ДЪРВО

Никита Нанков

web

Писателят Чапразов се събуди от неизпитвана дотогава тежест в главата. Не беше от нова идея, не беше и от препиване. Понечи да се обърне към стената и да си доспи, но нещо зашумоля и окончателно го разбуди. Като отвори очи, той видя, че над него се извисява дърво и през листата му просветва слънцето. Не помнеше да е лягал на поляна, но в очите му несъмнено трепкаха зелено-златни търкала и до ушите му се донасяха птичи песни. Като стана и се погледна в огледалото, той откри, че на главата му бе пораснало дърво, но тъй като не познаваше дървесните видове, той не можа да разбере точно какво.

Писателят Чапразов от години пишеше сутрин от осем до един. И сега, докато пръстите му бягаха по клавиатурата, той си мислеше какво следва от това да има дърво на главата си. Очевидно дървото ще смуче сокове от черепа му, ще се храни и расте с мислите му. Плодовете и семената му ще са идеите на писателя Чапразов, а гнездата и птиците ще са негови близки роднини, понеже ще са неотлъчно с него. Тъй като дървото фотосинтезира, то ще връща на писателя Чапразов силата, която ще изсмуква от него. “М-да, един вид симбиоза... екологично чиста творческа енергия...” - каза си той и радостно подсвирна.

Като свърши с писането за деня, писателят Чапразов се упъти към писателския ресторант. Беше доволен от написаното, а когато работата му спореше - огладняваше. Слънцето прежуряше. Под дървото му се подслониха на сянка една пенсионерка, двама влюбени и три войничета. Пенсионерката си броеше стотинките, влюбените си шепнеха мили глупости и си даваха клетви, които никога нямаше да се сбъднат, а войничетата се надпреварваха да се фукат с небивали любовни завоевания. “Така, така - рече си писателят Чапразов. - Дървото ще ми помага да се зареждам с непосредствени житейски наблюдения... По-близо до живота, по-дълбоко в човешките души и проблеми...”

Когато влезе в ресторанта, никой не забеляза дървото. На писателя Чапразов му стана някак криво - тъй де, да не би на всеки да му расте дърво на главата? Както обикновено, той седна на масата на критика Брадикьосев, психолог на литературното творчество, който познаваше издълбоко биографиите на великите писатели и в книгите си тълкуваше връзката между творчеството и живота им.

- А, днес имаш дърво на главата си - засмя се добродушно критикът Брадикьосев. - Хубаво, хубаво, предвиждах го...

- Както винаги, ти си единственият, който забелязва промените в творческия ми натюрел, - намести очилата си писателят Чапразов и си поръча три бъркани яйца с много сирене, половин свинска наденица и две препечени филии.

- Достоевски е написал “Играчът на рулетка”, защото е бил патологичен комарджия. Хемингуей е писал за Испания, бой с бикове и любовни истории, понеже е живял в тая страна, падал си е по мъжките спортове и се е женил и развеждал безброй пъти. “Моби Дик” е немислим без патилата на Мелвил като китоловец. Всъщност психологията на литературното творчество като критически метод се строи на парадокс: творчеството ли определя живота или животът определя творчеството? Дали Гьоте е писал класически творби, понеже е бил класик, или е бил класик, понеже е писал класически творби? Да вземем например Ли Бо. Той скача от лодката, за да прегърне луната и да съчини стихотворение за любовта им и се удавя. Но аз подозирам, че той вече е бил написал стихотворение за луната като любовница и затова е скочил да я прегърне и се е удавил. Моята теза е, че на теб ти е поникнало дърво на главата, защото си велик майстор на нонсенса, и ти си велик майстор на нонсенса, тъй като ти е поникнало дърво на главата. Това е темата на новата ми книга! Диалектика, приятелю, диалектика! - заключи разпалено критикът Брадикьосев, отпивайки от морковения си сок. Той беше вегетарианец и живееше на заешка диета - марулеви листа и сок от моркови. - Миналия месец нали публикува разказ за герой, на когото му е израснало дърво на главата?

Под дървото се появиха двама дървосекачи с жълти пластмасови каски и ризи на червено-черни карета. Единият носеше въжета, а другият бензинов трион. Вторият пусна триона и ужасният му шум заглуши думите на двамата литератори.

- Публикувах - извика с пълна уста писателят Чапразов, за да го чуе сътрапезникът му.

- Да се радваш, че не си писал за герой, на който му израства самолетоносач, - извика на свой ред критикът Брадикьосев и му намигна.

- За самолетоносач писах тая сутрин...

- Е, тогава се готви другата седмица да хвърлиш котва в някоя военна база в Средиземно море или в Далечния изток... Ще водиш умиротворителни военни действия, ще оказваш решителна помощ на нашите съюзници, ще браниш националните ни интереси... Но чакай, чакай! Тази сутрин четох във вестника, че вчера вече са започнали умиротворителни военни действия в Средиземноморието и наши самолетоносачи оказват решителна военна помощ на съюзниците ни, бранейки националните ни интереси... Следователно...

Един отрязан клон се сгромоляса на масата и разплиска морковения сок на критика Брадикьосев. Наоколо запрехвръкваха уплашени птици и пърхането им вдъхнови поетесата Вихърова, хапваща задушени гъбки две маси по-нататък, за ода в четиристъпен ямб, която щеше да я обезсмърти и за която критикът Брадикьосев, от позицията на очевидец, също щеше да напише книга. Одата започваше задъхано-трепетно: “О, птици, птици, птици, птици!”. Кулминацията беше неподправено-сърдечна: “О, птици, птици, птици, птици!”. А поантата - задушевно-лирична: “О, птици, птици, птици, птици!”.

В спалнята, въпреки спуснатите завеси, беше светло почти като ден. В клоните на дървото се беше заклещила пълната луна и светеше в очите на писателя Чапразов. Въртейки се в леглото, търсейки убежище от лунните лъчи, той си спомни, че беше писал и за човек, на когото му израства небостъргач на главата, и за такъв, на който му израства вулкан, и дори за герой, на когото му израства черна дупка. “Хм-хм, животът наистина е интересно нещо... Неподозирани възможности... Безкрайни творчески хоризонти...” - усмихна се писателят Чапразов и се унесе в сън. Докато примлясваше, обърнат с лице към стената, на челото му започна да се завихря нещо огромно и непрогледно черно, което засмука първо дървото и луната, а после и очилата му на нощното шкафче.

10-21 май 2011 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2011, № 7 (140)