МЕТЕЖНИЦИ И ПРЕТЕНДЕНТИ ЗА ТЪРНОВСКАТА ЦАРСКА КОРОНА ПРЕЗ XIV В.

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

През първите десетилетия на XIV в. България се намирала в период на относителна политическа стабилизация. Управлението на Теодор Светослав Тертер (1300-1321), Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) давало надежди, че България рано или късно ще възвърне позициите си на мощна политическа сила и естествен хегемон на Балканите. Етапът на развитие, в който се намирало тогавашното българско общество обаче, особено характерните за него дезинтеграционни процеси и прояви на сепаратизъм в "периферията", както и външната заплаха не позволили на тенденцията към стабилизация да придобие завършен, необратим характер. Още се чувствала татарската хегемония, на запад Сърбия преживявала своя апогей (за сметка на България и Византия), Унгария се очертавала като регионална "суперсила". Най-пагубна не само за България, а и за съседните страни, както е известно, била започналата след 1352-1354 г. османска експанзия, предшествана от близо две десетилетия на грабителски турски походи в българските земи.

Цар Теодор Светослав наложил с твърда ръка курс към централизация в държавата, в който поне донякъде имало "татарски стил" на вътрешна и външна политика. Принудителният престой в двора на Ногай, перипетиите на българския принц преди брака с Ефросина и т.н. малко или много се отразили върху политическите възгледи и поведение на този български владетел. Той не се поколебал да екзекутира патриарх Йоаким III, твърдо се противопоставил на претендента за короната Михаил "Багренородни", без колебание ликвидирал деспот Алдимир и държавата му, не се поколебал да влезе в конфликт с морската "суперсила" Генуа... Неговият син Георги II Тертер (1321-1322) обаче бил млад и неопитен, което вероятно отново отворило пътя на заговорите и дворцовите интриги. Започнатият от него поход против империята, отначало много успешен (особено с връщането на Пловдив в границите на България), завършил с поражение край Одрин. Скоро след това царят изненадващо умрял, а в Търново се развихрила борба за престола. Новото четене на един надпис от Иваново показва, че "...погинал цар Георги", което може да означава само едно - царят бил убит от заговорници, макар имената им да остават неизвестни. Можем само да гадаем какво е ставало в продължение на няколко месеца, докато най-накрая български цар станал видинският деспот Михаил Асен Шишман.

Възцаряването на Михаил се оказало най-доброто решение за тогавашния политически момент. Новият цар бил най-близкият роднина (в България!) на династията Асеневци (по-прекият "клон" на фамилията бил във Византия, но след Иван Асен III бил напълно компрометиран в самата България), а най-вероятно и на Тертеровци. Дубровнишкият хронист Лукарич твърди, че Михаил Шишман и Теодор Светослав били [първи?] братовчеди, което според мен може да означава само едно - Георги I Тертер и видинският "цар" Шишман трябва да са били братя! От друга страна, Михаил бил зет на сръбския крал, в добри отношения с татарите, с Венеция и т.н. Още като владетел на Видин той имал богат държавнически опит, трупан в продължение на петнадесетина години, разполагал с големи военни сили и обширна територия. Както става ясно от редица извори, особено западноевропейски и унгарски, още като видински господар деспот Михаил владеел земи и на север от Дунава, вкл. в Северинската област. Едва ли е случайно, че първият влашки независим "воевода", Иванко Басараба (също от кумански род!), бил съюзник и дори в някаква степен "васал" на Михаил III Асен Шишман! Михаил се включил в унгарските, а по-късно и в сръбските междуособни борби, което му носело в повечето случаи високи политически дивиденти. Не на последно място, видинският деспот бил войнствен и енергичен човек, склонен към смели, понякога "премерено" авантюристични политически и военни ходове.

Заемането на царския трон от Михаил Шишман било използвано от ромеите. Империята хвърлила против него Войсил, малкият брат на цар Смилец (+1298) и севастократор Радослав (ослепен в 1301 г.), отдавнашен противник на търновските царе. Войсил бил роден най-вероятно около 1270 г. Не се знае абсолютно нищо за него по време на царуването на Смилец, както и дали въобще е притежавал някаква титла. При управлението на царица "Смилцена" и малолетния Иван "Смилец" Войсил навярно заедно с Радослав емигрирал във Византия, но неизвестно защо не го придружил в похода против деспот Алдимир и цар Теодор Светослав. През 1302 г. именно той командвал авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор Светослав при Скафида, недалеч от дн. Бургас. През 1304-1306 г. Войсил бил начело на аланите и т.нар. туркопули (християнизирани турци) срещу каталаните в сраженията на Галиполския полуостров. По-късно го виждаме в Източна Тракия, във времето, когато аланите избягали в България (вж. очерка за кумани, татари и алани в тази книга), което станало през 1306 или 1307 г. Всъщност, по-рано част от тези алани, както стана дума, били командвани от самия Войсил, докато сега те преминали на страната на византийския и лично Войсилов противник цар Теодор Светослав. До 1322 г. отсъстват сведения за българския болярин, но е ясно, че той оставал сред висшите военни на империята. През посочената година, в която вече бушувала гражданската война "на двамата Андрониковци" (1321-1328), Войсил преминал от лагера на Андроник II в онзи на неговия внук Андроник III Палеолог.

Младият Андроник имал свои планове към България, в които Войсил очевидно играел много важна роля. Според Йоан Кантакузин, фактическия идеолог и организатор на силите на Андроник III, през 1323 г. Войсил бил вече "деспот на Мизия [=България]". Доколкото ситуацията в Търново и страната се отличавала с вътрешни борби и установяването на властта на Михаил III Асен Шишман, Войсил без особени трудности навлязъл в територията на царството. Той овладял, опирайки се на свои български войници, една обширна зона между Сливен и Копсис (вероятно Аневското кале при дн. Сопот). Освен Копсис той имал като основна "база" още четири крепости, чиито имена не знаем. Приема се, че деспот Войсил създал самостоятелно владение, което да стане плацдарм за атака срещу Търново и царския престол. Титлата "деспот на България" навярно ласкаела Войсил, но все пак в приемането й имало елемент на нежелателна отстъпка пред ромеите, която българският царски брат може би не бил в състояние да съобрази. Вярно е, че някои титли имали понякога "етническа" натовареност - например "севаст", "протосеваст" и дори "севастократор". В случая обаче се натъкваме на приемането на едно по-особено византийско "старшинство", визиращо самата държава България! То правело Войсил зависим от императора "деспот на България", а не просто "шеф на етническа група", какъвто например бил "севастът на българите" Иван Свинепаса (вж. по-горе). Едва ли можем да се съмняваме, че при евентуална победа Войсил щял да стане "цар на всички българи" - така било и при византийското протеже Иван Асен III (1279-1280), въобще тази титла отдавна била утвърдена между българите и "преглътната" и от самите ромеи поне от времето на Иван Асен II нататък... И все пак, когато няколко години по-късно Андроник III развил пред Михаил III Асен Шишман своето разбиране, че българският "василевс" (=цар) е по-"младши" събрат на византийския василевс, царят категорично възразил на тази теоретична претенция. Войсил обаче, който все пак нямал царски, династичен, а просто болярски произход най-вероятно не схващал добре тези идейно-политически тънкости... Ако Михаил бил син на "цар" (така е наречен видинският господар Шишман в официален документ като Бориловия Синодик!), братовчед на цар Теодор Светослав Тертер, потомък на Асеневци и т.н., то Войсил, както и брат му цар Смилец (1292-1298), били с провинциален болярски произход, при това явно нямали кръвна връзка с династията на Асеневци. От друга страна, тридесетгодишната Войсилова служба като византийски офицер вероятно имала своето психологическо отражение.

Войсил се ангажирал и с византийските действия срещу Пловдив, което също надали подобрявало "имиджа" му пред българите. Няма съмнение, че след превземането на града той нямало да бъде даден нему, а върнат на империята. На всичкото отгоре деспотът бил сполетян и от истински малшанс - когато Андроник III го очаквал за планираната обсада на Пловдив, дошла вест, че Войсил бил умрял! После се оказало, че той преживял тежко отравяне с гъби, три дни бил в кома и само поради грижите на близките му и някакви силни противоотрови се върнал от "оня свят"... Всички тези обстоятелства били използвани от Михаил Шишман, който със своите стрелци и конници постепенно успял да върне Подбалканската област към територията на царството. Независимо от византийската подкрепа, след по-малко от година Войсил бил принуден отново да напусне България, отпадайки завинаги от борбата за престола, дори за възстановяването в някаква форма на предишните владения на "Смилецовци". Последното споменаване за него е през 1328 г., когато той, вече в напреднала възраст, продължавал да води византийски войски в района на Охрид.

Смъртта на енергичния Михаил Шишман, починал от раните си дни след битката при Велбъжд (дн. Кюстендил) от 28 юли 1330 г., отново довела до борби за престола. Победителят в кратката българо-сръбска война крал Стефан Дечански (1321-1331) не посмял да нахлуе в България, задоволявайки се с реабилитирането на сестра си, царица Анна-Неда, първата съпруга на покойния цар Михаил. Това станало в съгласие с част от българските боляри, начело на които стоял Белаур, по-малък [полу]брат на Михаил Шишман, син на сръбкиня. Странното име на този български болярин обаче не е нито куманско, какъвто е произходът на баща му Шишман, нито сръбско или българско. По-скоро можем да го определим като унгарско - то произлиза от името "Бела" и титлата "ур" ("княз" - вж. при "Русина ур" Ростислав Михайлович"). За мен това име отразява отношението на куманите на хан Котян Тертер ("вълната" от 1241 г.) към техния покровител, унгарският крал Бела IV (1235-1270). Именно при него те намерили убежище, когато били гонени от татарите. Това име може да бъде схващано като едно (за съжаление, далечно и косвено!) свидетелство за принадлежността на Шишман към Тертеровци, които принадлежали към тази преселническа "вълна" кумани.

Българският престол бил зает от Иван Стефан (1330-1331), син на царицата и племенник на Белаур, който според някои учени бил все още непълнолетен. В Търново най-вероятно управлявало регентство, но съвременниците схващали промяната като лична власт на царицата майка Анна-Неда, една твърде властна и безскрупулна жена. Последното личи и от дубровнишките сведения за нея години по-късно, когато тя отдавна не била българска царица, освен само като формална титла... Така или иначе, българите смятали Анна-Неда и Иван Стефан за сръбски поставеници и натрапници. Андроник III използвал случая, за да откъсне от България южночерноморските й градове, както и Диампол/Ямбол, а новото правителство не сторило нищо за тяхното възвръщане.

Недоволните от станалата след Велбъждската битка промяна твърде скоро организирали преврат. Според съвременника Йоан Кантакузин протовестиарият (своего рода "финансовият министър") Раксин и [великият?] логотет Филип ("първият министър") "...въстанали срещу управляващата ги жена на Михаил (...) и я лишили от властта". Това стнало някъде през първите месеци на следващата година. Анна-Неда и Иван Стефан били екстрадирани или пък просто избягали в Сърбия, но и тук не стояли дълго. Новият сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355) подобрил отношенията си с България, поради което майка и син трябвало да напуснат страната му. Те се установили в Дубровник, напускайки орбитата на българския политически живот.

Както изглежда, превратът в Търново не решил веднага въпроса за върховната власт. Никифор Григора разглежда цялата ситуация в Търново след гибелта на Михаил Шишман като един дълъг "...спор за царската власт на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини (...). И понеже мнозина се борели и си оспорвали властта (...), Александър, племенник на Михаил, завзел върховната власт след много борби..." В тези борби, които вероятно, по един или друг начин, протичали при цялото царуване на Анна-Неда и Иван Стефан, надделял деспот Иван Александър. Той наистина бил племенник на Михаил Шишман, син на сестра му Кераца Петрица и деспот Срацимир. Преди възцаряването си Иван Александър управлявал Ловеч. Бил женен за влашката принцеса Теодора (I), което говори за високия му авторитет още преди да получи търновската царска корона. Последното станало най-вероятно в края на зимата или през пролетта на 1331 г.

Имало ли е съпротива срещу тази промяна? Очевидно, въпреки "избора" от страна на видните български боляри, династичният произход и пр., мнозина възприемали Иван Александър като натрапник и узурпатор! Както става ясно от последните изследвания, новият цар дълго време нямал контрол върху северозападните български земи. Там се разпореждал "господин" Белаур, владетелят на Видин. Йоан Кантакузин, макар и лаконично, дава много важна информация за ситуацията в България: Белаур вдигнал истинско въстание против Иван Александър "...и като му отнел част от държавата, опустошавал страната жестоко и безпощадно." Контролираната от Белаур територия очевидно била твърде значителна - от един наскоро оповестен надпис става ясно, че в нея влизали и земите около Ниш. Също така сравнително наскоро стана известно, че дори и през 1329 г. Белград (дн. сръбска столица) бил в български ръце. През следващите няколко години Унгария все още не го била отнела за пореден (и последен...) път от България. Ако това е така, то земите на Белаур придобиват още по-впечатляваща големина! Така или иначе, ясно е, че видинският господар имал много сериозни ресурси като територия, население и т.н. Това му позволявало не само да задържа северозападните земи, но и да напада и опустошава земите на търновския цар, както твърди Кантакузин. Това притеснявало не на шега Иван Александър, който потърсил помощ срещу своя вуйчо Белаур от татарската "Златна Орда", а вероятно и от Влахия.

Вярно е, че през лятото на 1331 г. Иван Александър използвал татарите не против Белаур (те дошли именно за войната с видинския отцепник!), а срещу Византия. Това обаче не означава, че с бунта било приключено бързо, както се мисли обикновено. Възможно е предвид византийското нахлуване (и/или неясните все още борби между българи и маджари през онази епоха?) двамата съперници да са постигнали някакъв компромис и временно примирие. Надписът от Станичене, Нишко, свидетелства, че поне в някакъв период от 1331/1332 г. може би между тях царял мир. Там се чете, че местният храм "Св. Никола" бил изграден в дните на "...цар Йоан Асен и господин Белаур..." Въпросният Йоан Асен може бъде както Иван Стефан, така и цар Иван Александър. И той, подобно на другия свой вуйчо, цар Михаил III Асен Шишман, макар и сравнително по-рядко, изтъквал династичното име Асен. Характерен пример е църквата в с. Беренде, Софийско, където имаме портрет на цар Йоан Асен (=Иван Александър Асен). Ако в случая със Станиченския надпис имаме същата конструкция, то в определен момент цар Иван Александър и "господин" Белаур са съжителствали в мир, като видинският владетел поне формално признал върховенството на своя сестреник. Това обаче не продължило дълго. И все пак, за мен по-вероятното засега е въпросният "Йоан Асен" да е цар Иван Стефан, който поне по отношение на династичните принципи трябва да е бил повлиян от своя баща Михаил III Асен Шишман. В такъв случай Белаур продължавал да лансира именно Иван Стефан като законен български цар, третирайки Иван Александър, от формална гледна точка основателно, като узурпатор.

Данните на т.нар. Софийски песнивец (1336/1337 г.) и някои други обстоятелства показват, че гражданската война продължила още няколко години. Навярно, както допуска Й. Андреев, триумфалната възхвала в "Песнивеца" е писана сравнително скоро след победата над Белаур - там е казано, че Иван Александър подчинил "...също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава". Въпросният пасаж е след онзи за победата над "гръцкия цар" Андроник III Палеолог. Независимо дали ще поставим битката при Росокастро през 1331 или 1332 г., както се спори в науката, ясно е, че войната с Белаур продължавала и след нея. Фактът, че през 1341 г. Иван Александър определено се страхувал от евентуални размирици около Видин, също говори в полза на предположението за една дълга и трудна война с Белаур. Каква е била по-нататъшната съдба на Белаур не се знае.

През 1341 г. Иван Александър имал нови неприятности. В Константинопол след десетгодишно изгнание при татарите се появил неговият първи братовчед Шишман, отново син на Михаил III Асен Шишман и Анна-Неда, т.е. брат на бившия цар Иван Стефан. Къде по-точно в "Златна Орда" е бил дотогава Шишман е неизвестно, но най-вероятно той дошъл във византийската столица по море, с някой генуезки кораб от Кафа в Крим. Краят на "татарския период" в изгнанието му точно през лятото на 1341 г. надали е случайност - тогава починал татарският хан Узбек (1312-1341), а също и византийският император Андроник III Палеолог (+15 юни 1341). Започналите размирици в "Ордата" позволили на Шишман безпрепятствено да напусне нейните земи, което до този момент навярно било невъзможно предвид добрите отношения между Иван Александър и татарите. От друга страна, смъртта на Андроник III също облегчила положението на Шишман, тъй като по този начин се поставял под съмнение "персоналният" мирен договор между императора и българския цар още от времето на битката при Росокастро. Що се отнася до възможната позиция на кримските генуезци, те едва ли имали нещо против да подкрепят един претендент против българския цар, при когото България много тясно се обвързала с традиционната генуезска съперница Венеция.

Случаят "Шишман" влошил извънредно много българо-византийските отношения. С големи български и татарски сили Иван Александър се разположил близо до границата, изисквайки "неговият най-голям враг" да му бъде предаден веднага. Византийското регентство, разкъсвано от вътрешни противоречия, се колебаело как да постъпи. Патриарх Йоан Калекас предложил знатният българин да се възползва от т.нар. "азиално право" (право на свещено убежище) в църквата "Св. София", което да послужи като своего рода любезен отказ спрямо настойчивото искане на Иван Александър. Тъй като било ясно, че българският цар няма да се съобрази с подобни извинения и ще опустоши византийските земи в Тракия, великият доместик Йоан Кантакузин наложил "твърд тон" към българските пратеници. Нещо повече, Иван Александър бил подложен на небивал шантаж. Кантакузин казал на българските пратеници: "Ако сами вие първи започнете война, ние (...) ще ви научим да мислите, каквото трябва. Или ние с кораби ще закараме Шишман по Дунава във Видин и като предизвикаме гражданска война сред вас (наистина, вие и сами знаете, че мнозина от българите ще се присъединят към него поради старато приятелство и близостта на рода!), напълно ще изгоним Александър от царството или пък ще му причиним немалко неприятности. Или пък (...) аз сам с ромейската войска и Шишман ще се отправя на поход срещу вас (...) И тогава аз ще воювам с хора, които ще враждуват помежду си - едни на страната на Александър, други на драго сърце биха се отделили и минали на страната на Шишман..." Заедно с това българите били заплашени с флотата на Умур паша Айдъноглу, владетелят на Смирна (Измир), който и без това бил предложил услугите си на империята. Според Кантакузин, който много подробно описва този случай, българските пратеници били стреснати от твърдата византийска позиция и дори помолили за по-голяма отсрочка, за да могат да убедят царя колко важно е изглаждането на конфликта. В крайна сметка двете страни направили по една военна демонстрация, придружена с взаимно оплячкосване на пограничните земи, а за Шишман повече не става и дума. Опитите с него да бъде отъждествен загадъчният Людовик, български царски син, който живеел в кралския двор в Неапол през 1339 г., е безплоден дори само поради хронологическото несъответствие със съдбата на Шишман. По-вероятно е да става въпрос за негов брат, т.е. за друг син на Михаил III Асен Шишман, заминал от Дубровник в Италия. Според Ив. Божилов вселенският патриарх Йосиф II (1416-1439), "син на василевса Шишман", бил дете на този Шишман, а не на цар Иван Шишман (1371-1395). Далеч по-приемливо е обаче патриарх Йосиф да е син на последния търновски цар, а не на отдавна слезлия от политическа сцена български емигрант във Византия.

Нова, макар и не съвсем "ясна" светлина върху този случай хвърля поемата на Енвери, посветена на Умур паша. От нея научаваме, че турската айдънска флота наистина нападнала българските черноморски брегове, достигайки до Килия в Дунавската делта. Това нападение, придружено от безмилостно плячкосване и отвличане на стотици роби българи, засегнало както земите на Иван Александър, така и владенията на добруджанския владетел Балик. Неясната хронология (1340 или 1341 г.?) предизвиква трудности, но връзка с влошаването на българо-византийските отношения несъмнено съществува. Това прави много по-приемливо турската пиратска акция да бъде отнесена към лятото на 1341 г. Вероятно в отговор на това в Източна Тракия последвало страшно татарско нахлуване, от което пострадали не само ромеите, но и плячкосващите областта турски шайки. Не е изключено това татарско нападение да е в някаква степен "поръчано" от Иван Александър като отговор на турския поход. Самата "Златна Орда" и при Узбек, и при наследника му Бердибек (1341-1359) все още претендирала за хегемония спрямо околния свят. Намесата на турците в един регион, който татарите от "Златната Орда" смятали за изконно своя сфера на влияние, не можела да не предизвика гнева на потомците на "владетеля на света" Чингис-хан...

Сведения за други заговори против Иван Александър няма. Същото важи и за неговия наследник Иван Шишман в Търново, както и за видинския цар Иван Срацимир. Изключваме едно късно, най-вероятно легендарно сведение на Мавро Орбини за някакъв Иван-Шишманов съперник, което няма как да бъде проверено чрез съпоставка със съвременен извор. Срещу добруджанския деспот Иванко Тертер (1386-края на XIV в.) имало един заговор през 1388 г., но той бил по-скоро акт на измяна, отколкото "класически" опит за преврат. Тогава неколцина изменници обещали на османския велик везир Али паша да му предадат своя господар, който в момента се готвел за отбрана във Варна. Един османски отряд веднага се явил пред града, но скоро потеглил назад, тъй като деспотът бързо успял да обезвреди пъкления замисъл на въпросните български първенци. Вероятно османската експанзия довела до известна консолидация на българската знат, както било и в тогавашна Византия. Ако не на общонационално, то поне на локално равнище във всяка от "трите (или петте, ако добавим българските по население държави на крал Марко и "господин" Константин Деянов!) Българии" в края на XIV в. се наблюдава относителна вътрешна стабилност. Сходна била ситуацията и в късна Византия, особено през XV в. За съжаление, старите вражди, съперничества и недоверие, поддържани в немалка степен от случаи на взаимни намеси като горните, не позволили създаването на национални, още по-малко пък на балкански коалиции срещу чуждото завоевание.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.