Никита Нанков - Постмодернизъм

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

Никита Нанков

web

Тичам по колоездачна алея. Чувам зад мен да се приближава тракане на цинтове и подковани токове. Изпреварват ме двама войника в зимни униформи - тъмнокафяв вълнен клин и куртка. Тичат много бързо и широките им дрехи почти се развяват от скоростта и движението. На гърба си всеки един носи пружина за креват. Как тези пружини не пружинират от движенията на войниците, как не им тежат и как не правят тичането им невъзможно - неизвестно. Неизвестно е и как ме задминават тичешком по тази тясна алея с тези широки пружини, без да ме докоснат.

Войниците бързо се отдалечават по алеята пред мен. Зад гърба си те не носят пружини, а картони, големи колкото пружини, и върху тях са залепени снимки на пружини. Това обяснява защо пружините не пружинират, защо не тежат и защо войниците тичат, без движенията им да са нарушени. Искам да разгледам тези снимки по-добре и ускорявам стъпката си колкото мога. Разстоянието между нас се скъсява. Войниците не носят картони, а шперплати и върху тях няма снимки, а ръждиви петна. Шперплатите са били захвърлени сред някакви боклуци, по тях е текла вода и е оставила кафеникавите фигури, които са ми се сторили първо пружини, а след това снимки.

Когато войниците ме изпреварват с пружините, виждам зад тях да тича кафяво пале. Изобщо всичко е кафяво - войниците, пружините, кутрето, есенните храсти от двете страни на алеята. В миг на избухнало раздразнение, с един напън, който почти обърква ритъма ми, ритвам палето. Дали предусещам галиматията с пружините, които са снимки, които са шперплати, дали вече знам невъзможността войниците да ме изпреварят с пружините, без да ме докоснат, дали не завиждам на младостта и скоростта им, дали съм побеснял от глупостта на командира им, накарал ги да местят тези пружини-картони-шперплати от тук там, и в това не съм прозрял вселенската глупост, дали у мен дреме неподозирана лошотия - кой знае. Кученцето изквичава и се запремятва из въздуха. Става ми хубаво - поне то, болката му и злобата ми са истински!

14 септември 2010 г.