АРАБАДЖИЙКАТА

Никита Нанков

web

Онази вечер съм у приятел, който е събрал какви ли не гости и черпи по случай еди какво си. Поводът ужким празничен, а по едно време всеки почва да се оплаква на всеки за всичко. Някакъв дребничък прошарен непознат ме гледа с интерес, по лицето му чета съчувствие и като свършвам с вайканията, той ми се усмихва като стар приятел: “Лесно ще те оправя, имам влиятелен приятел, който ми дължи услуга.” Дребничкият ми се представя като Арабаджийката и се уговаряме да го чакам на другия ден пред тях точно в осем сутринта, за да отидем при приятеля му. Разделяме се с прегръдки и целувки.

Заставам пред блока на Арабаджийката в седем и половина. В осем и четвърт вече нервнича, а в девет започвам да му звъня по мобилния, но чувам само покани да му оставя съобщение. Към десет зад мен изскърцват спирачки и от един пребоядисан фолксваген изскача Арабаджийката. “В четири сутринта ми позвъня един приятел. Детето му трябвало да се закара спешно в болница. Възпален апендицит! И айде, цяла нощ търсѝ доктори - та досега!” - смее се добродушно той.

Сядаме във фолксвагена и той натиска газта до край, понеже на обяд имал среща с вуйчо си, който си ремонтирал апартамента, и Арабаджийката му бил обещал да му намери много евтини мебели с невероятно високо качество. Летим по централния булевард към другия край на града, където е къщата на неговия влиятелен приятел, но Арабаджийката внезапно кривва в една пряка и спира. “Тук живее един познат, на който съм услужил с пари, и той все ме кани да мина да си ги взема” - обяснява ми Арабаджийката и изчезва в един вход. Чакам в колата половин час, един час, а от Арабаджийката ни следа. Накрая влизам във входа и почвам да звъня на всяка врата. Никой не знае нищо за Арабаджийката. След половин час звънене излизам на улицата. Арабаджийката ме чака в колата и ми се усмихва: “Къде изчезна? Чакам те от половин час! Познатият ми вече не живеел тук. В апартамента му сега е многодетна майка и докато тя переше, аз наглеждах децата...”

Пак летим по булеварда към къщата на влиятелния приятел. Арабаджийката спира на една бензиностанция. Докато пълни, на врата му се хвърля пълничка изрусена дама. “Имаш ли нещо против първо да закараме Мони еди-къде си? Тя е старо гадже...” - смигва ми Арабаджийката. Понасяме се назад по булеварда. Мони дълго пазарува из един мол, понеже синът й бил спечелил стипендия за учене в чужбина и заслужавал специален подарък, а после ни кани у тях. “Няма как, трябва да отпразнуваме, и без това стана обяд” - смее се благо Арабаджийката. Докато дояждаме сандвичите на някогашната му изгора, Арабаджийката говори по мобилния. “Само ще се отбием до вуйчо ми за минутка, съвсем бях забравил...”

По пътя към вуйчото Арабаджийката ми казва, че другия месец заминавал за Германия. “Там имам втори братовчед, много оправно момче. Направило е фирма и е сключило договор с германските железници да мие моторите на мотрисите. Идвай, Арабаджийка, вика, плащат по еди-колко си за мотор, след шест месеца сме богаташи!...”

До нас се чува трясък. Арабаджийката спира и отива да види какво е станало. Две коли са се сблъскали и Арабаджийката оглежда щетите, цъка с език и дава свидетелски показания на полицая. А-ха да потеглим и някой звъни на Арабаджийката по мобилния. “Ей сега отиваме в къщата на моя приятел, само да занеса на тоя познат един ротор за колата му, който от три месеца разкарвам в багажника си. Взех го от приятели, на старо, но е като нов и е на много изгодна цена” - усмихва се той.

Докато караме към нуждаещия се от ротор, Арабаджийката пита по мобилния какво става с мебелите за вуйчо му. Отговарят му да се обади другата седмица. “Ало, вуйчà ми, тоя с мебелите каза тъй и тъй...” - обяснява надълго Арабаджийката, залива се от смях, и почти не гледа къде кара.

“Бре!” - извиква по едно време Арабаджийката и спира колата в края на някакъв кален път, който завършва внезапно сред полето. Към нас приближава бабка в черно. “Бре сине, че ме закараш ли докъде гробищата, мале?” - моли се тя, стискайки до гърдите си бохча с китка, прясна пита и шише вино. Откарваме я на гробищата. Женицата замива надписа на камъка, слага свежа китка, полага погачата до кандилцето и прелива с виното. “Ох, Еване, Еване-е-е-е, на кого ме остави клета клетица, Еване-е-е-е-е-е?...” - вие бабката, а Арабаджийката подсмърча отстрани. Връщаме бабката до селото й, тя ни кани в къщицата си, показва ни снимката на Иван и ни черпи с бонбони таралежки. Арабаджийката я успокоява, говори й за земния и отвъдния живот и на изпроводяк й целува ръка.

Към девет и нещо вечерта стигаме до къщата. Тя е обградена с висока стена и има камери до входа. Пред желязната порта изниква мъжага с черно кожено яке и тъмни очила. “Шефът трябва да ни чака, аз съм Арабаджийката” - усмихва му се моят човек. Мъжагата шепне с някого по мобилния и ни изръмжава да се разкараме.

“Няма страшно, твоята работа ще я оправим...” - прегръща ме Арабаджийката, като ме оставя пред нас. “Сега ще се обадя на един приятел с дебели връзки в еди-кое си министерство. Утре ме чакай пред нас точно в осем сутринта!”

6 август 2001 г.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2011, № 12 (145)