ГЛОБАЛНО ЗАТОПЛЯНЕ

Никита Нанков

web

Димчо Паспалиев от дете мечтае да си има домашни животинки: златни рибки, котенца, кученца, меченца, кукумявченца, жирафченца, орелченца, калинчици, крокодилченца - изобщо всякаква живинка, която ходи по земята и лети из въздуха. Майка му му уйдисва на акъла детски и му купува всякакви домашни любимци, но баща му, Димчо Паспалиев старши, се чумери и се заканва: “А бе един ден ще взема, та ще изтрепя тая гад, така да знаете!...”

Детински златни дни, къде хвръкнахте вий? - както е казал поетът. Над челото на Димчо Паспалиев вече се вие снежна кърдица и той от безброй години се бъхти да свърже двата края. Времената са несигурни - затягане на коланите, уволнения, безработица - и страх, страх, страх... Димчо Паспалиев подозира, че всичките му колеги кроят заговор срещу него. Гледат го особено, усмихват се многозначително, подхвърлят му намеци, хихикат зад гърба му. Единствената радост за Димчо Паспалиев е след работа да се отбие до зоопарка и да погледа животните. Той не само ги гледа, но им и говори - и те също не само го гледат, но му и отговарят.

Димчо Паспалиев спи зле, главата постоянно го цепи. А-ха да заспи, но нещо му влиза в носа. Той скача от леглото, тича в банята, духа се, после пак си ляга. А-ха да заспи - но нещо пак му влиза в носа. И така цяла нощ. “Трябва да съм силен, трябва да живея с високи идеали!” - дава си кураж Димчо Паспалиев и с тези благородни мисли продължава да крета през пустинята на ежедневието.

Димчо Паспалиев е така каталясал от безсъние и главобол, така е обръгнал на всичко, че вече не скача посред нощ да се духа, когато нещо му влиза в носа. Ето - в лявата му ноздра влита някаква мушица, но той само се обръща от ляв на десен хълбок и продължава да жуми и да се опитва да заспи. После друга мушица запърхва в дясната му ноздра, но Димчо Паспалиев стоически се обръща от десен на ляв хълбок и все така стиска очи.

На сутринта, на път за службата, Димчо Паспалиев среща на улицата две бездомни псета. “Кучи-кучи, кучи...” - мами ги той и им подхвърля едри залци от закуската си, която, както обикновено, яде на бегом към службата. Кучетата го приближават, глътват закуската му, после по-нахаканото, костелив мъжкар, скача в лявата му ноздра. Второто куче, проскубана самка, го гледа благодарствено в очите, лизва ръцете му и скача в дясната му ноздра. Тоя ден Димчо Паспалиев работи вдъхновено, не усеща никакъв главобол и се усмихва радушно на колегите си.

През нощта в ноздрите на Димчо Паспалиев се вмъкват някакви нощни животинчета - кукумявки ли, улулици ли, или бухали и прилепи - неизвестно. На другия ден Димчо Паспалиев работи и пее. Всичките му колеги са прекрасни хора - добри, отзивчиви и щедри. На връщане от работа той се отбива в зоопарка. Храни животните и им разказва за двете бездомни кучета. Животните го слушат внимателно, задават му въпроси, оживено дискутират. Димчо Паспалиев така се разпалва, че кани семейната двойка слонове да се запознае с кучетата. “С най-голямо удоволствие” - отвръща слоницата и скача в ноздрата му. “Именно, именно - и не само с най-голямо удоволствие, но и с най-велика чест” - протръбява слонът и рипва в другата му ноздра. “Може ли и ние да се запознаем с кучетата?” - пита двойката тигри. “Ама разбира се, заповядайте!” - усмихва се до уши Димчо Паспалиев и тигрите изчезват в ноздрите му. Все заради запознанството и другите гадинки от зоопарка се мушват в ноздрите на Димчо Паспалиев. Той се връща у дома, смее се без причина и за първи път от много години заспива безгрижно. Към носа му се е проточила безкрайна върволица от четириноги и пернати. Димчо Паспалиев, отвит, само по вехтичката си пижама, се усмихва насън и блажено шава босите си палци.

На сутринта по радиото съобщават, че в цялата страна е обявен извънреден почивен ден. Поради глобалното затопляне и произтичащите от него климатични промени от седемнайсти февруари нататък се очакват нечувани дъждове. Работата на всички предприятия и учреждения се отменя до второ нареждане.

Димчо Паспалиев седи пред прозореца на стаичката си и гледа дъжда. Вали, вали, вали... Вали вече пети месец. Водата всеки ден се вдига все по-високо. Тя залива колите, дърветата, блоковете, а после и Витоша. Димчо Паспалиев се носи по водите - свободен, най-накрая - свободен! От очите му надничат хвъркатите, от носа му - хищниците, а от устата му - тревопасните. Животните питат Димчо Паспалиев накъде плуват, а той се смее и им отговаря: “Не се бойте, отиваме на хубаво място и всичко ще е добре!...”

6-8 май 2013 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2013, № 7 (164)