ОГРОМНАТА ЛЮБОВ НА ИЦО ЛУКАРСКИ

Никита Нанков

web

“О, тя е огромната ми любов - първата и последната! Не си представям живота си без нея!...” Никой не знаеше кога, къде и как Ицо Лукарски срещна огромната си любов. Приятелите му се питаха един друг за подробности, но всеки вдигаше рамене и като не стигнаха до по-голяма яснота, сред тях се възцари единодушното мнение, че той, както и да погледнеш, си е намерил страхотна мацка. По някое време някой каза, че е научил, че въпросната дама се казвала Фелис, име, омайващо с красотата на екзотиката и вероятно означаващо “щастие” или нещо такова. Фелис или нещо такова имаше убийствено зелени очи с безкрайни мигли и стъпваше сякаш плувайки из въздуха с безшумната и елегантно-разлюляната походка на фея. Ицо Лукарски беше неразделен от любимата си - тя сядаше на скута му дори на публични места и се хранеше от ръката му без да се интересува какво мислят околните. Двамата си имаха таен език и често се уединяваха да се милват и да си мъркат невнятни любовни слова. Фелис веднага се превърна в лакмус за двуличието на приятелите на Ицо Лукарски, без той да се досеща за това, разбира се: вътрешно те си мислеха, че смотаняк като него не заслужава такава мадама, такова щастие или нещо такова, но пред него те се усмихваха и окуражаваха връзката му, тайно надявайки се един ден дамата на сърцето му да им обърне внимание като на нещо повече от негови приятели.

Когато обаче Ицо Лукарски представи своята любима пред майка си, по-възрастната жена, бойка дама, гордееща се с прямотата си и презираща добрите обноски като лигавене, веднага даде да се разбере, че не одобрява избора на сина си. След като възлюблената си отиде и Ицо Лукарски и майка му останаха сами, майка му, със стиснати устни, свивайки пръст подир пръст, запроцежда през зъби, че избраницата на сина й, първо, е изяла само рибата, без да се докосне до салатата, която бе специалитет на майката и винаги бе обирала овациите на гостите; второ, че след вечерята тя изобщо не бе предложила да помогне в разтребването на масата; и, трето, че вместо да заохка и заахка пред дантелените покривчици и перденца, за да се хареса на бъдещата си свекърва, тя, в надменно мълчание, се бе изтегнала на дивана, нехайно присвивайки зелените си очи, демонстрирайки пълното си незачитане на домакинята. “Тя няма нищо да похваща в къщата, а само ще се въргаля в леглото и ще показва фасони - помни ми думата!” - резюмира майката, свивайки хартисалите два пръста в юмрук.

Всеки писател реалист и психолог на това място би казал - и аз напълно се съгласявам с колегите си по перо, дистанцирайки се от душеведеца и душевадеца Зигмунд Фройд! - че когато майката на Ицо Лукарски казваше едно, той вършеше тъкмо обратното, навик, изграден от него в детството му, когато, след трагичната и безвременна загуба на баща си в атомобилна катастрофа, причинена от падащ пътнически самолет, отвлечен от терористи, той започна да воюва за независимостта си от властната си родителка и да се опитва да играе ролята на мъжа в къщата, но мъж, който не се интересува от мнението на жената, па била тя и собствената му майка, която, спомняйки си Едип, бихме могли да определим и като потенциалната му съпруга. Този дух на противоречието - да се възползвам от сполучливия израз на Едгар По - обяснява защо един ден в ранния февруари Ицо Лукарски се ожени за изгората си тайно от майка си, като не покани на сватбата дори приятелите си, а използва за кумове двама случайни познайници на Фелис или нещо такова, хванати едва ли не в последния момент на улицата пред една месарница.

Онова, което и проницателната свекърва не можеше да допусне в най-апокалиптичните си прорицания, бе, че само месец след сватбата съпругата щеше да навири опашка. Беше средата на март и дните бяха сравнително топли, а нощите - сравнително студени. Около обяд съпругата се обличаше леко, дори предизвикателно с почти неприличен минижуп и излизаше, без да дава обяснения, а се връщаше призори, зъзнеща и раздърпана. На въпросите на Ицо Лукарски къде се е дявала - “По дявола!” - тя ту дяволито и уклончиво отговаряше, че е била със стари приятели, понеже е трябвало спешно да урежда неотложни въпроси, ту застрашително показваше червените си нокти и презрително фучеше. Към края на април, в първите по-топли дни, когато люляците лирично ухаят на любов и вдъхновяват текстописците на естрадни песни, се случи неизбежното: Фелис роди шест котенца или нещо такова. Колкото и да се взираше Ицо Лукарски в рожбите си, той не откриваше в тях рижо петънце или кичурче, доказващи генетична близост с рижите му бакенбарди, но колкото и да бе чужд на всяка ревност, нямаше как да не забележи, че всичките мацета имаха цветовете и шарките на приятелите му.

7-10 май 2014 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2014, № 8 (177)