Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАЙМАК-ЧАЛАН И БИТКАТА ЗА ПАМЕТТА

Пламен Павлов

web

През месец май на далечната 1939 г. подполковник о.з. Коста Темистоклев публикува един от своите исторически разкази от поредицата "Загинали за Родината". "Каймак-Чалан! Славно име, което прави да тръпне радостно и същевременно плахо всяко българско сърце! - възкликва достойният представител на тогавашното запасно войнство - Кой не е чувал за славните подвизи на храбрата българска войска по склоновете на тоя горд връх, който записа на вечни времена името си в историята на българското племе... За страшните и кръвни жертви, които трябваше да бъдат дадени за защита на българския род в оная гигантска борба за обединението на всички българи... Каймак-Чалан има своите беззаветни борци, своите храбри герои, своята славна история, чрез която ще остане да свети през грядущите векове като символ на върховния устрем на българския дух за свобода и право...".

Така е през 1939-та, две десетилетия след кървавата Световна война и в навечерието на ужасната касапница, която днес знаем като Втора световна... Въпреки трагичните изпитания в съдбата на България и хода на всемогъщото време споменът за епопеята на Каймак-Чалан е оставал жив в паметта на нацията. След Втората световна война българската нация се превръща в жертва на социалното, културно и идеологическо "инженерство" на тоталитарната държава, което запокитва Каймак-Чалан и ред други славни събития в опустошената територия на забравата... Споменът за онази българска Голгота, която е закодирана в името на планинския връх, безцеремонно е "осъден" на заличаване - феномен, който без колебание може да бъде квалифициран като морално убийство и национално предателство. Неминуемо достигаме до познатата, клиширана донякъде "крилата фраза", че народ без минало няма бъдеще... Затова днес Каймак-Чалан, даже и да звучи малко театрално, е интелектуално и духовно сражение за бъдещето ни като народ с идентичност, култура и достойнство.

Ако през 1939 г. паметта за събитията е жива, през петдесетте-шестдесетте години на XX в. комунистическият режим с могъщата машина на вездесъщата държавна пропаганда, образование, културна политика не само обругава, но се опитва да изтрие самата същност на войните за национално обединение. Трябва да се признае, че прегазването на националните ценности от валяка на държавата-партия има своите нелицеприятни резултати и ефекти, които виждаме и днес. И все пак, българският национален организъм не допуска тежкото заболяване да унищожи докрай неговата имунна система, "да промие" необратимо оня, макар и невидим многоклетъчен разум на един народ... Още в онези абсурдни времена "отдолу" и дори "отвътре" върви процесът на самосъхранение, на опазване на паметта и идеалите, за които проливаха кръвта си предишните поколения българи. За съжаление, и след краха на комунистическия режим ходът на отвоюване на историческата памет е твърде бавен, трудно разбираем и най-често загърбван от новия политически, културен и интелектуален елит. Стремглавото впускане в полето на "европейското" житие-битие куриозно напомня на някогашното зомбиране с нормите на "социалистическия интернационализъм"... А е пределно ясно, че съхраняването на националната памет и ценности няма смислена алтернатива и е същностна характеристика на всичко онова, което е дефинирано като "европейско" и "общочовешко". Няма как да обикнеш човечеството, да разбираш ближния, различния, другостта и т.н., ако не обичаш и не разбираш своята Родина, народ, близки, семейство, майка и баща, нали?

Битката при Каймак-Чалан днес е почти забравена, поне когато става дума за т.нар. широка общественост, за най-младите, а и не само за младите поколения българи... Каймак-Чалан, разбира се, не е единственият пример на забрава, но в случая резултатът от целенасоченото изтриване и подмяна на националната памет и ценности е откровено обиден! Не става дума просто за една от големите битка на Първата световна война, а за върхово усилие на хиляди синове на България, за каскада от кървави сблъсъци в неимоверно трудни, нечовешки условия! За битка, в която, подобно на знаменитата Шипченска епопея, по неповторим начин се проявяват тогавашният национален характер, енергия, мислене, воля за свобода и достоен живот...

В ръцете на читателя е книгата "Каймак-Чалан" на Красимир Узунов, която провокира горните размисли. Трябва директно да се каже, че не става дума за "стандартна" научна монография, за енциклопедия или документално-художествен прочит на отдавна отминали исторически събития. Според мен трудът на Красимир Узунов, макар и метафорично, като препратка към едно характерно подзаглавие на Гогол, може да бъде наречен "поема". Научна и художествена творба от този тип, казано по военному, от такъв калибър, се вписва в широкото разбиране на понятието "епос"... При това разказът на автора е детайлизиран, наситен с факти и имена, биографични ескизи и портрети, географски описания, природни явления, и т.н., които ни "потапят" в атмосферата на онези далечни дни и забравени места...Очевидните достойнства на книгата тепърва ще бъдат оценявани, а и надали е необходимо да се прави подробен преглед на книга, която вече е в ръцете на читателите.

"Мъртвите в атака!" е озаглавено встъпителното есе, което събужда вълнението ми от друг, по-ранен текст на Красимир Узунов, посветен на Мъжката или Войнишката Задушница. Изкушавам се да цитирам няколко реда, които ни припомнят, че без падналите български воини "...днес нямаше да я има България...". И още, че "...без кръвта и окъсаните униформи по балканските фронтове днес нямаше да бъдем същите (...) Забравена, страшна и славна е българската военна история (...), от безименните могили, разпилени в знайни и незнайни места, от запуснатите гробове, от скромните паметничета на войника с пушка "при нозе", почти във всяко българско градче или село, започва България. Истинските духовни граници на Отечеството ни са изписани с победните щикове на бойните полкове, с костите на загиналите герои...".

Уви, прав е Красимир Узунов, че днес уличките, носещи името на Каймак-Чалан в София, в Сливен или в Свищов, едва ли говорят нещо на хората. Докато до 9 септември 1944 година, до комунистическия преврат, който се опита да пренареди и подмени националната памет, определено не е така. Разбира се, в днешните книги и учебници по история битката за този български връх е спомената, но няколкото реда или страници не са в състояние да изтрият забравата. Каймак-Чалан отново трябва да се изправи редом с Шипка и другите светли примери на жертвоготовност за България.

Неведнъж е писано, че от гледна точка на военната наука сраженията за Каймак-Чалан от 12 до 30 септември 1916 г., са просто епизод от Първата световна война. Битката е отбелязвана като тактически успех на възстановената, обучена, отлично въоръжена и екипирана от Антантата сръбска армия, без реално да е приемана за поражение на българите. В стратегически план грандиозните по своя размах, ожесточение и жертви боеве за Каймак-Чалан не променят съществено ситуацията на Южния фронт. За сметка на това обаче, яростната българска отбрана на Солунския фронт, е в пряка връзка с открития по същото време нов военен театър в Добружда - там нашата армия влиза в тежки сражения с румънските и руските войски! Така или иначе, с цената на изключително тежки загуби сръбската армия, подкрепяна от силите на Антантата в района на Солун, в крайна сметка успява да превземе Каймак-Чалан или, казано по-точно, да принуди българските сили да се оттеглят от него към по-перспективни като възможности за отбрана позиции. И все пак, както отбелязва Красимир Узунов, има ли друг връх на планетата, който да е загубил 11 метра от своята височина поради непрекъснатото бомбардиране от сръбските оръдия и минохвъргачки, от огнения ад, който се излива върху българските войници... На старите карти върхът е 2532, а днес е 2521 метра над морското равнище. Българските войници успяват да удържат сръбските атаки, бият се за всеки окоп, за всяка скала и дол... С цената на толкова жертви, при оскъдица на снаряди, оръдия, патрони, храна, медицински консумативи и т.н., докато противникът ги има в изобилие, даже в излишък! От 6-те хиляди български бойци, които се сражават на Каймак-Чалан, като военен потенциал оцеляват едва 800 - другите са убити, ранени, оглушали, изпаднали в психически разстройства... В крайна сметка, нашите загуби се оценяват на около 2 хиляди убити, докато сръбските са над 5 хиляди. Цяла една сръбска дивизия е извадена от строя от силите на само един български полк, получавал относително скромни и недостатъчни подкрепления от други военни части... И това, ако не е победа, най-малкото може да се оцени като поражение.

Естествено, не е редно да се "измерват" и съпоставят мъката и страданието на българи, сърби и други участници в боевете. Както пише загиналият в същата тази война Димчо Дебелянов: "Мъртвият не ни е враг"... Днес обаче, почти 100 години след събитията, е време да се преосмисли какво е Каймак-Чалан и да се отдаде дължимото на падналите в защита на тази част от българската земя. Каймак-Чалан, дори и да не го съзнаваме, е изконна плът от плътта на България. Легендарният връх и цялата планинска област на Нидже от гледна точка на съвременната политическа география е граница между Република Гърция и Република Македония. Тези места днес се възприемат като отдалечени от България - не толкова като километри, колкото като психология, като съзнание за естествените български предели и национално пространство. В етнокултурен и исторически план обаче Каймак-Чалан е в самата българска земя, и тогавашните българи отлично са знаели това. Далече на юг не само има български селища, но някога българското население е било доминиращо. Впрочем то и днес не е изчезнало от тези места, независимо дали някой го третира като "македонско малцинство" или като "гърци славофони"...

През далечната Първа световна война Каймак-Чалан е знаково място, което е не само военна позиция, а и своеобразна крепост на българската национална идея. От друга страна, за сръбската армия и тогавашен елит Каймак-Чалан е ключ към територията на унищоженото през 1915 г. Сръбско кралство - територия, постигната със заграбването на изконни български земи през Втората балканска война. За сърбите "освобождението" на Каймак-Чалан е мантра в духа на традиционния през онази епоха великосръбски шовинизъм, парче земя, чието завоюване бележи "прераждането" на сръбската държава. Ако в съзнанието на българските войници Каймак-Чалан е "връх Борис", прекръстен така в чест на престолонаследника Борис (бъдещият цар Борис III), за сръбската пропаганда той е "Капията на свободата" и "вратата на Сърбия". В книгата всичко това е изяснено в детайли, с вникване в цялостната геополитическа картина на Балканите и в Европа по време на Първата световна война.

Красимир Узунов ни поднася синтезиран, но и съдържателен преглед на включването на България в Първата световна война, на Чеганската операция, на всички големи и малки събития, предхождащи епопеята на Каймак-Чалан. Читателите, които познават предишната му книга (в съавторство с проф. Генчо Начев), ще се убедят още веднъж колко нужно е да бъде възстановена историческата истина и справедливост. Ако Балканската война може с горчивина да бъде наречена "Забравената война", то какво да кажем за Първата световна... Още нещо, което държа да отбележа - авторът убедително показва, че войните за национално обединение са естествено продължение на борбата за освобождение на българската земя Македония, на Илинденската епопея от 1903 г., на благородната кауза на Гоце Делчев, Даме Груев, Васил Чекаларов, Марко Лерински... Светите образи на националните герои, пролели своята кръв за свободата на брата роб, са в съзнанието на офицери и войници, на цялата нация.

Надмогването на забравата е главната цел на "ядрото" на книгата, наречена просто "Дневник". Именно в този дневник, който притежава мащабите и духа на истински пълнокръвен епос, е обрисувана сложната, постоянно променяща се картина на боевете, самоубийствените сръбски атаки и саможертвените български контраатаки, виковете "Ура!" и "На нож!", безумната смелост и издъхващите герои с откъснати крайници и тежки рани, планините от трупове... Разгърнатата панорама на епопеята Каймак-Чалан е изградена в художествено-документален маниер, като същевременно е представена и анализирана цялата налична информация от разнообразни исторически източници - документи, спомени, фотографии, и т.н. Красимир Узунов възкресява епопеята на Каймак-Чалан ден по ден, час по час, пресъздавайки майсторски образите на хората и природата, върхове и урви, трудният каменист терен, в който с големи мъки едва смогват да се окопаят нашите войници, замръзващият дъжд, сняг и мъгли през септември на две хиляди и петстотин метра надморска височина, огненият ад на убийствения оръдеен, минохвъргачен и картечен обстрел... И, разбира се, невероятните личности, техните напълно човешки емоции и нечовешка воля, изумителният героизъм на "обикновени" на пръв поглед българи - офицери, подофицери и войници.

Благодарение на вълнуващия разказ на Красимир Узунов в съзнанието ни се материализират образите на невероятни българи - легендарният полковник (след войната генерал) Алекси Попов (командир на Първа бригада на Трета Балканска дивизия, "героят на Каймак-Чалан"), полковник Никола Христов (командир на 11-ти пехотен Сливенски полк, полк, който е гръбнакът на отбраната на чутовния планински връх), полковник Богданов (командващ нашите сили в решителните дни на битката), полковник Илия Чолаков (командир на четвърта дружина), обаятелният капитан Димитър Инзов, "нестроевия" редник Петко Ганин-Копчето, старши подофицер Стоичко Кудов, фелдфебел Руси Иванов, капитан Дечко Йорданов, редник Стефан Янев-Македончето, поручик Данчо Чакъров, капитан Антон Танев, ефрейтор Гюро Балдев-Зелениката, подпоручиците Андрей Христов и Тодор Бонев, майор Илия Марков, капитан Данаил Бандев, поручик Русчо Лесинов, капитан Неделчо Атанасов, поручиците Руси Войников и Васил Димитров, капитан Стефан Сотиров, поручик Рангел Гогов, поручик Атанас Бояджиев, подпоручик Емануил Шейнин, майор Стоян Задгорски, офицерски кандидат Дойчо Дойчев, майор Стефан Куртев, подполковник Иван Кирпиков, подпоручиците Асен Чавдаров и Георги Кауцки, поручик Христо Христов, поручик Иван Таушански, капитан Киро Михайлов, майор Кирилов... С чувство за вина пропускам имената на десетки и стотици български храбреци от 11-ти Сливенски, от подразделенията на 33-ти Свищовски и други български полкове, сражавали се до смърт в трагичните и славни дни на епопеята Каймак-Чалан... Пехотинци, артилеристи, картечари, снабдители и санитари, хора със скромно или почти никакво образование, от една страна, и възпитаници на Софийския и на престижни европейски университети, от друга, зрели мъже и млади момчета от всички краища на целокупното българско Отечество... И по обясними причини най-много от Сливен и Сливенско, каквото е името на техния славен полк. Имената и всичко, което се знае за тези изумителни българи, се съдържа в обширния "Азбучен показалец на имената" в книгата на Красимир Узунов. Въпросният показалец, както и онзи на географските имена, е сред несъмнените достойнства на този фундаментален труд. Познанието, събрано в тези статии, по-скоро своеобразни малки студии, е не само важно, но и необходимо и полезно за читателя. В крайна сметка, това е още една възможност да се докоснем до боевете на Каймак-Чалан, но и до познати и малко известни фигури от българската, сръбската, френската, руската, германската и т.н. военна история.

Благодарение на издирвателската и събирателска работа на Красимир Узунов, на негови колеги и съмишленици от Агенция "Фокус" и нейната радио-мрежа, епопеята Каймак-Чалан постепенно завладява и, убеден съм, ще завладява съзнанието на все повече хора - и потомци на хилядите загинали и малцината оцелели герои, и всички онези, които са опазили сетивата си за идеалите и вълненията на нацията. Колкото и да е обрулена паметта за събитията от превратностите на историята, от съзнателно прокарваното отрицание и забрава при комунистическия режим, късчетата на разбития "неръкотворен паметник" постепенно оформят неговия силует, фигура, емоционално и духовно послание. Разбира се, наред с неръкотворния паметник на Словото, крайно време е на Каймак-Чалан да бъде изграден мемориал на свидните наши герои, останали во веки веков жадни за войнишка цигара, глътка вода, за поне една вощеница, запалена за упокой на неспокойните им български души.

Книгата на Красимир Узунов тепърва ще се оценява от историческата наука и от литературната критика. Огромният фактологически, биографичен, психографски и друг материал, казано най-общо, предоставя нови възможности за исторически изследвания. Събраните, новоиздирените, извадените от небитието "масиви" от национална памет ще бъдат оценени и от други науки за човека и обществото - народопсихология, философия, социология, социална и военна психология... Не по-малко важно е обаче, че тази книга е повик за осмислянето и преосмислянето на събития и личности от страна на българската публицистика, литература и изкуство. Искрено се надявам, и от театъра, телевизията, киното - и документалното, а и игралното! Както стана дума, авторът представя оригинален, пълнокръвен и същевременно детайлизиран прочит на събитията. "Дневникът" съдържа почти готови сценарии, най-малкото сценарни ескизи, а стилът е подчертано кинематографичен в прекия смисъл на думата. Излишно е, струва ми се, да се доказва, че българската кауза в Първата световна война заслужава поне няколко филма, защо не и мащабни и ярки творби от порядъка на т.нар. мега-продукции. Естествено, произведенията на филмовото изкуство са в състояние да пренесат посланията на Каймак-Чалан, Дойран и Тутракан, изобщо на Солунския и Добруджанския фронт, до съзнанието на зрителите не само в България, но и в Европа и по целия свят.

"Каймак-Чалан" на Красимир Узунов е обнадеждаващо явление в съвременната българска книжнина. Отговорният изследователски подход на автора, неговата ерудиция и ярка литературна дарба са респектиращи, но за мен е по-важно нещо друго. Красимир Узунов успява да овладее емоцията, дълбокото синовно преклонение пред падналите за Отечеството - владее ги, без да осакати своята мисъл на историк и анализатор. И още нещо - перото на автора притежава сила на внушението, присъща на автори от ранга на Симеон Радев, Димитър Страшимиров, Николай Генчев... И на съвременни образци на "писане на история" в Европа и отвъд Океана, привличащи милиони читатели по целия свят.

Когато се пише за съдбоносни събития, какъвто е случаят с Каймак-Чалан, суховатият, кабинетен, "строго академичен" подход за мен е неприемлив. Напротив, героизмът на предците ни и отговорността пред бъдещите поколения повеляват да се пише с разум и ерудиция, но и със сърце и душа... Близостта на Красимир Узунов с проф. Николай Генчев, един от най-талантливите български историци, вероятно също е оказала определено влияниe. Затова, колкото и ирационално да звучи, навярно нейде в небесните селения духът на големия наш историк тържествува, одобрявайки усилията на своя приятел и съмишленик! Защото книгата за Каймак-Чалан е не само научен и художествен епос за реално, грандиозно и кърваво сражение с хиляди жертви, но и интелектуална и духовна битка в защита на националната памет. Битка, която трябва да бъде увенчана с победа над нихилизма и забравата.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2019, № 3 (125)

Други публикации:
Красимир Узунов. Каймакъ-Чаланъ. Том I. София: Витамин Арт, 2015, с. 711-717.