Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1200 години от присъединяването на Сердика (София) към българската държава

СЕРДИКА/СРЕДЕЦ/СОФИЯ В ИСТОРИЯТА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Пламен Павлов

web

Преди 130 години по решение на Учредителното събрание в старопрестолно Търново (от 22 март/3 април 1879 г.) София става столица на Княжество България. През 2009 г. един от най-древните градове на Балканите и в Европа отбеляза още един юбилей - преди дванадесет века, през пролетта на 809 г. градът, носещ по онова време античното си име Сердика, е овладян от войските на кан Крум (803-814). Въпреки светкавичната реакция на византийския император Никифор І Геник (802-811), парирала временно българския удар, през летните или есенните месеци на същата година Сердика е включена завинаги в пределите на България. Нека отново хвърлим един поглед към миналото на днешната българска столица през ранното средновековие. Анализът на историческите извори, въпреки че те са добре известни на специалистите, дава някои интересни решения, хвърлящи нова светлина върху историята на Първото българско царство.

Античната Сердика, центърът на тракийското племе серди, "моят Рим" за равноапостолния император Константин І Велики (306-337), е сред значимите римо-византийски центрове на Балканите. Този "голям и благороден град" (думи на Амиан Марцелин) играе важна роля и в живота на църквата. Името му остава в раннохристиянската история с прочутия Сердикийски събор (343-344 г.) - мащабен форум, в който участват 170 епископи от целия християнски свят. Той не влиза в традиционния "списък" на т.нар. Вселенски събори, но по своите решения и последици се равнява и дори надхвърля някои от тях (например Петия вселенски събор). Впрочем, през VІ-VІІ в. "статутът" и номерацията на съборите все още не са стриктно определени от традицията по начина, който ги познаваме днес. Показателно е, че авторът на "Пасхалната хроника" (средата на VІІ в.), се позовава на "...вселенския събор в Сердика...", а сходни примери могат да се открият и в други византийски извори.

В бурната епоха на "Великото преселение на народите" Сердика търпи удари, като през 40-те години на V в. е разрушена и разграбена от хуните на Атила. Предвид своето геостратегическо положение градът скоро е възстановен. При Юстиниан І Велики (527-565) неговите крепостни съоръжения са обновени и усилени. Както разказва Прокопий Кесарийски, стените на Сердика, Наисопол (Найсос, дн. Ниш), Германия (дн. Сапарева баня) и Пауталия (Кюстендил) "...били разрушени от времето", а императорът "...ги построил яко и ги направил непревзимаеми за неприятелите..." Усилията за стратегическа отбрана в дълбочина към Тракия са концентрирани най-вече върху стария римски път Via militаris с негови основни опорни пунктове: Сингидон (лат. Сингидунум, бълг. Белград), Найсос, Сердика. Между последните два града при Юстиниан са изградени или обновени още три крепости: Кратискара (западно от дн. София), Куимедава (неизв.) и Румисиана (Ремесиана, дн. Бела Паланка). Очевидно е, че всичко това е съобразено на първо място със стратегическата роля на Сердика и цели усилването на нейната защита. Сердика е предмостие към Тракия, съответно към Филипопол, Адрианопол и столицата Константинопол, както и на юг към Тесалоники (Солун). През 549-550 г. именно в Сердика военачалникът Герман събира войски за противодействие на славяните, нахлули "...в такова множество, каквото никога по-рано не било виждано..."

Общата ситуация се влошава през втората половина на VІ и първите десетилетия на VІІ в., когато балканските земи стават арена вече не на спорадични, а почти на постоянни славянски и аварски нашествия. Кога и какви са били ударите срещу Сердика е трудно да се каже, неизвестни остават и техните конкретни измерения и резултати. До рухването на византийската дунавска отбрана през 602 г., въпреки неизбежните сътресения, градът е сред относително стабилните центрове на диоцеза Илирик и византийската власт като цяло. Подобно на редица други градски средища, Сердика е сериозно застрашена от аваро-славянската активност през първите десетилетия на VІІ в. Знае се, че по време на четвъртата обсада на Солун (според датировката на френския византолог Пол Льомерл през 617 г.) в големия пристанищен град намират спасение жители на Найсос (Ниш), Сердика и изобщо на "Панония, Дардания и Дакия". Когато пред стените на Солун се появяват огромни пълчища от славяни и авари, командвани от самия аварски каган, споменатите бежанци от Найсос и Сердика казвали: "Ние избягахме оттам и дойдохме тук, за да загинем заедно с вас. Защото само едно тяхно нападение с камъни ще разбие стената..." Тези хора, както личи от разказа на византийския автор, били отчаяни и наплашени от "варварите". Както изглежда, през 617 г. Сердика е била превзета и подложена на опустошение. От друга страна, макар и в косвен план, това сведение от "Деянията на св. Димитър Солунски" свидетелства за запазването и функционирането на Сердика като голям административен, стопански, военен и духовен център през предходните десетилетия.

След края на тази най-мащабна до момента атака срещу Солун е подписан мир с аварите, които се изтеглят на север от Дунав. Византийската власт в Сердика е възстановена. Градът оцелява, което прави съдбата му много по-различна от погиналите във вихъра на аваро-славянските опустошения стари римо-византийски градове на север от Балкана, сред които Нове (при дн. Свищов), Никополис ад Иструм (при В. Търново), Марцианопол (Девня), Одесос (Варна) и много др.

Между Аспарухова и Куберова България (680-809 г.)

Драматичните събития на Балканите през VІ в. са свързани най-вече с нашествията на славяните. Както е известно, важна роля за настъпилите миграционни процеси играе появата на мощната "степна империя" в Средна Европа - Аварският каганат (568 г.). Още през 80-те години на VІ в., както разказва Йоан Ефески, славяните започват да остават в балканските предели в продължение на години "...като на своя собствена земя, без страх..." През 586, 597, 615 и 617 г. следват обсадите на Солун, за които стана дума. Най-масираният удар срещу столицата Константинопол е през 626 г. Така или иначе, след ерозията на византийската дунавска отбрана заселването на славяни на юг от Дунав се превръща в необратим процес. В средновековните български земи се заселват племената на т.нар. дакийска (българска) етноезикова група - миграцията като общ поток обхваща пространството от Белград през Косово и дн. Албания до Адриатика, на изток до Черно море.

От по-близките до Сердика земи знаем името на славянската общност на т.нар. стримонци (по р. Струма). Археологическите проучвания показват, че славянската колонизация през VІІ в. е по-масова в Южна Македония и Тесалия, а земите в днешна Вардарска Македония, вероятно и в Софийското поле, остават по-слабо заселени. На север от Сердика защитата на старопланинската южна граница на Аспарухова България след 680-681 г. е поверена на някое от т.нар. Седем племена.

Около І-ІІ в. българите (т.нар. прабългари), народ с индоевропейски произход, заемат земите между Северен Кавказ и Черно море. Те са участници в различни политически събития, свързани с "Великото преселение на народите", вкл. хегемонията на хуни и авари. През 631/632 г. кан Кубрат изгражда т.нар. Стара Велика България - мощна държава, която в средата на века попада под ударите на нов завоевател - хазарите. Гибелта на Кубратова България предизвиква масова миграция в няколко посоки: хората на Котраг се преселват към средното течение на Волга, групата на Алцек - в Италия, единствено поданиците на Батбаян остават в старата родина. Най-важна за бъдещето на Балканите и Европа е съдбата на общностите, водени от Аспарух и Кубер.

Пръв в западна посока мигрира Кубер, който търси убежище в Аварския каганат. Българите са заселени в района на Сирмиум/Срем (дн. Сремска Митровица), а Кубер е натоварен да ръководи и т.нар. "сермисиани" - потомците на отвлеченото ромейско (в основата си тракийско антично) население. Макар и "смесено" с други народи, то пази своята християнска вяра. Най-вероятно сред тези хора е имало и жители на Сердика и нейния район - не бива да забравяме, че Софийското поле е на пътя на аварските нашествия към Тракия и Константинопол. След падането на византийския Сингидон (лат. Сингидунум, дн. Белград) под аварски контрол (582 г.) древният римски път Via militaris се превръща в своеобразна "магистрала" за аварски нападения. Посоченият случай от 617 г. е с жители именно на Ниш и Сердика - два от главните пунктове на този трансевропейски път, пострадали от аварските и славянските действия и намерили убежище в Солун.

Аспарух се преселва на запад към делтата на Дунав, като ликвидира господството на аварите в този район. През 680-681 г. той побеждава византийската армия и завладява земите до Стара планина, в които вече живеят славяни. Така се ражда Първото българско царство. В тази обстановка през 680 г. Кубер вдига бунт против аварите и със своя "безчислен народ" от българи и "сермисиани" се заселва в Керамисийското поле - триделната равнина на Прилеп, Битоля и Лерин. Кубер признава върховенството на императора и влиза в тесни връзки със славяните драговити, които снабдяват новите заселници с храни. Археологически находки от днешна Албания, вкл. съкровищата от Врап и Ерсеке, показват, че заетата територия е обширна. Около 682-684 г. Кубер и неговият приближен боил Мавър се опитват с хитрост да превземат Солун. Византия осуетява този план и преселва част от българите по Струма и в Родопите. За техен вожд ("патриций и архонт", както гласи един печат) е поставен Мавър.

Още през 688-689 г. между двете "Българии" има общи действия. Император Юстиниан ІІ напада и побеждава Куберовите българи и славяните в Македония, но на връщане търпи тежко поражение "в клисурите" (в Родопите?) - ударът е нанесен най-вероятно от обединени сили на "двете Българии". Вероятно Аспарух и Кубер схващат новото положение като продължение на "Старата България" в друга територия, а според древните традиции държавата се състои от две "крила". При кан Тервел, една от най-значителните личности на европейския VІІІ в., българите се намесват във вътрешните работи на Византия - с тяхна помощ сваленият Юстиниан II е възстановен на престола (705 г.). От най-стария надпис при Мадарския конник се знае, че "чичовците" на Тервел (Куберовите българи) отказват да участват в акцията поради старата си вражда с Юстиниан. През 717-718 българите (отново от двете общности) подкрепят сваления византийски император Анастасий ІІ, но по споразумение между Тервел и император Лъв ІІІ се помиряват с империята. Българската подкрепа е спасителна при драматичната арабска обсада на Константинопол.

През ХІV в. българите свързват началото на своята държавност на Балканите със западната част на своето етнокултурно пространство. В добавка към българския превод на Манасиевата хроника (1345 г.) се казва: "При цар Анастасий [491-518] наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин [Видин] и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От изхода на българите досега има 870 години..." С други думи, при цар Иван Александър българите смятат западните земи, вкл. района на София, за своя изконна територия от векове.

Още от края на VІІ-началото на VІІІ в. стратегическото местоположение на Сердика се превръща в незаобиколим фактор в политиката на Византия и България. Факт е, че сердикийските митрополити липсват в списъците на Шестия (681) и Седмия (787 г.) Вселенски събори. И в двата случая това отсъствие има логично обяснение, което, ни насочва към съответни български действия. През 681 г. това е войната на Аспарух с Константин ІV Погонат, завършила с "раждането" на Дунавска България. Така или иначе, митрополията е продължила да функционира. В епархийски списъци от VІІІ в. Сердика е посочена като център на епархията Средна Дакия.

Сердика в българската политика през VІІІ в.

Византийският император Константин V Копроним (741/743-775) започва масирана офанзива срещу България. Нейната подготовка е свързана със строеж и ремонтни работи на крепости и усилване на гарнизоните по северната византийска граница - действия, които положително имат отношение и към Сердика. Според Теофан Изповедник през 756 г. българите "...поискали данък за построените крепости". След византийския отказ започва война, продължила с прекъсвания близо две десетилетия. Освен деветте похода против българите в Мизия, Константин V нанася удари на славяните и на Куберовите българи. Византийската политика на привличане на славянската и българската аристокрация с титли, привилегии и т.н., малко или много, обезсилва "втората България". Оскъдицата на сведения за VІІІ в. не означава, че тя е изчезнала - византийски автори споменават северно от Солун "съседните скити" като политическа реалност.

Разкъсването на връзката със сънародниците е крайно нежелателно за владетелите в Плиска. Съвземайки се от ударите, българите предприемат първата си мащабна акция именно на югозапад. През 774 г. кан Телериг (766-777) подготвя 12-хилядна армия "...и боили", която да "...превземе Верзития и пресели жителите й в България..." В случая надали става дума за "преселване", но опитът за проникване към Прилеп, Битоля и Охрид (и тяхното присъединяване?) пропада. Този неуспех мотивира Телериг да разкрие и ликвидира византийските "приятели" в Плиска. Можем само да гадаем за ролята на Сердика в тези български планове, но едва ли е било възможно успешно настъпление към Македония без овладяването или поне неутрализирането на византийските сили в града и района.

Победата на Констанин V над българските сили е при нелокализираната местност или крепост Литосория. В един от епархийските списъци от VІІІ в. е спомената епископската катедра на Литопросопон (друга форма на същото селищно име?), подчинена на митрополита на Филипопол (Пловдив). Тя е поставена след Маркели (до дн. Карнобат), макар и в условен план, в "посока" към Сердика и Филипи (в Егейска Македония). Колкото и да са несигурни тези разсъждения, твърде логично е Константин да е изненадал и разбил българите, когато те са се придвижвали именно към Сердика.

След смъртта на Константин V империята временно изоставя агресивната политика, но продължава да се готви за война. През 784 г. управляващата тогава императрица Ирина прави обиколка в Тракия и обновява крепостните стени на Вероя (Стара Загора), давайки й своето име - Иринуполис. Явен е стремежът на правителството в Константинопол да заздрави своите позиции на юг от Стара планина. Показателно е, че българската реакция е към Сердика и поречието на Струма. Отсъствието на митрополита на Сердика на Седмия вселенски събор в Никея (787 г.) може да отразява български действия в района, неотбелязани в познатите днес извори. Знаем обаче, че когато Филит, стратег на Тракия, навлиза по течението на Струма, изненадващо е нападнат и разбит от българите (789 г.). Очевидно Кардам се стреми да продължи политиката на Тервел и Телериг към земите, населени с Куберови българи и славяни - политика, която може да има успех, преди всичко ако Сердика е в български ръце.

Войната за Сердика (808-811 г.)

Преодоляла последиците от кризата, в началото на ІХ в. България навлиза в период на успешно вътрешно изграждане и външнополитическа активност. Кан Крум (802-814) започва разширяването на държавната територия далече на северозапад за сметка на рушащия се Аварски каганат. Византия е обезпокоена от засилването на северната си съседка. Враждебната политика на Никифор I Геник (802-811), изразена в един опит за агресия още през 807 г., развързва ръцете на Крум за настъпателни действия. Военният и политически конфликт между двете страни през следващите няколко години би могъл да бъде определен образно като "войната за Сердика". Събитията са анализирани многократно, но към тях биха могли да бъдат направени някои уточнения и корекции.

През есента на 808 г. (според някои автори през ранната пролет на 809 г.) е регистрирано дръзко българско нападение отново в поречието на Струма - както разказва Теофан, "...когато се давала заплатата на войската в Стримонската област, българите нападнали и я отнели цялата - 1100 литри злато - и избили много войска заедно със стратега и началниците. Имало и от останалите отряди немалко гарнизонни началници и всички загинали там. Българите взели целия обоз и се върнали..." Обикновено заплащането на войниците е ставало в края на годината или началото на следващата - употребяваната в онази епоха т.нар. септемврийска година завършва на 31 август, т.е. най-логично е въпросното събитие да бъде датирано през септември 808 г.

Картината, представена от Теофан, буди някои въпроси. На пръв поглед изглежда, че става дума за рутинна практика (раздаване на заплати на местни гарнизони), в което няма нищо необичайно. В този лаконичен текст "се промъкват" детайли, които ни карат да мислим, че Никифор І в конкретния момент подсилва византийските части в тази част на Балканите, вкл. в стратегически център като Сердика. Сумата от 1100 литри злато (79 200 златни номизми) не е за пребрегване - по някои данни в края на царуването на Константин V Копроним военният бюджет на империята е 1 943 000 номизми, което прави почти 27 хиляди литри злато. Ако приемем, че при Никифор І Геник този размер е запазен (въпреки че най-вероятно е бил съществено намален), излиза, че само с тази акция българите са отнели над 4% (и повече) от имперските средства, предназначени за армията.

Прави впечатление информацията на Теофан (вж.по-долу), че през 809 г. само в Сердика е имало над шест хиляди ромейски войници. Такава, нерядко дори по-малка, в общи линии е числеността на войските в цяла византийска тема (провинция). Сердика обаче не е център на тема, което прави присъствието на толкова войски в града интригуващо. Според някои, наистина относителни, изчисления византийската военна мощ към началото на ІХ в. се е равнявала на около 80-100 хиляди души. По-голямата част от тях са разположени в градовете и крепостите в Мала Азия, по границите с Арабския халифат. Значителни сили, съставляващи ядрото на византийската армия, са базирани в столицата Константинопол - гвардейските части в края на V в. наброяват 6300 души и над 8000 при Юстиниан І Велики в средата на следващото столетие. В началото на ІХ в. дори и столичните части са по-малочислени в сравнение с ранновизантийската епоха - допуска се, че числеността им е около четири-пет хиляди души. Парадоксално е, както излиза от горните наблюдения, че в Сердика през 809 г. е имало повече войски в сравнение със силите на цяла провинция, а дори и със столичния "мегаполис" Константинопол. Следователно, не става дума за "стандартен" гарнизон, а за съсредоточаване на значителни военни части предвид конкретни планове в тази част на Балканите. В тях може да влиза предстояща война с българите, както и "умиротворяване" на съседните земи, населени със славяни и Куберови българи. Почти по същото време император Никифор І Геник провежда мащабна наказателна акция против славяните в Пелопонес (807 г.). За нея разполагаме с подробен разказ, предаден в трактата "За управлението на империята" на император Константин VІІ Багренородни (средата на Х в).

Още една, при това още по-смела и трудна за доказване хипотеза - планове на самата Византия да се възползва от рухването на Аварския каганат, подобно на северната си съседка България. Знаем, че буквално пред погледа на двамата императори, византийският Никифор І Геник и франкският Карл Велики, българският кан Крум завладява аварските земи в днешна Трасилвания. Владеейки Сердика, евентуално и Ниш, империята на свой ред би могла да направи опит да си върне властта над земите до Сингидон (Белград), отнет й от аварите в края на VІ в. При такова развитие би била постигната по-тясна връзка със сърби и хървати, смятани "де юре" за византийски федерати. Подобно засилване на византийското военнополитическо присъствие по някогашния Via militaris много по-сигурно би парирало българските планове за разширение на югозапад, които към началото на ІХ в. са факт. За съжаление, от наличните извори не можем да добием представа какви са били византийските замисли. Така или иначе, базираните в Сердика сили не следва да бъдат приемани за обикновен гарнизон. Присъствието на столични офицери, например спатарият Евматий, е свидетелство в същата посока.

Разказът на Теофан за превземането на Сердика е добре известен:

"През същата година [6301 от С.М., септемврийската 808-809 г.], преди Великденски празници [през 809 г. Великден се е падал на 9 април], Крум, архонтът на българите, като се отправил срещу Сердика, превзел я с измама и обещания, избивайки шест хиляди души ромейска войска, освен множеството обикновени граждани. А Никифор, който излязъл привидно на третия ден от Страстната седмица, не извършил нищо достойно за отбелязване. Той отказал да даде обещание за ненакърнимост на спасилите се от клането началници, които го молели за това, и ги принудил да избягат при враговете. Между тях бил и спатарият Евматий, опитен механик. А Никифор, за голямо безчестие, се постарал да убеди с клетвени послания столицата, че отпразнувал Великден в аула на Крум. А когато поискал да застрои превзетата Сердика, понеже се страхувал от противодействието на войската, внушил на стратезите и началниците да убедят тълпата тя да помоли императора за застрояването. А те, като разбрали, че това е една злонамерена игра, възбунтували се срещу него и началниците си в шестия час [т.е. около 12 ч. по обед] и като се нахвърлили, разкъсали палатките им. А като дошли до шатрата на императора, нападнали го с много обиди и проклятия, заклевайки се, че повече не ще понасят безмерното му сребролюбие и злонамереност. Той пък, като се уплашил много поради внезапния бунт и като станал от трапезата, опитал се най-напред чрез патрициите Никифор и Петър да укроти войската с клетви и увещания. А те, нещастниците, след малко заели някакъв хълм [според Г. Цанкова-Петкова това е Лозенската планина], забравяйки започнатото дело, като викали като при някакво земетресение или суша: "Господи, помилуй!" Императорът, готов на всякакво злодеяние, като измамил през нощта с тайни дарове повечето от началниците, отишъл на другия ден сам сред тълпата и им говорил, като им обещавал всякакво благоденствие, и със страшни клетви ги уверявал, че еднакво обичал чедата си. И веднага пристигнал в столицата, като оставил патриция и примоскриния [началник на императорската канцелария] на войската Теодор, по прякор Саливарас, да узнае от самите тях кои са бунтовниците. А когато множеството се завръщало, като се престорил, че ще им дава заплата, при Свети Мамант [на Босфора, близо до Константинопол] наказал повечето с бой, подстригвания [т.е. насилствено замонашване] и изгнания и превел останалите в Хрисопол [в Мала Азия], като потъпкал така своите толкова страшни клетви..."

Както неведнъж е отбелязвано от изследователите, разказът на Теофан е сравнително подробен, но подчертано тенденциозен - не само и не толкова към българите, а най-вече към Никифор І Геник. Факт са сериозните противоречия в него, дължащи се и на предпоставеното отношение на монаха Теофан към "алчния" император, лишил църквата и монашеството от редица финансови привилегии.

Няма съмнение, че през пролетта на 809 г. градът Сердика е капитулирал. Колко дълго е продължила обсадата от страна на българите, какви са били въпросните "обещания" и преговори между византийските командири и Крум можем само да предполагаме. След влизането си в града българският кан, по едни или други причини, наказва сурово голям брой от предалите се ромейски войници и граждани. Числото от над шест хиляди избити вероятно е преувеличено - факт е, че мнозина от тях, вкл. лица от командния състав, са пощадени и освободени. Нещо повече, гневът на императора и страхът от репресии ги кара да търсят спасение при иначе така "страшния" Крум... Твърдението, че българският владетел разрушава крепостта и едва ли не изтребва населението й също е пресилено и противоречи на данните от археологическите проучвания. Репресии обаче е имало и те, съзнателно или не, са важен елемент от "психологическата война" между България и Византия по същото време. Подобно на други случаи в българската и световната история, наказателните действия и жестокостта на Крум в Сердика са помнени години наред и са създавали своеобразна психоза във византийската армия.

Независимо от споровете между изследователите, по всичко изглежда, че Крум изоставя (или e принуден да изостави?) временно Сердика предвид осъщественото от императорската армия бързо и успешно контранастъпление - обстоятелство, което хронистът Теофан отказва да признае, повлиян, разбира се, и от общия негативен за Византия резултат от "войната за Сердика". Ответният поход на императора вероятно е извършен през Филипопол (Пловдив) и прохода Траянови врата. Бързата византийска реакция принуждава българския гарнизон, ако Крум е оставил такъв (често тази възможност се изключва, което е неоснователно), да напусне града. За съжаление, стремежът на Теофан максимално да очерни и окарикатури "алчния", "сребролюбив" и "злонамерен" император в значителна степен деформира предадената от него информация за ставащото през пролетта - лятото на 809 г. Недоволството и "обедния" бунт (своего рода "гражданско неподчинение") на войниците, които трябвало да възстановят Сердика, последвалите машинации на императора и т.н. ни водят към едно, макар и хипотетично заключение. Проблемът явно не се е отнасял до възстановяването на крепостта (още повече че разрушенията не са били големи), дори не и до заплатите на войската. Недоволството най-вероятно е предизвикано от намерението на Никифор да остави в Сердика армейски сили, с които да продължи започнатата мащабна война. Това намерение буди страхове и недоволство сред войниците, знаещи отлично каква е съдбата на техните предшественици само преди няколко месеца. Ситуацията напомня един епизод от историята на Второто българско царство - когато през 1196 г. император Алексий ІІІ Ангел на два пъти повежда войските си към Търново в подкрепа на узурпатора Иванко, армията се бунтува и отказва да навлезе в старопланинските проходи. "Къде ни водиш?!" - протестирали ромеите, помнещи страшната катастрофа в Тревненския проход от 1190 г. Ако се върнем към 809 г., очевидно в "психологическата война" надмощието е на страната на Крум. В крайна сметка, император Никифор успява да наложи волята си, но с цената на различни компромиси, "тайни дарове" и т.н., което не вещае нищо добро за временно възстановената византийска власт.

Теофан, отново в присъщия му тенденциозен маниер, отбелязва още една инициатива на енергичния и решителен император - заселването "...на много християни от всяка тема в Славиниите..." Това преселение, извършвано често против волята на византийските колонисти, е отнесено към 6302 г. (1 септември 809-31 август 810 г.). Освен "разреждането" на славяните в Южна Македония и Родопите и поставянето им под контрол, тази мярка е и опит за превенция против българското проникване на юг.

Следващата фаза във веригата от събития, които спокойно можем да определим като "войната за Сердика", e добре известна - походът на Никифор І Геник към Плиска през лятото на 811 г. При постигнато явно превъзходство императорът разбива два български военни отряда, превзема и опожарява българската столица. Скоро българският владетел успява да вземе инициативата в свои ръце, мобилизирайки всички налични български и славянски сили, вкл. и аварски подкрепления. Изоставянето на Плиска може да се тълкува като маневра, целяща да запази основните сили за решително сражение в по-благоприятни условия. Някои учени остроумно сравняват стратегическите ходове на Крум с действията на руския пълководец Кутузов срещу Наполеон Бонапарт хиляда години по-късно.

В началото на юли Никифор напуска опожарената и разграбена Плиска. Според Анонимния ватикански разказ следващата цел на императора е именно Сердика. Никифор смята да възстанови града, поради което потегля "през средата на България...", движейки се с армията си в продължение на цели "петнадесет дни..." В по-голямата част от съществуващите изследвания се приема, че Никифор е избрал за по-сигурно да се оттегли в Тракия и евентуално оттам да продължи към Сердика. По тази причина като място на битката (23 или 26 юли 811 г.) се сочи Върбишкия проход, но не липсват и други локализации (Ришкия проход, теснината Боаза при Търговище, дори района на Велико Търново). Тук не е мястото да се спираме на силните и слабите страни на тези хипотези - факт е обаче, че през лятото на 811 г. за византийския император приоритет продължава да бъде Сердика. Необходимостта от масирана операция в тази посока ни кара да мислим, че градът е превзет отново от българите преди похода срещу Плиска от лятото на 811 г.

Драматичният сблъсък завършва с поражението и позорната гибел на Никифор I Геник. Крум категорично печели "войната за Сердика". Името на града е поставено на първо място сред българските победи и завоевания в изсечения по заповед на владетеля т.нар. Първи Хамбарлийски надпис (813 г.), открит при днешното с. Маламирово, Ямболско:

"...и брат му не го забрави и излезе [на война], и Бог му даде, и той и опустоши тези места и крепости: Сердика, Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол. Тези силни крепости той превзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те [ромеите] ги напуснаха и избягаха, и долната страна [място, земя], той [не] забрави тази страна, откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите, и излезе срещу него владетелят Крум, за да воюва... и отиде... и опустоши..."

Правени са опити чрез този надпис да се потърси относително по-точна датировка на окончателното овладяване на Сердика от българите. По-специално, то е отнесено към 811 г. Приема се, че градът е превзет повторно от неизвестния по име брат на Крум, който се споменава в други паметници като извънредно важна фигура в държавата и армията. Съществува мнението, че този брат е наследил Крум след неочакваната му смърт (13 април 814 г.) и се е казвал Докум.

Поверяването на тази военна акция именно на брата на владетеля показва колко важна е била Сердика за Крум. Както стана дума, по-вероятно е тези български действия да предхождат похода на Никифор от 811 г. Най-логично е да отнесем повторното и окончателно превземане на Сердика от българите към лятото-есента на 809 г.

Според археологическите проучвания българските власти заселват в Сердика и района й славянско население. Наличието на части от оръжие (вкл. от лък), метални украси и други дребни находки показват наличието и на (пра)българи. Към началото на ІХ в. симбиозата между двата етноса вероятно е в напреднал стадий, а приемането на керамичния материал като фундаментален етнокултурен маркер в случая предизвиква известни резерви. Трудно е допуснем пълното изчезване и прогонване на местното "ромейско" (късноантично) население. Неведнъж е отбелязвано, че в завзетата от българите Сердика продължават да функционират предишни сгради, на първо място църквите "Св. Георги" и "Св. София" - категорично доказателство за търпимостта на кан Крум и неговите наследници към местната християнска общност. Езиковата доминация на старобългарския славянски език променя името на града от Сердика на Средец. То е преосмислено именно като "средищен" град, като крепост в средата на обширната българска държава.

След влизането на Сердика/Средец в България границите се преместват на юг и югозапад, като се засилва българското влияние в тази част от Балканите. Според един византийски текст през 813-814 г. в армията на Крум има отряди "...от всички Славинии", т.е. и от онези на българските славяни в Родопите и Македония.

Административно и политическо средище

При Омуртаг (815-831) между България и Византия е сключен траен мир. Българските завоевания на запад до р. Тиса и укрепването на българските позиции в поречията на Тимок и Морава, овладяването на стари градски центрове като Ниш, Белград и Срем, е улеснено след включването на Сердика/Средец в пределите на държавата.

Българската власт полага усилия за възстановяването на Средец и интегрирането му в новата обстановка. Архелогическите данни водят до основателното заключение, че първите по-значителни строежи в рамките на запазената византийска крепост са именно от времето на Омуртаг, най-видният владетел - "строител" и покровител на т.нар. езическа култура. Възстановени са разрушенията на крепостните стени, караулните помещения, дори уличната настилка. Новите господари на града преустройват заварени антични сгради, градската резиденция на местния управител (в нея е възстановена дори банята), изграждат нови полувкопани жилища и т.н. Налагането на модела на строителство на каменни крепости и градска архитектура, вкл. в столицата Плиска, в една или друга степен, е повлияно и от архитектурното наследство на Сердика/Средец - един "жив" късноантичен град, който в "готов вид" е придобит от българската държава.

При малолетния кан Маламир (831-836) и неговия регент кавхан Исбул България разширява позициите си в Тракия и Родопите. Голямата промяна на югозапад става във времето на Пресиан І (836-852). През 837 г. започва българска офанзива по р. Струма в посока на Солун, като е установен контрол над Западните Родопи и Източна Македония. Изходната база за това настъпление най-вероятно е именно Средец. Около 839-840 г. Пресиан води тригодишна война срещу сърбите - те успяват да опазят своята самостоятелност, но българското влияние сред тях нараства. България подкрепя хърватите срещу Германската империя, а през 845 г. е сключен мир с император Людовик Немски. Наред с конкретните си задачи тези действия подсигуряват свобода на действие на Балканите - към 850 г. в пределите на България влизат не само днешните Македония и Косово, но и Рас (дн. Нови пазар в т.нар. Санджак, Сърбия). Мащабното разширение положително става с подкрепата на Куберовите българи и местните славяни.

Във времето на кан/княз Борис-Михаил (852-889) България прави своя цивилизационен избор - християнството (864 г.). За съжаление, конкретни данни за историята на Средец липсват. Същото се отнася и за времето на цар Симеон Велики (893-927) - "Златният век" на средновековна България. Това се дължи както на ограничения брой домашни извори от онази епоха, така и на относителната отдалеченост на града от големите военни събития на епохата. Няма съмнение обаче, че Средец е център на една от деветте големи военно-административни области (комитати) на Българското царство и на църковна катедра - епископия, издигната през Х в. в ранг на митрополия.

При дългото царуване на Петър (927-969) българските земи страдат от нахлуванията на маджарите (унгарците). Такива са регистрирани през 934, 943, 959-960 г., когато нашествениците достигат Тракия и дори околностите на Константинопол. Няма съмнение, че пътят им минава през Средец и Софийското поле, следвайки трасето на стария римски "военен път". Не е изключено посещението на цар Петър в Средец, известно ни от житията на св. Иван Рилски, да има отношение към унгарската активност. По същото време сръбският княз Чеслав Клонимирович, освободил през 931 г. своята страна от българската окупация, предвид унгарската заплаха отново поема определена зависимост към българския цар. Унгарските нападения продължават след като цар Петър сключва мир с техните вождове и им предоставя "коридор" за нахлуване във византийските земи (965 г.). Средец остава встрани от агресията на киевския княз Светослав и разигралата се руско-византийска война на българска земя (968-971), довела Първото българско царство до невиждана по своите мащаби военнополитическа катастрофа.

Център на българското царство и патриаршия

През 968 г. Византия хвърля срещу християнска България езическата Киевска Рус. След решителната и коварна намеса на император Йоан І Цимисхи в делата на "приятелите" българи цар Борис ІІ е пленен, отведен в Константинопол и детрониран (пролетта на 971 г.). Източните български земи със столицата Велики Преслав са окупирани. От гледна точка на византийските представи Българското царство престава да съществува.

Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни - именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав.

Периодът 971-976 г. е един от най-неясните и трудни за реконструиране в историко-събитиен план. Византийската окупация на източните земи води до създаването на административни единици като темата Тракия и Йоанопол (Велики Преслав), а по-късно Дръстър и "Месопотамия на Запад". Засилени са византийските позиции и спрямо Солун, като са учредени граничните области Нови Стримон (в Родопите и Беломорието) и Драговития (северозападно от Солун). Тези реорганизации са в пряка връзка със запазването на българската власт в западните земи на царството.

Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. Като най-близки роднини на царската (Крумовата) династия изпъкват братята Комитопули - синовете на "велемощния комит" Никола: Давид, Моисей, Арон и Самуил. Според автора на Българския апокрифен летопис (края на ХІ-началото на ХІІ в.) те са "...от същото царско коляно..." Византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи "българския василевс Мокрос" (грешно изписване на името "Кромос", претърпяло метатеза) като прародител на цар Самуил и "българската династия".

Къде е мястото на Средец в тези събития? Надали може да се намери нещо по-показателно от факта, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец. Надали това се дължи само на древната християнска слава на града, както се твърди понякога. Въпреки че нямаме точни данни за центъра на комитата, управляван от комит Никола (според едни изследователи това е именно Средец, според други става дума за Охрид или Девол в Македония), след 971 г. определено е съществувала временна столица на България и е най-вероятно тази функция да е изпълнявана от Средец. Доколкото познаваме политическия модел на Първото царство, наместничеството на Комитопулите би трябвало да бъде избрано, най-малкото утвърдено с акт на т.нар. "народен (аристократичен) събор". Така е дори при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата при Борис-Михаил важно място в тези събори е заемала и църквата. Фактът, че временно седалище на българския духовен глава след 971 г. е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за подобен висш държавен форум. През 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Моисей загиват в бойните действия още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. Вероятно дипломатическата мисия при немския император Отон І през 973 г., следваща традиционната политика на преславските царе, е потеглила отново от Средец.

Средец е временна столица на царството до около 978 г., когато успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с "фронтовата" позиция на Средец - наред със своите плюсове, тази позиция крие и сериозни рискове. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно в Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, както ще видим по-нататък, Средец запазва своите водещи позиции в Първото българско царство.

Втората война за Сердика/Средец (986 г.) и събитията до 1018 г.

През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония, превърнала се в ядро на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, придружаван вероятно от цар Роман (978-991/997), по същото време са на поход в Тесалия.

Средец оказва твърда съпротива. Останали без припаси, ромеите започват набези из Софийското поле, но попадат в български засади, губейки много войници и коне. Гарнизонът на Средец прави смел излаз и изгаря стенобойните машини на противника. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към района на бойните действия. Българската активност, както и слухът за измяна на военачалника Лъв Мелисин (твърдяло се, че той се готви да заграби престола), принуждават Василий ІІ след двадесет дни да потегли назад. Ромеите са деморализирани от страх и суеверен ужас. През нощта близо до лагера им пада метеорит ("звезда"), тълкуван като лоша поличба. Сред войниците пълзи слух, че околните върхове са заети от българите. Българските сили атакуват, а византийското отстъпление се превръща в безредно бягство. В тил ромеите понасят удари от преследващите ги войски от Средец. В сражението е ликвидирана почти цялата конница, а императорът се спасява като по чудо, благодарение на арменската си гвардия. В български ръце попадат императорската шатра, походна хазна, скъпоценни корони и други инсигнии на властта.

На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор І Геник през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: "Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим..." В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.), който е ползвал недостигнали до нас старобългарски извори, категорично твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.

На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил и остава негова резиденция до края на Х в. Разбира се, други събития свързват "силния човек" в тогавашна България с Видин (около 977-978 г.). Още по-категорично Самуил е свързан с Преспа - от осемдесетте години на Х в. и чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. Трябва непременно да поясним, че в тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. В текстове и надписи от VІІ-ІХ в. те най-често са определяни като "аули" ("дворци"), хронистът Йоан Скилица през ХІ в. ги нарича "василии" (нещо от рода на "царски имения"). Средища, "партниращи" на Плиска, са т.нар. предстоличен Велики Преслав (поел ролята на столица през 893 г.), Дръстър (дн. Силистра, от 870 г. официален център на българската църква) и др. Ако съдим по идването на цар Петър в града през 30-те години на Х в., такъв статут е възможен и за Средец. Като "василии" Скилица сочи Сетина (до дн. Лерин/Флорина), Битоля, укрепения дворец Копринища в албанските планини, където през 1018 г. съпротива на ромеите оказва боляринът Ивац. Вероятно през 971-1018 г. българите са продължавали да смятат за своя официална столица Велики Преслав. Поради краткото време на неговото освобождаване (от около 989 до 1000 г.), понесените щети и промяната на основния фронт във войната с Византия той явно не е можел да поеме предишната си роля.

След възцаряването на Роман (978 г.) столица на царството става Скопие - една от причините именно този град да е център на създадената след византийското завоевание нова и обширна тема (катепанат) с името България. И все пак, струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската "реконкиста" на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база за тази цел е Средец. Както видяхме от събитията през лятото на 986 г., Средец остава "фронтови" град. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. Стремителният набег на цар Самуил към Адрианопол (Одрин) през 1002 г. би следвало да е организиран именно от Средец. Както е известно, целта е не толкова опустошаването на Одринско, колкото отклоняването на Василий ІІ от обсадата на Видин. Императорът обаче не се поддава на провокацията, а възловата дунавска крепост е превзета от ромеите.

През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник "блесва звездата" на един прочут български воин - Кракра, наричан по традиция "Пернишки". Да приемем, че Перник е център на комитат, включващ още тридесет и пет крепости, е неправдоподобно. Надали има друг вариант, освен Кракра (носещ прабългарско име - характерна черта за аристократичния елит, вкл. комитските родове) да е тогавашният комит на Средец. В такъв случай Перник е най-близката голяма крепост, своеобразно "убежище" при ескалация на военните действия за по-дълъг период от време. През 1016 г. ромеите виждат в лицето на Кракра силен областен господар, почти равен като мощ с владетеля Иван Владислав. Плановете за привличане на печенезите за действия против Византия според Йоан Скилица са колкото на царя, толкова и на Кракра. За съжаление, тези замисли пропадат, но през 1016 г. Кракра удържа още една тежка обсада, продължила 88 дни.

Средец пада под византийска власт, когато през пролетта на 1018 г. Кракра капитулира пред Василий ІІ, а същото правят царица Мария, ичиргу-боила Богдан, патриарх Давид и по-голямата част от българското болярство. При въстанието на Петър Делян (1040-1041) Средец отново е важен център на временно възстановеното царство. Специално е отбелязана активността на воеводата Ботко, който със своите "прочути българи" се защитава в близката крепост Бояна.

Възловата роля на Средец в редица събития от Х-ХІ в. по своеобразен начин е отразена в българските апокрифи. В тях името му и онези на близки до него крепости, планини, места (Витоша, Перник, Брезник, Велбъжд, Мрака и др.) се споменават нееднократно. В Българския апокрифен летопис градът е свързан с митичния "цар Селевкия", в което според някои автори има отглас на името на цар Самуил. Нещо повече, неизвестният автор пише: "...и царува цар Селевкия в града Средец и по българска земя тридесет и седем години..." - детайл, в който е отразен спомен за столичните функции на Средец. Във "Видение Данилово" Средец е фокус на апокалиптични събития, свързани отново с представи за център на "царство". Прави впечатление и друго - от този текст читателят научава, че "Стоте хълма" (Добруджа) се намират "...от другата страна на Средец..." Наред с обяснението, че авторът е работил в Средец или в близост до него, бие на очи, че именно този град е възприеман като център (или "среда", както е осмисляно името му) на обширното българско пространство - от планините на Македония до делтата на Дунав и Черно море, между Срем, Белград и Видин, от една страна, и Морунец (Кавала) и Солун, от друга.

Средец като духовен и културен център

Както стана дума, Сердика/Средец е старо средище на християнската вяра и църковен живот. Няма данни каква е съдбата на местната митрополия след 809 г., но древните църкви "Св. Георги" и "Св. София" са съхранени. След покръстването на България епископията в Средец е въстановена или, по-скоро, преучредена. Поради липсата на преки известия предпазливо се приема, че тя е факт едва при Симеон Велики и Петър. В житието на св. Климент Охридски, писано от архиепископ Теофилакт (края на ХІ-началото на ХІІ в.), въз основа на по-стари български извори, се говори за "седемте съборни църкви" при княз Борис-Михаил. Можем ли да допуснем, че едната от тях не е в Средец? Въпросът е реторичен, тъй като преместването на седалището на българския патриарх именно в този град през 971 г. свидетелства за реалната тежест на Средецката митрополия в живота на българската църква. Патриарсите Дамян и Герман-Гаврил пребивават в Средец, а преместването на църковния престол от Средец в Мъглен, Преспа и Охрид, се дължи най-вероятно на военните действия в края на Х-началото на ХІ в. В грамотата на Василий ІІ от 1019 г. епархията на Средец е на осмо (в географски порядък), а в съхранените надписи от църквата на о-в "Св. Ахил" (Преспа) - на единадесето място.

По археологически данни е известно, че базиликата "Св. София" в края на ІХ в. е претърпяла реконструкция. Стенописният слой с летящите ангели и някои декоративни мраморни детайли от олтара на "Св. Георги" свидетелстват за равнището на църковното изкуство в Средец.

Независимо от господството на православната църква, в Средец е имало привърженици на неортодоксални и еретически идеи и учения. Именно този български град е сред водещите центрове на апокрифната литература, за която стана дума. В него проникват "българската ерес", богомилството, както и павликянството, което е обяснимо предвид близостта на Пловдивска Тракия - "контактната зона" на ересите в онази епоха. В Бориловия Синодик (1211 г.) е поместена анатема срещу Петър Кападокийски, "средечки дедец". Този духовен водач и "ересиарх" вероятно е живял през ХІІ в., но богомилската община със сигурност е по-стара. Ако се съди по бунта в Средец през 1078 г., оглавен от пловдивския павликянин Лека (тогава е убит местният византийски митрополит Михаил), в града прониква и тази по-стара "ерес".

Св. Иван Рилски - "Средечката слава"

Най-ярката личност, свързана с епархията и средновековното християнско наследство на Средец, безспорно е св. Иван Рилски - светият отец, който повече от хилядолетие е почитан като небесен покровител на българския народ и държава. В многовековната традиция Рилският чудотворец е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството. Той е роден около 876 г. в с. Скрино, Дупнишко. Св. патриарх Евтимий Търновски пояснява за своите читатели, че родното място на светеца е в "...пределите на прочутия град Средец". След приемането на монашеството в манастира "Св. Димитър" при Бобошево отшелникът търси място за уединение при Земен, по-късно в планината Витоша, като най-накрая се установява във "Великата Рилска пустиня". Всички тези места и тогава, и днес са в пределите на Софийската епархия.

Св. Иван и неговите последователи изграждат Рилския манастир "Св. Богородица". Макар и "извън света", светецът несъмнено поддържа връзки с църковния клир, на първо място с епископията в Средец. Именно от Средец цар Петър потегля към Рила, за да търси съветите на прочутия отшелник. Явно царят научава къде и как в "пустинята" да открие св. Иван именно в Средец, вероятно от местния владика.

"Като посял добре (...), извършил големи и преславни чудеса, и като достигнал до дълбока старост" св. Иван се оттегля в пълно уединение. Като прекарва пет години в близката пещера, на 18 август 946 г. умира. Св. Иван Рилски скоро е канонизиран от българската църква. Около 989-992 г. неговите мощи са пренесени в Средец. Това е извършено от цар Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Самуил съзнава необходимостта от "небесни покровители" и се старае да "укрепи" главните български градове със сакрални реликви - мощите на св. Ахил от Лариса са пренесени в Преспа, а на св. Трифон - от Котор в Охрид. Пренасянето на мощите на Рилския отец е важен акт за укрепването на българската държавност в края на Х и началото на ХІ в. Средецката служба на св. Иван Рилски е най-ранният паметник в прослава на "всесветото светило на света" и "Средечка слава"... Отначало светите мощи са в "епископската църква" - в онази епоха тази роля вероятно е изпълнявана от древната базилика "Св. София", най-големият и представителен храм в града, дал през ХІІІ-ХІV в. днешното му име. Във връзка с военната опасност светата ракла е преместена в дървената църква "Св. Апостол и евангелист Лука" - храм, който се е намирал в района на днешната ул. "Позитано", т.е. зад градските стени.

В края на ХІ в. мощите на Рилския отец са положени в новоизградена църква на негово име, около която се създава манастир. Тогавашният епископ на Триадица (новото византийско име на Средец) се стреми да заграби приходите на манастира. На тези намерения се противопоставя неизвестният по име игумен. Упоритият българин отнася случая до самия император Алексий І Комнин (1081-1118), който издава дарствена грамота в полза на манастира. Със случая се заема известният охридски архиепископ Теофилакт, тъй като през ХІ-ХІІ в. Средец е в диоцеза на Охридската архиепископия "...на цяла България". В средата на ХІІ в. при пожар църквата понася щети, но светите мощи са спасени. Тогава "известният Грудас, който е от Пеонските планини", дарява средства за ремонт на храма. Този виден аристократ, за когото се смята, че е от средновековна Дукля (дн. Черна гора), по онова време живее в Средец. При един от своите походи срещу Унгария пред мощите на светеца се покланя и търси изцеление могъщият император Мануил І Комнин (1143-1180). Приблизително по същото време пред нетленните мощи е доведен болният византийски управител на града Георги Скилица. Знатният цариградски велможа оздравява, което го подтиква да напише гръцко житие на великия българин. То е запазено само в старобългарски превод и е най-ранното от известните днес жития на светеца.

В Средец мощите на св. Иван Рилски остават до 1183 г., когато овладелите града унгарци ги отнасят в Естергом (дн. Гран), но по споразумение с Византия ги връщат три години по-късно. През 1195 г. градът е освободен от войските на цар Асен І (1186-1196). Мощите на рилския чудотворец са пренесени в новата българска столица Търново. Благодарение на търновските книжовници славата на светеца отеква в целия православен свят. Създаденият в Рила и Средец, обогатен от Търновската патриаршия култ към св. Иван прониква в Сърбия, Русия, Влашко, Молдова, на Света гора Атонска. През 1469 г. рилските монаси получават султанско разрешение да върнат мощите на своя патрон в създадената от него обител. В София, последната голяма "спирка" преди Рилския манастир, мощите са обект на всенародна почит в продължение на шест дни. Те са изложени в тогавашната митрополитска църква - древната ротонда "Св. Георги".

Връзката на св. Иван Рилски и неговия култ със Средец/София е изконна. От края на Х до края на ХІІ в., в продължение на повече от двеста години, нетленните мощи на светеца се пазят в Средец. Неслучайно в средновековни текстове той е наричан "средечко светило" и "Средечка слава"... Това се е помнело и през търновския период от развитието на култа - както стана дума, св. патриарх Евтимий поставя акцент на "средечкото" начало на паметта за св. Иван Рилски, а цар Иван Шишман издава своята прочута Рилска грамота (1378 г.) именно в Средец/София. Парадоксално е, че днес някогашният манастир на св. Иван Рилски не е обозначен по абсолютно никакъв начин. Той се е намирал в чертите на средновековния град (т.е. в т.нар. идеален център на столицата), до северозападния ъгъл на крепостната стена и намиращата се там градска порта. Най-преките съвременни ориентири са днешният бул. "Мария-Луиза", Баня-баши джамия (построенна очевидно върху част от територията на някогашния манастир) и ул. "Пиротска". Самото изграждане на манастира на това място без съмнение е свързано с близките лековити минерални извори и сакралността им от древни времена. Предвид значимостта на поставения въпрос за съвременна културна среда на София, а и в национален план, най-подходящото решение е в района на някогашната обител да бъде изграден паметник-параклис, посветен на св. Иван Рилски.

* * *

Дванадесет века древният град Сердика/Средец/София е неизменна част от България. Положението и функциите му на столица от сто и тридесет години правят София символ на държавата и нейния народ, на всички българи по света. За осмислянето на средновековното минало на София, което и днес присъства с някои експонирани паметници, са необходими още археологически и исторически проучвания. За съжаление, неоценимото културно богатство остава в сянката на динамичния, често истеричен съвременен живот с неговата шумна среда, автомобилни задръствания, екологични и градоустройствени проблеми.

Необходимо ли е древното и средновековното минало на днешната столица на България да бъде осмислено и експонирано като своеобразен акцент в съвременния "мегаполис"? Разбира се, въпросът е реторичен - без своето вековно културноисторическо наследство днешна София губи очарованието си на град, устоял пред разрушителния ход на времето. Това духовно богатство е най-сигурната гаранция, че модерна София продължава да носи цивилизационното послание на древна Сердика и "...прочутия български град Средец..."

 

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов, Д., Ст. Кашев, Б. Чолпанов. Българска военна история (От античността до втората четвърт на Х в.). София, 1983.

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история (от втората четвърт на Х до втората половина на ХV в.). София, 1989.

Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България? (Исторически справочник). София, 1994 (1999).

Баласчев, Г. Българите през последните десетилетия на Х в. София, 1930.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София, 1992.

Гръцки извори за българската история. Т. ІІІ. София, 1960; Т. IV. София, 1961; Т. V. София, 1964; Т. VI. София, 1965; Т. VII. София, 1968; Т. VIII. София, 1971.

Данчева-Василева, А. Град Сердика (Средец) в политическата история на България (809-1018 г.). // Исторически преглед, 2004, кн. 3-4, 3-35.

Данчева-Василева, А. Сердика (Триадица, Средец) - епископски и митрополитски център през ІV-ХІІ в. // Християнската култура в средновековна България (Материали от национална научна конференция "1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил" - Шумен, 2-4 май 2007). В. Търново, 2008, 23-34.

Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. София, 1947.

Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. Том І. Част І. София, 1971; Т. ІІ. Част ІІ. София, 1972.

Иванов, Й. Средновековна София. // Юбилейна книга на град София (1878-1928). София, 1928, 31-38. Също: Иванов, Й. Избрани произведения. Т. І. София, 1982, 281-290.

История на българите. Т. І (От древността до края на ХVІ в.). Под ред. на Г. Бакалов. София, 2002.

Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Т. І. София, 1978.

Моллов, Т. Мит - епос - история (Старобългарските историко-апокалиптични сказания). В. Търново, 1997. Също: Второ попр. и доп. изд. Варна: LiterNet, 2002. <https://liternet.bg/publish/tmollov/mei/index.html> (07.11.2009).

Николов, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България. София, 2005.

Николова, Б. Устройство и управление на българската православна църква (ІХ-ХІV в.). София, 1997.

Овчаров, Д. Византийски и български крепости. София, 1982.

Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). София, 1999.

Павлов, Пл. Българското средновековие - познато и непознато. В. Търново, 2008.

Павлов, Пл. За изграждането на паметник-параклис на св. Иван Рилски в София. // Православие.бг, 10.12.2008 <http://www.pravoslavie.bg> (07.11.2009).

Павлов, Пл., Н. Тулешков. Рилският манастир. София, 2008.

Павлов, Пл., Л. Спасов. Македония - земя българска. София, 2009.

Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т. І. София, 1978.

Пулос, П. Св. Иван Рилски. София, 1992.

Рабовянов, Д. Извънстоличните крепости на Първото българско царство. Докторска дисертация. София, 2006.

Сердика. Т. 1-2. Археологически материали и проучвания. София, 1964-1989.

Станчева, М. Археологическо проучване на средновековния Средец (ІХ-ХІV в.). Резултати и проблеми. // Сердика-Средец-София. София, 1976, 26-74.

Станчева, М. Сердика и прабългарите. // Плиска-Преслав, 2, София, 1981, 187-189.

Станчева, М. За някои черти на градската структура на Средец. // Сборник в чест на акад. Д. Ангелов. София, 1994, 192-196.

Станчева, М., Ст. Станилов. Ранносредновековни жилища в Средец. // Археология, 1979, 1, 56-64.

Тодоров, Г. Сердикийският събор. // Църковен вестник, бр. 12, 2003. Също: Православието.ком <http://www.pravoslavieto.com/history/sabori/343_Serdikijski.htm> (07.11.2009).

Treadgold, W. Byzantium and Its Army (284-1081). Stanford, 1995.

Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. София, 1996.

Филов, Б. Софийската църква "Св. София". София, 1913.

Цанкова-Петкова, Г. Страници из историята на средновековна София (VІ-ХІІ в.). // Сердика-Средец-София. София, 1976, 9-25.

Шепард, Дж. Неспокойни съседи (Българо-византийската конфронтация, обмен и съжителство през Средните векове). София, 2007.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2009, № 11 (120)