Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА "ИСТОРИЯ НА ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА" ОТ ЙОСИФ ФЛАВИЙ

Мария Спасова, Пламен Павлов

web | web

"Историята на Юдейската война" от Йосиф Флавий е сред блестящите произведения на античната литература, а стойността й на историко-литературен труд е изтъквана неведнъж през почти двете хилядолетия от нейното написване. Забележителният писател, историк и поет от I в. е участник в известното антиримско въстание в Юдея (67-73 г. от Р. Хр.). По-късно обаче Йосиф преминава на страната на империята, получавайки привилегията да носи фамилното прозвище на императорите Веспасиан и Тит Флавий. Своята "История" Йосиф пише в периода 75-79 г., а разказът му е изпълнен с драматизъм и високо майсторство, особено при представянето на военните действия, в обрисовката на главните действащи лица в тези събития и т.н. Самото съчинение се състои от седем книги, в които е изложена историята на Юдея от 175 г. пр. Хр. до 73 г. от християнската ера.

Въпреки че е с еврейски произход, Йосиф Флавий създава своя труд на гръцки - езикът на "високата култура" през античността, вкл. в Римската империя. Това обстоятелство, както и безспорните литературни и исторически достойнства, правят "Историята" ценено и популярно четиво за римската аристокрация и интелигенция. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, съхраняването и разпространението на този забележителен труд през следващите столетия е заслуга на християнските писатели, въпреки че самият автор остава противник на новата вяра. Евреите не разпространяват и не изучават "Историята", тъй като смятат (от тяхна гледна точка, разбира се, основателно!) Йосиф Флавий за колаборационист.

Раннохристиянските писатели, преводачи и преписвачи ценят труда на Йосиф Флавий най-вече поради близостта му към времето на раждането на Христовата вяра. Още от II в. авторитети като Минуций Феликс и Ириней Лионски горещо препоръчват изучаването на "Историята на Юдейската война", търсейки корените на християнството в описаните от този "нов Тит Ливий" събития. По-късни християнски автори създават легендата, че в края на живота си Йосиф е приел християнската вяра и дори е станал епископ...

Още през късната античност трудът на Йосиф Флавий е преведен на латински и сирийски, а едва през X в. и на еврейски. Най-широкото му разпространение обаче си остава на гръцки, като днес са запазени над тридесет ръкописа. Най-ранните от тях са едва от X-XI в. (това е показателно, както ще видим по-нататък), следващи по-стари гръцки протографи, които, за съжаление, не са оцелели. Ръкописите са главно от италиански хранилища, където попадат от Византия, докато по-старите византийски кодекси остават в Константинопол и империята, за да загинат заедно с хиляди други културни паметници във времето на османската експанзия и през следващите векове.

Т.нар. славянски превод на "Историята" е забележителна проява на творческо отношение към съчинението на бележития юдейски писател. Преводът като цяло запазва достойнствата на оригинала и същевременно е своего рода творческа преработка. Излючително интересни са неговите оригинални добавки (за Йоан Кръстител, Ирод, за римската Дунавска граница, за даките, българите, аланите и т.н.), внесените нови метафори, традиционни формули, пряка реч и пр. Този превод е запазен в над тридесет руски преписа от XV-XVIII в., а през XVII в., както се смята, посредством някой от тях е създаден и късен сръбски вариант. Най-старинни са Архивския, Академическия и Уваровския ръкописи от края на XV в. Особено ценен е Вилнюският (наричан още "Виленски") препис от средата XVI в., който е най-пълен от всички и се базира на по-стар протограф в сравнение с онези от XV в.

Факти за ползването на труда на Йосиф се откриват в ред български, руски и сръбски паметници още от XIII-XIV в., което показва, че преводът е много по-ранен. В историко-литературната наука доминира схващането, че преводът е староруски. Единствено акад. Иван Дуйчев изтъкна, че въпросът за първоначалния превод "остава открит", имайки предвид вероятната старобългарска основа на т.нар. руски превод. Нещо повече, Ив. Дуйчев загатна, че в България е било преведено и друго забележително произведение на Йосиф Флавий - "Юдейски древности", чието влияние се открива в някои старобългарски паметници.

Конкретен повод за тази малка студия е неубедителността на тезата на руските палеослависти, които категорично отстояват тезата, че преводът е от XI или XII в. и е осъществен в Русия. Най-пълно това становище е разработено в книгата на Н. А. Мешчерски "История Иудейской войны Иосифа Флавия в древнерусском переводе" (1958), издание на Академията на науките на бившия СССР. Книгата на Н. Мешчерски още тогава се превръща в научно събитие, а авторитетът на изтъкнатия славист и отличен познавач на гръцката, византийската и староеврейската литератури и езици налага тезата за средновековния руски характер на превода.

Работата на Н. Мешчерски заслужава сериозна критика предвид предпоставеността на тезата, че паметникът не може да бъде старобългарски (!), въпреки средновековните български езикови белези в текста. В името на истината обаче отношението към работата на покойния руски славист трябва донякъде да бъде преосмислено предвид епохата и условията, в които е работил самият учен. Доколкото можем да установим от спомени на учени, контактували с Н. Мешчерски, той не е изключвал по принцип българското начало на текста. След много години, прекарани в Сталинския ГУЛАГ, при характерния за "съветския стил" великоруски уклон, "белязан" и от така неприятното за част от съветската партокрация еврейско потекло, Н. Мешчерски надали е имал възможност за особен избор. Днес можем да подходим към превода на Йосиф Флавий обективно, като го подложим на анализ с оглед на неговата собствена средновековна "жизнена среда".

Въпреки че е запазен в късни руски преписи, преводът съдържа съществен брой българизми, характерни за книжовния кръг на цар Симеон Велики (893-927) във Велики Преслав. Наистина текстът по-късно е претърпял мащабна русификация, което е неизбежен и естествен процес. Старобългарските езикови черти в него обаче са очевидни. Нещо повече, налице са и някои неразбрани от руските книжовници български думи, като например неясната и за Мещерски дума "щепки древянные"(гроздове), която той тълкува като "молодые древесные побеги", и то кой знае защо през украински... Какво остава за думите, които Н. Мешчерски е принуден да обяснява за руските читатели, тъй като имат конкретно българско, а не руско звучене: "боен", "бъдрота" (бодрота, бодрост), "властелин", "годьн" ("годен"), "двоумовати" ("двоумя се"), "златокрилат"и мн. др., които почти без промяна са останали и в днешния български език. Още повече впечатляват гърцизмите, характерни много повече за старобългарския език (вкл. и за днешния български) предвид по-тясното общуване между България и Византия: "аерин" ("въздушен"), "игемон" ("хегемон"), "камила" (на руски винаги "верблюд"), "керемида"(без точно руско съответствие), "салпинк" ("тръба") и пр. Тези гръцки думи са били ясни за българския преводач и читателите му, поради което остават непреведени - така, както и днес използваме като свои стотици българизирани гръцки думи, които ги няма в другите славянски езици ("миризма", "хора", "евтино", "дофтасвам" и мн. др.).

Добавките на неизвестния преводач са също в подкрепа на нашата теза. Преводачът нарича номадите "полски народи" (такива, които обитават полето, степта), докато русите винаги са използвали своето понятие "кочевники" - заемка от самите номади. Даките са определени като предци на българите (!), което свидетелства, че преводачът е имал предвид идването на българите на юг от Дунав, докато по-рано те са живели на север от голямата река. Аланите ("яси")са съпоставени с печенезите, които именно по времето на цар Симеон са североизточни съседи и съюзници на Първото българско царство. Както бе споменато, обръща се внимание и на римската дунавска граница и на самата река Дунав - нека припомним, че за поета Йоан Геометър (в края на същия X в.), ако за Византия синоним е "Рим", то за българите това е "Истър" (византийското название на Дунав) предвид факта, че за Симеонова България Дунав е "вътрешна" река, на север от която България през VII-X в. е притежавала обширни територии.

Изключително важна е средата на самия текст. Във Вилнюския ръкопис, послужил за основа на изданието на Н. Мещерски, текстът на "Историята" на Йосиф Флавий е заедно с преводите на преславския преводач Григорий Презвитер ("Книгы Завета Вехтаго"), старобългарските преводи на хрониките на Георги Амартол и Йоан Малала (и двата от времето на Симеон Велики), с откъси от "Шестоднева" на Йоан Екзарх! Самият сборник е бил притежание на Супрасълски манастир, признат от световната славистика за една от най-богатите съкровищници на старобългарската книжнина.

Преводът на "Юдейската война" напълно се вписва в характеристиката и в интелектуалния портрет на един изявен "полуелин", какъвто е Симеон Велики. Нека още веднъж напомним, че в случая "полуелин" не означава "полувизантиец", както обикновено (и неточно!) се възприема тази оценка, а "почти равен на древните елински мъдреци" - възможно най-високото признание за един интелектуалец по онова време. Научаваме я от образования италианския епископ и дипломат Лиутпранд Кремонски, посетил Константинопол четиридесет години (!) след смъртта на бележития български цар. Обстоятелството, че десетилетия наред във византийската столица не е угаснал споменът за познанията на Симеон върху философията на Аристотел и реториката на Демостен, че интелектуалното могъщество на най-опасния за вековната империя "варварски" владетел е продължавало да бъде коментирано, е показателно само по себе си.

Интересът към творчеството на Йосиф Флавий хармонира с онази привързаност на цар Симеон към "писанията на древните"и "древната история", за която съобщава патриарх Николай Мистик, както и със сравненията между него, библейския цар Давид и египетския владетел Птолемей Филаделф. От друга страна, този интерес е в съзвучие и с такива старобългарски паметници като двата "Симеонови сборника" (известни по руските преписи от 1073 и 1076 г.), "Шестоднев" и "Небеса" на Йоан Екзарх, "За буквите" на Черноризец Храбър, "Златоструй" и т.н. Сам по себе си този поглед към един юдео-фарисейски автор би импонирал много повече на културните потребности на интелектуалците във Велики Преслав (така, както е и при техните събратя в Константинопол и Рим именно през X в.!), отколкото на духовния климат в руските княжески дворове или тамошните манастири през XIII в.

В своя коментар към превода на "Юдейската война" Н. Мешчерски прави твърде свободен паралел между "военните" сюжети в този паметник и т.нар. руска "воинска повест" от XII-XIV в. Без да отричаме оригиналността и достойнствата на този средновековен жанр в руската литература, все пак ще отбележим, че в случая воинският дух и въобще войнствеността в типичния й средновековен изказ са далече от характера на интересуващото ни съчинение. В римската и византийската политическа идеология и културна традиция, особено пък във времето на "Македонския Ренесанс" (ІХ-Х в.), на преден план е не войната, а идеята за мира, за императора-"миротворец", за универсалната християнска империя, която е призвана да въдворява мир и морален порядък в околния свят! Достатъчно е да посочим писаното от патриарх Фотий, Арета Кесарийски, "Словото за мира с българите" (927 г.) и особено писмата на Николай Мистик и Роман Лакапин до цар Симеон. Така в идейно-политически план стоят нещата и при самия Симеон Велики, който, подобно на изтъкнатите византийски императори, сам се представя като "миротворен василевс" върху свои печати. Нещо повече, отново в маниера на римските и византийски императори (напр. Юстиниан I Велики), цар Симеон "дарява мир", тъй като според византийската концепция мирът (мирният договор) не е политически компромис, а привилегия, своего рода "милост", която императорът предоставя на чужди владетели. Не е случайно, че мирният договор е бил официализиран със златен печат ("хрисовул"), така както е при даренията за манастири и светски лица в самата държава. По време на десетилетния си диалог с ромейските управници Симеон Велики винаги е поставял въпроса именно по този начин. Така представя договора си с маджарите през 966 г. и неговият син, цар Петър (927-969).

Стана дума, че трудът на Йосиф Флавий, както и неговите преводи, са предназначени за елитна читателска публика. Такава общност във Византия е имало на практика само в Константинпол и тя е била съсредоточена главно около двореца и патриаршията. Аналогично е положението и в България, където, ако използваме образното определение на Ив. Божилов, имаме “Преславска цивилизация", доколкото Велики Преслав е замислен, изграден и осмислян като "домашен" български Цариград! Този културно-политически модел е наследен и осъществен по-късно и от Асеневци посредством столицата "Цариград" Търново.

Белезите на този особен и характерен за "високата култура" във Византия, както и за "Златния Век" на цар Симеон Велики, духовен елитаризъм личат ясно при т.нар. славянски превод на Йосиф Флавий. Познанията ни върху културното развитие на староруските центрове през XI-XIII в., вкл. метрополията Киев, са категорично против наличието на именно такъв, византийско-античен по тип елит в старата Киевска Русия. Ни най-малко не искаме да омаловажаваме средновековната руска култура, в която също има сходни явления - те обаче принадлежат на XV-XVI в., където изпъкват такива ярки фигури като Максим Грек, Васиан Патрикеев, Иван Пересветов и др. През XI-ХII в., каквато е "официалната" теза за превода на Йосиф Флавий, културни стремления от подобен "антично-ренесансов" тип отсъстват не само в Русия, но и в България, а донякъде и в самата Византия. Естествено, отгласи от преславския превод на "Юдейската война" се откриват и в руската, и в сръбската литература от XIII-XIV в. Това обаче се дължи не на хипотетичен руски превод от XI-XII в., а на пренесен в Киев и по-късно в Москва вече съществуващ старобългарски (преславски) превод от X в. - така, както е с ред други шедьоври на старата българска литература.

Време е текстът на старобългарския превод на "История на Юдейската война" да бъде подробно проучен, коментиран и издаден на основата на постиженията на модерната старобългаристика и историческа медиевистика. Несъмнено един от най-ярките паметници на Симеоновия "Златен век" трябва да намери своето място в съкровищницата на средновековната българска култура.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Мещерский 1958: Мещерский, Н. А. История "Йудейской войны" Йосифа Флавия в древнерусском переводе. Москва-Ленинград, 1958.

Мещерский 1978: Мещерский, Н. А. Источники и состав древней славяно-русской переводной писмености IX-XV вв. Ленинград, 1978.

Литература 1994: Литература и культура Древней Руси (Словарь-справочник). Съст. О. М. Анисимова, В. В. Кусков, М. П. Одесский, П. В. Пятнов. Под редакцией В. В. Кускова. Москва, 1994, 56-57.

Дуйчев 1998: Дуйчев, Ив. Избрани произведения. Т. I. София, 1998.

Павлов 1999: Павлов, Пл. Християнското и имперското минало на българските земи в ойкуменичната доктрина на цар Симеон Велики (893-927). // Източното православие в европейската култура (Междунар. конференция. Варна, 2-3 юли 1993). София, 1999, с. 111-116.

Спасова, Павлов 1998: Спасова, М., Павлов, Пл. Забравен шедьовър (Славянският превод на "История на Юдейската война" от Йосиф Флавий). // Литературен форум, 1998, бр. 38, с. 1, 10.

 

 

© Мария Спасова, Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2006, № 9 (82)