LUDWIG VAN

Никита Нанков

web

Ludwig van се славел като пианист виртуоз, но по някое време тънките познавачи започнали да забелязват, че той, прочут като пламенен и необуздан изпълнител и импровизатор, удря все пак някак прекалено по клавишите. На какво ли се дължи това, питали се ценителите.

Зародили се различни обяснения кое от кое по-приемливо. Едни от експертите твърдели, че необикновеното удряне по клавишите е подсъзнателното Едипово отмъщение на вече възмъжалия гений на баща му, прословут музикален неудачник, пияница и грубиян, който го измъчвал с безкрайни механични упражнения в детските му години и го биел, когато Ludwig van се опитвал да импровизира. Други, още по-убедителни специалисти настоявали, че Ludwig van изкарва на беззащитните клавиши яда си на неприласкан мъжкар, чиято любов била отхвърляна дори от вдовиците, майки по на четири деца, да не говорим за по-младичките и по-хубавките му ученички по пиано, на които посвещавал сонати, но които все пак го намирали за недодялан, прекалено емоционален и без вкус в обличането и - най-важното! - не намирали благородническата му титла въпреки подвеждащото “van”. Сдружението на музиковедите скатолози не останало по-назад. То направило емпирични изследвания и установило, че ако Ludwig van не работи с пълна сила с китките и особено с пръстите, той не би могъл да проникне до клавишите под пластовете черупки, кори, обелки, мръсни чинии, всевъзможни парцали и мъртви хлебарки, зариващи стаята му. Четвърта група музикални ерудити осмивали първите три хипотези като наивно биографични и сочели, че прекаленото усърдие с клавишите се корени в чисто музикални причини. Според тях Ludwig van с индивидуалните си изпълнения искал да докаже на разглезените и самодоволни виенски оркестри, които отказвали да изпълняват музиката му под предлог, че е много сложна и трудна, че композициите му могат да се свирят, ако музикантът е истински музикант, а не е заглъбнал в дълбокия коловоз на рутината, завещана на Австрийската империя от учителя му Хайдн. От третата група се отцепила нова школа, която, кръстосвайки методологията на музикалното теоретизиране с най-новите открития във физиологията, била на мнението, че Ludwig van има прекалено бърз метаболизъм и поради това се отличава с необикновена творческа енергия. Музикант, който дирижира с приклякания и подскоци, обяснявали те, няма как и да не удря силно по клавишите. Редом с изброените методологии, теории и предположения възникнала и политико-романтична линия в тълкуването на необикновените удари на Ludwig van по пианото. Индивидуалистично-идеалистичното крило на тази школа издигнало хипотезата, че прекалената мощ на ударите е протест на плебея Ludwig van срещу социалната йерархия по онова време, която позволявала на аристократите всичко, колкото и да са бездарни, докато на родените без благородническа титла не позволявала нищо, колкото и да са гениални. От друга страна, социално-материалистичното крило на политико-романтичната школа доказвало, че удряйки по клавишите Ludwig van протестира срещу някогашния си кумир Napoleon, който от символ на свободата се превърнал в окупатор на любимата на композитора Виена. Сред множеството мнения на специалистите съществувало и едно направо нелепо и малко вероятно обяснение, което твърдяло, че Ludwig van е започнал да оглушава и поради това съвършената връзка между ръцете и слуха му е взела да отслабва, което и пораждало неадекватната работа с клавишите. Тази догадка нямала никаква научна стойност и била интересна най-вече като клюка. Тъй като клюката гъделичкала всеобщото любопитство, тя била многократно повтаряна из аристократичните виенски салони, докато се наложила като всеприета истина, постепенно измествайки и обричайки на забвение всички други далеч по-добре обосновани и правдоподобни хипотези.

Напоследък обаче започна да си пробива път една нова научна хипотеза за странната сила на ударите на виртуозния Ludwig van, която пренася вниманието от неговата биография, музициране, метаболично-физически особености и политико-етични пристрастия към историческите възможности на пианото като инструмент в широк евроглобален контекст. Тази печелеща все повече привърженици теория деконструира, осмива и отхвърля преобладаващата днес парадигма, обясняваща ударите по пианото с постепенното оглушаване на музикалния гигант. Знае се, че пианото е изобретено около началото на XVIII век от италианския майстор на клавесини Bartolomeo Cristofori di Francesco и за около половин век лека-полека е изместило клавесина, монотонно тракащия монархичен динозавър на бароковия палеолит. Чукчетата на първите пиана били от кожа и удряли само по една струна на нота. Затова звукът на тези инструменти бил приличен, но доста беден - което не попречило на Herr Wolfgang да развие до класическа зрялост концерта за пиано, понеже той нехаел за еднострунните кожени чукчета и въпреки пианното стакато, което още не познавало пианното легато, неуморно пълнел нотните листове било в леглото си, било полегнал на любимата си билярдна маса.

Благодарение на демократичния дух на Великата френска революция, към края на XVIII и началото на XIX век чукчетата вече били обвивани не с кожа, което било аристократичен предразсъдък, а с филц, материала, от който се правели шапките на третото съсловие. Демократизирал се и принципът на звукопораждането, който започнал да гласи: една нота - две струни. Двете струни и филцът значително подобрили богатството на звука, което дало надежди на цяла Европа, че идеалът “Liberté, égalité, fraternité” е постижим. Там е работата обаче, че една аристократична струна звучи прилично, макар и бедничко в своята авторитарност и арогантност, три струни за една нота хармонират прекрасно като най-съвършена демокрация, докато две струни за нота създават известно усещане за фалш - с цялото ни уважение към Robespierre и гилотината. Именно този привкус на фалш, убягващ на простосмъртния музикален познавач, експерт и ценител, долавял с абсолютния си слух виртуозът Ludwig van. Ала поради историческите обстоятелства, характеризиращи се с непрестанното дрънкане на оръжие поради битките между Франция и Австрия, той не можел да реши дали фалшът е в новия прекрасен инструмент, вече осветен от гения на Herr Wolfgang, пред когото Ludwig van се прекланял, дали вината не е в топовете на Napoleon, или се дължи на слуха му. И за да се убеди, че той чува безпогрешно, Ludwig van започвал да удря по клавишите по-енергично, при което усещането за фалш вместо да изчезне също се засилвало по примера на император Napoleon I. Тогава Ludwig van удрял още по-мъжествено, фалшът ставал още по-доловим и така, вместо да се сети да сложи трета струна за всяка нота, Ludwig van героично блъскал с юмруци, лакти и ритници невинния инструмент, докато Napoleon не проиграл всичко при Waterloo.

От такова гениално думкане и тряскане струните почвали да се късат. Както се установило едва в средата на XXII век с прецизни акустични измервания, след като една струна се скъса, тя вече не издава никакъв звук, дори и фалшив, и настъпва тишина. Може, следователно, да се предположи, че именно тази тишина плашела до смърт великия Ludwig van, който си мислел, че тя се дължи на засилваща се глухота. И затова той, със слухови тръби и в двете си уши, подобен на викингски воин с рогат шлем, продължавал да налага най-безмилостно пианото със секирата на романтичната си извисеност и с боздугана на титаничния си патос, да къса все повече струни, да се заобикаля с все повече тишина и все повече да трепери от ужас за слуха си. Накрая всички струни на пианото се изпоскъсали и колкото и да го бъхтел, грухал и млател виртуозът, то не издавало нито звук - също като Napoleon на остров Света Елена. Именно в този момент, над трупа на пианото, Ludwig van се затресъл от отчаяние, защото си въобразил, че е напълно оглушал. Двамата дребнички великани - Napoleon и Ludwig van - стигнали до еднакъв неизбежен край, предначертан от великата им епоха...

Естествено, в този трагичен за виртуоза момент ценителите го подкрепили с нестихващи аплодисменти и от огромно уважения към величавия дух на Ludwig van не обелили и думица за скъсаните струни. След това познавачите изчакали гения да издъхне от раните си, получени в битката с пианото, и му направили посмъртна маска - особено на ушите му - за да му издигат паметници и да му изливат бюстове. Имало и доста експерти и познавачи, които изпълзели изпод смъртното ложе на колоса, където водели подробни записки на очевидци, измъкнали от джобовете си ножички и почнали да фъкат кичури от гривата на бездиханния лъв като сувенир. В крайна сметка те така го ощавили, че след смъртта си Ludwig van вече не смеел да се погледне в огледалото, камо ли пък да се покаже пред дами. След безплатното подстригване специалистите скрили ножичките и кичурите в джобовете си, мушнали се отново под кревата и се запретнали да се кичат с изкуствени мустачки, мигли и бакенбарди, направени от кичурите на титана. След като се разкрасили по тоя начин - ха-ха-ха-ха! - експертите и специалистите започнали да разпридат слуховете за слуха на Ludwig van в научни теории, с които обезсмъртили берберските си таланти.

22 юли - 13 ноември 2013 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2013, № 12 (169)