Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТРИГИ И ПРЕВРАТИ В ХАНСКИЯ СТАН ПЛИСКА

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Сблъсъкът на различни възгледи, интереси, социални групи, личности е нещо естествено както за човешкото общество, така и за всеки народ, държава, град, за всяка подсистема или "клетка" на живата социална тъкан. Средновековното българско общество естествено не прави абсолютно никакво изключение. Вътрешните борби са му били присъщи дори и в най-безметежните на пръв поглед периоди от и без това достатъчно драматичната ни история.

Заговорите срещу различни български владетели имат своето място още от VIII в. В "Именника на българските ханове" четем за Кормисош, който "сменил рода Дуло", с което първата българска династия паднала от власт. Причините за тази "революция" остават неизвестни, а предположенията за нейните причини и съдържание - разнообразни. В средата на същото столетие, раздирана от вътрешни борби и масирани византийски военни намеси, България станала арена на цяла поредица заговори и преврати, в които главната роля играели родовете Вокил, Укил и Угаин. Двама владетели станали жертва на заговорници (Телец в 763 и Паган в 766 г.), Токту и брат му Баян били убити най-вероятно от ромеите (766 г.), Сабин (766 г.) и Телериг (777 г.) намерили политическо убежище във византийската столица. Съдбата на мимолетно царувалия Умар (767 г.) също надали е била по-различна от онази на другите свалени ханове.

Кризата, в която изпаднала младата българска държава в средата на VIII в., по принцип е едно от най-слабо познатите, в голяма степен "загадъчни" явления в нашето средновековие. По-"старите" български историци предлагаха различни и понякога взаимно противоречащи си версии за природата на тези събития: борба между "прабългарска" и "славянска" партии в управляващата върхушка, съчетана с византийска намеса във вътрешните работи на страната (В. Златарски), пак сблъсък между болярски "партии", но този път "национална" и "провизантийска" (П. Мутафчиев) и други подобни. По-сетне учените, търсейки различни варианти за решаване на този тъмен въпрос, предложиха и други щрихи към толкова неясната картина: борба между прабългарските родове, слабости в политиката на отделни ханове, предизвикали сериозна вътрешна опозиция и т.н. Нееднозначно е представяно и отношението на славяните към тези вътрешнополитически колизии, като понякога те въобще са изключвани от тях. Последното не е възможно, разбира се, тъй като в качеството си на поданици на същата тази българска държава, на активни участници в нейната войска, отбранителна система и т.н., и т.н., славяните и техните князе не може да са нямали предпочитания към едни или други личности, династични родове и водената от тях вътрешна и външна политика.

Нека все пак направим някои задължителни уговорки. Византийската агресивност била донякъде неочаквана за българския елит, тъй като от времето на хана-"кесар" Тервел (700-721) двете страни били изградили определено добросъседски отношения. Второ, усилената намеса на Византия в българските работи се дължала и на някои конкретни, вкл. субективни обстоятелства - неочаквано изгодният за империята мир с Арабския халифат (756 г.), "развързал ръцете" на ромеите за активност с големи въоръжени сили на север; личността на император Константин V Копроним (741/743-780), чиято целеустременост, енергия и стратегическо мислене не се срещат толкова често нито във византийската, нито в европейската средновековна история като цяло. Не на последно място, не е изключено кризата в България да е била свързана и с идването на нови прабългарски групи от черноморските степи в земите на изградената от Аспарух държава. Някои, предимно косвени данни в това отношение вече има. Независимо че така броят на населението нараствал и това било извънредно положително предвид скромните демографски ресурси на държавата, идването на новите групи прабългари можело да създаде (и сугурно е създавало!) вътрешни напрежения, борба за власт и т.н. Подобна ситуация, както се приема, имало при куманите в последните десетилетия на XI и началото на XII в. - борбата между династичните родове Тертероба, Кай и Олберли, дошли в южноруските степи по различно време със свои подчинени племена.

Възможно е и друго решение - дори и да нямало приток на нови групи прабългарско население, то самите Аспарухови българи, както изглежда, били с твърде нееднороден състав, който за изминалите десетилетия не е могъл да достигне нужната хомогенност. Дори и във времето на Омуртаг виждаме родове (Чакарар, Кюригир и т.н.), които вероятно имали различна първоначална етническа природа. Археологическите и езиковедските наблюдения дават възможност да се мисли, че в рамките на прабългарската общност съжителствали тюркоезични и ираноезични елементи, че имало поне два типа прабългарска култура. Тези различия можели да ескалират във вътрешна борба, особено във време на външна заплаха. Във всеки случай схематичните решения на въпроса за кризата в средата на VIII в. не са достатъчно убедителни. И все пак, нека проследим накратко онова, което ни е известно. Дори и то, колкото и да е недостатъчно, дава възможност за някои нови наблюдения и изводи.

При Кардам (777-802) и Крум (802-814) данни за заговори отсъстват, но надали е случайно искането на Крум към Византия двете страни да си връщат взаимно политически бегълци. Отговорът на "тъмния въпрос" около наследника (двамата наследници?!) на Крум, т.е. хановете Докум и Диценг (за кратко време от по няколко месеца през 814-815), най-вероятно се крие отново във вътрешните борби в Плиска. Дори и за такъв виден български владетел като "кана сюбиги" Омуртаг (815-831) към 829 г. вървял слух, че бил убит от един свой велможа. Някои учени, например полският византолог Т. Вашилевски, са склонни да приемат това за вярно, търсейки "следи" в съдбата на малолетните ханове Маламир и Персиан I. Дирята на предполагаемия заговор срещу Омуртаг води към бележития и незаслужено "полу"-забравен българска държавник кавхан Исбул, който близо две десетилетия ръководил държавата и на практика осъществил голямото териториално разширение към Беломорието и днешна Македония.

Вероятно и екзекуцията на Енравота-Боян (най-големия Омуртагов син) се е дължала не само на ненавистта на брат му хан Маламир (831-836) към християнството. По принцип гоненията срещу християните в България през IX в., преди всички ромейски пленници от времето на Крум, били мотивирани не от неприемането на "чуждия" Бог, а от политически причини. В случая с Енравота, който обаче отново знаем по легендарни данни, най-малкото преосмислени (и преиначени!) от българската християнска митология, положително е имало елемент на вътрешнополитическа борба, в която отново надделяла "партията" на кавхан Исбул, регентът на малолетния Маламир. Каквито и да са били дворцовите ходове на Исбул, те на практика довели до укрепването на централната власт и грандиозните успехи на държавата във времето на Персиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889, +2 май 907 г.).

През 865 г. срещу покръстителя княз Борис-Михаил бил вдигнат масов бунт, предизвикан от въведения от него "лош закон..." Знаем, че опрян на верните си войски, князът разгромил метежниците, а петдесет и два боилски рода били подложени на поголовна сеч. Години по-късно князът имал угризения за извършеното кръвопролитие, макар то великодушно да било опростено от самия папа Николай I. Много е писаното около тази кървава разправа на княза-покръстител с опозиционните сили, вкл. дотам той да е обвиняван, че изтребил прабългарската знат, което пък на свой ред отворило път на славянските първенци към двореца и висшите държавни служби. Някои лаици и псевдоучени, склонни към гръмки, по същността си патриотарско-расистки, изводи и "обобщения", виждат в действията на Борис-Михаил едва ли не най-тежката катастрофа и най-голямото "престъпление" в нашата многовековна история...

Напълно възможно е ударът наистина да е паднал най-вече върху опозиционни прабългарски родове, макар самите те вече да били в една или друга степени сродени със славянската родово-племенна аристокрация. За да не бъда голословен, ще дам един особено показателен пример. Сродяването на прабългарския със славянския елит в държавата личи много добре от известните приписки в Чивидалското евангелие, диктувани от Борисовите пратеници в Рим багатур Сондоке и ичиргу-боил Стазис през 867 г. Сондоке, в чиито прабългарски корени не можем да се съмняваме, е имал седем деца със следните имена: Михаил, Велегнев, Богомила, Каля, Марта, Елена, Мария, а втората му съпруга е носела славянското име Собеслава. Когато се направи съпоставка между Пространното житие на св. Климент Охридски и т.нар. Второ житие на св. Наум Охридски, се вижда, че бори-тарканът на Белград (886 г.) е носел името Радислав, което естествено не означава, че е бил "чист" славянин - както не е бил такъв например и посоченият по-горе Велегнев, син на багатур Сондоке.

Няма никаква гаранция, че в антихристиянския метеж срещу Борис-Михаил не са участвали славяни - напротив, фактът, че бунтът имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати) предполага активно участие на недоволни от промените славянски велможи. Що се отнася до масовостта на репресиите, все пак не бива да се забравя, че когато средновековните хронисти разказват такива поучителни "истории", те са склонни към сериозни преувеличения. От друга страна, онези, които най-ярко подкрепяли Борис-Михаил, все пак не били славяни (най-малко пък "чисти"), а отново от предимно прабългарско потекло. При това става дума за традиционния плисковски аристократичен елит, носещ своята "синя кръв" още от зората на българската държавност - такива именно били кавхан Петър, ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке, сампсисът Алексий Хунол, сампсисът Персиан (Чишюн), великият жупан Сивин, олг-тарканът Теодор, комитите Таридин, Курт (или Котокий), Домета и др. В следващите десетилетия неизменно срещаме отново водещи държавни дейци от този тип елит - достатъчно е да посочим определено неславянските имена на кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, маготът Крон, комитите Салан, Глад, Лоборчи, Менморут и т.н. С други думи, най-малкото е пресилено да се мисли, че Борис-Михаил избивал прабългарската върхушка, подкрепян от... най-видните прабългарски родове! Напротив, в т.нар. антихристиянски бунт от 865 г. ясно се открояват противоречията между засилващата се централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните родово-племенни структури. Последните се чувствали особено засегнати от намесата на върховната ханска власт вече не само във военното дело, икономиката, правото (още с т.нар. Крумови закони), но даже и в религията.

Тридесетина години по-късно самият Борис и третият му син, дотогавашният монах Симеон (Велики), свалили със сила и наказали с ослепяване обвинения в склонност към езичество, разврат и безпътен живот княз Владимир-Расате (889-893). Вече неведнъж съм изразявал мнението, че истинска реставрация на езичеството е нямало. Няма нито един категоричен факт, който да говори за реална антихристиянска политика, езически по природата си репресии, разрушаване на църкви и т.н., и т.н. Сравняването на княз Владимир с император Юлиан Апостат / "Отстъпника" (361-363) е хипотетично и най-вече емоционално мотивирано, но не се опира на някакви "твърди" факти. По-скоро Владимир тайно или явно симпатизирал на средите, в които "посланията" на старата вяра (но, както би следвало да бъде, и старите разбирания за политическата система!) все още имали някаква почва. Наред с това той се опитал да преориентира външната политика на страната към Немското кралство, което също не било одобрявано от Борис. Не бива да забравяме и онова, което твърди неизвестният автор на "Чудото на св. Георги с българина", а именно че... Симеон, подкрепян от стария княз-баща, свалил по-големия си брат! Казано иначе, навярно е имало и елемент на персонална борба за престола, което предвид извънредно високите интелектуални достойнства и лични амбиции на Симеон Велики не бива да ни изненадва.

Като най-яркия материален израз на всичко казано дотук археолози и историци неизменно сочат няколкото тайни подземни прохода, с които бил снабден плисковският хански дворец. Едва ли първата работа на всеки нов владетел е била да гради такъв таен тунел, но тяхното съществуване все пак загатва колко големи са били рисковете на ханската "професия"...

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.