БЕЗСЪНИЦИ

Никита Нанков

web

Стои на високо място, може би планински връх, от който надолу се спущат безкрайни широки стъпала - докъдето й видят очите - и там, някъде далеч, много далеч, почти на хоризонта, се вижда морето под невъобразими зелени небеса - с плитчини и разливи, с дълбини и скали, заоблени като гърбиците на камили - или като нарисувани по коприна с едри размивки туш, обгърнати в китайско-сребристо и зеленикаво-синкаво (това е Северното сияние) и там, в далнината, се реят птици, големи ята, които ту се стрелкат ниско, ту се устремяват нагоре и изчезват в облаците. Тя разбира, че няма да слиза по стълбите, макар че така й се иска да нагази в морето, но то е така далече - разперва ръце и - полите й политат, а подир полите полита и тя - лети стремглаво и скосява към морето, усещането за полет и бързина е ново, смайващо омайващо като едно огромно “Хà!”, спуска се към слънчевите вълни, почти докосва с гръд морето - и се събужда.

Сърцето й бие до пръсване, тялото й още се носи с новата и неизпитвана тръпка на летежа. Сред разбягващото се блаженство на съня се мярва мисъл: Господи, ами щом като мога да летя, защо не съм летяла досега, Господи? Четиресет и четири години, осем месеца, седемнайсет дни и осемнайсет нощи (родена е в четвъртък, в седем вечерта). Заплаква горчиво, неудържимо, на глас. И вече повече не мигва до сутринта.

И подир тая нощ тя, всяка следваща нощ, се кокори до съмнало към брадавицата от спаружена капка боя върху тавана. Или жуми до изтръпване на очните ябълки и се напъва да заспи. Безсъници.

17 февруари - 26 май 2003 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2010, № 9 (130)