САБЯ

Никита Нанков

web

Когато Минко Ценкин започва да печати първите си стихове из разни вестничета, в литературата се втурва младо поколение негови връстници, които възпяват багери, бетонобъркачки, юзини, доменни пещи, язовири, кофраж, турбини, стругове, гредоред, арматура. Те рецитират по площади и стадиони, гласовете им гърмят по радиото и телевизията, те дефилират по първите страници на вестниците, те завладяват списания и издателства, те носят на крилете си вярата в светло бъдеще. Критиците ахват, плясват с ръце и наричат тези поети Пролетно поколение.

А Минко Ценкин си въздиша по бабината душица, бленува си за пръските на водопада и си сънува сянката на дъгата. Той издава първата си книга, когато слепоочията му засребряват. Книгата е книжле, в което стиховете на Минко Ценкин са пренаписани мажорно от незнайна знайна редакторска ръка. Критиката не споменава Минко Ценкин, понеже не знае какъв етикет да му сложи. Когато десет години след първата си книжка Минко Ценкин издава и втора (името на корицата е сбъркано - Мико Цекин), мастит критик го определя като “тих лирик”. Всъщност статията на критика се нарича “Триптих лирика” и хвали поредния шедьовър на водача на Пролетното поколение, озаглавен “Камъни - Комини - Комуни”, в който се говори за Клара Цеткин. Неизвестно как заглавието от “Триптих лирика” се е превърнало в “Тих лирик”, а “Комини” и “Цеткин” са станали “Коминко Цеткин”. Двайсет години по-късно Минко Ценкин влиза в литературната история през задната вратичка - в статийката “Тиха лирика” в приложението към луксозния тритомник “Пролетно поколение”.

Минко Ценкин живее в стайче на последния етаж, под самия покрив. Когато вали, той покрива пишещата си машинка с найлон, понеже от тавана капе. От другата страна на улицата започва индустриалната зона. Зад складовете гърмят денонощно товарни композиции, заминаващи към светлото бъдеще. Вечер Минко Ценкин отива до релсите и когато влакът минава, той крещи, докато от носа му не шурне кръв. След това той се връща у дома, ляга и се завива презглава. Той сънува някакви нови времена, в които бабините душици танцуват сред водопадни пръски под дъгата.

И ето - идват нови времена. Минко Ценкин е вече признат поет, жив класик, неоспорим водач на невидимата кохорта на тихите лирици. Той е издал три стихосбирки (в третата му книга по някаква случайност се мъдрят стихове и на друг тих лирик). По улиците святкат реклами по-красиви от дъга. От всеки вестник, от всяка стена, от всеки екран се усмихва мустакато червендалест образ с тлъст червен надпис под него: “ГОЧО ДОЧЕВ - ТВОЯТ ПРЕЗИДЕНТ!”. Медиите тръбят, че Гочо Дочев имал черен пояс по карате и бил бивш олимпийски шампион по сабя - постижения, които го правели най-силния кандидат-президент. Започват да канят Минко Ценкин от различни телевизии за интервюта и гневни спомени за Пролетното поколение, което, както пише сега критиката, вече е изхвърлено на бунището на историята заедно с разните му там бетонобъркачки, юзини и комбайни. Минко Ценкин мънка и кърши пръсти. От разни издателства го дърпат за непубликувани стихове, нещо от чекмеджето, нещо, което чрез приятели и консули на чужди държави е измъкнал тайно зад граница и е публикувал на Запад. Минко Ценкин се свива и пъшка. От телевизиите и издателствата престават да го канят. Избуява ново поколение поети, които декламират из университетите за багери, бетонобъркачки, кофраж, гредоред и арматура - обаче с намигане. Те носят на крилете си мечтата страната да се превърне в цивилизована западна държава. Критиците ахват и наричат тези поети Иронично поколение.

Минко Ценкин продължава да покрива пишещата си машинка с найлон, когато вали. Сега той загръща с найлон и книгите си, натрупани като китайски пагоди по пода, понеже капането от тавана се е превърнало във водопад. Влаковете, устремени към бъдещето, са останали в миналото. Индустриалната зона буренясва. Между ръждясалите релси скитосват глутници бездомни псета. Вечер Минко Ценкин отива зад складовете, които сега са скелети без прозорци и врати, тича на четири крака и вие с псетата срещу неоновите реклами по цяла нощ. Призори той се прибира, ляга и се завива презглава.

Уж Минко Ценкин е в стайчето си, но всъщност е в някаква огромна зала. От кристалните полилеи се леят водопади златна светлина в деколтетата на хубавиците. По пететажните им перуки лилавеят градинки от бабина душица. Минко Ценкин вдига искрометна чаша шампанско в чест на най-голямата красавица и погледите им съдбовно се сплитат като цветове на дъга. Мустакат хусар кани красавицата на танц. Красавицата гледа умолително Минко Ценкин. Очите й са сини, по-сини, най-сини. Минко Ценкин лисва шампанското в червендалестото лице на наглеца и скубе мустаците му. Хусарят и Минко Ценкин измъкват сабите си и се дуелират. Минко Ценкин тича по масите, отрупани с най-изискани блюда, и с хореографска виртуозност шутира в лицето на хусаря портокали, торти и печени прасенца. Хубавиците се заливат от смях. Хусарят дръпва покривката от масата, върху която танцува Минко Ценкин, но Минко Ценкин литва към полилея, залюлява се на него, кръжи над очарованите дами и по изящна траектория забива сабята си право в сърцето на хусаря. Пребледнялата красавица попива с парфюмирана копринена кърпичка една бисерна капчица пот от пулсиращата скула на Минко Ценкин и скланя прелестната си главица връз гръдта му. Минко Ценкин вдъхва аромата на бабина душица от косите й и хвърля последен презрителен поглед към издъхналия си съперник. В мъртвото му лице Минко Ценкин разпознава Гочо Дочев, който му намига.

Минко Ценкин трябва някак си да изкара малко пари, за да позакърпи течащия таван. Той превежда прочутата епична поема “.........................” на късноренесансовия австрийско-маджарски поет и воин Ищван Тьотоци фон Хуняди, в която се описва как султан Сюлейман Великолепни напразно обсажда Виена през 1529 г. и как накрая позорно удря на бяг, изгубвайки огромната си чалма. Топове, мускети, спахии, драгуни, еничари, ръкопашни схватки, избухващи бурета с барут, бомбардиране на крепостни стени, триумфални и предсмъртни викове, святкащи саблени мълнии... - фантазията на Минко Ценкин изригва титанични поетични гейзери от пишещата му машинка.

Съответното чуждо министерство на културата е във възторг от мощта на превода и присъжда на Минко Ценкин Голямата международна награда за особен принос към съответната чужда литература и култура. На тържествена церемония връчват на Минко Ценкин наградата - не пари, а огромна сабя, копие на сабята на самия поет-воин Ищван Тьотоци фон Хуняди, с която той е громял ордите на Сюлейман Великолепни пред стените на Виена и накрая е насякъл на конци гъжвата на отоманеца. Минко Ценкин стиска до разтуптяното си сърце драгоценната сабя, докато официалните лица на съответната чужда страна крепко раздрусват десницата му. Накрая сграбчва десницата му и ухиленият мустакат хусар, когото Минко Ценкин е пробол в съня си.

Ръцете на Минко Ценкин омекват и сабята издрънчава на пода.

Минко Ценкин лежи, завит презглава, омотан в найлони, а над него, през срутения покрив, плющи дъждът. Щом пада мрак, тихият лирик Минко Ценкин рипва от леглото, грабва сабята си изпод възглавницата, развърта я като мълния и със зверски вик “Твойта мамка поганска-а-а-а-аааа!” литва да сече грамадната чалма, затиснала града, сподирян от ескорт помияри.

11 март 2011 - 27 февруари 2016 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2017, № 2 (207)