Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ПОВЕСТТА ЗА БЪЛГАРСКАТА ЦАРКИНЯ ПЕРСИКА" И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ ЗА КНЯЗ БОРИС-МИХАИЛ

Пламен Павлов

web

"Когато българското царство изобилстваше с всякакви честити блага, тогава в него властвуваше много славен цар по име Михаил. Понеже той беше украсен с пълнолетие, близките му боляри почнаха да го подканят да встъпи, както е според християнския обичай, в законен брак. Преславният този и на лице прекрасен монарх послуша съветите им заповяда да му потърсят с най-голямо старание равна нему девица както по добродетели, така и по хубост на лицето (...) Година след брака и веселието царица Александра роди дъщеря по име Персика. И детето, пазено от Бога, почна бързо да расте (...) И наистина Персика беше хубава като зеница и подобна на нея нямаше по целия свят..." (Сиповский 1905: 254-267; Иванов 1935: 29-44; Динеков, Куев, Петканова 1978: 347-357).

* * *

Повече от едно столетие т.нар. "Повест за българската царкиня Персика" ("Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български"), един интересен и донякъде загадъчен книжовен паметник, провокира учените както със своя сюжет, така и със самото си заглавие. Тази странна на пръв поглед литературна творба няма близък паралел в средновековната византийска и българска литература. Не на последно място, повестта за царкинята Персика провокира и със своята "модерна" лексика, която е твърде различна от онази през българското средновековие.

Дълго време след откриването и публикуването й повестта е приемана за късна руска преработка на изгубен български прототип. Руските учени подхвърлят тази идея, но насочват вниманието си главно към литературните особености на творбата (Петров 1872: 8: 758)1. Смятаният за сигурен български произход привлича вниманието на Й. Иванов, който без особени колебания включва повестта в кръга на средновековната българска белетристика. На "Повестта за царкинята Перскика" се спира и Ив. Дуйчев, според когото тя "...отразява някаква латинска подложка и има за най-далечна основа неизвестен засега български текст." В тази връзка В. Гюзелев допуска, че тази творба може би е "...първата оригинална българска историческа повест" (Дуйчев 1960: 478-482; 1981: 343-346; Гюзелев 1981: 30). Макар и инцидентно, съществува мнение, че повестта е с източен (индийски) произход и че е преминала в нашата стара литература, подобно на други творби (напр. "Варлаам и Йоасаф" и "Стефанит и Ихнилат"), с посредничеството на византийската2.

След обстойното изследване на сръбския учен П. Попович на сюжета за "Богородичното чудо с девойката без ръце" и конкретните наблюдения на руската изследователка В. Кузмина повестта за царкиня Персика се приема за късносредновековна руска творба. Анализът показва, че тя съвсем естествено се вписва в кръга на т.нар. "Допетрова"(преди епохата на император Петър I Велики, 1682-1725) руска белетристична литература. В. Кузмина отнася появата й нейде около началото на XVIII в. - становище, което се приема и в най-новите български изследвания и обзорни трудове върху тази проблематика (Кузьмина 1958: 449-452; 1968, 166-186; Малышев 1961: 332-337; Речник 1982: 93; Йонова 1992: 90; Станчев 1995: 97). С други думи, за произхода на интересуващата ни повест има две основни тези:

1. Средновековна българска (от XIII-XIV в.).

2. Руска (от края на XVII - началото на XVIII в.).

От гледна точка на съвременната литературна наука, аргументирана с конкретен материал и специални проучвания, е предпочитана втората теза. Както ще видим обаче, би могла да бъде формулирана и една хипотеза, която бихме нарекли условно руско-българска или по-скоро московско-охридска, въпреки че при особеностите на повестта е трудно да се претендира за сигурен резултат. И все пак, нека се опитаме да проследим онези мотиви, които са насочили неизвестния автор към България. В случая едва ли става въпрос на случаен избор.

Разбира се, най-привлекателно е мнението за средновековната българска природа на повестта, особено ако свържем появата й със светските тенденции в средновековната българска литература, с формиращата се през ХІІІ-ХІV в. градска култура на Второто българско царство. В духа на изложените по-горе разсъждения ще се спрем накратко на срещащите се в творбата сюжетни елементи, персонажи и топоси, които евентуално биха могли да отразяват предполагания от Ив. Дуйчев "неизвестен засега български текст". Те, както ще видим, независимо от крайния резултат, са безспорно полезни за изследването на повестта.

Нека започнем с "Българското царство" (в оригиналния текст "Болгарская монократория"), т.е. със самата България като държава и историческа реалност. Въвеждащият пасаж ("Когато българското царство изобилстваше с всякакви честити блага...") напомня писаното в т.нар. "Български апокрифен летопис" от XII в.3 Същевременно обаче понятието "монократория" не се среща сред известните ни държавно-правни термини за държава в българската, а и във византийската практика (Гюзелев 1984: 46-50)4.

В образа на "цар Михаил Български", както основателно приемат почти всички изследователи, се съдържа алюзия за Борис-Михаил (852-889). Този знаменит български държавник заема най-почетното място в пантеона на българските владетели в продължение на векове. Именно "равноапостолният свети цар" (обичайното му титулуване за българската църква още от ХІ в. и до днес) винаги е на първо място в помениците на българските царе, в книжнината, живописта и пр. Очевидно с него е контаминиран и загадъчният "Михаил каган" в българските апокрифи (Гюзелев 1969).

Името на главната героиня Персика остроумно се свързва с онова на дъщерята на княз Борис-Михаил, монахинята "рабиня Божия Пракси" в известната и изключително ценна българска приписка към Чивидалското евангелие. Съобразно характерната практика монашеското име да запазва първата буква на светското, както и предвид факта, че Пракси е внучка на хан Персиан I (836-852), твърде вероятно е тази Борис-Михаилова дъщеря наистина да се е казвала Персика, Персиана и т.под. (Дуйчев 1981: 343-346)5.

Рим, където дълги години учил "кралевич Евгений" (любимият на Персика, по-късно неин съпруг и наследник на българския престол), е достатъчно силно свързан с епохата на княз Борис-Михаил, както и с по-късни периоди от българското средновековие. Според "Българския апокрифния летопис" там завършва живота си цар Петър (927-969). Не можем да не споменем за унията от 1204 г., сключена от цар Калоян (1197-1207), както и за контактите с Папството при неколцина български царе от ХІІІ-ХІV в. (Гюзелев 1979: 275-283; 1986: 175-200).

"Африканското царство", откъдето е Люция (злата мащеха на Персика) също има място в средновековната българска книжнина. Според т.нар. "Разумник-указ" там е "престолът на св. Марко". Почитани са и християнски светци от Африка като Максим Изповедник и Киприан Картагенски. Разбира се, средновековната представа за "Африка" не съвпада с днешната, а преди всичко с някогашния византийски Картагенски екзархат (Стара 1982: 384; 1981: 342).

"Пефлагонското кралство" заема твърде съществено място в повестта, а "Пефлагония" за автора е едновременно и "кралство" (страна, област), и едноименен град. Пефлагонското кралство е автономно в териториално-политически смисъл, има свои граници с "Българското царство", а "пефлагонският крал Кир" е "подвластен" на цар Михаил Български. Заедно с другите "подвластни крале" той участва в предприетата от царя война, изпълнява неговите заповеди, смята за най-висока чест осиновяването на своя собствения син Евгений от цар Михаил Български. "Пефлагонският кралевич Евгений" заедно с другите кралски синове се явява пред цар Михаил Български по негово "повеление". Въобще, макар и обособено, "Пефлагонското кралство" е подчинено на "Българското царство" и се явява част от него (Трифонова 2003)6.

Що за град и страна в крайна сметка е "Пефлагония" и какво търси в пределите на царството България? Отговорът може би е пределно прост - така в някои случаи е наричана Пелагония (гр. Битоля с неговата област). В публикувания от Й. Иванов обширен Зографски поменик от XVI-XVII в. навсякъде вместо Пелагония стои Пефлагония! Според Й. Иванов това "...показва само средновековната маниерност на преписвачите да се покажат учени. Преписвачът се е повел по името на малоазийската област Пафлагония". Ето и няколко показателни примера: "Пефлагония. Българска земля: село Гвоздово, Хайватово, Пазар, Тиквеш, град Прилеп..."; "Пефлагония. Българска земля: град Велес, село Дедино..."; "Пефлагония. Българска земля: град Битоля..." и т.н. (Иванов 1930 (1970): 490, 492, 502, 505-508; 1917: 178).

Изборът на царска съпруга в повестта за Персика е представен в добре познатия византийски маниер ("конкурс за красавици"), прилаган поне в няколко случая през VІІІ-Х в., вкл. при женитбата на Роман II (959-963) с прочутата Теофано, която пък е героиня и на старобългарската творба "Кръчмарката Теофана" (Поляковская, Чекалова 1989: 160-162)7. Учението на героинята започнало, "...когато царкиня Персика стана на шест години"- възрастта, приета за най-подходяща във Византия и България. Проекциите му са възпитанието във "...всяко любомъдрие външно и още повече духовно", в духа на "Божественото писание" (Гюзелев 1985: 27-28). Изпращането на писма, "запечатани с пръстен" (пръстен-печат), също е практика в средновековна България8.

Ако обобщим нашите наблюдения, то наистина бихме могли да търсим в повестта за Персика средновековна българска основа. Трябва да признаем обаче, че редица от тези места могат да бъдат обяснени и без пряка връзка с България, доколкото имат своето място в европейската и руската литература от онази епоха.

След изследването на П. Попович върху сюжета "Чудо на Св. Богородица с безръката девойка" и статиите на В. Кузмина специалистите са единодушни за пряката връзка на повестта за Персика със сборника "Αµαρτωλῶν σωτηρία" ("Спасение на грешните") на монаха Агапий Критски (Агапиос Ландос). Той е публикуван за първи път на новогръцки през 1641 г., след което претърпява 15 издания. Преведен е на църковнославянски през 1686 г. в Света гора от хилендарския монах Самуил Бакачич. Нов превод е извършен от монасите Йоан Дамаскин и Евтимий в Московския Чудов манастир в периода 1693-1705 г. (Попович 1905; Кузьмина 1958: 449-452; 1968: 169)9. Сюжетната основа на въпросното "чудо", която наистина е западноевропейска (италианска), прониква в българската, сръбската, влахо-молдовската, украинската и руската литератури и фолклор. Най-важните примери в това отношение са показани и изследвани още от П. Попович. Така Богородичното чудо с безръката девойка (най-често Мария), жертва на коварна мащеха, става основа и за нашата повест. Неизвестният автор, подобно на други свои събратя, променя някои имена, сюжетни моменти и т.н., като достига до най-високо равнище на оригиналност спрямо познатите варианти на въпросния сюжет. Това се дължи както на неговата литературна дарба, така и на късната поява на повестта за Персика. В случая това води до съществено влияние на характерния за ХVІІ-ХVІІІ в. куртоазно-авантюрен стил, на просвещенската дидактичност и пр. В. Кузмина заключава, че "...подобно на другите повести от първата половина на XVIII в., и в повестта за Персика събитията се разгръщат в различни страни (България, "някаква" държава от африканските страни, Пефлагония, Рим), като съществено значение е отдадено на въпросите на възпитанието и просвещението." (Кузьмина 1958: 452).

В късносредновековните "чудеса" от подобен тип, вкл. и в руските повести, деконкретизацията на географско-историческия фон е любим маниер. Техни герои са "цесарят Юлиан" и дъщеря му Олива, "франкският крал", "царицата на галите", "дъщерята на краля на Дакия" или на "Кастилия", "африканският цар Асириан" и т.н. Доколкото разполагаме с подобни сюжети, то непременно ще подчертаем, че единствено в повестта за царкинята Персика става дума за България (Попович 1905: 25 и сл., 113-123)10. Това уникално само по себе си обръщане именно към България изисква своето обяснение. След като повестта възниква най-вероятно в руска среда, с какво, как и защо България е привлякла вниманието на автора?

Дори от позицията на руските XVII-XVIII в. да се абстрахираме от т.нар. Второ южнославянско влияние (българско, най-вече търновско и атонско), от персоналната роля на дейци като Киприан, Григорий Цамблак и т.н., даже в някаква "абсолютно руска" среда българската тема съвсем не е забравена (Снегаров 1953; Павлов 1998: 197-212). Тя има своите проекции дори в такъв важен за тогавашното руско общество процес като известния "Разкол" (Андреев 1994). В този смисъл не можем да не обърнем внимание, че съществена част от известните преписи на "Повестта за българската царкиня Персика" са в старообрядчески сборници (Кузьмина 1968: 166-169 (преглед на ръкописната традиция); Малышев 1961: 332-337). За руския образован елит е известно българското участие в руското покръстване, а именно през XV-XVII в. се появява версията за българското потекло на първата руска княгиня-християнка св. Олга-Елена (Павлова 1981: 6-7). Нека припомним полулегендарното сведение за цар Симеон Велики (892-927) в Йоакимовата летопис, както и категоричното твърдение, че първият всеруски киевски митрополит е св. Михаил "Болгарин" (Татищев 1962: 112; Гюзелев 1987: 59-65). Българската тема продължава да присъства в руските летописни сводове. Навярно своето (косвено) влияние за присъствието на българското народностно име е оказвал и засиленият приток на т.нар. "българо-татарска" (волжко-българска) знат в редовете на московската аристокрация (Веселовский 1974; Халиков 1993).

Особено важно е, че познатостта на България и "българския цар Михаил" е отразена във фундаментални паметници на идейно-политическата мисъл от онази епоха. Става въпрос за "Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил", което през XVI-XVII в. е активно разпространявано в Московска Русия (известни са 14 негови преписа). Популярността му нараства многократно, когато през 1644 г. е отпечатано в т.нар. "Кирилова книга". Особено показателно е, че в свое обръщение към цар Иван Грозни известният духовник и интелектуалец св. Максим Грек (Михаил Триволис, родом от гр. Арта в Епир, който може би е имал и български родови корени) (Павлов 1999: 173-179) съветва владетеля по-често да препрочита посланието на Фотий "...до българския цар Михаил". Вероятно знаменитият руски цар е чел "Посланието", включено в големите Макариевски "Чети-минеи" от самата царска библиотека. Налице са и други свидетелства за популярността на Фотиевото послание, споменавано редом с "Беседата против богомилите" на презвитер Козма.

Както виждаме, "цар Михаил Български" не е бил непознат на руския духовен и политически елит, което би позволило дори и на руски автор, нямащ преки връзки с България и българите, да го превъплъти в един от главните герои на своята повест (Златарски 1917: 2-5; Ангелов 1980: 120-128).

Посочените по-горе примери надали могат да компенсират чисто хронологическата отдалеченост на автора от епохата на българското средновековие. Както стана дума, българската конкретика в повестта за Персика не се изчерпва само с името на страната, нейния владетел и дъщеря му. Нека се върнем отново към понятието "монократория" и названието "Пефлагония". Те надали са могли да се появят и наложат трайно в съзнанието на един "чисто" руски писател. Напротив, това е по-вероятно за руски автор, който е българин по произход, или пък русин, контактувал достатъчно продължително време с българи. Дали такава ситуация е възможна за времето, към което В. Кузмина отнася появата на повестта?

През втората половина на XVII - началото на XVIII в. Русия, нейната столица Москва, големи културни и църковни центрове като Киев, Вологда, Нежин и др. са посещавани многократно от български (или служещи в българските земи) църковни дейци, вкл. такива с най-висок ранг. Става дума за охридски архиепископи (наричани тогава и "патриарси на цяла България"), техни митрополити и епископи, търновски митрополити и техни подчинени епископи, митрополити и епископи на българските епархии в състава на Печката (Сръбската) патриаршия, игумени на български манастири, църковни и светски лица и от трите диоцеза (Цариградския, Охридския и Печкия), в които попадат българските земи през XV-XVIII в., и т.н. (Снегаров 1953).

Търновската митрополия през XV-XVIII в., макар и в състава на Вселенската патриаршия, е притежавала обширна епархиална територия, относителна финансова стабилност и висок престиж - както в рамките на патриаршията, така и в останалия православен свят. Още Ю. Трифонов обърна внимание, че търновският предстоятел не е бил "обикновен" митрополит, а "пречестен екзарх на цяла България" - свидетелство за признанието към бившата българска патриаршия. Както бе показано напоследък от Ив. Тютюнджиев, тя е възприемана нерядко като реално най-престижната катедра в диоцеза на Цариград. В очите на руските царе търновският митрополит понякога е "властител на цялата българска земя", а някои документи го поставят редом с двете автокефалните църкви на Балканите - Охридската архиепископия-патриаршия ("...на цяла България") и Печката (Сръбската) патриаршия. Търновската митрополия нерядко се явява свързващо звено между Русия, Цариград, Йерусалимската патриаршия и т.н. (Тютюнджиев 1996). И все пак, в твърде беглата конкретика на повестта за Персика "търновска следа" практически не може да бъде открита.

Връзки с руските земи през XVII-XVIII в. е осъществявала и Печката патриаршия. Особено важно в случая е, че тази "сръбска" активност към Русия е свързана и с етнически българските епархии на тази балканска църква. В персонален план виждаме личности като митрополит Михаил Коласийски (Кюстендилски) - безспорно най-ярката фигура в историята на руско-балканските църковни връзки в периода 1651-1666 г. Михаил Коласийски е в близки отношения с висши представители на руския духовен и политически елит, с монашеството в Троицко-Сергиевската лавра и т.н., дори със самия цар Алексей Михайлович! Москва е посещавана и от скопския митрополит Симеон (1646 г.), както и от други български предстоятели от Печкия диоцез, от Хилендарския (българо-сръбски) манастир в Света гора и т.н. (Ангелов 1980: 5-83).

И все пак, независимо от активните връзки на Търново и Печ (респективно Кюстендил, Скопие и пр.) с Русия, с оглед на проникването на българската тема в повестта за Персика най-вероятна изглежда "охридската връзка". Именно архиепископията в Охрид е с най-ярко изявена българска природа (вкл. с неколцина архиепископи от български произход!), както и със силно влияние в близките до Русия княжества Влашко и Молдова.

От средата на XVII в. може да се наблюдава истинско "охридско нашествие" към Москва. Руската столица е посещавана от архиепископите Харитон (особено активен през 1643-1651 г.), Дионисий (пристигнал в 1653 г., вече свален от охридския престол, живял години наред в Русия и Влахия, починал към 1665 г.), Атанасий II (1658), Мелетий II (живял след 1680 г. в Русия). През същия период Москва е посещавана и от гребенските епископи (на дн. Гревена, сега в Гърция) Сергий (1645 г.) и Висарион (1652 г.), корчанският Гаврил (през 1646-1647 г., който умира скоро след това и е погребан в руската столица), костурският митрополит Киприан (1651 г.), архимандрит Калиник от Успенския манастир, вероятно отново в епархията на Гребена (1644 г.), на следващата година в Москва е игуменът на същия манастир, Серапион, както и Дамаскин, игумен на костурския манастир "Св. Никола" и др. Споменатият по-горе Гаврил Корчански носи на руския цар грамоти на вселенския патриарх Партений, охридския архиепископ Харитон и от игумена на манастира "Рождество на Св. Богородица" край Корча (Снегаров 1932 (1995): 90-94, 197-206, 218-219, 222, 229, 235, 238, 488, 494-495).

Особено интересен е случаят с бившия архиепископ Мелетий II. Той напуска охридския престол, най-вероятно доброволно, през 1677 г., а през 1680 с препоръка на цариградския патриарх Партений заминава за Молдова и Малорусия (Украйна). Шест години живее в гр. Нежин и служи в църквата "Св. Архангел Михаил", а на 6 август 1686 г. се представя на руския цар Алексей Михайлович, като се обръща към него с реч и му подарява кръст от скъпо дърво, благовония и други дарове. Живее известно време в Троицката лавра, но по здравословни причини се завръща в Украйна. Разследван е от руските власти, тъй като продължава да се нарича "патриарх" и е обвинен в укриване на наложена епитимия. Обвиненията се оказват несъстоятелни, но все пак на Мелетий е забранено да се нарича патриарх. Сходен и още по-драматичен е случаят с екс-архиепископа Филотей, който пристига в Москва през 1721 г. и е назначен от Петър I за смоленски епископ. Бидейки авантюрист по природа, той продължава прахосническия си живот и през 1725 г. е свален от руския Св. синод (Снегаров 1932 (1995): 197-206).

Могат ли изброените по-горе сюжетни детайли, названия, топоси и пр. да ни улеснят при аргументирането на нашата "московско-охридска хипотеза" за възникването на повестта за Персика? Нека поне опитаме да се вгледаме в някои от тях.

Терминът "монократория", както бе отбелязано, не е характерен за средновековна България. Дали не е възможно, когато в повестта се говори за "Българска монократория", той да отразява именно особеното място на охридския ("на цяла България") диоцез, т.е. да се явява своеобразен държавно-политически еквивалент на Охридската (Българската) архиепископия-патриаршия. Ив. Снегаров убедително показа, че "...през XVII и XVIII в. (...) Охридският диоцез бил смятан за обособена църковно-географска величина", поради което за него използвали понятието " kλίμα" ("страна", "земя"). В редица документи се изтъква, че територията на архиепископията е "тази наша страна", "тази някога почитана страна на славната Първа Юстиниана" - такава спрямо "чужди и други страни." Както пише Ив. Снегаров, охридският Св. Синод "...е искал да подчертае, че областта на Охридската църква е естествено разграничена от тая на Цариградската патриаршия и поради това има неотемливо право за духовна самостойност." (Снегаров 1932 (1995): 388-389, бел. 1). Така е разсъждавал и българският католически архиепископ Петър Богдан (1601-1674), който сочи Охрид за столица на България, при все че му е добре известно положението на Търново в миналото. Според една католическа релация от същото време Охрид е традиционната столица на българското царство, докато Търново е престолнината на българите във времето на османското завоевание (Димитров 1985: 188, 190; Списаревска 1996: 35, 48).

Както бе посочено по-горе, Битоля-Пелагония е схващана като "Пефлагония" отново през XVII-XVIII в. В такъв случай "Пефлагонското кралство" наистина би могло да бъде съответстващият аналог на тази митрополия на Охридската архиепископия. Безспорно Битоля е една от водещите митрополии, при това е наричана почти неизменно "Пелагонийска" (Снегаров 1932: 237-241).

Колкото и странно да е на пръв поглед, през XVII-XVIII в. историческата памет за "цар Михаил Български" е свързана преди всичко с югозападните български земи. Редица паметници, в които се споменава името на първия християнски владетел на България (жития, поменици и др.), са именно от Македония (Иванов 1982: 144-153; Венедиков 1976: 179-204; Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: 65-69). В някои случаи са ставали и контаминации ("смесването" на княз Борис-Михаил с византийския император Михаил VIII Палеолог), както е вероятно при поменика на Слепченския манастир, който също е в Битолско. Единствено по онези места са се съхранили и негови портрети, каквито са тези в манастирите "Св. Наум" на Охридското езеро и "Трескавец" край Прилеп. В "Трескавец" в края на XIX в. руският учен Милюков е видял надпис за "св. цар Михаил",който днес не съществува (Милетич 1924: 31-32, фиг. 21; Снегаров 1932: 441; Василиев 1987: 41-47). Загадъчното сказание за неговия баща, хан Персиан I (836-852), четено някога от хърватския книжовник Юрий Крижанич (отново през XVII в.), каквото и да е представлявало само по себе си (проблем, който заслужава самостоятелно проучване), вероятно също е било от днешна Македония (Крижанич 1965: 474; Гюзелев1985: 226). Това обстоятелство е извънредно интересно предвид връзката между имената "Персиан" и "Персика".

И така, колкото и сложен да остава въпросът за появата на "Чудото на Пресвета Богородица с царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български", такъв би могъл да бъде един от възможните пътища за проникването на този български мотив в руската литература от ХVІІ-ХVІІІ в. Така или иначе, повестта свидетелства за продължаващото дори и през XVII-XVIII в. българско "излъчване" към навлизащата вече в модерната епоха Русия. От друга страна, в историята за Персика, макар и в легендарно-приказна форма, е съхранен споменът за знаменития български владетел княз Борис-Михаил.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. и рецензиите за книгата на В. В. Сиповски (Розанов 1904: 377; Яцимирский 1905: 312-315). [обратно]

2. "Разказът на българската царкиня Персика (историята за красива заварена дъщеря, преследвана от мащехата й) трябва да произлиза от Индия, тъй като имаме хиляди варианти на същата история в Индия." (Чакраборти 1981: 102-103). [обратно]

3. "Болгарская монократория" (Сиповский 1905: 254), преведено като "българско царство" (Динеков, Куев, Петканова 1978: 347). [обратно]

4. Вж. обзорното изследване на Гюзелев (1984: 46-50) и посочените там извори и литература. [обратно]

5. Според В. Кузьмина (1968: 173, бел. 24) името е заимствано от популярните сказания за "Сивилите", първата от които е наричана Персика. Това е отбелязано още от Иванов (1933: 634-635). За името Персиан вж. също Павлов (1999: 16-17). [обратно]

6. В среднобългарския превод на Манасиевата хроника (около 1344-1345 г.) византийският император Михаил ІV Пафлагонски е наречен именно "Пефлагон" (Стара 1983: 329). За Битоля - Пелагония вж. Матанов (1986: 75-89, 102-114); Аџиевски (1994: 9 и сл.); Овчаров (1996: 104-107). [обратно]

7. За "кръчмарката Теофана" вж. Сырку (1883). [обратно]

8. Вж. някои примери у Андреев, Лазаров, Павлов 1994 (второ допълнено изд. - София, 1999): 33 (Бесар), 59 (Витомир), 97 (Доброслав), 197-198 (Калоян), 347 (Слав), 390 (Хинат и Ходор) и посочената там литература. [обратно]

9. Енциклопедичен (1992): 14-15 (статията за Агапий Критски), 63-64 (за Св. Богородица), 333-334 (за повестта като жанр), 434 (за сб. "Спасение на грешните"), чийто автор е Д. Петканова. [обратно]

10. За руските повести от онази епоха вж. общо Сиповский (1905); Русская повесть ХVІІ в. (1954); Памятники (1984а); Памятники (1984б); Повести (1987). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1980: Ангелов, Б. Ст. Руско-южнославянски книжовни връзки. София, 1980.

Андреев 1994: Андреев, А. Начало на разкола в руската православна църква през 50-те - 60-те години на ХVІІ в. (докторска дисертация). В. Търново, 1994 (с посочената там литература).

Андреев, Лазаров, Павлов 1994: Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България. // Исторически справочник. София, 1994 (второ допълнено изд. - София, 1999).

Аџиевски 1994: Аџиевски, К. Пелагониjа во Средниот век. Скопje, 1994.

Василиев 1987: Василиев, А. Българските светци в изобразителното изкуство. София, 1987.

Венедиков, Ив. Легендата за Михаил Каган. Преслав. Т. ІІ. София, 1976.

Веселовский 1974: Веселовский, С. Б. Ономастикон. Древнерусские имена, прозвища и фамилии. Москва, 1974.

Гюзелев 1969: Гюзелев, В. Княз Борис І (България през втората половина на ІХ в.). София, 1969.

Гюзелев 1979: Гюзелев, В. България и Римската църква (ІХ-ХІV в.). // България в света от древността до наши дни. Т. І. София, 1979.

Гюзелев 1981: Гюзелев, В. Средновековна България в светлината на нови извори. София, 1981.

Гюзелев 1984: Gjuzelev, V. Les appellations de la Bulgarie médiévale dans les sources historiques. // Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984.

Гюзелев 1985: Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (ХІІІ-ХІV в.). София, 1985.

Гюзелев 1986: Gjuzelev, V. Forschungen zur Geschichte bulgariens im Mittelalter (Miscellanea Bulgarica 3). Wien, 1986.

Гюзелев 1987: Гюзелев, В. Старобългарски свидетелства за покръстването на русите през 866 г. // Годишник на СУ. Научен център за славяно-византийски проучвания "Ив. Дуйчев", т. І, 1987.

Димитров 1985: Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев - български политик и историк от ХVІІ в. София, 1985.

Динеков, Куев, Петканова 1978: Динеков, П., Куев, К., Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. София, 1978.

Дуйчев 1960: Дуйчев, Ив. Пресиам - Персиан. // Езиковедско-етнографски проуччвания в памет на акад. Ст. Романски. София, 1960 (= Дуйчев 1981).

Дуйчев 1981: Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981.

Енциклопедичен 1992: Енциклопедичен речник на старата българска литература. Под ред. на Д. Петканова. София, 1992.

Златарски 1917: Златарски, В. Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис в славянски превод. // Български старини, кн. V. София, 1917.

Иванов 1917: Иванов, Й. Българите в Македония. София, 1917.

Иванов 1930: Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1930 (1970).

Иванов 1933: Иванов, Й. Българските имена в Чивидалското евангелие. // Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1933.

Иванов 1935: Иванов, Й. Старобългарски разкази. София, 1935.

Иванов 1982: Иванов, Й. Поменици на българските царе и царици. // Избрани произведения. Т. І. София, 1982.

Йонова 1992: Йонова, М. Белетристиката в системата на старата българска литература. София, 1992.

Крижанич 1965: Крижанич, Ю. Политика. Москва, 1965.

Кузьмина 1958: Кузьмина, В. Д. Источник повести о царевне Персике. // Труды отдела древнерусской литературы, т. XIV, 1958.

Кузьмина 1968: Кузьмина, В. Д. Вопросы сравнительно-исторического изучения сюжета в восточнославянской и южнославянской литературной и устной традиции (невинногонимая безрукая пащерица). // VI Международный съезд славистов. Москва, 1968.

Малышев 1961: Малышев, В. И. Устьцилимская обработка Повести о царевне Персике. // Исследования и материалы по древнерусской литературе. Москва, 1961.

Матанов 1986: Матанов, Хр. Югозападните български земи през ХІV в. София, 1986.

Милетич 1924: Милетич, Л. Към фреските на манастира "Св. Наум". // Македонски преглед, год. І, 1924, кн. 3.

Овчаров 1996: Овчаров, Н. История и археология на Вардарска Македония. София, 1996.

Павлов 1999: Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). София, 1999.

Павлов 1998: Павлов, Пл. "Повестта за българската царкиня Персика" и българо-руските връзки през XVII и XVIII в. // Българистични проучвания. Т. 3. В. Търново, 1998.

Павлов 1999: Павлов, Пл. Само "грък" ли е бил Максим Грек? // Средновековните Балкани (Политика, религия, култура). София, 1999.

Павлова 1981: Павлова, Р. Българо-руски езикови връзки. София, 1981.

Памятники 1984а: Памятники литературы Древней Руси. Кн. 6. Конец ХV - первая половина ХVІ вв. Москва, 1984.

Памятники 1984б: Памятники литературы Древней Руси. Кн. 8. Вторая половина ХVІ в. Москва, 1984.

Петров 1872: Петров, П. О влиянии западноевропейской литературы на русскую. // Труды Киевской Духовной академии, 1872, кн. 8.

Повести 1987: Повести древней Руси (Вступ. ст. Д. С. Лихачева, составление и комм. Л. А. Дмитриева и Н. В. Понырко). Москва, 1987.

Поляковская, Чекалова 1989: Поляковская, М. А., Чекалова, А. А. Византия: быт и нравы. Свердловск, 1989.

Попович 1905: Поповић, П. Приповетка о девоjци без руку. Београд, 1905.

Речник 1982: Речник на българската литература. Т. 3 (П-Я). София, 1982 (Св. Николова).

Розанов 1904: Розанов, С. П. [Рецензия за В. В. Сиповский]. // Известия отдела русского языка и словесности, 1904, т. ІХ, кн. 4.

Русская 1954: Русская повесть ХVІІ в. Сост. М.О. Скрипиль. Ред. И. П. Еремин. Ленинград, 1954.

Сиповский 1905: Сиповский, В. В. Русские повесты XVII-XVIII в. Санкт Петербург, 1905.

Снегаров 1932: Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. ІІ (От падането й под турците до нейното унищожение, 1394-1767). София, 1932 (фототипно изд. - София, 1995).

Снегаров 1953: Снегаров, Ив. Културни и политически връзки между България и Русия през ХVІ-ХVІІ в. София, 1953.

Списаревска 1996: Spissarevska, I. La "Relatione dei Regno di Bulgaria" annonyme de la Bibliothèque apostolique vaticane (Codex Barberinianus latinus 5305). // Palaeobulgarica, XX, 1996, nr. 4.

Станчев 1995: Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. София, 1995.

Стара 1981: Стара българска литература. Т. 1. Апокрифи. Съст. и ред. Д. Петканова. София, 1981.

Стара 1982: Стара българска литература. Т. 2. Ораторска проза. Съст. и ред. Л. Грашева. София, 1982.

Стара 1983: Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съст. и ред. Ив. Божилов. София, 1983.

Сырку 1883: Сырку, П. А. Византийская повесть об убиении императора м Никифора Фоки в старинном болгарском перерассказе. Санкт Петербург, 1883.

Татищев 1962: Татищев, В. Н. История Российская. Т. І. Москва - Ленинград, 1962.

Трифонова 2003: Трифонова, Радослава. Житията за сръбските първосветци Симеон и Сава от хилендарските монаси Доментиян и Теодосий. // Електронно списание LiterNet, 14.07.2003, № 7 (32) <https://liternet.bg/publish4/rtrifonova/pyrvosvetci.htm> (08.10.2007).

Тъпкова-Заимова, Милтенова: Тъпкова-Заимова, В., Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. София, 1996.

Тютюнджиев, Ив. Търновската митрополия през ХVІІ и първата половина на ХVІІІ в. Велико Търново, 1996.

Халиков 1993: Халиков, А. Х. Петстотин руски фамилии от българо-татарски произход. София, 1993.

Чакраборти 1981: Чакраборти, А. Преводите в средновековна България. София, 1981.

Яцимирский 1905: Яцимирский, А. И. [Рецензия за В. В. Сиповский]. // Исторический вестник, 1905, т. 99, кн. 1.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2007, № 10 (95)