БРАТЯТА НА ЦАР ПЕТЪР И ТЕХНИТЕ ЗАГОВОРИ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Цар Петър (927-969) може би и до днес си остава най-несправедливо обвинявания български владетел: за "упадъка" на Първото българско царство, за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството, за гибелта на държавата през 1018 г., за проникналата във Велики Преслав "византийска поквара" и т.н., и т.н. От дистанцията на едно хилядолетие е лесно да се дават строги оценки и присъди. Фактите показват, че при цар Петър България продължавала да бъде регионална "велика сила", с която всички малко или много трябвало да се съобразяват! Военната й мощ оставала на висота, което личи даже от крайно неблагоприятните за държавата събития през 966-971 г. Нито Никифор II Фока (963-969) посмял да започне една истинска война с България; нито успехите на Светослав Киевски са били толкова лесни и безспорни. Още нещо, ако българската държава е била в такава степен "пропита от отровата на византинизма", в упадък и т.н., то как само западните области на същата тази държава, управлявани от Самуил и наследниците му, са били в състояние повече от четири десетилетия да удържат на византийския натиск?! Нещо повече, да нанесат тежки удари на империята (особено в периода 986-1000 г.), които Василий II бил принуден да компенсира с "тотална война" и невъобразима даже и за суровите средновековни "стандарти" жестокост...

И все пак, далеч съм от мисълта, че цар Петър е бил "идеален" и безпогрешен владетел. Напротив, царят и помощниците му (вкл. неговият настойник и учител в "голямата политика", кавханът Георги Сурсувул) допуснали и сериозни политически грешки; нерядко действията им били колебливи, недостатъчно енергични и ефикасни; лоялността им към византийските им партньори в някои случаи може би граничела с политическия наивитет. Страната обаче издържала и нашествията на маджарите (унгарците), "бич" за почти цяла тогавашна Европа; продължила да респектира съседите си (сърби, хървати, ромеи) с военната си мощ и политическо влияние.

Заговорите на царските братя, на които ще се спрем тук, показват интересни страни от вътрешнополитическия живот във Велики Преслав и страната. Мирният договор с Византия, сключен от младия цар Петър и регента Георги Сурсувул през октомври 927 г. явно не бил приет еднозначно от българската аристокрация. Как се стигнало до тези противоречия е трудно да се каже, тъй като поне в началото сред висшата знат в Преслав имало висока степен на "консенсус" (вж. очерка ми за Георги Сурсувул в книгата "Кой кой е в средновековна България"). Може би в конкретния политически момент е имало някакви критики, но те явно били достатъчно приглушени и неафиширани, тъй като сред личностите, участвали в преговорите с Византия, виждаме такива ръководни фигури като самия кавхан Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, неизвестните по име "миник" и "маготин" (висши военни командири), сампсисът ("шеф" на дворцовата канцелария) таркан Симеон, близкият царски роднина (първи братовчед?) Стефан и др. Както вече съм имал възможността да подчертая, мирът бил наложен от обстоятелствата; той бил в общи линии еднакво приемлив и за ромеите, и за българите; няма сериозни основания да бъде свързван с безпринципни отстъпки от българска страна и т.н. Ако трябва да се говори за отстъпление от Симеоновата политика, то такова "омекотяване" на политическия курс (и то твърде внимателно преценено като позиция!) имало най-вече в идейнополитически план. Що се отнася до отстъпване на територии, до проникване на "зловредно" византийско влияние, едва ли не на някаква доброволна зависимост от политиката на империята - за подобни подозрения и обвинения към цар Петър и правителството му, обективно погледнато, няма почва.

И все пак, хронистите с по-късна дата съобщават за появата на т.нар. "партия" на неизвестните като имена и състав "Симеонови велможи". Тези български първенци не били съгласни (най-малкото в някакви конкретни детайли имали сериозни резерви) към политическия курс на "дълбок мир" с Византия. Струва ми се, че и тук, колкото и да е рисковано, трябва да погледнем на нещата с по-други очи. Най-вероятно, както в "реалната политика" е ставало много пъти, вътрешни, междугрупови, междуличностни противоречия и вражди били обличани в по-радикална форма. Естествено, външнополитическата и патриотичната "материя" винаги е служела най-добре за мотивиране на подобни интереси, за търсенето на максимално високи политически дивиденти за сметка на управляващите в даден исторически момент. Знаем, макар и отново с късна дата, че Петровите братя Иван (Йоан) и Венеамин (известен повече като. "Боян Магьосника") носели "българско облекло" - както се приема, в израз на неодобрение на византийската дворцова мода и като своеобразна декларация на "изконните" български (прабългарски) традиции и светоглед. Ясно е, че самото правителство на Петър и Сурсувул като изпитвало известни притеснения във връзка с едни или други мъчнотии в своята дейност (гладът, сушата и природните бедствия през 927 и последвалите я тежки години; еретическата пропаганда на поп Богомил; маджарските нашествия), било принудено "да търпи" наличието на такава вътрешна опозиция.

Както се предполага в последно време, ситуацията в самото царско семейство създавала почва за вътрешни разногласия. Възможно е цар Симеон Велики сам да е "посял" семената на раздора, пренебрегвайки синовете от първия си брак за сметка на Петър, дете от втората му съпруга. Както знаем, престолонаследникът Михаил бил лишен от правата си и насила изпратен в манастир. П. Георгиев според мен основателно предложи една такава реконструкция на събитията, която ни помага да вникнем в ред неподозирани на пръв поглед детайли. Един от тях, особено важен, е обстоятелството, че през 927 г. цар Петър бил малолетен (най-малкото твърде млад, т.е. към 18-20-годишен), което налагало необходимостта от настойник в лицето на Сурсувул, негов вуйчо и тогавашен кавхан. Т.нар. субективен фактор, най-вече личността на държавния глава, особено пък в средновековната епоха, е имал достатъчно голяма значимост, за да го подминем с лека ръка. He са малко примерите от по-късното ни средновековие, когато малолетието на владетеля е използвано от вътрешни и външни врагове (напр. при Калиман I и Михаил II Асен, Иван Стефан; така малолетните наследници на Асен I, Иван Асен II и Александър отпадат от борбата за трона през 1207 г., и т.н.). В случая нещата навярно били още по-сложни, тъй като консервативните прабългарски норми все още имали силно въздействие в обществен план.

При възцаряването на Петър в края на май 927 г. някои принципни държавни въпроси сами по себе си създавали предпоставки за нестабилност в перспектива. Младият владетел очевидно все още нямал деца, особено син и престолонаследник (канартикин). Въпросът бил решен, най-вероятно "по неволя", в полза на оформящата се опозиция. За канартикин според мен тогава бил обявен Иван (Йоан), който обаче, както излиза, е бил по-голям от своя царствен брат. Ако пък Йоан е бил канартикин още от времето на отстраняването на Михаил от двореца (кога е станало това ние не знаем), то ситуацията около престола ставала още по-сложна, заредена с идеи за узурпация в най-близко бъдеще.

Нещата тръгнали зле още през следващата 928 г. Иван оглавил един заговор, който едва ли е бил обезвреден така лесно, както излиза от лаконичните разкази във византийските хроники. Археологът К. Попконстантинов обърна внимание на един надпис от Х в. от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа - Румъния), където разчитаме името на "цар Иван"! Кой е този "цар Иван", ако не Петровия брат? Надали тук става дума за император Йоан Цимисхи (969-976), нито пък за "българския самодържец Иван" (Иван Владислав: 1015-1018) - надписът определено е по-ранен, пък и един печат на Иван ни дава изписаната на гръцки титла "василевс", т.е. българската "цар". В такъв случай заговорниците успели да коронясат своя избраник за владетел, спазвайки в една или друга форма официалния церемониал. Едва по-късно те били заловени и обезвредени, но, макар и мимолетно, "цар Иван" категорично изявил своите претенции. Няма да се впускам в повече предположения и догадки, тъй като те не биха имали практически никаква изворова основа. До истински боеве, завладяване на крепости и т.н. в този опит за метеж, слава Богу, едва ли се е стигнало. От друга страна, не можем да не признаем, че опасността от междуособна гражданска война била съвсем реална! Както съобщават византийските хронисти, властите се разправили много жестоко със заговора, а Иван бил хвърлен в затвора. Обстановката оставала сложна, което личи от обстоятелството, че цар Петър бил принуден да търси помощ от византийските си роднини, т.е. от своя "дядо" Роман I Лакапин.

Хронистите представят нещата по един странен, според мен волно или неволно изопачен начин, който е залегнал в същестуващите изследвания. За какво става дума? Дошлите в помощ на цар Петър ромейски пратеници (съветници?) тайно извели царския брат Иван от затвора, от Велики Преслав и въобще от страната! В Константинопол той веднага станал обект на особени грижи - лично Роман Лакапин кумувал на неговата сватба с една знатна ромейска "дама" и т.н., и т.н. За някакви български реакции и протести не става и дума... Излиза, че българите били надхитрени по един безкрайно лесен, смехотворен начин, а империята си осигурила удобен претендент за царската корона във Велики Преслав.

Според мен този разказ не заслужава доверието, което обикновено му се "гласува", въпреки че фактите в него в голямата си част са верни. Да вярваме, че българските власти са можели по такъв елементарен и смехотворен начин "да изпуснат" най-опасния държавен престъпник в конкретния момент е лишено от здрав смисъл - достатъчно е да припомним немалкото сведения за особено ефикасната българска гранична стража, която не допускала "пиле да прехвръкне"... Както твърдят съвремениците, в противен случай пазачите на българските предели подлежали на смъртно наказие. В 978 г. жертва на тази безпощадна система станал самият български цар Борис II. Както е известно, когато той побегнал от ромейския плен, бил убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийското му облекло. Още по-неправдоподобно е да си мислим, че дошлите в Преслав ромеи са можели да имат свободен достъп до "затворник № 1" в тогавашна България. Естествено, византийските летописци се стремят всячески да прославят Роман Лакапин и своята страна (при това от дистанцията на две-три десетилетия, както е в случая с т.нар. "Продължител на Теофан"), което закономерно води до деформации на историческата истина. Според мен обаче отвеждането на Иван в Константинопол е било извършено по желание или молба на самия цар Петър, без чието съгласие и разпореждания цялата акция с Иван би била невъзможна.

Отвеждането и "устройването" на Иван във византийската столица било от несъмнен интерес за царя и неговите приближени. Опозиционните среди в Преслав и страната наистина понесли тежък удар с обезвреждането на заговора, мнозина били арестувани и т.н., но явно не всички! Линията, олицетворявана от доскорошния "багатур-канартикин" Иван, е имала много други поддържници, ползвала се е с определена популярност и пр. Вероятно една негова екзекуция, ослепяване и тем подобни "обичайни мерки" криели прекалено големи рискове от нов бунт. Не можем да не признаем, че правителството на Петър (може би най-вече опитният Георги Сурсувул) намерило ефектно решение на "казуса Иван" - изпращането на бунтовника в Цариград, сродяването му с византийския двор и т.н. не само го отдалечавали от Преслав. Приятелските грижи на ромеите малко или много компрометирали Иван в очите на българското общество, вкл. и сред най-разпалените му привърженици. Лакапин се е съгласил да участва в тази игра, разбира се, не без задни мисли... От една страна, той правел неоценима услуга на своя "внук", от друга - наистина можел да разполага с един претендент, с който да го държи "в шах", ако се наложи. Печатът, за който стана дума, показва, че "василевсът и багатур" Иван поддържал някакви връзки със свои съмишленици в страната. Безспорен факт е обаче, че приложеното от Преславското правителство решение дало резултат - името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за намалялата му популярност и безвъзвратното му отпадане от "голямата политика".

Две години след Иван изненадващо изявил своите претенции и монахът Михаил. Сега нещата били много по-сериозни, защото някакви българи-"скити" категорично застанали на страната на някогашния, в очите на широки слоеве максимално "законен" канартикин на великия Симеон. Няма да гадаем защо Симеон лишил първородния си син, носещият името на дядо си Борис-Михаил принц от традиционното му място. Причините могат да бъдат най-различни, а и той не бил нито първият, нито последният лишен от наследството царски син в нашата история. Не знаем и къде, в коя част от страната, в кой манастир е бил въдворен Михаил. Може би тази неизвестна обител се е намирала далеч от столицата, нейде в днешна Македония? И тук преки сведения липсват, но е правдоподобно допускането, че "скитите" са онези потомци на Куберовите българи, които не само живеели по онези български краища, но и в силна степен пазели "прабългарското" в себе си. Хронистите са ни оставили само неясния разказ, че в хода на метежа претендентът неочаквано умрял (може би отровен от Петрови "агенти"?), а подкрепящите го българи избягали на византийска територия. Те създали много грижи на местните власти, главно в Епир, които положили много усилия за тяхното усмиряване.

Този път страната наистина била изправена пред междуособна гражданска война, тъй като Михаил и хората му завладели един, очевидно важен, но отново неназован по име български град. Ако съдим по горните детайли, може би това бил старият комитатски център Девол (дн. с. Звезда, Корчанско) или пък Охрид, въобще онези български земи, където държавата още от времето на Персиан I (836-852) предприела сериозни мерки за укрепването на своите позиции против империята. Може би наред с наследството на Куберовите българи тук са били поставени и нови [пра]български гарнизони - все "елементи" на силното традиционно и консервативно политическо мислене в онези наши земи, на онзи непримирим български дух, намерил своя върхов израз в "Българската епопея" (израз на големия френски византолог Г. Шлюмберже) при цар Самуил (997-1014) и неговите наследници. Интересно е, че бунтовникът Михаил намерил най-верни привърженици именно в дн. Македония. Наред с казаното, все пак ще отбележа и още нещо - българите в Охрид, Девол, Битоля, Скопие и т.н. не само не се чувствали "македонци", "поробени"(?!) уж от "турано-бугарските" ханове и царе (любим мотив на титовската генерация "историчари" от Скопие), но ето, те, както излиза, даже били по-"туранобугарски" мислещи от ред други българи... Именно тези българи, които според пропагандните схеми на въпросната "школа" едва ли не "страдали" и се "борили" против "чуждата" власт в Плиска и Преслав, всъщност били най-преданите последователи на един преславски принц с по-типични прабългарски виждания от своя брат, цар Петър, критикуван от т.нар. Симеонови велможи заради линията на "дълбок мир" с Византия.

Разбира се, върху заговорите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още много. Бедната информация за тях може да роди още догадки и предположения. Неоспорим факт е обаче, че цар Петър запазил своя трон и управлявал най-дълго от всички български царе. Наистина, през тези години (в 928 или 931) сръбският княз Чеслав Клонимирович се възползвал от затрудненията на българите, избягал от Велики Преслав и с византийска помощ възстановил своята държава, превърната през 924 г. в обикновена българска провинция от цар Симеон Велики. Дали вината за тази загуба обаче е само на Петър? По-скоро тя принадлежи, най-малкото трябва да бъде "поделена" с опозиционните сили, които с действията си улеснили сръбското въстание, принуждавайки царя и правителството му да отклоняват вниманието и силите си от външната към вътрешната политика. Така или иначе, независимо от трудностите, властите във Велики Преслав успели да стабилизират държавната "машина". Това само по себе си още веднъж ни убеждава, че критиките на модерните историци към цар Петър са твърде крайни и като цяло несправедливи.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.