НЕДЕЛЯ: КАРТОФ

web | Триднев

- Митко, обичаш ли да надничаш в чуждите прозорци?

- Това не е много възпитано.

- Но е толкова интересно! Можеш да си представяш, че си в стаята на някакви хора. Седиш на масата, слушаш какво си говорят, а те не те виждат. Все едно, че си невидим...

- Тръгвай! Дойде ми страшна идея!

Двамата бързо излязоха от вкъщи.

- Защо ме доведе при тези стари къщи?

- Ще ги събарят. Виж - нямат нито врати, нито прозорци.

- Страх ме е. Тук няма никой. Да си вървим.

- Напротив - пълно е с хора.

- Какви хора?

- Невидими. Те живеят в тези стари къщи без мебели и без покриви. Хайде да влезем. Не се бой!

И децата влязоха в къщата за събаряне.

- Митко, ела да видиш!

- Но къде си?

- В кухнята.

- Как да разбера кое е кухнята, като всички стаи са празни и си приличат?

- Кухнята е тук, където съм аз.

- Но къде си?

- В кухнята!

- А, ето те. И защо реши, че това е кухнята?

- Заради това тук.

- Какъв е тоя парцал?

- Мрежичка за картофи. Виж, в нея има един жив картоф.

- Жив друг път! Такъв спаружен.

- А това зелено стебълце?

- Защо реши, че това е кухнята?

- Невидимата жена, която живее в тази къща, се връща от работа и си купува картофи...

- Разбирам. Тя, значи, решава да си изпържи картофи за вечеря...

- ... със зелева салата и сирене...

- Точно така - със салатка и сиренце. Но изведнъж...

- ... изведнъж на вратата се звъни и жената отваря...

*     *     *

- Добър вечер. Какво желаете, господине? - пита жената.

- Добър вечер, госпожо. Аз съм работник. Трябва да приготвя за събаряне вашата къща. На нейно място ще се строи блок. Моля, приберете си багажа. Трябва да почвам веднага.

- Но аз тъкмо се канех да си изпържа картофи за вечеря... Защо не хапнете с мен? Тъкмо ще ми обясните. Знаете ли колко вкусни са картофките със зелева салата и сиренце? Хайде, заповядайте.

- О, да, чудесни са. Благодаря. Като момче карах мама непрекъснато да ми пържи картофи със салата и сирене. Цял ден ритам топката, а вечер викам още от вратата: “Мамо, гладен съм като вълк! Опържи ми картофки със салатка от зелце! И да не забравиш сиренцето!” Извинете, разбъбрих се. Ужасно обичам пържени картофи, но не мога да ви правя компания. До утре трябва да подготвя за разрушаване целия квартал.

- Ама как така без предупреждение, изведнъж... Вече съм сложила олиото на печката...

- О, не се притеснявайте за вечерята. Новата ви къща е отсреща. Там ще си допържите картофите. Дори олиото ви няма да изстине, докато се преместите. Както виждате, предвидили сме всичко.

*     *     *

- Катя, как мислиш - може би жената първо е прибрала снимката на сина си като малък? Внимателно я е откачила от стената, дълго я е гледала и после я е увила в бяла кърпа.

- Откъде знаеш?

- В другата стая видях светло петно върху стената. Там е висяла снимката. А в ъгъла е бил шкафът, от който е взела кърпата. Зад него едно паяче е опънало паяжината си. Паячето още е там и сигурно се чуди къде е шкафът.

- След това жената е събрала мебелите и килимите...

- Погледнала е празната стая и й е станало мъчно...

- Понеже си е помислила, че в новата й къща няма да има такава красива розова врата с вишневочервени кантове...

- И е откачила вратата. Но си е притиснала пръста...

- Дожаляло й е за тапетите. Преди четири години ги била избрала след толкова обикаляне по магазините...

- ... и се опитала да ги вземе и тях. Дръпнала ги от стената, но те са се скъсали...

- И тогава под тапетите е видяла синята боя на златни цветя. С нея била боядисала стаята, преди да се роди синът й. Специално за него...

- Жената поискала да вземе и боята и започнала да я стърже...

- Обаче под синята боя се показала жълтата...

- ... и жената се усетила пак момиченце. То гледало как татко му боядисва с жълтата боя. Той бил с шапка от вестник. Тя паднала в кофата с боята. Таткото и момиченцето прихнали да се смеят. Майка му надникнала от другата стая и попитала уж строго: “Ама вие боядисвате ли или сте го ударили на смях?”

- И тогава жената разбрала, че не иска и не може да се премести в нова къща...

*     *     *

- Но, госпожо, не се разстройвайте чак толкова - казва работникът. - Не се местите само вие. Нали ви казах, че ще бутаме целия квартал. Ето ви картофите. Ще си ги изпържите в новата къща. Все едно, че не сте се местили. Хайде, вървете, че работа ме чака. Знаете ли колко са хубави пържените картофки със зелева салатка и малко натрошено сиренце, а? Ммм, просто прелест! Хайде, тръгвайте!

- Да, пържените картофи... сиренето... Е, тръгвам, довиждане и приятна работа, господине...

*     *     *

- Работникът обаче не забелязал, че един картоф останал в мрежичката, която жената забравила от бързане в ъгъла... - продължи Митко.

- Картофът чакал да го изпържат, чакал... - каза Катя.

- ... докато разбрал, че жената повече няма да се върне...

- И тогава пуснал зеленото стебълце и станал единственото зелено и живо нещо в тази пуста къща, пълна с невидими хора...

- Катя, ела да се качим на тавана. Там сигурно ще открием още по-интересни неща.

Двамата заизкачваха тясната стълба.

- А! Таванът е изчезнал! Покривът го няма! Стълбата води към небето!

- Виж, виж там онзи човек!

- Къде, къде?

- Там, горе.

- Но той се качва по облаците!

- И е някак си прозрачен. Слънчевите лъчи минават през него и той непрекъснато мени цвета си! Хей! Хей! Хей! Къде отиваш?

- Аз съм духът на старата къща - отвърна непознатият. - Сега ще седна ей на онзи облак. Ще се нося над града и ще си търся нова къща.

- А какво държиш под мишница?

- Един пушек. Като се заселя в новия си дом, ще пусна пушека през комина. Хората в една къща са щастливи, ако в нея има огнище, от което излиза пушек. Те седят до огнището, ръцете им се докосват и те се смеят. Нали се казва “бащино огнище” и “майчина милувка”?

- Но сега новите блокове са с парно.

- Няма щастие без пушек. Без дим щастието в един дом изчезва яко дим.

- Значи ти си Димчо! - извика Катя.

- Димчо Домчев! - допълни Митко.

- Димчо Домчев Думчев, ако сме съвсем точни - каза прозрачният човек. - За да има дом, е потребен не само дим, но и добри думи.

- Димчо, вземи и този жив картоф. Може би ще видиш онази жена. Тя не успя за последен път да си изпържи картофи със салата и сирене. Дай й го, тя много ще му се зарадва.

- Вземете го вие и го посадете.

- Но той е на жената, тя го е забравила в бързината...

- Картофът си е ваш. Жената не я ли измислихте вие?

- А ти? Защо си мениш цветовете? Непрекъснато си различен.

- Защо си прозрачен?

- Защото съм призрачен.

- Изчезна... Митко, той изчезна заедно с пушека...

- Хей, дечурлига, какво правите в къщата? Крадете ли? Щом ще бутат къщата, дайте да я оберем, така ли? - викна работникът, влязъл незабелязано в къщата.

- Не, не крадем, чичко. Ние само си играем на стари къщи...

- Не крадете, а? Ами ти бе, момиче, какво стискаш? Не го крий, дай го!

- Картоф.

- Чичко, това е един спаружен умрял картоф.

- Спаружен, спаружен, ама го задигате, нали? Я веднага давайте картофа и марш да ви няма, че...

- Чичко, недей бе, много ти се молим... Олеле!...

Децата побягнаха на улицата.

- Митко, картофа...

- Не плачи. Ще се промъкна обратно в къщата и ще го грабна. Ще приложа на тоя разрушител втората хватка от каратето, дето ти я приложих тая сутрин. Помниш ли как извика?

- Ау, много болеше, приложи му я.

- Тръгвам, пази ме откъм гърба.

- Митко, стой! Къщата пада!

- Ах, закъснях! Не трябваше да му даваме картофа на оня разрушител. Обаче той ми изви ръката, преди да му приложа хватката...

- Ама ти побягна още щом той замахна.

- Бягането е първата хватка на каратето. Ако не можеш да избягаш - прилагаш втората хватка.

- Нали имаме голяма кофа вкъщи?

- Имаме. Защо?

- Ще я пълним с вода и ще поливаме съборената къща. Ще си поливаме затрупания картоф. Да вървим!

*     *     *

Родителите на Катя и Митко се върнаха в неделя вечерта. Децата бяха пред прозореца.

- Вижте нашия картоф - каза Митко. - Ей го над оня покрив.

- Стеблото му свети и се губи в облаците - каза Катя. - По него се спуска един домашен дух с пушек под мишница... Димчо Домчев Думчев... Той ми се усмихва... След малко ще бъде у нас...

Родителите седнаха пред телевизора. Някаква красива актриса влизаше и ръкомахаше, после излизаше, после пак влизаше и ръкомахаше. Дружина веселяци се смееше зад екрана.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2007
Никита Нанков. Триднев. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Никита Нанков. Триднев. София: Сонм, 2002.