оршова) и Гурен (унг. Гьореньвар, дн. Gura Văii, окръг Мехединц, Румъния). Последната крепост вероятно е идентична с руините на Трикуле-Свиница (при дн. с. Свиница с население от български произход и днес). На изток е долината на р. Жиу с център Крайова. Името на града се свързва с титлата "крал" (срв. изписването Кралево във влашките грамоти), което навярно отразява унгарската власт след 1232 г. Дали не е възможна по-ранна форма, свързана отново с "край"/"граница"? В Олтения също е регистрирана куманска топонимия: Тегак, Ода, Белгун, Команча, Гьорок и др. Както стана дума, през 1247 г. Бела ІV поверява на йоанитите "...цялата земя на Северин... чак до река Олт" заедно с княжествата на Йоан и Фаркаш, но без земята на воеводата Литовой. По същото време във връзка с променилата се ситуация Литовой е вече не български, а унгарски васал.

Северинският банат (Олтения, Мала Влахия) е отново български при царуването на Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330). Както личи от съвременни унгарски документи, българският цар отдава отвоюваното банство като владение на своя съюзник и васал Иванко Басараба. Същата практика по-късно е многократно потвърждавана от унгарските крале, поради което изразът "бан на Северин" влиза трайно в титулатурата на влашките воеводи.

* * *

Южната прикарпатска зона, както вече стана въпрос, е поле на редица военни конфликти между Унгария и Второто българско царство. Поради малкото извори тяхното развитие и детайли са неясни. Въпреки това е обяснимо, че като заселва сакси и тевтонски рицари, по своя инициатива или тази на колонистите, унгарската държава създава нови или доразвива по-стари български укрепени центрове. Освен характерния пример с Бран, показателен е случаят с Рукер / Ротбаум (дн. Рукър), съответно: Ruffa Arbor, Rukel, Rothel, Rothbaum, Rücken и т.под. В някои паметници името означава "Червено дърво", но по-често е немски превод на бълг. "гръб", "гърбица" (срв. по-горе с хребета Гърбова в прохода Предял). Така или иначе, името на Рукър фиксира унгарско (в случая саксонско) присъствие от втората половина на ХІІІ в. В сходна светлина стои въпросът с името на Къмпулунг/Дългопол или Дълго поле. Названието на Куртя де Арджеш предава латинизирана форма, отразяваща унгарската активност в региона през ХІІІ в.

Тук не е мястото да разглеждаме подробно българо-унгарското съперничество във Влахия през ХІІІ-ХІV в. То е в ход още при Калоян, който по същата причина се подписва като "цар на България и Влахия" в кореспонденцията с папа Инокентий ІІІ. При Иван Асен ІІ около 1227-1232 г. се стига до конфликт, свързан с унгарските опити за покръстване и въвличане на куманите в политическата орбита на кралството. Както вече стана дума, през 1232 г. унгарците окупират Олтения и създават Северинския банат. За да усилят защитата на завладяната провинция, през 1247 г. тук са настанени рицарите от военния монашески орден на йоанитите.

През 1241 г. Карпатите са арена на сражения с татарите (монголите). Българи и власи нанасят поражение на левия фланг на татарската армия. В цяла Европа отеква вестта, че цар Иван Асен ІІ е разбил нашествениците. Както личи и от унгарски документи, влашкото население в Карпатите е имало граничарски статут. Факт е, че думите "grăniceri", "granita", "predeal", "crai/ul" и пр., са директна заемка от български.

През 40-те години на ХІІІ в. унгарската корона проявява засилен интерес към въпросното влашко население, което е свързано и с татарската заплаха. Стига се до нов кофликт с България и серия взаимни удари при Константин І Тих Асен (1257-1277), като Унгария надделява и завзема голяма част от Влахия. Поредната българска контраофанзива започва при Георги І Тертер (1280-1292) и е продължена от неговия видински наместник (навярно брат) Шишман. Българските владетели търсят съюз с могъщия татарски хан Ногай, чието влияние според някои извори е достигало до р. Олт и дори до Железни врата. Използвайки кризата в Унгария, през първите две десетилетия на ХІV в., деспот Михаил Шишман Асен, по-късно български цар (1323-1330 г.), подновява военните действия в Мала Влахия/Олтения. Българското царство води тази политика в съюз с местните воеводи, сред които се откроява Иванко І Басараба - син на Тихомир (или Токомер), от кумански (българо-кумански) произход, вероятно близък на Тертеровци и Шишмановци. Споменът за унгарската хегемония през втората половина на ХІІІ - първите десетилетия на ХІV в. остава в названието Угровлахия. Воеводството получава от българските царе почти пълна автономия, вкл. правото неговите господари да носят титлата "велик воевода и самодържец". Наред с това влашки отряди участват във военните походи на Михаил ІІІ Шишман Асен и Иван Александър. Сходна е ситуацията и в създаденото в средата на ХІV в. воеводство Молдова, което излиза извън обсега на тази статия.

Днес е трудно да установим параметрите на българския сюзеренитет над Влахия, който вероятно е включвал митнически контрол по границите, военни гарнизони в някои укрепени центрове и други елементи на взаимна обвързаност. И все пак, макар и твърде пестеливо, тази ситуация е отразена в някои извори и стари карти. В карта на Анджелино де Далорто от 1325-1330 г. България е разположена по двата бряга на Дунав, а в тази на Джакопо Касталдо от 1584 г. земите от Северин до р. Дъмбовица са част от България. Историческият спомен за българското средновековие е отразен дори и в картата на Йохан Хоман от 1697 г. - в нея част от левия бряг на Дунав до р. Яломица е в пределите на Никополския санджак на Османската империя, т.е. някогашното Търновско царство.

Нека отново припомним френското "Анонимното описание от 1308 г.":

"България е една голяма империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани. Земята е много широка, просторна и хубава, напоява се от десет плавателни реки. Обсеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства от хляб, месо и риба, сребро и злато, и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора се извлича и добива златото. По средата на тази империя протича река Дунав..."

Отново ще цитираме сведенията на Брюжкия итинерарий от края на ХІV в.:

"България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (Рутбом/Рукър), Мерп (неизв.), Нивермерк (нем. име на Търговище), Суппа (неизв.), Вела (може би Бела, окръг Дъмбовица?), Росси или Йорго ("двойната" дунавска крепост Русе - Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при дн. Полско Косово, Русенско?), Тирно (Търново)..."

Очевидно дори и в края на ХІV в. се знае, че юрисдикцията на българското царство започва от Карпатите, а влашката столица Търговище е смятана за град в неговите предели. Дали това сведение отразява по-стара традиция или реалното положение на нещата? По-скоро второто, както е и според друг документ, пренебрегван от румънската историография - публикувана още в края на ХІХ в. грамота на Раду І (управлявал през 1371 и 1377-1383 г.) в полза на търговците от Брашов, Ръшнов и земята Бърса. В нея има интерполация от писмо на влашкия воевода до българския цар Иван Александър (1331-1371), в който документ се констатират случаи на корупция от страна на българските митнически власти в Карпатите по същото време. Текстът на грамотата е следният:

 "Йоан Радул, велик войвода и самодържавен господин на цялата земя угровлахийска. Дава господството ми (в смисъл "наше височество" - б.м., П.П.) това оризмо (писмо) на гражданите Брашовски и на Ръжновците, и на цялата земя Бърсенска, като им издава господството ми хрисовул (грамота със златен печат - б.м., П.П.) според законите (правата, привилегиите - б.м., П.П.), които са имали от прародителите на господство ми, същите да имат и при господство ми. Заради това, царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар - б.м., П.П.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица [приемаме поправката на Т. Балкански тук трябва да се чете "поду" - "мост на Дъбовица", т.е. крепостта Оратия, а не "под Дъбовица" - б.м., П.П.], той също така да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи голямо зло от господство ми. А останалото не е (във властта) на оризмото на господството ми.

† Йоан Радул, по Божия милост господин." (Милетич 1896)

Оказва се, че при цар Иван Александър, а вероятно и при Иван Шишман (1371-1395), митниците (унг. "вама") в коридора Бран - Рукър са под властта на търновските царе. Прави впечатление, че влашки владетели от първата половина на ХV в. се позовават на "закона на Мирчо Стари". Това ни кара да допуснем, че пълният митнически контрол в търговията попада под юрисдикцията на влашките воеводи след унищожаването на Търновското царство. В недатирана грамота Мирчо заявява, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат "подновени и утвърдени законите... от прародителите на господство ми..." - едно, макар и не съвсем ясно указание за промяна в установената практика. Ако това е станало преди 1395 г., въпросът трябва да е бил уреден по споразумение между влашкия велик воевода и търновския цар - неизменни съюзници в борбата срещу османската експанзия.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Андрей 1998: Андрей, Д. Свиница и свиничанските българи. Под ред. на Т. Балкански. // Българистични проучвания (В. Търново), 1998, кн. 4.

Балкански 1996а: Балкански, Т. Българите в Румъния. Автореферат на дисертация за получаване на научна степен д-р на филологическите науки. София, 1996.

Балкански 1996б: Балкански, Т. Трансилванските (седмиградските) българи. (Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии). В. Търново: ИК "Знак ‘94", 1996. Също: Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/tb2/index.htm> (01.06.2009).

Балкански, Парзулова 1996: Балкански, Т., Парзулова, М. Задкарпатските българи. В. Търново, 1996.

Владимиров, Павлов 2009: Владимиров, Г., Павлов, Пл. Българите и Златната Орда. София, 2009.

Димитров 1998: Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. София, 1998.

Златарски 1994: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. ІІІ. София, 1940 (1994).

Коледаров 1989: Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Т. 2. София, 1989.

Милетич 1896: Милетич, Л. Дако-ромъните и тяхната славянска писменост. Ч. ІІ. Нови влахо-български грамоти от Брашов. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. XIII. София, 1896. Също: Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/lm/gal/index.html> (01.06.2009).

Ников 1920: Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 г. // Сборник на БАН, ХІ, 1920, с. 85-88, 95-98, 196-197.

Орачев 2005: Орачев, Ат. България в европейските картографски представи до ХІХ в. София, 2005.

Павлов 1989: Павлов, Пл. България, Златната Орда и куманите (1242 - около 1274 г.). // Векове, 1989, кн. 2, с. 31-34.

Павлов, Атанасов 1994: Павлов, Пл., Атанасов, Г. Преминаването на татарската армия през България (1241-1242 г.). // Военноисторически сборник, 1994, кн. 1, с. 5-20.

Петров, Гюзелев 1978: Петров, П., Гюзелев, В. Христоматия по история на България. Т. 2. София, 1978.

Тъпкова-Заимова 1994: Тъпкова-Заимова, В. Връзки между двете страни на р. Дунав през ХІV в. (Според един итинерарий от гр. Брюж). // Българите в Северното Причерноморие. Т. ІІІ. В. Търново, 1994, с. 101-105.

* * *

Cantacuzino 1981: Cantacuzino, Gh. Cetăţi medievale din Ţara Românească, sec. XIII-XVI, Bucureşti, 1981.

Conea, Donat 1958: Conea, I., Donat, I. Contribution à l'étude de la toponymie pétchénègue-comane de la Plaine Roumaine du Bas-Danube. // Contributions onomastiques. Bucarest, 1958, р. 139-169.

Djuvara 2007: Djuvara, N. Thocomerius - Negru Vodă (Un voievod de origine cumană la începuturile Ţării Româneşti). Bucureşti, 2007.

Documenta 1966: Documenta Romaniae Historica. B. Ţara Românească. T. I. Bucureşti, 1966.

Iambor 1982: Iambor, P. Drumuri şi vămi ale sării în Transilvania în perioada feudalismului timpuriu. // Acta Musei Napocensis. T. XIX. 1982, р. 8l-93.

Iorga 1927-1928: Iorga, N. Imperiul Cumanilor şi domnia lui Basărabă. // Akademia Romăna memoriile secţiunii istorice, 3, 1927-1928, seria 3, р. 97-103.

Oţa 2004: Oţa, S. Populaţii nomade de stepă din Banat (secolele XI-XIV). I. Pecenegii şi cumanii. // Prinos lui Petre Diaconu la 80 de ani. Brăila, 2004, р. 489-520.

Papacostea 1993: Papacostea, Ş. Românii în secolul al XIII-lea (între cruciată şi imperiul mongol). Bucureşti, 1993.

Rasonyi 1936: Rasonyi, L. Les origine des Bassaraba. // Etudes sur l’Europe Centre-Orientale. T. 3. 1936, р. 10-16.

Tăpkowa-Zaimowa 1960: Tăpkowa-Zaimowa, W. Noms de lieux Bulgares dans un itineraire brugeois du XIV-e siecle. // Onomastica, VI, 1960, р. 111-119.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2009, № 6 (115)