Родителите на Катя и Митко заминаха в петък сутринта. Три дена децата бяха сами.

ПЕТЪК: ПАНТЕЛЕЙ

web | Триднев

- Митко, къде си?

- В банята.

- Но какво правиш още тук? Нали цяла сутрин се гмурка във ваната?

- Стъпи на умивалника! Хвани се за тръбата! Вдигни се на мускули!...

- Не ми е интересно да надничам през това прозорче. Слизам.

- Виж отсреща!

- Не виждам нищо. Пусни ме да сляза.

- Нищо? Има цяла къща!

- О, вярно. Аз гледах за нещо специално, а то някаква си къща с ожулена стена. А в стената прозорче с мушкато.

- Прозорче с мушкато ли?

- Как може да не забележиш прозорчето? Я какво хубаво дантелено перденце има.

- Погледни пак.

- Мушкато като мушкато. Слизам.

- Чакай! Затвори си очите!

- Готово. И?

- Отвори ги! Затвори ги! Отвори! Затвори! Отвори! Затвори! Гледай стената със затворени очи!

- Май започвам да виждам...

- Нали? Какво виждаш?

- Сякаш... човек... момче...

- Нали? С шапка, тояга и вързоп?

- Не знам...

- Отвори очи и виж!

- С шапка, тояга и вързоп.

- А казваше - само перденце и мушкато.

- Но как можех да се сетя, че това олющено петно върху стената прилича на момче?

- И аз не го видях веднага. Цяла сутрин седях тук и чак тогава го открих. А сега внимавай! - и Митко каза тихичко към отсрещната стена. - Здравей, как си?

- С кого говориш?

- Здравей, Митко! Кое е това момиченце? - отговори стената.

- Това е сестра ми Катя. Доведох я да се запознаете.

- Много ми е приятно. Здравейте! - каза Катя.

- Наричай ме Пантелей, Катя. И може да ми говориш на “ти”.

- Добре, Пантелей. Но защо “Пантелей”?

- Защото съм с шапка, тояга и вързоп. Значи пътувам. Пантелей-пътник.

- А защо не ми каза, че си Пантелей? - попита Митко.

- Чаках сам да се сетиш.

- И накъде пътуваш?

- Как накъде? Към мушкатото! - каза Катя.

- Сестричката ти е досетливо момиче.

- Уф, как не се сетих! А за какво ти е мушкатото?

- Първо, за да пътувам към него. Второ, за да си мисля, че някога ще го достигна и ще си го забода на шапката. И трето, за да искам то да ми бъде спомен от нещо хубаво... От някое хубаво място, от някой добър приятел...

- Искаш да си щастлив? - попита Митко.

- Всеки иска да е щастлив.

- Но значи... ти все ще вървиш към мушкатото и... и никога няма да го достигнеш? - каза Катя.

- Докато съм Пантелей - няма...

- Няма ли винаги да си Пантелей? - попита Митко.

- Нещо ми подсказва, че не...

- А какво ще станеш? - попита Катя.

- Още не знам.

- Аз зная, че като порасна ще стана оператор като татко - каза Митко.

- А аз журналистка като мама - каза Катя. - Ти имаш ли си баща и майка, Пантелей?

- Разбира се. Баща ми е слънцето, майка ми е дъждът.

- Ти слънце ли искаш да станеш или дъжд? - попита Митко.

- Струва ми се, че няма да стана нито едното, нито другото.

- А какъв ще станеш като пораснеш? - попита Катя.

- Не зная дали ще порасна.

- Винаги ли ще си останеш момче? - запита Митко.

- Как мислите, ще вали ли?

- Доста се заоблачи - каза Катя.

Чу се далечна гръмотевица.

- Капна ми на ръката - каза Митко.

- Е, приятели, сбогом - каза Пантелей.

- Защо сбогом? Така казват онези, които вече няма да се видят - каза Митко.

- Точно така - отвърна Пантелей.

- Не искаш ли да поиграем на жмичка? - попита Митко.

- Нали играхме сутринта. Сега пък играх с Катя. Обичам жмичката, но мога да я играя с всеки само по веднъж.

- А на криеница? Нали сутринта каза, че много обичаш и криеницата?

- Тя е обратното на жмичката. Вие с Катя жумяхте, а аз се криех. Щом веднъж ме открихте, вече не мога да се скрия.

- Тогава няма да се криеш. Просто ще си говорим - каза Катя.

Отекна близка гръмотевица. Заваля дъжд, който ставаше все по-силен.

- Мамо, мамо! Идвам да те прегърна! Сбогом, Катя, сбогом, Митко!...

- Катя, разбра ли Пантелей?

- Не съм съвсем сигурна.

- Катя, хайде да затваряме прозореца и да слизаме. Ще ни намокри.

- Голяма работа! Трябва да разберем какво искаше да каже Пантелей. Но сега не го виждам от дъжда. Трябва да почакаме да спре.

Дъждът отслабна и спря.

- Ето го и слънцето. Катя, виждаш ли Пантелей?

- Изпаренията ми пречат. Сега ще се покаже. Пантелей! Пантелей!

- Но Пантелей е изчезнал!

- Пантелей! Пантелей!

- Излишно е да го викате - обадиха се в бодър хор гласове, които идеха от булеварда като от високоговорител.

- Митко, ти ли каза нещо?

- Не, Катя. Аз мислех, че ти каза нещо.

- Погледнете наляво, към булеварда. Ние сме стенописната композиция. Пет на двайсет и пет метра. Как може да не ни виждате?

- А, вие ли сте? Знаем ви. Нали всеки ден, като отиваме на училище, минаваме покрай вас - отговори Катя.

- Аз пък изобщо не бях ви забелязал - каза Митко.

- Отваряй си очите, момче! - извика Композицията.

- О, ама вашите очи са много големи! - каза Митко.

- Най-нормални очи - метър на метър - каза Композицията.

- Ако имах като вашите телескопи... е-хе-е-е...

- Ние гледаме напред. Винаги напред! А не към някакво си мушкато.

- Видяхте ли Пантелей? - попита Митко.

- С периферно зрение. Той се превърна във вадичка хоросан и изтече в канала.

- Пантелей? Не може да бъде! - каза Катя.

- Може, може - отговори Композицията.

- Вие... вие просто не обичате Пантелей. Вие сте лоши! - каза Катя.

- Да, не го обичаме, но защото сме добри. Доб-ро-ка-че-стве-ни! Затова не обичаме недоброкачествените. Виждали сме безброй Пантелейчовци-Mантелейчовци. Всички са еднакви - сутрин са на стената, а следобед плисва дъжд и ги отнася, хи-хи-хи.

- А вие? От хиляда години сте тук! - каза Катя.

- Точно така. Ние сме качествени. Дъждът и слънцето нищо не могат да ни направят. Ние сме монументални.

- Мону... Как го казахте? - попита Митко.

- Мо-ну-мен-тал-ни! Латинска дума. От Римската империя. Значи величествени и вечни.

- Щом така се усмихвате, сигурно сте и вечно щастливи? - попита Митко.

- Естествено.

- А какво е щастието? - запита Катя.

- Да гледаш напред и да се усмихваш.

- Но какво да гледаш? Пантелей гледаше мушкатото. А вие? - попита Митко.

- На Пантелейчовците дай мушкато и прочие боклуци. Ние гледаме напред!

- Митко, виж - мушкатото го няма!

- Вярно! Да не е паднало в дъжда?

- Долу няма нищо. Значи...

- Пантелей го е достигнал!

- Пантелей е долнопробен крадец. Да откъсне мушкатото на хората! - каза Композицията.

- Пантелей е заминал нанякъде щастлив. Сега той си спомня за нещо хубаво - каза Катя.

- Хубавото винаги е в бъдещето, не в миналото - каза Композицията.

- Но Пантелей каза, че ще си спомня - каза Катя.

- Той изтече в канала. Не може да си спомня - каза Композицията.

- Катя, да си затваряме и отваряме очите! - каза Митко.

- Виждам... Виждам... - отвърна Катя.

- И аз... Виждам на стената птица...

- С три крила...

- С три...

- Лети към прозореца с дантеленото перденце...

- Иска да кацне на перваза...

- Митко, нали ще кацне?

- Непременно. Ще завали, дъждът ще я прегърне и тя ще кацне.

- А щом се покаже слънцето, ще отлети и ще изчезне в парата...

- Хей, Птицо, здравей!

- Здравей, Птицо!

- Лети и носи много здраве на Пантелей!

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2007
Никита Нанков. Триднев. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Никита Нанков. Триднев. София: Сонм, 2002.